Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diamond Spur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и начална корекция
Надя&Драго (2013)
Допълнителна корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Диамантената шпора

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1997

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-473-3

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Търговското изложение на фирмата „Клейборн“ не се оказа това екстравагантно шоу, което Кейт очакваше да види. Тя предполагаше, че то ще състои едва ли не в някоя царствена зала с огромни кристални полилеи и оркестър, че ще срещне жени, отрупани със скъпи кожи и диаманти, че ще бъде заобиколена от тълпи фоторепортери, които заслепяват всички със светкавиците на своите фотоапарати. Вместо това представянето на новата модна линия на текстилния гигант се проведе в една от дъщерните му фирми, разположена на Седмо авеню. Търговците и любопитните посетители не бяха много. Всички бяха облечени в семпли делови костюми, музиката звучеше от касета по съмнителна стереоуредба, а журналистите се брояха на пръсти и само един от тях снимаше с видеокамера.

Роберта седеше до Кейт и по изражението й личеше, че тази работа ужасно я отегчава. Няколко стола по-нататък Кейт забеляза Кларис и й махна за поздрав. Жегната, която водеше шоуто, обяви началото на представянето на нейната колекция и Кейт нервно загриза ноктите си. По подиума се зададе първата манекенка, облечена в дънкова пола с бродерия по края. Изведнъж на Кейт й се прииска някаква магическа сила да я пренесе на верандата на тяхната къща, в градината от дъхави цветя под горещите лъчи на южното слънце. Ръцете й се изпотиха от напрежение и вече очакваше да чуе присмех и остри забележки.

— Хей, не се тревожи толкова — прошепна й Роберта. — Всички ще харесат твоите модели, повярвай ми.

Кейт седеше като на тръни и внимателно наблюдаваше лицата на присъстващите, но по тях не можеше да разбере какво е мнението им. Никой не й ръкопляскаше, никой не я провъзгласяваше за млад талант, но най-важното бе, че и никой не я освиркваше. Това за момента напълно я задоволяваше. Вече бе плувнала в пот, когато последната манекенка мина по подиума, и водещата обяви десетминутна почивка преди следващото ревю.

— Е? Как беше? — попита нетърпеливо.

— Не може още да се каже — отвърна спокойно Роберта. — За това трябва малко време. Ще обявим колекцията ти за успешна едва когато започнат да пристигат поръчки… О, здравей Карла. Радвам се да те видя.

Високата, елегантна жена кимна, но тъмните й очи бяха впити в Кейт.

— Вие сте Кетрин от Тексас, нали? — попита тя с лек френски акцент.

— Трябва да ви призная, че наистина съм аз.

— Поздравявам ви за това, което сте направила. Много ми хареса, че сте се спряла на по-функционален дизайн и не толкова скъпи материали. Ще включа най-малко десет облекла в нашата поръчка. Мисля, че имате добър усет и съвсем скоро ще бъдете много известна.

— Благодаря ви, но ми се струва, че ме ласкаете.

— О, напротив — усмихна се Карла. — Ласкателствата и комплиментите не могат да продадат нищо. Довиждане, дами.

Роберта избухна в смях, когато високата жена се отдалечи.

— Господи, ти осъзна ли с кого изобщо говориш?!

— Не, не съм срещала тази жена — смутено отвърна Кейт.

— Това е Карла Рош, вицепрезидент на „Савант фешън“.

— „Савант“?! Веригата от скъпи магазини по целия свят, от които пазаруват толкова известни хора?!

— Мисля, че говорим за едно и също нещо.

— Тогава тук би трябвало да припадна.

— Не, още е рано, скъпа. Предстои ти да се срещнеш с пресата. Хайде, ела с мен.

Кейт изпита новото удоволствие да дава интервюта и да бъде център на вниманието. Въпросите на журналистите следваха един след друг. Някои от тях бяха само за отговор с „да“ и „не“, други изискваха повече време за обяснения, а трети бяха твърде неудобни и Роберта й даваше знак, че може и да не им отговаря.

Най-сетне всичко свърши и Роберта я прегърна.

— Браво, справяш се отлично! Хайде, вече можем да отидем и да поговорим с Кларис.

Кейт се отпусна и с радост се срещна със своята тъмнокожа приятелка.

— Моите поздравления, Кейт! Прекрасна работа.

— Същото мога да кажа и за теб, Кларис. Разбрах, че вече работиш това, което искаше.

— Ами, само извадих късмет — махна с ръка негърката. — Братът на Роберта е много мил човек. Нали ще дойдеш утре на неговото ревю в „Уолдорф“?

— Съжалявам, но заминавам за Атланта. Бих искала да остана, но съм бременна и бързам да свърша колкото се може по-бързо, за да се прибера в Тексас. Струва ми се дори, че ще трябва да пропусна Далас, защото не се чувствам добре.

— Ти си бременна?! — възкликна шокирана Роберта. — Но как така?

— Това се случва, когато спиш с някой мъж — обясни й иронично Кларис.

— Знам много добре какво става в такива случаи, но нали са изобретени проклетите предпазни средства!

— Е, остава да познаеш кой не ги е ползвал? — не се предаде негърката.

— Затова е била и тази прибързана сватба?

— Джейсън желае това дете, също както и аз — намеси се Кейт. — Надявам се, че нещата между нас ще потръгнат. Но наистина трябва да се прибирам. Тук съм против неговото желание.

— Е, ако някога изпуснеш този красив жребец на пасището, аз ще съм първата, която ще завърти ласото — усмихна се Роберта.

— Не се ли срамуваш да говориш така на една бременна жена? Малко ли са ти мъжете в Ню Йорк!

— Да, би трябвало да се засрамя, но Кейт ми е приятелка и ще ми прости. Хайде, скъпа. След като ще бързаш за Атланта, трябва да изцедим от живота колкото се може повече през оставащото ни време.

Кейт я послуша, но в късния следобед умората така я налегна, че краката й се заподгъваха. Роберта я забеляза в един ъгъл на залата и й се притече на помощ.

— Скъпа, зле ли ти е?

— Боя се, че да. Умирам за няколко часа сън. Толкова съм изморена!

— Разбирам те напълно, денят наистина беше доста дълъг. Какво ще кажеш да те заведа в хотела, да вечеряме набързо и после да си легнеш. Утре сутринта ще те закарам до летище „Кенеди“.

— Мисля, че знам как да стигна дотам, но с моя късмет може да се кача на самолет за друга държава.

— Не се тревожи, ще те изпратя — сложи нежно ръка на рамото й Роберта.

— Господи, толкова си добра си с мен! Не знам какво щях да правя без теб.

— Ти имаш талант, детето ми — усмихна се Роберта. — Аз само ти помогнах, с каквото можах, за да го използваш правилно. Жалко, че Роджърс е болен и не можа да дойде. Днес той щеше да се гордее с теб. Хайде сега да се махаме оттук.

Кейт спа в таксито до хотела, заспа веднага, щом главата й докосна възглавницата, и отново проспа целия път до Атланта. Събуждаше се само от време на време поради острите болки и пристъпите на гадене и повръщане, които отново се появиха и този път бяха много по-силни от преди. Имаше лошо предчувствие и й се искаше да се прибере колкото се може по-скоро при Джейсън, но нямаше как да го направи. Твърдо реши, че щом кацне в Джорджия, веднага ще отиде да се прегледа. Проклинаше се, че не го бе направила в Ню Йорк, където Роберта несъмнено щеше да я уреди при някой специалист. Мислеше си за Джейсън и се питаше дали той тъгува за нея. Съмняваше се, че й е простил това пътуване, което бе предприела пряко волята му.

На летището „Хартсфийлд“ я посрещна Анжела Маршал — жена на средна възраст със светлосини очи и гарвановочерна коса. Тя поведе Кейт по километричните коридори на огромния терминал, покрай пътници, посрещачи, туристи и униформени служители на охраната. Когато излязоха от сградата и тръгнаха към обществения паркинг, Кейт осъзна, че повече не може да върви.

— Извинете ме, има или още много път?

— Боя се, че да, скъпа. Но, Господи, ти си много бледа! По-добре ме изчакай тук. Ще отида сама да докарам колата. Дай ми и този куфар.

Кейт се усмихна с благодарност и побърза да се облегне на една от близките бетонни саксии.

— Вижте, толкова съм изморена… а и съм бременна…

— Не казвай нищо повече. Имам две деца на десет и дванадесет години. С тях прекарах осемнадесет ужасни месеца, през които не спрях да повръщам. Почакай ме тук, връщам се най-много след десет минути.

Кейт с мъка стоеше на краката си. Болката й се усилваше и отнемаше последните й сили. Когато Анжела спря колата до нея, лицето й вече беше обляно в сълзи.

— Кейт, скъпа, какво ти е?

— Господи… страхувам се, страхувам се, че вече загубвам детето…

— Дръж се още малко. На няколко мили оттук има болница. Хайде, качвай се внимателно и тръгваме натам.

Пътуването им отне повече от половин час. Обедният трафик от летището беше ужасен и дори по магистралата колите се движеха със скоростта на пешеходец.

Кейт вече губеше съзнание, когато Анжела паркира пред входа на болницата и изтича да извика помощ. След като я пренесоха с носилка в болничната стая, при нея влезе млад лекар, който бързо я прегледа и за неин ужас, потвърди страховете й — предстоеше й операция за изваждане на недоносения плод. Медицинска сестра й взе кръв, избръсна я и й инжектира упойката. Кейт вече беше изпаднала в такъв шок, че бе готова на всичко, само и само да се спаси от болката, която разкъсваше утробата й.

Когато я изкараха от операционната, тя сграбчи бялата престилка на сестрата, която тикаше носилката й. Имаше нужда да се докосне до друго човешко същество, за да се убеди, че все още се намира в света на живите.

— Всичко е наред — усмихна й се младото момиче.

Кейт се опита да отговори нещо, но съзнанието й сякаш бе загубило връзка с устата й. Сестрата я откара в полутъмна стая, в която имаше две свободни легла. Постепенно усещанията й се възвръщаха и тя се почувства празна. Ужасяващо празна! Първата й трезва мисъл беше, че Джейсън ще я обвини за загубата на детето. Сигурно щеше да си въобрази, че е направила доброволен аборт. Бе отишла в Ню Йорк въпреки неговите протести, не бе намерила сили и да му каже, че през цялото време на вече прекъснатата си бременност е имала жестоки пристъпи. Чудеше се дали да не помоли сестрата да съобщи на Джейсън какво се бе случило. Анжела дойде да я види за малко и обеща да се върне по-късно, за да й разкаже как е минало модното ревю, но Кейт вече бе загубила интерес към работата си. В късния следобед младият лекар, който я бе оперирал, дойде при нея и я завари обляна в сълзи.

— Хей, не си заслужава да се измъчвате чак толкова — усмихна се той и стисна ръката й. — Вие сте здрава млада жена и със сигурност ще имате деца. Учудвам се как е възможно да забременеете от първия път — това е доста трудно за някои жени.

Кейт изтри с длани очите си.

— Съпругът ми… съпругът ми ще ме обвини за това. Настояваше да не тръгвам на път…

— Това нямаше да помогне в никакъв случай — тихо рече докторът, притегли един стол и седна до леглото й. — Не обичам да дискутирам подобни деликатни теми, но ако желаете ще ви кажа.

— Моля ви?!

— Ембрионът е бил мъртъв от известно време.

Кейт усети как горещите й сълзи отново рукват.

— Искате да кажете… че бебето е било мъртво и дори да го бях износила…

— Да. Нищо не е можело да се направи.

Кейт се разтърси от ридания и лекарят натисна червения бутон над нощното й шкафче. В стаята влезе медицинска сестра и той й поръча да донесе успокоителна инжекция.

— Това ще ви помогне да се успокоите и да спите през нощта. Утре можете да си тръгнете.

— Съпругът ми…

— Бил е уведомен още когато са ви приели в болницата. Дежурството ми свърша около седем, но ще остана още няколко часа, за да го изчакам.

— Благодаря ви. Много сте мил.

Сестрата влезе и изпразни съдържанието на спринцовката в системата, окачена над главата й. Младият лекар се изправи и стисна ръката на Кейт.

— Хайде, не се тревожете толкова. Имал съм случаи с жени като вас, които, след като са загубили първото си дете, раждат близнаци.

— Това е нещо по-успокояващо…

— Точно така. Лека нощ.

Кейт заспа почти веднага, след като докторът излезе. Когато се събуди, в стаята цареше пълен мрак, а Джейсън все още го нямаше. Мисълта, че той може изобщо да не дойде, я ужаси. Това означаваше, че утре трябваше да си тръгне сама. Чувстваше се ужасно, но знаеше, че и на него едва ли му е по-добре. За Джейсън това беше второто дете, което загубваше. Кейт затвори очи и въздъхна тежко. Дори и Джейсън да поискаше развод, за нея оставаше кариерата й. Но когато се замисли, че той сега стои сам и тъгува за детето си, сълзите отново потекоха по бузите й. Малко по-късно успокоителното отново й подейства и Кейт се унесе в сън. Последната й мисъл бе, че много иска Джейсън да е при нея.

 

 

Джейсън се прибра в кабинета си, заключи вратата и извади бутилка уиски, която от дълго време пазеше само за гости. Алкохолът бе единственото средство, което намаляваше болката. Той бе още един от „уроците“, които му бе оставил баща му. След първата глътка следваше още една и още една. Но какво можеше да направи, като не можеше да понесе подобен кошмар? Кейт съзнателно и против желанието му беше отишла в Ню Йорк. Бе рискувала бебето в името на кариерата си. „Ако беше останала вкъщи, това можеше да не се случи или…“. Докторът му бе съобщил, че плодът е бил мъртъв от известно време и у него се загнезди съмнението, че това може да е станало и по време на тяхното пътуване до Ямайка. Тогава и двамата толкова трудно бяха контролирали желанието си. „Да, вината е колкото на Кейт, толкова и моя“ — мина му през ума, но тази мисъл въобще не го успокои. Надигна бутилката и отпи голяма глътка. Осъзна, че прибягваше към алкохола вече само заради Кейт. Последния път бе пил, когато разбра, че е бременна, а сега, когато му съобщиха, че вече не е. „Какво ли чувства тя в момента? Облекчение, че всичко е свършило? Не, едва ли! Кейт не е жена, която ще лиши от живот едно човешко същество… Да, но сега вече тя ще може да си пътува съвсем спокойно. Да преследва целите си, без да се притеснява за деца и съпруг…“

Силният алкохол изгаряше гърлото му. Баща му често му бе повтарял, че жените могат да нанесат на мъжа най-тежките рани. Сега разбираше много добре какво означават неговите думи. Стисна зъби от болка, когато си представи как бе кроил планове за Кейт и тяхното дете. Всичко това вече нямаше смисъл. Започваше да разбира и пристрастието на баща си към алкохола. Цялото му тяло го болеше, а огнената течност поне за момент го караше да се чувства жив. „Още една глътка… Само още една глътка, за да убия болката… След това никога повече няма да пия!“

Половин час по-късно, Джейсън се строполи на пода мъртво пиян.