Емили Гифин
Обичай този, с когото си (31)

30.

След секунди Крейг, Уеб, Анди и Джеймс нахлуват през страничната врата — потни, почернели от слънцето и видимо доволни. Поемам си дълбоко въздух, мъчейки се да възвърна самообладанието си, и виждам, че Марго прави същото. За миг ме обзема тревога да не би тя да направи безпрецедентна сцена и да разгласи случилото се пред всички. Но едва ли би притеснила брат си по този начин. Вместо това тя се втурва към Уеб, полага глава върху гърдите му, сякаш търси подслон в собствената си безупречна връзка.

Наблюдавам двамата и съм изумена, че само допреди броени месеци изпитвах същото към Анди — че той беше моята опора. А сега стоя на няколко крачки от него и се чувствам самотна, изолирана.

— Кой победи? — пита Марго и хвърля скришом поглед към Анди, надявайки се да е той. Ако съпругата му ще го мами, поне той да е прекарал добре на голф игрището.

И наистина, Анди й хвърля мила, самоуверена усмивка, намигва и пита:

— А ти кой мислиш, Магс?

— Братото е голям късметлия — обажда се Джеймс, а в това време Джини, Стела и Пам идват при нас в кухнята и изглеждат доволни, че са пак в компанията на мъжете си.

— Анди е победил! — съобщава Марго с изкуствено въодушевление.

Мъжете започват да ни разказват за играта, вметвайки, че трябвало да сме там, за да видим как Крейг, в момент на раздразнение, фраснал чисто новия си стик в едно магнолиево дърво. И то неведнъж. Всички избухват в смях, освен Марго и мен, а Крейг гордо подчертава колко скъп бил стикът. Междувременно той изважда четири бири „Хайнекен“ от хладилника, отваря ги толкова бързо, че ми напомня за един барман в часа на евтините питиета^[1] — работа, която съм напълно сигурна, че не е вършил. Той ги подава на Анди, Уеб и Джеймс и надига своята, като между глътките търкаля бутилката по челото си.

— А как мина сбирката? — пита Анди, очевидно единственият мъж в стаята — включително бъдещият баща, — който помни, че същинското събитие на деня не е било голфът. Добавям няколко точки към качествата на добрия съпруг, въпреки факта, че знам, че той не бива да бъде подлаган на критичен поглед.

Марго накланя глава на една страна, усмихва се едва доловимо и отговаря:

— Мина чудесно.

— Беше толкова прекрасно — добавят Стела и Пам със съвсем същата интонация. Двете си разменят прочувствени, приятелски погледи, което ме кара да копнея за онази наша динамика с Марго — и да се притеснявам, че може би никога вече няма да си я върнем.

— Получи ли хубави дарове? — обръща се Джеймс към Марго с престорен нюйоркски акцент, като завърта козирката си така, че да постигне любимата си прилика с гангстер.

Марго се усмихва насила и отговаря, че да, получила прелестни подаръци, а Джини, неспособна да сдържи ликуването си, изтърсва:

— А пък Елън се запозна с Луси!

Стомахът ми се свива при мисълта колко повече ще ликува Джини, когато Марго й сподели цялата ирония на ситуацията.

— Наистина ли? — Анди повдига вежди по много интересен начин, който при други обстоятелства би породил в мен паническа ревност и несигурност.

— Как я намираш? — пита ме Джеймс с неизменната си самодоволна усмивка, вероятно възползвайки се от златната възможност да наруши моралния протокол на майка си.

— Много е хубава — отговарям тихо, а Джеймс, както се очаква, смотолевя нещо за нейните „хубави високи балкони“.

— Джеймс! — ахва Стела.

— Ти дори знаеш какво е „високи балкони“, мамо? — хили й се Джеймс.

— Да, имам представа — поклаща глава Стела.

Междувременно Анди се прави, че не обръща внимание на страничната атракция, като любезно полага усилие да си придаде отегчен вид от темата за Луси — което само предизвиква гневния изблик на Марго да кипне отново.

— Е — обажда се тя, видимо неспособна да остане до мен нито секунда повече, — изтощена съм — поглежда към Уеб. — Май трябва да си тръгваме, преди пак да почнат контракциите ми…

Уеб разтрива врата й и отговаря:

— Разбира се. Хайде да те прибирам у дома, сладка моя.

— Дааа — прозява се Анди, после отпива голяма глътка бира. — Не е зле и ние да тръгваме. Елън я очаква голям ден утре. Заминава за Ню Йорк за важни снимки.

— Разбрах — подмята Марго. Изражението й е неразгадаемо, гласът й е лишен от емоции, но е напълно очевидно, поне за мен, че тя е обезпокоена от нещо повече от потенциалните й контракции. Поглеждам я, отчаяно искайки да срещна погледа й, макар да не знам какво ми се иска да й предам с него. Молба за пощада? Последно обяснение? Искрено извинение? Когато най-накрая тя ме поглежда, аз й отвръщам с тъжен поглед, който обхваща всичко, изброено по-горе. Тя поклаща глава в знак на отказ, свежда очи към каменния под на Джини и раздвижва устни едва забележимо, сякаш формулира какво ще каже на брат си в решаващия за него момент.

 

 

Същата вечер, след като сме се прибрали у дома, двамата с Анди, поне погледнато отстрани, представляваме портрет на една нормална двойка, прекарала заедно неделна вечер. Правим си салата за пицата ни с чушки от „Мелоу Машрум“. Гледаме телевизия, като си подаваме един на друг дистанционното. Помагам му да събере боклука, за да е готов за отнасяне на другата сутрин. Той седи до мен, докато плащам сметките. Приготвяме се заедно да си легнем. Вътрешно обаче аз съм пълна развалина — не спирам да си преповтарям разговора с Марго, подскачам всеки път, когато телефонът звънне и отчаяно се опитвам да събера думите — и силата, за да направя признанието си.

Най-накрая с Анди сме в леглото, нощните ни лампи са загасени и аз знам, че това е последната ми възможност да кажа нещо. Каквото и да е. Преди Марго да го е направила вместо мен.

Сто различни въведения преминават през ума ми, когато Анди се навежда да ме целуне за лека нощ. Отвръщам на целувката му, като се бавя няколко секунди повече от обикновено, изпълнена едновременно с безпокойство и дълбока тъга.

— Беше чудесно, че се запознах с Луси днес — подхващам, когато накрая се отделяме един от друг, свивайки се от притеснение, че съм толкова непохватна в опита си да започна разговор за това дали можем да запазим приятелски отношения с бившите си.

— Дааа. Тя е добро момиче — казва Анди, въздъхва и добавя: — Много жалко, че се омъжи за задник.

— Съпругът й е задник?

— Аха… Щом като пропусна раждането на сина си.

— Ами, бих могла да разбера как е могло да се случи. Имал ли е основателна причина? — казвам, надявайки се опрощаващото ми настроение ще бъде заразно.

— Знам, че би могло да се случи. Ако бебето се роди по-рано или нещо от сорта… Но да замине в командировка в деня на раждането на детето си… И после: изненада, изненада, не могъл да се върне навреме.

— Кой ти каза това?

— Лус.

Въпреки всичко, трепвам, като чувам да я нарича с галеното й име. Анди вероятно също се усеща, защото бързо прочиства гърлото си и се поправя:

— Луси ми каза.

— Кога? — питам най-безсрамно, пускайки въдица за взаимна вина. — Мислех, че вие двамата изобщо не се чувате вече.

— Така е — бърза да уточни той. — Тя ми го каза много отдавна.

— Сега синът й е на пет. А ние с теб сме заедно повече от пет години.

— Той е почти на шест — казва Анди и придърпва завивката около себе си.

— Значи си запомнил и рождения му ден? — изстрелвам, отчасти шеговито.

— Спокойно, инспектор Гаджет — засмива се Анди. — Знаеш, че с Луси не сме разговаряли от години. Беше просто един от онези последни разговори след скъсването, когато просто се питате един друг как сте и…

— И споделяте колко нещастна е настоящата ви връзка ли? Как съпругът ти не може да се сравни с първата ти любов?

Анди пак прихва.

— Не. В действителност тя като че ли не придаде особено значение на това, че мъжът й пропусна раждането. Просто го вметна между другото… Тя винаги е била от жените, които, изглежда, обръщат внимание повече на децата си, отколкото на съпруга си.

— Тя ли ти се обади?… Или ти на нея? — питам и все повече ми се гади.

— Господи, Ел. Право да ти кажа, не си спомням… Толкова отдавна не сме разговаряли… Мисля, че и двамата искахме да се уверим, че другият е добре… Че никой от нас не таи лоши чувства.

— А някой таи ли такива? Лоши чувства? — питам. Ние с Лио никога не сме водили такъв разговор. Никога не сме говорили за край, освен ако не се смята среднощния ни полет, който очевидно не свърши работа.

— Не — отговаря той, после сяда в леглото и пита кротко: — Накъде биеш с този разговор?

— Наникъде. Просто… Просто искам да знаеш, че нямам нищо против да разговаряш с нея… Ако искаш да бъдете приятели…

— Стига, Ел. Знаеш, че нямам никакво желание да бъда приятел с Луси.

— Защо?

— Отде да знам. Първо, нямам никакви приятели жени. И второ… аз дори вече не я познавам.

Обмислям думите му и съзнавам, че въпреки лошото ми скъсване с Лио, въпреки факта, че не бяхме разговаряли години наред, никога не съм изпитвала подобни чувства към него. Може и да не съм знаела с подробности как протича всекидневният му живот, но никога не съм преставала да го познавам.

— Колко тъжно — смотолевям, макар в следващия миг да не съм сигурна кой сценарий е по-тъжен. После, за първи път, се улавям, че се запитвам какво ли ще бъде, ако Анди и аз тръгнем по отделни пътища… как ли бихме скъсали. Пропъждам тези мисли и си казвам, че такова нещо никога не може да се случи… Ами ако може?

— Какво му е тъжното? — пита Анди равнодушно.

— О, не знам… — гласът ми заглъхва.

Анди се обръща на една страна, за да застане с лице към мен, а очите ми се напрягат, за да привикнат на тъмнината.

— Какво ти се върти в ума, Ел? Да не би да си се разстроила от срещата си с Луси?

— Не — бързам да отговоря. — Ни най-малко. Наистина ми беше приятно да се запозная с нея.

— Добре. Хубаво.

Затварям очи със съзнанието, че моят момент на истината е дошъл. Прочиствам гърлото си, облизвам устни и изчаквам още няколко последни секунди.

— Анди — подхващам най-сетне и гласът ми се разтреперва. — Трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — пита той тихо.

Поемам си дълбоко въздух и издишам.

— Във връзка със снимките утре.

— Какво за тях? — пита той и се пресяга да хване ръката ми.

— Те ще бъдат… с Лио — казвам и изпитвам едновременно облекчение и гадене.

— Лио? Бившето ти гадже?

Едва успявам да изрека „да“.

— В какъв смисъл с Лио?

— Той ще е автор на статията — отговарям, подбирайки внимателно думите си. — А аз ще правя снимките.

— Ясно — Анди се обръща да запали нощната си лампа и ме поглежда право в очите. Видът му е толкова спокоен и доверчив, че за първи път ми минава през ума да откажа пътуването. — Но как…? Как се стигна до това?

— Срещнах го случайно в Ню Йорк — наясно съм, че признанието ми е донякъде оскъдно, донякъде прекалено късно. — И той ми предложи поръчка…

— Кога? — очевидно, Анди се опитва да ме оправдае, но аз съм сигурна, че не може да избяга от адвокатския си маниер и ме разпитва. — Кога го срещна?

— Преди няколко месеца… Нищо особено…

— Тогава защо не ми каза? — въпросът му е логичен и това е основният проблем. В крайна сметка очевидно е било особено — как всичко започна в онзи зимен ден на кръстовището, когато се върнах вкъщи и реших да не издавам тази първа тайна на съпруга си. За секунда се питам дали да се върна назад и да постъпя другояче. След кратко мълчание отговарям:

— Не исках да те разстройвам.

Което е истина — малодушната истина, но все пак истина.

— Е, да, но това, че не ми каза, прави случая особен — казва Анди с широко отворени и наскърбени очи.

— Така е. Съжалявам… Но толкова много искам работата… този вид работа — мъча се да звуча възможно най-убедително. В сърцето си искрено вярвам, че част от причината да замина, е наистина работата. Че ми е нужно нещо повече в живота от това просто да седя и да бездействам в голяма, красива къща и да чакам съпруга ми да се върне от работа. Че искам отново да върша нещо свое. Чувствайки слаб подтик и известна надежда, че той може и да ме разбере, добавям: — Наистина ми липсва. Ню Йорк много ми липсва.

Анди подръпва ухото си и лицето му се прояснява за секунда, когато казва:

— Винаги можем да отидем там… На вечеря, на някакво представление…

— Не в този смисъл ми липсва… Липсва ми да работя в града. Да съм част от него… неговата енергия.

— Ами тогава върви да работиш там.

— Точно това смятам да направя.

— Но защо това трябва да има нещо общо с Лио? Как така изведнъж не можеш да работиш без Лио? Ти снима Дрейк Уотърс за корицата на „Платформ“, а сега ти е нужно бившето ти гадже да ти помогне да получиш работа, така ли? — Анди звучи толкова ясен и кратък в капана, който ми е заложил, че за секунда ми минава през ума, че вероятно в крайна сметка е видял името на Лио над статията. Или може би Марго вече му е казала за тази статия. Дори Анди не изважда късмет при кръстосан разпит.

— Ами всъщност — подхващам, свела поглед към днешния си маникюр, преди да срещна изучаващия му поглед — … той ми предложи и онази поръчка.

— Я почакай. Добре ли чух? — по лицето му се появяват първите следи на гняв, след като вече е събрал две и две. — Какви ги приказваш? Как тъй той ти е предложил онези снимки?

Приготвям се за най-лошото и казвам:

— Той е написал статията… И се обадил на агентката ми за тази поръчка.

— Той беше ли в Ел Ей? — гласът му става все по-висок и по-измъчен. — Видя ли се с него?

Кимам, мъчейки се да смекча признанието си и добавям:

— Но кълна се, изобщо не знаех, че той ще бъде там… Ние не сме се срещали извън снимките… Не сме ходили на вечеря… Нито сме излизали някъде… През цялото време аз бях със Сузан. Всичко беше само… работа.

— А този път? — въпросът му даваше възможност за по-нататъшни коментари, което ме изпълни с тревога.

— Този път… имаме нова фотосесия.

— И какво? Значи се оформяте като екип, така ли? — той скача от леглото, кръстосва ръце и ме гледа свирепо.

— Не — поклащам глава. — Нищо подобно.

— Тогава обясни. Какво е точно? — гърдите му се издуват от прилив на тестостерон.

— Ние сме само приятели… които работят заедно от време на време. По-точно, два пъти. Дори не от време на време.

— Не знам дали това трябва да ме притеснява.

— Защо? — питам, сякаш има известно съмнение в това „защо“.

— Защото… Защото нито веднъж не съм чул нищо добро за този човек… а сега ти искаш да подновиш приятелството си с него.

— Марго не е честна спрямо него. Никога не е била.

— Ти също си ми казвала ужасни неща за него.

— Бях наскърбена.

— Е, да — Анди завърта очи нагоре. — От него.

— Той е добър човек.

— Той е смотаняк.

— Не е смотаняк… И аз държа на него… Той е…

— Какъв?

— Той… означава нещо за мен.

— О, страхотно, Елън. Направо страхотно — гласът му е напоен със сарказъм. — Бившето ти гадже означава нещо за теб. Точно каквото всеки съпруг иска да чуе.

— Луси дойде на сбирката на сестра ти — връщам се в началната точка. — А Тай поддържа двора на сестра ти.

— Дааа — той крачи напред-назад край леглото. — Само че тя е получила тази покана, а пък той се грижи за двора й именно защото те двамата не са значими. Те са просто хора от нашето минало, с които сме имали връзка. Това е… Не ми се струва, че можеш да кажеш същото за Лио.

Сигурна съм, че той задава въпрос, че отчаяно иска веднага да променя отговора си — да отрека всичките си чувства към Лио.

Но не мога. Не мога да лъжа Анди на всичко отгоре.

Затова казвам:

— Не ми ли вярваш? — след този въпрос мигом се чувствам по-добре, някак се изпълвам с вяра в себе си.

— Винаги съм ти вярвал — отговаря Анди, давайки ясно да се разбере, че вече не е така.

— Никога не съм те мамила — продължавам и на мига съжалявам за вербалното си обещание, знаейки, че то трябва да бъде дадено безмълвно. Нещо, което не бива да изричаш.

И наистина, Анди допълва:

— Браво на теб, Елън. Това наистина е нещо. Благодаря ти. Ще се постарая да го включа при гласуването за теб за „Жена на годината“.

— Анди… — примолвам му се.

— Не. Сериозно. Благодаря ти. Благодаря ти, че ми обеща да не ме мамиш с твоето значимо бивше гадже, на когото толкова много държиш.

Никога не съм виждала Анди толкова ядосан.

Поемам си дълбоко дъх, като отчаяно преминавам в последното средство — отбраната.

— Добре, няма да замина. Ще анулирам пътуването, ще си остана тук и ще направя още снимки на корема на Марго и… на щанда за лимонада, докато ти… по цял ден играеш голф.

— Как да разбирам това? — пита Анди, присвивайки очи смутен.

— Разбирай, че твоят живот е възвишен, а моят — противен — не ми е приятна тази непримиримост в гласа, но пък тя изразява точно как се чувствам. Наистина съм непримирима.

— Добре. Тогава да изясним нещата — изкрещява Анди. — Ти заминаваш за Ню Йорк, за да излизаш с твоя бивш, защото аз обичам да играя голф, така ли? Опитваш се да ми го върнеш, задето ходя на голф ли?

— Престани да опростяваш прекалено нещата — възразявам, като в същото време си мисля: „Престани да си толкова семпъл.“

— Значи изведнъж излиза, че според теб вината е моя.

— Вината не е твоя, Анди… Не е на никого.

— Все е на някого.

— Аз… Аз не съм щастлива тук — казвам и очите ми се замъгляват от напиращите сълзи. Държа ги отворени, налагайки си да не се разплача.

— Тук? Къде тук? В този брак ли? В Атланта ли?

— В Атланта. В твоя роден град… Уморих се да се преструвам…

— За какво точно се преструваш? Преструваш се, че искаш да си с мен ли?

— Да се преструвам, че съм такава, каквато не съм.

— Кой иска от теб такова нещо? — пита той, без да се трогва от чувствата ми, което произвежда познатия ефект — да избухна в плач. — Кога съм искал от теб да бъдеш такава, каквато не си?

— Аз не мога да се приспособя тук — казвам и избърсвам лицето си с края на чаршафа ни. — Толкова ли не го забелязваш?

— Държиш се така, сякаш аз съм те накарал да се преместиш тук — продължава Анди, лицето му е изкривено от огорчение, — като се има предвид, че ти ми каза, че точно това си искала.

— Исках да те направя щастлив.

Анди се разсмива — някак тъжно, пораженчески — и поклаща глава.

— Ясно. Значи това е мисията ти в живота, Елън. Да ме направиш щастлив.

— Съжалявам. Но трябва да свърша тази работа.

Той наблюдава лицето ми, сякаш очаква да чуе още нещо — по-добро обяснение, по-изчерпателно извинение, уверение, че той е единственият за мен. Но когато не намирам точните думи — или някакви — той свежда поглед към килима и пита:

— Защо трябва?

И след като най-сетне ме поглежда отново, аз отговарям:

— Не знам.

— Не знаеш?

— Имам чувството, че вече не знам нищо…

— Е, май в това отношение ставаме двама — той бързо нахлузва джинсите и обувките си, после грабва ключовете и портфейла си от нощното шкафче.

— Къде отиваш? — питам го през повече сълзи.

— Излизам — отговаря той и прокарва ръка през косата си, сякаш да я среше. — Нямам намерение да спя тук тази нощ и да те целуна утре сутринта за довиждане като някой пълен глупак.

Гледам го, чувствайки се неимоверно съкрушена и отчаяна, и промълвявам:

— Анди… моля те, опитай се да разбереш. Няма нищо общо с теб… С мен има… Аз просто… имам нужда да го направя. Моля те.

Той пропуска думите ми покрай ушите си и се запътва към вратата.

Ставам от леглото, тръгвам след него и казвам със стиснато гърло:

— Не може ли да поговорим утре?… Нали си обещахме, че няма да си лягаме скарани?

Той се обръща, поглежда ме и казва тъжно:

— Обещахме си много неща, Елън… нали?