Емили Гифин
Обичай този, с когото си (15)

14.

Часът е пет и половина следобед, местно време, аз съм едва от един час в града, достатъчно дълго, за да се настаня в „Бевърли Уилшир“, да разтоваря багажа и фотографските си чанти в стаята и да се обадя на Сузан, чийто полет беше по-ранен от моя. Тя ми казва, че разглежда витрините по Родео Драйв — „напълно в стихията си съм“, допълва тя саркастично, — но скоро щяла да се прибере. Вече прегледала листа с напитките на хотелския бар и предлага да се срещнем за по едно питие в лобибара на хотела.

Одобрявам идеята; успокоителните ми хапчета по време на полет не се оказаха достатъчно силни за бурята, която ни връхлетя над централната част на страната, затова мога да изпия чаша вино. Сузан се разсмива и ме нарича „глезла“, преди да затворя и да се пременя в тоалет, подходящ за Ел Ей — тъмни джинси, обувки с дебели сребърни подметки, които ме правят висока близо метър и осемдесет, и семпла, но шикозна (според мен) светлозелена копринена блуза с гол гръб и без ръкави. За жалост забравих да сложа в багажа сутиена си без презрамки, който купих специално за нея, но решавам, че съм достатъчно плоска в гърдите, така че мога да сваля този, с който съм, без да изглеждам евтина. Освен това тук е Калифорния, където всичко минава. Освежавам грима си, потъмнявам малко повече сенките за очи и накрая си пръсвам леко парфюм върху китката — номер, на който Марго ме научи в колежа, като поясни, че който, като мен, жестикулира много с ръце, когато говори, трябва да се възползва от това ръцете му да излъчват аромат.

После слизам с асансьора и закрачвам толкова уверено през луксозното фоайе, че почти наперено влизам в лоби бара — интимен, модерен и много елегантен салон, украсен с богати тонове на кехлибар, шоколад и злато. Докато се възхищавам на осветения бар от оникс, с огромен брой подредени и осветени отзад най-малко хиляда бутилки вино, се улавям, че се възхищавам и на ясно очертания профил на мъж, седнал край бара, сам, с питие в ръка. Мъж, който ужасно много прилича на Лио. Примижавам два пъти и установявам едновременно слисана и донякъде ужасена, че той не просто прилича на Лио, той е самият Лио.

Отново Лио. Лио на пет хиляди километра от дома си.

Смразявам се и за секунда по най-наивния и тъп начин си казвам, че това е поредното съвпадение. Поредна случайна среща. И за миг сърцето ми спира да бие при глупавата позорна мисъл: „Боже мой, ами ако това е съдбата, която ме преследва из цялата страна?“.

Но когато Лио вдига поглед и ме забелязва и вдига чашата си високо, до скулите си, аз осъзнавам какво става. Осъзнавам, че цялата работа е нагласена.

Измествам тежестта си от едното токче върху другото, докато той бавно сваля питието си — което ми прилича на уиски с лед, неизменното му питие — и ми хвърля лека, многозначителна усмивка.

Не му се усмихвам в отговор, но правя няколко крачки към него. Вече не съм наперена и изведнъж ледените тръпки по гърба ми ме карат да поискам да съм със сутиен. Или още по-добре — с дълго палто.

— Здравей, Лио.

— Елън — кима той. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Звучи като реплика от стар холивудски филм, но аз изобщо не съм очарована, дори когато той става и ми посочва високото столче до себе си.

„Ти не си Кари Грант“, помислям си и отказвам с глава да седна там. Толкова съм смаяна, че не мога да се ядосам, но чувствам нещо по-силно от възмущение.

— Пропътувала си целия този път и не искаш да седнеш?

Поредна реплика.

Преди Лио никога не си е падал по реплики, и съм почти разочарована, че сега ги използва. Нямам запазен интерес към мъжа, който е станал той през последното десетилетие, но по някакъв странен начин не искам образът за него да бъде опетнен с реплики.

— Не, благодаря — казвам хладно. — Чакам сестра ми да дойде всеки момент.

— Сузан? — в гласа му се долавя самонадеяност.

Поглеждам го и се питам дали си мисли, че ми направи голямо впечатление това, че помни името й. Изкушавам се да заизреждам: Клара, Томас, Джоузеф, Пол — имената на сестра му и братята му по реда на раждането им, но нямам никакво намерение да му направя удоволствието от това, че си спомням такива подробности за семейството му.

Вместо това отговарям:

— Да, Сузан, Имам само една сестра.

— Така е. Е, радвам се, че и тя ще дойде. Това е чудесен бонус.

— Чудесен бонус ли? — повтарям с надеждата, че на челото ми не се е появила бръчка от слисване. — Нещо като… две сестри на цената на една?

Той се разсмива.

— Не. Нещо като „аз винаги съм харесвал Сузан малкото пъти, когато сме се виждали“.

— Виждал си я само веднъж.

— Вярно. И я харесах този един път.

— Сигурна съм, че ще й стане приятно да го чуе — подмятам насмешливо. — А сега, извинявай…

Преди той да възрази, аз тръгвам към края на бара и срещам погледа на бармана — прошарен, червендалест мъж, който изглежда така, сякаш ще се явява на кастинг за ролята на барман.

— Какво да ви предложа? — дрезгавият му баритон напълно подхожда на ролята.

Променям намерението си за вино с водка мартини, чисто, с допълнителни маслини, после посочвам свободния диван в цвета на шартрьоз^[1] в далечния ъгъл на салона.

— И ми го сервирайте ей там, ако обичате.

— Много добре — казва барманът съчувствено, сякаш е наясно с факта, че предпочитам да съм навсякъде другаде в света, но не и в компанията на единствения мъж на бара му.

Обръщам се и отивам бързо до дивана, чувствайки погледа на Лио върху гърба си. Сядам, кръстосвам крака и се заглеждам през прозореца в булевард „Уилшир“, а мислите ми препускат. Какво прави Лио тук? Да ме изкушава ли се опитва? Да ми се надсмива? Да ме измъчва? Какво ще си помисли Сузан, като нахълта в салона всеки момент? Какво би казал Анди, ако можеше да ме види сега в този шикозен салон, без сутиен, очакваща мартинито си и с бившия си любовник насреща?

Питието ми пристига един удар на сърцето преди Лио.

— Да не би… да си разстроена? — пита той, навеждайки се над мен.

— Не, не съм разстроена — отговарям, като почти не го поглеждам, преди да отпия нещо средно между капка и огромна глътка от мартинито. Водката е силна, но мека и пивка.

— Напротив, разстроена си — казва Лио, повече развеселен, отколкото загрижен. Когато виждам как ъгълчетата на устните му се извиват нагоре в доволна лека усмивка, аз се изтървавам и питам рязко:

— Какво точно значи това?

— Какво това! — пита той вбесяващо спокоен и се настанява непоканен и нежелан до мен.

— Това — отговарям и обхващам с ръка пространството между нас, не съзнавайки, че пръскам аромата на парфюма си. — Какво правиш тук, Лио?

— Пиша си материала — отговаря той невинно. — За Дрейк.

Втренчвам се в него безмълвна и втрещена. Странно, но това, че Лио пише статията, нито веднъж не ми беше минало през ума. Да не би да ми е било по-удобно така? И ако да, защо? Защото подсъзнателно съм се надявала Лио да е тук ли? Или защото исках да се освободя от вината, задето приемам мечтана поръчка? Премалява ми от мисълта, че един добър психиатър би проучил и двете възможности.

— О! — възкликвам тъпо, сковано.

— Мислех, че знаеш — казва той и аз съм сигурна, че той го вярва.

Поклащам глава, чувствайки, че омеквам, когато си давам сметка, че поне той има законното право да е тук и че това не е чиста засада.

— Откъде можех да знам? — питам отбранително, но и леко притеснена от избухването си и… от наглото си предположение, че той е тук заради мен.

— Как по друг начин можех да науча за тези снимки? — пита той, стигайки още повече до целта.

— Не знам… Чрез някакви връзки?

— Като с Дрейк ли? — пита той, донякъде развеселен.

— Ти… познаваш Дрейк?

— Да. Ние сме ей така — и той кръстосва пръсти.

— О! — възкликвам, впечатлена противно на желанието си.

— Занасям се — додава той и започва да обяснява, че работил като кореспондент към УНИЦЕФ по време на миналогодишното събиране на средства за СПИН по улиците на Ню Йорк и там срещнал някои от хората на Дрейк. — С две думи, двамата стигнахме дотам, че си побъбрихме на няколко халби бира… и аз основно убедих себе си да напиша тази статия, която, на свой ред, продадох на „Платформ“. И воала!^[2]… Останалото е история.

Кимам с чувството, че съм напълно обезоръжена от разговора му за благотворителност и журналистика — теми, които трудно извикват във въображението долнопробни опити за флирт с омъжени бивши приятелки в елегантни барове в Лос Анджелис.

— Така че — продължава той, — в деня, когато получих зелена светлина от „Платформ“, те срещнах случайно… затова изглеждаше… знам ли… някак странно, че се опитвам да те привлека за снимките.

— Но ние не говорихме за работата ми — възразявам, питайки го всъщност, дали се е прибрал вкъщи и се е разровил в „Гугъл“… или е следял по друг начин работата ми през годините.

Той се усмихва смутен и потвърждава.

— Знам накъде биеш.

— В смисъл? — тонът ми подсказва чисто любопитство, но настоятелното естество на продължението на въпроса прехвърля границите на събирането на информация.

— В смисъл, че не е нужно да говориш с някого, за да мислиш за него… и да се интересуваш за него от време на време…

Потрепервам, кожата на ръцете ми настръхва, зърната на гърдите ми напират в блузата ми.

— Студено ли е тук? — питам и нервно кръстосвам ръце.

— Аз съм доста топъл — казва Лео и се накланя към мене, толкова близо, че долавям миризмата на кожата му и дъха му на уиски. — Искаш ли якето ми?

Поглеждам коженото му яко в цвят на еспресо — от типа, които носят репортерите или каубоите, — и поклащам глава в знак на любезен отказ.

— Не, благодаря — гласът ми излиза като шепот, шепот, който се явява пълен контраст с внезапното, шумно „здравейте“ на Сузан над нас.

Стресната, скачам от мястото си. Объркана прегръщам сестра си, като същевременно запелтечвам обяснение:

— Аз… ъъъ… Виж кого срещнах… Помниш Лио, нали?

— Разбира се — отговаря Сузан весело, спокойно. Тя пъхва едната си ръка в задния джоб на джинсите си, а другата протяга към Лио.

— Здравей!

Той разтърсва ръката й.

— Здравей, Сузан. Приятно ми е да те видя пак.

— И на мен — отговаря тя искрено. — Мина много време.

Настъпва неловко мълчание, в което и тримата стоим на сантиметри един от друг в триъгълен строй, докато Лио не се отдръпва настрана и казва:

— Е, аз ще ви оставя да си наваксате…

Сузан се усмихва и се пльосва на дивана, сякаш да ни даде известно разстояние — и няколко секунди — да се усамотим. Възползвам се от възможността, раздирайки се от противоречия — искам Лио да остане, искам да си тръгне.

Накрая казвам:

— Благодаря, Лио.

Не знам за какво точно му благодаря. За поръчката за работа? За признанието му, че изобщо не е спирал да мисли за мен? За желанието му да си тръгне сега?

— Разбира се — отговаря той, сякаш потвърждава всичко, изброено по-горе. Обръща се да си върви, но се спира, завърта се на пети и ме поглежда настоятелно в очите. — Виж, ъъъ… Смятам довечера да ида да хапна в страхотния мексикански ресторант. Сервират най-хубавото гуакамоле, което съм ял, а и „Маргаритите“ им никак не са лоши… Не ви насилвам, но обадете ми се, ако решите да дойдете с мен…

— Добре — казвам.

— Обади ми се на мобилния или в стаята ми — той поглежда пластмасовия си ключ-карта и съобщава:

— Стая шестстотин и дванайсет.

— Стая шестстотин и дванайсет — повтарям като ехо и преценявам, че се пада точно един етаж над нашата — стая 512. — Запомних.

— А ако не се обадите, ще се видим утре следобед.

— Добре — казвам пак.

— Разбрах, че ще проведа интервюто си в ресторант по твой избор, нали така?

Кимам, облекчена, че вече знам предварително, че Лио ще бъде там. Лио и Дрейк в едно и също помещение.

— Ти винаги си обичала добрите ресторанти — отбелязва той, като ми намига, а после се обръща и вече наистина си тръгва.

Когато Лио изчезва от поглед зад ъгъла, безизразното лице на Сузан се заменя с широка усмивка.

— Господи, Елън!

— Какво? — питам и се приготвям за неизбежната яростна атака.

Тя поклаща глава и отвръща:

— Сексуалното напрежение можеше да се среже с нож.

— Това е нелепо — възразявам.

— „Стая шестстотин и дванайсет. Запомних“ — имитира ме тя с висок фалцет.

— Не го изрекох така. И не е така, Сузан. Честна дума.

— Добре. Какво е тогава?

— Дълга история — проплаквам.

— Имаме време.

— Първо си поръчай питие.

— Вече го направих. Стоях на бара и ви наблюдавах, двамата глупаци, докато си поръчвах специалния „Хубава жена“… Знаеш ли, че филмът е сниман тук?

— Наистина? — изпълва ме надежда разговорът да се измести към изключителната Джулия Робъртс. — Филмът ми хареса. Не го ли гледахме заедно?

Тя свива рамене.

— Помня само, че прославяше проституцията. И тъй… да се върнем към бленувания ти бивш…

— Не е бленуван.

— Той е страхотен и ти го знаеш. Очите му са абсурдни.

Опитвам се да потисна усмивка, но не ми се удава. Те наистина са абсурдни.

— Хайде, разказвай, какво става.

Въздишам шумно, захлупвам глава в дланите си и отвръщам:

— Добре. Но недей да ме съдиш.

— Че кога съм те съдила?

— Сериозно ли говориш? — поглеждам я между пръстите си и се разсмивам. — По-скоро, кога си ме съдила?

— Вярно — признава тя. — Но обещавам да не те съдя този път.

Въздишам отново и подхващам цялата история, като започвам с момента, когато сърцето ми се разтуптя на кръстовището. Сузан не ме прекъсва, освен веднъж, за да ми поръча още едно питие, когато сервитьорът се спря до нас със сребърна купа със солени закуски. Когато свърших, я попитах дали ме смята за ужасен човек.

Тя потупва крака ми, както го правеше, когато бяхме малки всеки път щом ми прилошееше на задната седалка на комбито „Буик“ на майка ни и казва:

— Още не.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че вечерта е все още само на едно мартини… и ние имаме зараждаща се ситуация.

— Сузан! — ужасена съм от намека й. — Никога няма да изневеря на Анди. Никога.

— Елън — повдига вежди Сузан. — Кой говори за изневяра?

 

 

След два часа, три питиета и дълги разговори, двете със Сузан сме отново в стаята си, пием и сме щастливи. Докато нападаме минибара, смеейки се, че когато сме толкова гладни, шест кинта за пакетче бонбони не изглежда толкова възмутително, мислите ми отлитат към гуакамолето на Лио.

— Дали да не се обадим на администрацията да ни предложи някой ресторант? — питам. — Всъщност готова съм да гласувам за мексиканския…

— Какво съвпадение — прекъсва ме Сузан, вдигайки слушалката. — Или пък да звъннем направо в стая шестстотин и дванайсет… А защо да не идем направо в стаята му?

Поклащам глава и й казвам, че да се срещнем с Лио за вечеря не е приемлива възможност.

— Сииииигурна ли си?

— Напълно.

— Щото според мен ще е голяма забава.

— Забава да ме наблюдаваш как не ме свърта от неудобство ли?

— Не. Забава, защото се оказа, че компанията на Лио ми е приятна.

Не мога да кажа дали тя се занасяше, дали ме дразнеше или просто се придържаше към обещанието си да не ме съди, но аз грабвам телефона и пакетчето фъстъци „М&М“ от ръцете й.

— Хайде де — настоява тя. — Не искаш ли да узнаеш как се е справял Лио през всичките тези години?

— Знам как се е справял. Все още прави репортажи и пише — изритвам обувките от краката си и си обувам белите платнени чехли с монограма на хотела. — Ето как дойдох тук, забрави ли?

— Не, но извън работата му… Не знаеш нищо за личния му живот, нали? Дори не знаеш дали е женен?

— Не е женен.

— Сигурна ли си?

— Не носи халка.

— Това нищо не значи. Много мъже не носят халка.

— Ужасно — измърморвам.

— Това не означава обезателно, че търсят сексуални преживявания — заявява тя, която обикновено говори с неприязън за онези, които не носят халки, като пилотите любовчии и похотливите бизнесмени, пътуващи в първа класа в самолета й. — Онези, които не носят халки, просто може да са… от старата школа. Татко не носеше халката си… и мисля, че спокойно мога да кажа, че не сваляше мадами.

— Възможно ли е да си от старата школа, ако си под четирийсетте?

— Разбира се, че е възможно. Става дума за стар дух… а според мен Лио е със стар дух — заявява тя с възхищение и на мен ми идва наум, че да наречеш някого „стар дух“ е почти винаги комплимент.

Поглеждам я.

— И на какво точно се основаваш?

— Не знам. Просто ми се струва, че… той не се увлича по материалното и всякаквата там показност, характерна за нашето поколение.

— Сузан! Откъде ти хрумнаха тия глупости? Та ти си била с него всичко на всичко четири часа!

— Той върши благородна работа — казва тя, вероятно имайки предвид статията му за събирането на средства за СПИН.

— Само защото има отношение към жертвите на СПИН не го прави светец със стар дух — сгълчавам я аз и в същото време трябва тайно да призная, че тя е проникнала в едно от нещата, които харесвах у Лио. За разлика от много мъже, особено онези, които срещах в Ню Йорк, Лио изобщо не беше кариерист или ухажор. Той не избираше ресторантите или баровете, в които ходехме, от списание „Ню Йорк“ или „Загатс“. Не носеше вездесъщите черни мокасини „Гучи“. Той никога не пробутваше рецензии за велики литературни творби, които току-що е прочел, нито за филми с претенции за художественост, които е гледал, или малки независими банди, които беше „открил“. Никога не се е стремял да живее в голяма къща в предградията, с хубава жена и две деца. Винаги е предпочитал пътуването и преживяванията пред луксозното имущество. В заключение — Лио не отчиташе дейност, нито се опитваше да прави впечатление или да се стреми да бъде нещо или някой, който не е.

Казвам някои от тези неща на Сузан, предимно разсъждавайки на глас, но и тайничко сравнявайки Лио с Анди. Анди, който притежава няколко чифта мокасини „Гучи“, Анди, който често чете внимателно популярната преса за избор на ресторанта ни, Анди, който няма търпение да напусне най-хубавия град в света, за да заживеем в голяма къща в Атланта. И докато моят непосредствен съпруг не може да бъде обвинен, че се прехласва и говори за имена, банди, художествени филми или за литературния роман на деня, аз трябваше да призная, че поне изглежда, че има стил на живот, по-прилягащ на положението му, отколкото бившето ми гадже.

Чувство на вина ме обзема, когато сменям посоката — в пламенна защита на съпруга си. Какво толкова, ако той цени по-хубавите неща в живота, включително някоя маркова вещ от време на време? Какво толкова, ако иска удобен дом и лесен живот за семейството си? Това не значи, че прави избор да бъде като Джоунсови или безразсъдно да следва тълпата. Той просто се оказа традиционен мъж, който се придържа, без да се оправдава, към собствените си предпочитания — което го прави толкова несравним, колкото несравним е и Лио.

И още, защо изобщо изпитвам нужда да правя сравнение между Анди и Лио, след като между тях няма никаква връзка? Поколебавам се, после поставям въпроса пред Сузан, очаквайки тя да вземе дипломатическо отношение и да каже, че не е редно да сравнявам двамата. Че Лио няма нищо общо с Анди и обратното.

Тя обаче казва:

— Преди всичко, не е възможно да не ги сравняваш. Когато стигнеш до разклонение на пътя, невъзможно е да не си помислиш за другия път. Да се запиташ какъв би бил животът ти…

— Предполагам — и си помислям, че пътят „Лио“ никога всъщност не е бил избор. Опитах да тръгна по него и се оказа, че той е студена, тъмна сляпа улица.

Сузан прокарва ръце през дългата си, къдрава коса и продължава:

— Второ, Лио и Анди са свързани посредством простия факт, че ти обичаш — или поне някога обичаше — и двамата.

Хвърлям й смутен поглед.

— Защо смяташ така?

— Защото независимо колко много или колко малко общо имат двама души… или дали те се застъпват или ги дели десетилетие… или дали те се мразят или не знаят абсолютно нищо един за друг… те пак са свързани по някакъв странен начин. И двамата спадат към едно и също братство, точно както ти — в едно и също сестринство с всяка жена, която Анди е обичал. Просто тук има негласна близост, все едно дали ти харесва, или не.

Докато обмислях тази теория, тя продължава да ми разказва как наскоро, на една алея за боулинг, се натъкнала на бившата приятелка на Винс — стриптийзьорката — и макар да се познавали бегло и имали само няколко останали общи познати (които е почти невъзможно да избегнеш, след като и двете сте от Питсбърг), те се впуснали в дълъг разговор, докато наблюдавали играта на Винс.

— И беше наистина много странно — допълва Сузан, — защото ние всъщност не говорихме за Винс — като оставим настрана недобрата му форма и безумния му бруклински маниер, — а тя като че ли знаеше много добре как я карам с него… Нещо като да обичаш Винс, въпреки всичките му дивотии… И макар да си ми сестра и да съм ти казвала много повече неща за връзката ми, отколкото някога бих споделила с нея, по някакъв начин тя знае повече, отколкото ти би могла да знаеш.

— Въпреки че вече не се интересува от него? — искам да уточня.

— Ами ако се съди по израза на възхищение по лицето й, когато Винс крещеше из алеята и удряше длани в дланите на когото му попаднеше, това е доста съмнително. Но да, въпреки това.

Облягам глава на една възглавница и чувствам, че алкохолното ми опиянение изчезва и на негово място идва умора и дори още по-голям глад. Питам Сузан дали предпочита да си поръчаме вечеря в стаята, но се сещам, че животът й протича в полети от град на град, без изобщо да напуска летищните хотели, затова й казвам, че аз също бих била мотивирана да изляза.

— Неее. Майната му — заявява тя. — Не съм дошла тук за нощен живот.

— Ау! — разсмивам се и й залепям една целувка на бузата. — Дойде заради сестра си, нали?

— Изчезвай!

— Хайде — целувам я отново по бузата, после по челото, радвайки се на подобни шеговити моменти, предоставящи единствената възможност да целуна Сузан. И тя, като баща ни, се притеснява от физическата проява на обич, докато аз съм наследила именно това от майка ни. — Ти обожаваш малката си сестричка. Затова си тук! Признай си!

— Нищо подобно. Дойдох по две причини…

— О, така ли? Заради Дрейк и какво друго?

— За да наглеждам измамния ти задник — отговаря тя и ме замерва по главата с възглавница. — Това е другото.

Явно е, че се шегува, но това все пак е последният подтик, който ми е нужен, за да си облека нощницата, да си избера сандвич с три филии хляб и два пласта плънка от менюто на румсървиса и да се обадя на съпруга си.

— Здравей, мила — казва Анди. — Вие двете там добре ли си прекарвате?

— Много — отговарям и ми става хубаво от приятния му и някак предразполагащ глас.

Той ме пита какво правя, отговарям му, че просто си седим и си говорим.

— Няма ли да си потърсите мъжка компания? — подмята той.

— Я стига! — чувство на вина ме пробожда при спомена за дъха на алкохол на Лио и за продължителния поглед, който той прикова в мен, преди да напусне бара. Представям си го сега как отпива „Маргарита“ някъде наблизо.

— Добро момиче си ми ти — заявява Анди и се прозява. — Обичам те.

Усмихвам се и казвам, че и аз го обичам.

— Дотолкова, че да вземеш онзи автограф за мен?

— Не чак толкова — и си помислям: „Но определено толкова, че да се откажа от гуакамолето и мъжа, който по-късно ще си легне в стая 612.“