Емили Гифин
Обичай този, с когото си (10)

9.

Тръгваме с Анди към багажната лента, а после за рекордно време излизаме от залата за пристигащи.

— Като поезия в движение — отбелязва той, горд със способността си да пътува организирано, и в същия момент забелязваме сребристия джип мерцедес на Уеб и Марго.

Става ни забавно, като виждаме, че Марго спори с една едра полицайка, седнала на велосипед, който изглежда малък за огромните й бедра. Тя несъмнено казва на Уеб и Марго, че не е разрешено да се чака до бордюра. Успявам да видя през полуотворения прозорец на колата, че макар по лицето на Марго да е изписано миловидно изражение, тя се е окопала напълно и е твърдо решена да не отстъпва и да не загуби мястото си. Чарът й обаче като че ли не минава пред полицайката, която носи значка и черни мотоциклетни обувки с удебелени подметки; тя надува свирката си и след това извиква силно:

— Тук е само за товарене и разтоварване, госпожо! Преместете се веднага!

— Боооже мой! — казва Марго и притиска ръце до гърдите си, но в следващия момент вдига поглед, вижда ни и съобщава: — Ето, вижте там! Семейството ни пристигна. Сега ще товарим!

Усмихвам се при мисълта, че Марго пак победи, все така елегантно.

Полицайката се обръща и ни хвърля кръвнишки поглед, после бясно натиска педалите и продължава към следващата си жертва. Междувременно Марго слиза от колата. Облечена е в дълъг бежов кашмирен пуловер, пристегнат с колан, тъмни джинси, напъхани в кожени ботуши в шоколадов цвят, и огромни тъмни очила (такива носеше и в края на деветдесетте, когато на мода бяха малките рамки). Тя изглеждаше във всяко отношение модното „парче“, което беше и в Ню Йорк, ако не и повече.

— Толкова се радваме, че сте тук! — изписква тя, като събира Анди и мен в обща, но нежна прегръдка. Макар да знаех, че е рано да й личи, дребната й фигура и пъргавите й движения не издават бременността й. Единствено гърдите й разкриват тайната; размерът С на сутиена й като че ли беше на път да стане D. Усмихвам се при мисълта, че това е едно от нещата, които всеки би забелязал у най-добрата си приятелка. Посочвам ги и оформям безгласно с устни:

— Чудесни са.

Тя се разсмива и отвръща:

— Даа, вече се поуголемиха… Но това се дължи предимно на добра гимнастика.

Анди се прави, че разговорът ни го притеснява, докато мята огромната пътна чанта в багажника на колата. Секунди по-късно, след като и Уеб ни поздравява сърдечно, ние излизаме от летището и поемаме с висока скорост по магистралата. Марго и аз сме на задната седалка и разговаряме възбудено за бебето и за пристройката, където ще бъде детската стая.

— Предприемачите ни са бавни като охлюви — изтъква Марго. — Казах им да побързат да я довършат, преди да се роди бебето.

— Няма начин това да стане, мила. Не и с честите им почивки за кафе — намесва се Уеб, като поглажда с ръка ярко изразената си челюст. Сега забелязвам, че пуловерът му също е в карамелен цвят като този на Марго и се питам дали не е умишлено. Това е едно от нещата, с които двамата са известни — ненадминат пример са неговите и нейните оранжеви мокасини за шофиране.

Уеб поглежда през рамо, преди да мине в друга лента, за да изпревари бавно движещ се фолксваген и казва:

— Марго каза ли ви за кожените ни подове в сутерена?

— Не — отговарям, поглеждайки към Марго, и се питам как тъй това се е изплъзнало от всекидневните ни разговори.

Тя кима и посочва Уеб, сякаш да каже: „Идеята е негова, не моя“, но знам, че се гордее със силно развитото чувство за естетика на съпруга си.

— Кожени подове? — подсвирква Анди. — Каква изненада!

— Да-а. Тези лоши момчета са декаденти — казва Уеб. — Почакай да им изпиташ способностите.

— Няма ли да се надраскат целите? — питам, осъзнавайки, че често се показвам прекалено практична, дори прозаична в присъствието на Уеб.

— Малко одраскване ще добави повече оригиналност — отговаря Уеб. — Освен това по тях ще се ходи предимно с боси крака.

Марго обяснява:

— Видяхме такива в спа центъра и не можахме да им устоим… Именно там правя йога и медитирам.

„Естествено“, помислям си с обич, но изричам гласно:

— Правиш йога?

Марго никога не си е падала особено по гимнастики и когато посещаваше гимнастическия салон в Ню Йорк, повече клонеше към каране на колело на място, със списание „Пийпъл“ в ръка.

— Откакто заченах — тя потупва не издутия си корем, — се опитвам да стана по… концентрирана.

Кимам, казвайки си наум, че промяната в нея като че ли е настъпила още преди новината за бебето, някъде по времето, когато се изнесе от Ню Йорк. Не е изненадващо — дори напускането на града за уикенда ми действа успокояващо. И макар Атланта да е главен град по всички показатели, там човек се чувства толкова отворен, отпуснат и направо опиянен, за разлика от Ню Йорк. Дори центърът, през който минаваме сега, прилича на построен с конструктор град, ако си свикнал със силуета на Ню Йорк.

След минути пристигаме в сърцето на Бъкхед, богатата северна част на Атланта, където са израснали Анди и Марго. Когато за първи път чух странното име „Бъкхед“ (очевидно идващо от отдавна замряла таверна с голяма глава на мъжки елен за украса)^[1], отново си представих старомодни, селски образи, макар в действителност районът да има много космополитна атмосфера. Търговският център се състои от два мола със скъпи магазини, където Марго задоволява прищевките си с „Гучи“ и „Джими Чу“, луксозни хотели, жилищни блокове, художествени галерии, нощни клубове и дори петзвездни ресторанти, откъдето и идват прякорите „Окръгът на копринените чорапи“ и „Бевърли Хилс на Юга“.

Но действителния облик на Бъкхед придават жилищните райони с виещите се, трилентови улици, с пръснатите покрай тях елегантни имения в стила на Джорджия и величествени неокласически къщи като тази, в която са отраснали Марго и Анди. Другите, като боядисаната тухлена къща от трийсетте години на Уеб и Марго, са малко по-скромни, но пак са извънредно очарователни.

Когато навлизаме в тяхната калдъръмена алея за коли, обточена с бели камелии, изведнъж ми идва да възкликна с думи като „прекрасно“ или „прелестно“, които обикновено рядко използвам.

Уеб ми отваря вратата на колата, аз му благодаря и съобщавам, че вече ми се пие сладък чай. Подсладеният студен чай е едно от нещата на Юга, които обичам, наред с домашните бисквити и кифлички със сос от сирене. Ние с Анди не разбираме защо напитките, присъстващи буквално във всеки дом и ресторант в Юга, включително в повечето вериги за бързо хранене, не са нахлули на север от граничната линия Мейсън-Диксън^[2].

— Имаш късмет — казва Марго през смях. — Сутринта направих огромно количество.

Несъмнено тя беше направила не само чай — Марго е страхотна домакиня, също като майка си. И наистина, ние сякаш попадаме в разгърнатите средни страници на списание „Саутърн Ливинг“^[3]. По думите на Марго стилът на техния дом е „традиционен с елементи на «Деко»“^[4]. Не знам какво точно значи това, но ми харесва, че е красив, без да е напълно предвидим или прекалено традиционен. Подът е открит, кухнята и дневната се съединяват с редица от места за сядане. Преобладаващата цветова гама е шоколадовокафяво и бледозелено, а падащите на меки гънки копринени завеси на прозорците придават женствен, почти призрачен ефект. Очевидно, Уеб е оставил Марго да се занимава с вътрешното обзавеждане, тъй като подобно нещо не може да се очаква от един мускулест спортен агент. До този момент неговите собственоръчно написани фланелки и знаменца емблеми на шампионати, вездесъщи в ергенската му квартира в Манхатън, сега са изпратени в мазето и в неговия кабинет, облицован с тъмна ламперия.

Анди посочва кремавия диван в дневната, грижливо покрит със зелена покривка и подходящи възглавници.

— Нов ли е този диван?

Марго кимва.

— Ъхъ. Нали е чуден?

— Да — отвръща Анди с безизразно лице и направо очаквам да последва шега. — Наистина ще е чуден, когато детето го оплеска целия с неговите „Спагети О“.

— Или с нейните „Спагети О“ — вметва Марго и ни повежда към кухнята, където е приготвила нещо средно между закуска и обяд от плодова салата, спаначен кекс и соленки със сирене. — Сигурно сте гладни.

— Умирам от глад — казва Анди.

Марго предлага да хапнем сега, защото е запазила маса за ранна вечеря във „Вакханалия“, любимият ресторант на семейство Греъм в града.

— Майка и татко също ще дойдат. Обещах да не ви обсебваме, след като вече живеем тук.

— Да, ние с Анди тъкмо това се питахме. Тя ще има ли нещо против, ако отседнем у вас? — питам.

— Тя разбира — отговаря Марго и капва малинов компот върху соленките си. — Но също така ми заяви недвусмислено, че очаква синът й да продължи да спи под нейния покрив, когато си идва за ваканциите в Атланта — Марго завършва изречението с великолепния чарлстънски диалект на майка си.

Анди извърта очи нагоре, а аз се усмихвам с чувство на благодарност, че макар да е послушен син, той с нищо не показва, че е мамино синче. Не мисля, че бих се справила с подобно нещо. Наскоро бях на една сватба, на която майката на младоженеца трябваше да бъде отделена насила от сина си в края на тържеството, докато хлипаше: „Не искам да те загубя!“. В тази сцена имаше нещо противно. Теорията на Марго по този въпрос е, че когато една жена има само синове и нито една дъщеря, твърде е вероятно такъв вид поведение да изчезне. Може би защото майката не е трябвало да дели центъра на вниманието с друга жена, може би поради поговорката „Синът е син, докато не си намери съпруга, но дъщерята е дъщеря през целия си живот“. Възможно е да е права, защото въпреки че Стела обожава синовете си, тя съсредоточава повечето си време и енергия върху дъщеря си.

Докато наблюдавам как Марго шета из кухнята, си предлагам услугите да й помогна с нещо. Тя поклаща глава и налива чай от голяма стъклена кана в три стъклени чаши, а своята пълни с вода „Перие“. После ни подканва да седнем и се обръща към Уеб да каже набързо благословия — практика, която като че ли е повече културна, отколкото религиозна, защото, когато са в Ню Йорк двамата я пренебрегват, както и ходенето на църква.

Когато Уеб изрича кратката си, формална молитва, а Марго се усмихва и казва „Забавлявайте се!“, изпитвам мимолетното чувство, че ние нямаме много общо, освен общото ни минало. Но в рамките на секунди това чувство отлита, когато Марго и аз минаваме бързо от тема на тема, обсъждайки и анализирайки всичко и всекиго с онова, което повечето хора, включително Уеб и Анди, ще възприемат като мъчителни подробности. Повече от всичко това обяснява защо Марго и аз сме толкова близки приятелки, защо между нас има такава връзка, въпреки че сме толкова различни. Ние просто обичаме да разговаряме една с друга.

Затова и почти не даваме думата на мъжете, докато разнищваме клюките от Ню Йорк и Атланта до най-малката подробност и с жар. Одумваме самотните си приятелки в Ню Йорк, които продължават да се напиват всяка вечер, и се питаме защо не могат да срещнат някой свестен мъж, а после минаваме към момичетата в квартала й, които имат целодневни домашни помощнички, затова могат да играят тенис, да ходят по магазините и да обядват навън всеки ден.

— От кои предпочиташ да си — питам, — ако трябва да избираш?

— Хм. И аз не знам. И двете крайности са по някакъв начин тъжни.

— Липсва ли ти работата? — питам я предпазливо. Макар да не мога да си представя, че ще зарежа работата си, все пак още не съм бъдеща майка. Това вероятно би променило всичко.

Марго поклаща глава.

— Всъщност си мислех, че ще ми липсва… но сега съм толкова заета.

— С игра на тенис ли? — вметва безизразно Анди.

Устните на Марго потрепват отбранително.

— Донякъде. Но и с обзавеждането на къщата… подготовките ми за бебето… както и с благотворителната си дейност.

— Но напусна Младежката лига — намесва се Уеб и се присяга да си вземе още една соленка. — Много време отнемаше. Дори на Марго.

— Не съм казала, че Младежката лига отнема много време — възразява Марго. — Просто Лигата в Атланта е млада. Там се чувствам като стара кокошка сред всички онези двайсет и няколко годишни момичета, повечето от които наскоро са завършили колеж и вече са омъжени за ученическата си любов.

Лицето на Уеб светва, когато заговаря:

— В този ред на мисли… Кажи на брат си и Елън кого нае да направи озеленяването ни.

Марго назовава името на съпруга си с престорен укор, светлата й кожа добива розовия цвят на азалията. Усмихвам се, забавно ми е колко лесно тя и Стела се притесняват, дори се изчервяват заради другите, толкова огромна е тяхната съпричастност. Фактически Стела дори не може да гледа предавания с награждаване — толкова се изнервя по време на речите по този повод.

— Хайде, де — подканва я усмихнат Уеб. — Кажи им, миличка.

Марго нацупва устни, когато Анди почти извиква:

— Кой?

— Братята Портера — накрая казва Уеб; всички в стаята знаят, че това е фамилното име на гаджето на Марго от гимназията, Тай, онзи, който продължава всеки път да се отбива у тях в Деня на благодарността.

— Братята Портера! — повтаря самодоволно Анди. — Като в Любовника Тай?… Тай Портера — „Каквото трябва“?

— „Каквото трябва“ ли? — пита Уеб.

— Марго не ти ли е казала как малкото й гадже обърка изпълнението на духовия оркестър на Джордан Найт в гимназията? — попита Анди, после стана и въртейки се, запя: — О! О! Момиче! Знаеш, получи си каквото трябва!

— Я почакай, Марго. Гаджето ти от гимназията е буфосинхронизирал на „Бекстрийт Бойс“? — попита Уеб, зашеметен от новата информация.

— Поправи се, Уеб. Беше „Ню Кидс он дъ Блок“ — вметва Анди. — И доколкото си спомням, предишната година той направи същото с „Менудо“, нали, Марго?

Марго удря по масата.

— Не! Със сигурност не е правил същото с „Менудо“.

Устоявам на изкушението да изтъкна, че единственият на масата, който може да рецитира текстовете на „Ню Кидс“, е Анди.

— „Ню Кидс“, а? Е, това, предполагам, олекотява донякъде удара — казва през кикот Уеб. — В смисъл, че сега момчето е гей. Или в момчешка банда. Или, не дай боже, и двете.

Усмихвам се и макар мислено да поставям тази забележка в категорията: „С какво Уеб е по-различен от мен“, уверена съм, че той няма приятели гейове.

Уеб продължава:

— Не, сериозно. Можете ли да повярвате, че Марго е наела своя бивш?

— Не, не мога, наистина не мога — заявява Анди с преувеличена сериозност. — Какъв позор!

Знам, че Анди и Уеб само се шегуват, но стомахът ми продължава да се свива при мисълта за чакащото ме в телефона ми съобщение. Съобщение, което трябваше да изтрия. Поглеждам към чинията си, потупвайки с върха на вилицата си листенце магданоз.

— Хайде, Елън — обръща се Марго към мен, облягайки лакти върху масата, нещо, което не й е присъщо. — Притечи ми се на помощ!

Премислям за секунда, опитвайки се да измисля нещо полезно, но уклончиво и плахо изричам:

— Те са само приятели.

— Само приятели, а? — обажда се Уеб. — Знаем ги ние такива приятели.

— Мили Боже! — възкликва Марго, като става и вдига от масата своята и чинията на Анди.

— „Мили Боже“ не е на твоя страна повече, отколкото е Елън — не отстъпва Уеб. — Никой от тях не одобрява този род игрички.

— Игрички ли? О, Уеб, не, осъзнай се!… Тай е толкова доброжелателен — казва Марго, връщайки се от кухнята. — Отношенията ни преминаха в приятелство преди милиарди години, още когато бяхме в гимназията. И той се грижи за двора на майка ми и баща ми от близо година!

— И това прави положението по-добро ли? Че се грижи също и за техния двор? — пита Уеб, клатейки глава. После поглежда към мен. — Внимавай. Всички те са нелоялни. Цялото им семейство.

— Ей! Не ме слагай под един знаменател с родителите и сестра ми — намесва се Анди. — Аз не бих повикал това момче. Дори да имах двор.

— Извинявай, драги — казва Уеб. — Всички те са нелоялни, с изключение на теб. Дори Джеймс.

— Джеймс също няма двор — уточнява Анди. — Да, но играе голф с него. Нелоялен негодник — допълва Уеб.

— Не става въпрос за лоялност към когото и да било — намесва се Марго. — Освен това той няма да дойде тук лично да сади. Той си има подчинени за тази работа… Фирмата му прави чудесно озеленяване където е нужно. За това става въпрос, Уебстър Бъфингтън, и ти го знаеш много добре.

— Аха — отвръща Уеб. — Продължавай да си повтаряш това и може би ще започнеш да си вярваш.

— О, моооля те, държиш се така, сякаш съм поставила снимка от абитуриентския ми бал на полицата върху камината!

— Не се съмнявам, че и това ще последва — не се предава Уеб и пак се обръща към мене: — Елън, ти продължаваш ли да разговаряш с твоето гадже от гимназията?

Поклащам решително глава.

— А той… ъъъ, идва ли да чисти апартамента ти, да ти изчислява данъците или нещо от сорта? — настоява Уеб.

— Не — отговарям.

— Вие разговаряте ли с някой от бившите си?

Продължението несъмнено е пак за мене, но аз не казвам нищо — замаяна съм от съвпадението и се надявам някой да скочи и да ме спаси. Де такъв късмет! В стаята настъпва тишина. Поглеждам към Анди, сякаш въпросът е насочен към него.

— Какво? — обажда се Анди. — Не гледай мен. Знаеш, че не съм приятел с никоя жена, още по-малко — бивша.

— Преди няколко години Луси ти изпрати коледна картичка — напомням му, чувствайки познатото пробождане от ревност, когато си помисля за сладката, страстна малка Луси.

— Със снимка на детето си — казва Анди. — Това трудно би минало за изкусителна покана… Освен това аз никога не съм й пращал коледна картичка.

— Да, но ти не пращаше на никого, преди да се оженим — възразих и станах да помогна на Марго да раздига масата.

Анди свива рамене. Като адвокат той положително познава неуместното твърдение, когато съзре такова.

— Въпросът е, че аз не разговарям с нея. Точка.

— Аз също не разговарям с моите бивши. Точка — казва Уеб.

Анди ме поглежда очаквателно.

— И аз не разговарям с бившите си — отвръщам като ехо нечестно.

Вече.

— О, я престанете да се обяснявате — намесва се Марго, докато събира в дланта си трохите от подложката за хранене на Уеб. После вдига поглед, оглежда масата и добавя: — И в тоя ред на мисли, защо не забравите и за вашите бивши?

 

 

Същия следобед съобщението от Лио изхвръква от ума ми, докато двете с Марго пазаруваме дрехи за новородено от незнаен пол в един бутик на име „Кенгуро Поуч“, прехласваме се по прелестните, невъзможно мънички дрешки и накрая се спираме на плетена дълга рокличка и подходящо одеялце за изписване на бебето от болницата, както и половин дузина ританки от фин памук и няколко ръчно избродирани терлички, шапчици и къси чорапки. Чувствам как инстинктът ми за свиване на гнездо се обажда и за първи път истински ми се приисква да съм бременна. Разбира се, знам, че да жадуваш за бебе, докато пазаруваш дрешки за първородното дете на най-добрата ти приятелка наподобява желанието да се ожениш, докато я наблюдаваш как облича рокля на „Вера Уанг“ и се върти пред огледалото в пробната, и че майчинството е съпътствано от сума ти не особено забавни и приятни неща. Въпреки това, когато продължаваме и минаваме покрай няколко магазина с разпродажби „просто за развлечение“, не мога да не си помисля колко хубаво би било да се установя отново в Атланта, да живея близо до Марго и да наблюдавам как нашите деца — братовчедчета и приятелчета — растат заедно в един щастлив, красив свят, изпълнен с камелии и подсладен чай.

Докато с Марго се преобличаме за вечеря, мислите за Лио се завръщат с пълна сила, мобилният ми телефон „прогаря“ дупка в чантата ми. В един момент се чувствам опасно изкушена да споделя всичко с Марго. Напомням си, че макар да е най-добрата ми приятелка, тя, освен това е и сестра на Анди, а на всичко отгоре мразеше Лио. Изключено е такъв разговор да приключи добре.

Вместо това много предпазливо подхващам отново спора за „можем ли да бъдем приятели с бившите си“, като се опитвам да определя чувствата си чрез моята излизаща на повърхността морална дилема.

— Всъщност — започвам, докато вдигам ципа на черната си като въглен права, тясна пола — Уеб не се дразни от Тай, нали?

Марго прихва и размахва ръка във въздуха.

— Разбира се, че не. Уеб е най-увереният мъж, когото познавам… и със сигурност не се чувства заплашен от гимназиална свалка.

— Така е — отговарям и се запитвам дали Анди се е чувствал заплашен от Лио — и по-важното, дали би се чувствал.

Тя изважда за избор два тоалета от гардероба — една черна жарсена рокля и плетен с кука жакет с цвят на лавандула и пита:

— Кое от двете?

Премислям, после посочвам жакета и продължавам:

— Но да допуснем за миг, че наемеш Брад да се заеме с озеленяването.

— Брад Търнър! — възкликва тя така, сякаш имах предвид друг Брад, а не красивия, очилат борсов агент, с когото излизаше близо две години, преди да срещне Уеб.

— Да-а. Именно той.

Тя примижава.

— Аха. Представям си картинката… Брад в работни дрехи в градината с косачката за трева.

— Би ли се подразнил Уеб?

— Вероятно. Но никога няма да повикам Брад. Ние дори не разговаряме.

— Защо? — питам, понеже в крайна сметка това е основният проблем. Защо човек поддържа връзка с някои бивши, а с други — не. Защо е нормално да поддържаш приятелство с някои? За тест с много разклонения ли става дума, или нещата са по-прости от това?

— О, не знам — тя добива угрижен вид и за миг ме изпълва безпокойство, че ме е разкрила, но когато си обува черен панталон и изрязани на пръстите лачени обувки с високи токчета, лицето й отново става спокойно. Лио е последният човек в ума й. Ще ми се и с мен да е така.

— Какво, да не би Брад да ти липсва или нещо такова?

Усмихвам се и свивам рамене.

— Ами… просто се питам кое е златното правилно по отношение на бившите… Според мен темата е доста интересна.

Марго обмисля думите ми, после заявява съвсем категорично:

— Виж. Ако напълно си преодолял човека и той напълно те е преодолял и ти изобщо не си имала сериозни намерения да почнеш връзка, не виждам абсолютно нищо лошо в това да се чувате от време на време за по едно приятелско „здравей“. Или за някоя невинна работа по градината. При положение, разбира се, че настоящият ти чудесен съпруг не е пълен чудак. Но пък, ако настоящият ти приятел е чудак, имаш далеч по-сериозни въпроси за разрешаване от това кого да наемеш да поддържа моравата ти.

— Така е — казвам и ми олеква от обобщението й, дори още повече от вратичката, която тя неволно отвори пред мен. — Добре го каза.

След тези думи бодро заявявам на Марго, че отивам да си измия зъбите и да се гримирам. Секунди по-късно се усамотявам в банята за гости, заключвам вратата и пускам водата в мивката да тече с пълна сила. Старая се да не се поглеждам в огледалото, когато отварям чантата си и изваждам мобилния си телефон.

В края на краищата, казвам си, повтаряйки обоснованото, практично заключение на Марго, че няма нищо нередно да провеждаш приятелски разговор от време на време с човек, когото се превъзмогнала напълно.