Емили Гифин
Обичай този, с когото си (3)

2.

Любимият ми филм може би е „Когато Хари срещна Сали“. Обичам го по много причини: приятната атмосфера на осемдесетте, чудноватата химия между Били Кристъл и Мег Райън, сцената на оргазма в кулинарния магазин „Кац“. Но любимата ми част е вероятно с онези дребни, възрастни съпружески двойки с блещукащи очи, настанили се на дивана, които разказваха как са се запознали.

Първия път, когато гледах филма, бях на четиринайсет години, още не се бях целувала и — ще използвам един от любимите изрази на сестра ми Сузан — не бързах да запратя събраните си на топка пликчета по някое момче. Бях свидетел как Сузан си падна силно по няколко момчета поред само за да й разбият сърцето, което се случваше по-често, отколкото посещенията при зъболекаря да ми стягат зъбните шини, и нищо в това проявление не можех да определя като особено приятно прекарване.

И все пак си спомням как седях в онзи киносалон с прекомерно надут климатик и се питах къде ли в този момент се намира моят бъдещ съпруг — как ли изглежда, какъв е гласът му. Дали е на първа среща и държи ръката на някое момиче, а между тях има кутия с дъвчащи бонбони и голяма бутилка „Спрайт“? Или пък е много по-голям, вече е в колеж и е придобил опит по отношение на жените и света? Дали е футболна звезда, или барабанист в училищен оркестър? Дали съм го срещнала по време на полет до Париж? Или в заседателна зала с влиятелни хора? Или на пътеката между рафтовете в магазина за хранителни стоки в родния ми град? Представях си как си разказваме нашата история отново и отново, с преплетени ръце, също като онези очарователни съпружески двойки от големия екран.

Онова, което още има да уча обаче, е, че тези неща рядко са толкова хубави и подредени, както онзи ентусиазиран разказ, който човек споделя в документален стил от дивана. Онова, което разбрах с течение на времето, е, че почти винаги, когато човек чуе такива истории от женени двойки, долавя в тях малко поетична волност, романтично замайване, излъскано до блясък с времето. И ако не сте сключили брак с гимназиалната си любов (пък дори и малко след нея), обикновено някогашната история не е чак толкова славна. Има хора, места и събития, които те водят към последната ти връзка; хора, места и събития, които предпочиташ да забравиш или поне да замажеш. Накрая можеш да й лепнеш един хубавичък етикет — като способност да се откриват случайно ценни неща или съдба. Или можеш да повярваш, че това е произволен начин, по който тече животът.

Но както и да го наречете, изглежда, че всяка двойка има две истории — редактирана, която да се сподели от дивана, и несъкратена — с най-хубавото, оставено настрани. Анди и аз не бяхме по-различни. Анди и аз имахме и двете.

Двете истории обаче започнаха по един и същ начин. И двете започнаха с писмо, което пристигна по пощата един задушен, влажен следобед през лятото, когато завърших гимназия — и само няколко кратки седмици, преди да замина от родния си град Питсбърг за университета „Уейк Форест“ — красиво, тухлено учебно заведение в Северна Каролина, което бях открила в един каталог за колежи, а после го избрах, защото ми предложиха щедра стипендия. Писмото съдържаше всички видове важни подробности относно учебната програма, настаняването и ориентирането. Но най-важното, то включваше дългоочакваното име на съквартирантката ми, напечатано прилежно в един цял ред: „Маргарет Елизабет Холингър Греъм — Марго“. Прочетох името й, както и адреса и телефонния й номер в Атланта, Джорджия, и това както ме смути, така и ме впечатли. Всичките ми съученици от държавното училище имаха обикновени имена като Ким, Джен, Ейми. Не познавах никого с име като Марго (най-много ме порази това нямо „т“)^[1], още по-малко някого с две средни имена. Бях сигурна, че Марго от Атланта ще е едно от красивите момичета, които се срещат в лъскавите брошури на „Уейк Форест“, и носи перлени обеци и летни рокли с флорални мотиви от „Лора Ашли“, когато отива на футболен мач. (Аз винаги бях с джинси и пуловери с качулка на спортни събития). Бях сигурна, че тя има сериозно гадже и си представих как безмилостно му бие шута в края на семестъра заради някое от високите, босоноги момчета, които в същите онези брошури носят тениски с гръцки букви^[2] и играят на фризби във вътрешния двор на колежа им.

Няма да забравя как се втурнах вкъщи с писмото, за да съобщя новината на Сузан. Сузан беше първа година в „Пен Стейт“ и знаеше добре как стоят нещата със съквартирантките. Заварих я в нашата стая да си полага дебел слой очна линия в цвят син металик на фона на „Търси се жив или мъртъв“ на Бон Джоуви, звучаща от малкия й касетофон.

Прочетох на глас цялото име на Марго, после споделих своите предвиждания с акцент направо от „Стоманени магнолии“^[3], най-основната ми представа за Юга. Дори находчиво вмъкнах домове в колониален стил, Скарлет О’Хара и куп прислужници. Предимно се шегувах, но в същото време ме обзе тревога, че съм избрала неподходящо училище. Трябваше да си остана вярна на „Пит“ или „Пен Стейт“ като останалите ми приятелки. Сега щях да бъда като риба на сухо, една неприспособила се янки.

Гледах как Сузан се отдръпва от огледалото в цял ръст, застава под ъгъл, за да сведе до минимум излишните си килограми, които не можеше да прикрие, и казва:

— Акцентът ти е отвратителен, Елън. Звучиш сякаш си от Англия, а не от Атланта… И, божичко, що не дадеш шанс на момичето? Ами ако то реши, че си момиче от стоманен град, без усет за мода? — разсмя се тя и добави: — О, да… колкото до това, тя ще е права!

— Много смешно! — казах, но не можах да не се усмихна. По ирония сестра ми, с променлив характер, беше най-обична, когато ме нападаше.

Сузан продължи да се смее, докато пренавиваше касетката си, и изрецитира:

— „Вървях по тези улици, с шестструнна на гърба си!“ — после прекъсна насред стиха и рече: — Но, вече сериозно, това момиче може да бъде, да речем, дъщеря на фермер. Нищо чудно и в двата случая наистина да ти хареса.

— Обичайно ли е за фермерски дъщери да имат по четири имена? — подметнах саркастично.

— Човек не знае — отвърна Сузан с нейния глас на мъдра, по-голяма сестра. — Човек никога не знае.

Но подозренията ми се потвърдиха, след като няколко дни по-късно получих писмо от Марго, написано с безупречен, зрял почерк върху бледорозова хартия. Гравираният й сребърен монограм представляваше сложен курсив, в който Г-то на фамилното й име беше по-голямо и стоеше между М и Х. Запитах се кой ли богат роднина беше пренебрегнала, за да изхвърли Е-то. Тонът беше възторжен (всичко осем възклицания), но също така и странно делови. Пишеше, че нямала търпение да се запознаем. Била ме търсила няколко пъти по телефона, но безуспешно (телефонът ни не записваше номера, от който ни търсят, нито беше свързан с телефонен секретар — факт, който ме притесни). Щяла да донесе малък хладилник и стереото си (което работело с компактдискове; аз все още използвах касети). Надявала се, че ще можем да си купим подходящи завивки. Била намерила едни в захарно розово и с цвета на зелен чай в „Ралф Лорън“ и предлагаше да купи две за нас, ако ги харесам. Но ако не съм си падала по розовото, винаги сме можели да изберем нещо в жълто и лавандулово, „чудесна комбинация“. Или тюркоазно и коралово. Просто не била луда по основните цветове за вътрешно обзавеждане, но била готова да приеме мои предложения. Пишеше още, че „истински“ се надявала да прекарам добре остатъка от лятото и накрая завършваше писмото: „С топли чувства, Марго“ — завършек, който по странен начин звучеше повече хладно и изискано, отколкото топло. Аз винаги завършвах писмата си „С любов“ или „Искрено твоя“, но си отбелязах наум да опитам дали „С топли чувства“ също става. Това щеше да е първото от многото неща, които щях да копирам от Марго.

На другия ден събрах смелост да й телефонирам, като стисках писалка и бележник в ръка, за да съм сигурна, че няма да пропусна нищо — от рода на предложение да съгласуваме нашите тоалетни принадлежности, като се стараем всичко да е в пастелни цветове.

Телефонът иззвъня два пъти, после мъжки глас каза: „Да, моля“. Предположих, че е бащата на Марго или пък градинарят, влязъл за чаша прясно приготвена лимонада. С най-подходящия за телефон глас поисках да говоря с Марго.

— Тя е в клуба, играе тенис — отвърна той.

„Клуб?“, помислих си. Бинго! Ние също членувахме в клуб, казано технически, но всъщност това беше просто кварталният басейн, наричан клуб, който поместваше малък, правоъгълен басейн със снекбар, предлагащ пържени картофки в единия си край, трамплин в другия и заобиколен от телена ограда. Бях напълно сигурна, че клубът на Марго беше нещо съвсем различно. Представих си редиците от пръстени тенис кортове, изискани сандвичи, сервирани върху порцеланови чинийки, хълмист терен за голф с пръснати тук-там плачещи върби или каквито там дървета са характерни за Джорджия.

— Да предам някакво съобщение? — попита той. Южняшкият му акцент беше едва доловим, издаваше го само произнасянето на „Аз“.

Поколебах се, запънах се леко и накрая плахо се представих като бъдещата съквартирантка на Марго.

— О, здравей! Аз съм Анди, братът на Марго.

И това беше.

Анди. Името на бъдещия ми съпруг — което по-късно щях да науча, че е съкратено от Андрю Уолас Греъм III. Анди продължи да ме информира, че следвал във „Вандърбилт“, но най-добрият му приятел от родния край щял да бъде последна година в „Уейк Форест“ и той и приятелите му нямало да пропуснат да ни запознаят с университета, да споделят мненията си за преподавателите и женските клубове, да ни пазят от неприятности и „всички там хубави неща“.

Благодарих му, чувствайки някаква лекота.

— Няма защо — отвърна Анди и добави: — Марго ще се зарадва много да се чуете. Знам, че искаше да обсъдите спалното бельо или завесите или нещо от сорта… Много се надявам да харесваш розовия цвят.

Отвърнах с искрен тон:

— О, да. Много харесвам розовото.

Това беше дребна лъжа, която щях да повтарям години наред; тя дори намери място в тоста, който Анди вдигна за мен на репетицията на сватбената вечеря за огромно удоволствие на Марго и най-близките ни приятели, всеки от които знаеше, че макар да не ми липсваше женственост, съвсем не бях някоя глезла.

— Е, дубре — каза Анди. — Съчетание в розово блаженство.

Усмихнах се и си помислих, че независимо какво още ще откривам у Марго, тя има много симпатичен брат.

Оказах се права и за Анди, и за Марго. Той наистина беше симпатичен, а тя беше почти всичко, което аз не бях. Преди всичко, физически двете бяхме напълно различни. Тя беше дребничка блондинка, с хубава фигура, светла кожа и сини очи. Аз имах тъмна коса и лешникови очи, кожа, която изглеждаше със загар дори посред зима, и високо, атлетично тяло. И двете бяхме еднакво привлекателни, но Марго имаше меко излъчване, докато моите черти по-лесно можеха да бъдат описани като красиви.

Произходът ни също едва ли можеше да се различава повече. Марго живееше в огромна, красива къща върху няколко акра прелестен имот, ограден от дървета в най-богатата част на Атланта — имение във всяко едно отношение. Аз израснах в малко ранчо с оранжеви кухненски плотове ала „Брейди Бънч“^[4], в работнически квартал на Питсбърг. Бащата на Марго беше известен адвокат, който участваше също и в борда на няколко компании. Моят татко беше търговец — продаваше безлични неща като прожекционните апарати за затъпяващи съзнанието, скучни филмови ленти, които мързеливите учители те карат да гледаш в началното училище. Майката на Марго била бивша кралица на красотата от Чарлстън, с подобна на Бейб Пейли^[5] чувствителност към модата и с фино телосложение. Моята беше най-обикновена прогимназиална учителка по аритметика, преди да почине от рак на белите дробове — макар никога да не е била пушачка — един ден преди да навърша тринайсет години.

Марго имаше двама по-големи братя, които я обожаваха. Семейството й беше южняшкия WASP^[6] еквивалент на фамилията Кенеди, което играе тъч футбол^[7] на плажа на Сий Айлънд, всяка година ходи на ски и от време на време посреща Коледа в Европа. Сестра ми и аз пък прекарвахме ваканциите си в Джърси при дядо и баба. Ние нямахме международни паспорти и никога не бяхме пътували в чужбина, на самолет се бяхме качвали само веднъж. Марго беше главна мажоретка и бивша дебютантка, преливаща от увереността, присъща на заможните бели англосаксонски протестанти. Аз бях сдържана, леко невротична и въпреки силното си желание да се приобщавам към хората, се чувствах много по-удобно като страничен наблюдател.

Но въпреки различията си, ние станахме най-добри приятелки. После, след години, подобно на съвършен документален стил на разказвана от дивана история, аз се влюбих в брат й. Човекът, когото едва познавах, беше колкото умен, толкова и красив.

Само че много неща трябваше да се случат, преди да се омъжа за Анди и след онова писмо от Марго, което пристигна по пощата. Много неща. И едно от тях беше Лио. Онзи, когото обичах, преди да обикна Анди. Онзи, когото щях да намразя и пак да го обичам дълго след като скъсахме. Онзи, когото най-сетне щях да превъзмогна. Когото впоследствие видях отново, след години, на едно кръстовище в Ню Йорк.