Емили Гифин
Обичай този, с когото си (19)

18.

Някъде по краткия си път от Куинс до Манхатън се изпълвам с различни чувства — от това, че съм изоставена и нещастна, до дълбок копнеж и носталгия, което е поне стъпка в правилната посока, посока на разкаяние. Но когато отварям вратата на апартамента ни и заварвам Анди в любимия си зелен кариран халат внимателно да намаслява формата за печене на вафли, не чувствам нищо друго, освен чиста, неподправена, болезнена вина. По някакъв странен начин обаче е почти облекчение, че се чувствам толкова зле — и доказателство, че не съм се отклонила много от правия път. Че дълбоко в себе си съм все още почтена съпруга.

— Здравей, мила — казва Анди, като оставя ножа върху плота и обвива ръце около мен в прегръдка, означаваща „толкова се радвам да те видя“. Вдъхвам свежата му момчешка миризма, толкова различна от мускусната на Лио.

— Здрасти, Анди — долавям формалността в произнасянето на името му; нещо, което двойките почти никога не правят, освен ако не са ядосани или не се провикват от другата стая. После влошавам положението, като го питам с тон, повече обвинителен, отколкото на приятна изненада, защо е станал толкова рано. Просто не мога да не си помисля, че преходът щеше да е по-лесен и не толкова внезапен, ако все още спеше.

— Липсваше ми — отговаря той и ме целува по челото. — Не спя добре без теб…

Усмихвам се и казвам, че и той ми е липсвал, но потискащото осъзнаване, че това е пълна лъжа — че съпругът ми изобщо не ми е липсвал — внася във вината ми нотка на паника. Успокоявам се, че така щях да се чувствам, дори ако не се бях видяла с Лио. В края на краищата беше само едно кратко, напрегнато пътуване. Имах сериозна работа да върша. Прекарах голяма част от времето със сестра си. Запознах се и снимах Дрейк Уотърс, за бога! При тези обстоятелства да не чезнеш по съпруга си е съвсем нормално, дори предвидимо. Казвам си, че онзи, който остава сам в същата, всекидневна обстановка, винаги чувства повече липсата на другия. Аз определено се чувствам малко самотна, когато Анди е в командировка.

— Гладна ли си? — пита ме Анди.

Кимам и си помислям, че това също е предвидимо, когато си стоял буден цяла нощ и си изял само пакетче фъстъци.

— Ето, вземи тази — посочва той вафлата си „Его“.

— Не, тя си е за тебе — отказвам твърдо. Защото в крайна сметка едно е да държиш ръката на бившето си гадже през цял един романтичен среднощен трансконтинентален полет, и друго — да откраднеш закуската от гладния си съпруг.

— Абе вземи я — настоява той и залива със спираловидна струйка сироп вафлата.

Сещам се как взех парите от Лио на задната седалка на таксито и решавам, че не мога да приема парите му и да откажа на Анди.

— Добре, благодаря — казвам и си вземам вилица от чекмеджето, после се облягам на плота, за да отчупя залък.

Анди ме наблюдава, докато дъвча.

— Хубава ли е? — пита той искрено, сякаш е главен готвач и това е тест за последната му кулинарна новост. Отпускам се и за първи път тази сутрин се усмихвам от сърце и щастливо при мисълта, че Анди е способен да направи и най-дребната домашна случка да изглежда специална и наситена с обич.

— Върховна — казвам най-накрая. — Най-хубавата вафла, изпечена на тостер, която съм яла…

Той се усмихва гордо, после се залавя да направи и за себе си и накрая налива мляко в две високи чаши.

— А сега ми разкажи за снимките — казва той и посочва към кухненската маса.

Сядам и дояждам вафлата си, докато му разказвам всичко за пътуването, но внимателно избягвам да споменавам за Лио. Разказвам за хотела, за сестра ми, за ресторанта, за трепетното вълнение от срещата ми с Дрейк и колко доволна съм останала от снимките.

— Нямам търпение да ги видя — вметва Анди.

— Мисля, че ще ти харесат.

Много повече от статията.

— Кога ще ги видя?

— Довечера — отговарям и си помислям как ли ще издържа цял ден, без поне да подремна. — Искам да ги промия още днес…

Анди потрива ръце.

— Страхотно… А автографът ми? Сигурен съм, че си го взела.

Правя извинително изражение и си помислям, че ако знаех, че Лио ще се появи в моя самолет, определено щях да успея да изпълня смущаващата му молба. Всичко щях да направя, за да смекча вината, която чувствам в момента.

— Съжалявам, мили — казвам искрено. — Просто… не ми се удаде възможност.

Той въздиша мелодраматично, после изпива последната си глътка мляко. Върху устната му се появява бял „мустак“ и остава там в продължение на мъчително дълга секунда, преди да го избърше с книжна кърпичка.

— Както и да е — намигва ми. — Този път няма да поставям под съмнение лоялността ти.

Макар да е очевидно, че го казва на шега, думите му прорязват сърцето ми като с кама. Няма две мнения по въпроса — аз съм ужасна. Аз съм лоша, много лоша съпруга. Може би не толкова лоша, че да заслужавам „алената буква“^[1], но със сигурност заслужаваща да бъде в немилост. За миг ми минава през ума да си призная всичко, до крайното, нелоялно, напълно излишно отбиване с таксито до дома на Лио. Но този импулс бързо се изпарява, когато Анди избутва чинията си настрани, започва да пука с кокалчетата на ръката си и по лицето му се разлива усмивка, която е несериозна дори за нивото му.

— Добре… Искаш ли да чуеш как мина моят ден вчера?

— Разбира се — и си го представям в детския магазин „Шварц“, след като е избягал от работа, как разглежда разнообразието от играчки като Том Ханкс във филма „Големият“.

— Хванах един самолет в последния момент и си направих кратко еднодневно пътуване.

Сърцето ми затуптява бързо. Знам какво точно следва и заставам нащрек.

— Наистина ли?

— Да — отговаря той, а в главата ми думкат барабани. — До Атланта… За да видя нашата къща.

Поглеждам го и чувствам, че лицето ми насилствено се разтяга в усмивка. „Нашата къща“.

Анди кима.

— Страхотна е, Елън. Много ми харесва. И Марго я харесва. И мама я харесва. Ти също ще я харесаш. Направо е съвършена… На живо дори е още по-хубава.

Поемам си достатъчно въздух, за да задам въпроса:

— Ти… купи ли я?

Стягам се, искайки едва ли не отговорът да е „да“, за да не се налага да вземам решение. И по-важното, да не изпитвам чувството, че съм сбъркала. Представям си как очите ми се напълват със сълзи на негодувание и тихичко изричам: „Трябваше първо да говориш с мене! Кой купува къща, без да се е посъветвал с жена си?“. Независимо дали Анди знае, или не, резултатът ще е равен. Една брачна погрешна стъпка за друга.

Но, разбира се, той поклаща глава.

— Не, не съм я купил. Не бих го направил, без първо да говоря с теб… Макар че — продължава той възбудено — ето тук имам офертата, готова да бъде пусната по факса, когато… ако… си кажеш думата — и потупва кафявия плик върху масата. — Мисля, че трябва да действаме бързо. Тя като че ли е най-хубавата от всички други, които огледахме… Очарователна, здрава конструкция, с всичко необходимо. Самото съвършенство… и изненадващо близо да Марго… Искаш ли тази седмица да прескочим да я видиш? А може да огледаме още някоя и друга?

Гледа ме очаквателно, невинно, а аз си помислям: „Какъв адски щастлив вид имаш!“. Чувството е едновременно оценяващо и критично. Едно от онези неща, които особено обичам у него, но в този момент то е също и нещото, което ми се иска да променя у него. Не да го направя нещастен, разбира се, а просто малко по-… семпъл. Толкова ли не вижда, че това решение има нюанси? Няма ли никакви резерви за това да живее толкова близо до семейството си? Да работи за баща си? Да напусне града, който обичаме?

Сърцето ми изведнъж се изпълва с възмущение и колкото и да се опитвам да припиша част от това на разпалеността на Анди, знам, че емоцията ми извира от един източник, от едно място, от един вътрешен конфликт.

Лио.

Докато Анди чака отговора ми, аз си напомням, че няма значение какво ще бъде решението именно за тази къща или дали изобщо ще се преместим в Атланта, животът ми ще продължи, без Лио да е в него. Така че, трябва да го изключа от уравнението и да реша какво е добре за Анди и мен.

Но когато поглеждам очите на съпруга си, стената между двата свята се пропуква — светът в самолета снощи и всичко, което можеше да бъде, и животът ми с Анди, продължаващ напред в дома ни в Атланта. Дом с две, а може би и три коли в гаража. И ловджийско куче, гонещо мъхеста жълта топка за тенис по тучната, зелена морава. И Марго по-надолу на същата улица, готова да размени готварски рецепти и квартални клюки. И Анди, който излиза всяка сутрин в памучния си кариран халат и старчески чехли, за да вземе сутрешния вестник. И бузести, жизнерадостни, синеоки деца с оранжеви надуваеми пояси, които ритат в басейна в задния двор. И аз, която стоя до кухненския прозорец, беля ябълка и с копнеж си спомням за предишния си живот и за разнообразието, което имах. За времето, когато снимах Дрейк Уотърс в Ел Ей. За последното утро, когато видях Лио.

Свеждам поглед към масата и се питам колко ли време ще мине, преди да престана да мисля за допира му в самолета. Преди онзи последен момент отзад в таксито да не изгаря повече съзнанието ми като въглен. И страхът, че той може завинаги да завладее сърцето ми и да ме накара да си отворя устата и да пророня: „Да го направим!“.

От външната страна на нещата аз само давам на съпруга си разрешение да пусне факс. Само се съгласявам на промяна на местожителството, на покупката на някакъв недвижим имот в Атланта. Но в дълбочина то е нещо много повече. Дълбоко в себе си аз също се и разкайвам. Доказвам любовта си. Подновявам клетвите си. Предпазвам брака си. Избирам Анди.

— Не искаш ли да идем да я видиш с очите си? — пита отново той, като нежно поставя върховете на пръстите си в свивката на лакътя ми.

Това е последният ми начин да се измъкна, последната ми вратичка. Всичко, което би трябвало да направя, е да отида да видя къщата и да изляза с решение, каквото и да е то, което да не е в полза на къщата. Нещо, върху което не мога да поставя пръста си. Особен, неприятен фън шуй, който Анди и две южнячки с безупречно чувство за естетика са пропуснали по някакъв начин. Може да се покажа ирационална или неблагодарна, но бих могла да спечеля още малко време. Макар че за какво ще ми е това време, нямам представа. Време да продължа да проверявам гласовата си поща напразно, с надеждата, че той ще се появи да ми каже „още едно нещо“? Време да го търся на всяко кръстовище, във всеки ресторант, във всеки бар? Време да допусна голямата грешка да скоча в едно такси и да се върна на Нютън авеню? Така че в момента се боря против онова, което искам, и вместо това кимам и отговарям:

— Доверявам се на вкуса ти.

Това е вярно, разбира се. Наистина се доверявам на вкуса на Анди. В този момент дори вярвам повече, отколкото на своя. Но също така чувствам някакви други, едва доловими емоции — нездравословни елементи на пасивна агресивност и стоическо негодувание към това да стана покорна, традиционна съпруга и да приемам една изкривена динамика, която никога, в никаква форма не е съществувала в нашите взаимоотношения.

Това чувство ще премине. Това е белег върху локаторния екран на връзката. Просто следвай пътя си докрай.

— Сигурна ли си, мила? — пита тихо Анди.

Умът ми рефлексивно отскача върху сърцето ми и аз казвам високо и ясно, сякаш пред съдебен репортер за вечния, неоспорим протокол:

— Да. Да го направим. Сигурна съм.