Емили Гифин
Обичай този, с когото си (2)

1.

Случи се точно сто дни след като се омъжих за Анди, почти до минутата на нашата церемония в три часа и половина. Знам това, не защото изгарях от характерното за младоженка силно желание да наблюдавам решителните моменти на тривиалните взаимоотношения, а защото съм умерено подвластна на натрапчиви импулси, което ме заставя да добивам представа за нещата. Така например, редовно броя незначителни неща като крачките си от апартамента ми до най-близката станция на метрото (341 с удобни обувки и още десетина отгоре — на токчета); комичното често повторение на израза „удивителна връзка“ във всеки епизод на „Ергенът“ (винаги двуцифрено число); момчетата, които съм целувала за моите трийсет и три години (девет на брой). Или, както беше в онзи дъждовен, студен януарски следобед — от колко дни бях омъжена, преди да го видя точно насред кръстовището на Единайсета и Бродуей.

Външно погледнато, ако да речем сте шофьор на такси, който наблюдава как обезумели пешеходци, нарушаващи правилата за уличното движение, се надпреварват да пресекат улицата в последните секунди, преди да превключи светофарът — това беше една най-обикновена, градска моментална снимка — двама привидно непознати, нямащи почти нищо общо, освен леките си черни чадъри, срещат за миг погледи, докато прекосяват кръстовището и си разменят по едно сковано, но не недружелюбно „здравей“, преди да продължат по пътя си.

Отвътре обаче нещата стояха съвсем различно. Отвътре аз бях замаяна, развълнувана, останала без дъх, когато стигнах на безопасно разстояние на тротоара и влязох в кажи-речи празното заведение, близо до Юниън Скуеър. „Като да видиш призрак“, ми мина през ума един от онези изрази, които бях чувала хиляди пъти, но никога до този момент не бе означавал нещо за мен. Затворих чадъра си и свалих ципа на якето си — сърцето ми продължаваше да бие силно. Докато наблюдавах една келнерка, която забърсваше масата с уверен, опитен замах, се запитах защо толкова се стреснах от срещата, след като в случая имаше нещо, което изглеждаше напълно неизбежно. Не в някакъв важен, предопределен смисъл, а просто по кроткия, непреклонен начин, по който недовършената работа те насилва да я свършиш.

Стори ми се, че мина доста дълго време, преди келнерката, която стоеше зад табелата с надпис: „Моля, изчакайте да бъдете настанени“ да ме забележи и възкликне:

— О! Не ви видях. Трябва да свалям тази табела след обедната навалица. Седнете някъде.

Направи ми впечатление, че лицето й изразяваше такова странно съчувствие, че се запитах дали тя не е някаква ясновидка — дори ми мина през ума да й се доверя. Но вместо това се настаних в сепарето от червен винил в дъното на ресторанта и се заклех дума да не продумвам за това. Ако споделях чувствата си с приятелка, щеше да бъде проява на нелоялност към съпруга ми. Ако ги разкриех пред по-голямата си и много цинична сестра Сузан, това можеше да отприщи порой от язвителни забележки относно брака и моногамията. Ако ги опишех в дневника си, щях да преувелича значението им, нещо, което нямах никакво намерение да правя. Ако пък кажех на Анди, щеше да се получи комбинация от глупост, саморазруха и обида. Безпокоеше ме умишленото премълчаване черна точка върху нашия скорошен брак, но реших, че ще е за добро.

— Какво ще поръчате? — попита ме келнерката, на чиято табелка бе изписано „Ани“. Тя имаше къдрава червена коса, тук-там лунички по лицето и аз си помислих: „Утре слънцето ще изгрее“.

Исках само кафе, но като бивша келнерка си спомних колко разочарована се чувствах, когато хората си поръчваха само нещо за пиене, дори в спокойните часове между обяда и вечерята, затова си поръчах кафе и маков геврек със сирене.

— Разбира се — каза тя и кимна любезно.

Усмихнах й се и благодарих. Тя тръгна към кухнята, а аз въздъхнах и затворих очи, съсредоточавайки се върху една мисъл — колко много обичам Анди. Харесвах всичко у него, дори нещата, които биха подразнили повечето жени. Например, намирах за симпатична чертата му, че не помни имена на хора (непрекъснато наричаше бившия ми шеф Фред вместо Франк) или текстовете дори на най-известните песни („Били Джийн не ми е майка“^[1]). А когато всеки ден, в продължение на почти година, той даваше по долар на един и същ скитник в парка „Брайънт“ — скитник, който по всяка вероятност беше измамник и като нищо караше „Рейндж Роувър“, тогава само поклащах глава и се усмихвах. Харесваше ми, че Анди е уверен и състрадателен. Харесвах слънчевото му излъчване, напълно съвместимо с външния му вид на привлекателно съседско момче, с руса коса и сини очи. Чувствах се щастливка, че съм с мъж, който, след шест дълги години с мен, все още се надига от стола си, когато се връщам от тоалетната и рисува небрежни, асиметрични сърца върху запотеното от пара огледало в банята ни. Анди ме обичаше и не ме е срам да кажа, че това беше първопричината да сме заедно, основната причина и аз да го обичам.

— Искате ли да претопля геврека ви? — извика Ани иззад плота.

— Да — отвърнах, макар да ми беше все едно.

Оставих мислите ми да се върнат в нощта във Вейл, когато Анди ми предложи брак — как се направи, че изпуска портфейла си, за да може с този явно често репетиран жест да го вдигне и да застане на едно коляно. Помня как отпих от шампанското, а пръстенът ми искреше на светлината от камината и си помислих: „Ето това е. Това е моментът, за който всяко момиче мечтае. Това е моментът, за който бях мечтала и аз, който бях планирала и на който се бях уповавала.“

Ани донесе кафето и аз обгърнах с длани горещата чаша. Поднесох я към устните си, отпих голяма глътка и се сетих за едногодишния ни годеж — една година на купони, купища подаръци и шеметни сватбени планове. Разговори за тюлове и смокинги, за валсове и торта с бял шоколад. Всичко водеше към онази вълшебна нощ. Спомних си нашите клетви, изречени със замъглени очи.

Нашият първи танц на „Какъв прекрасен свят“. Сърдечните, остроумни наздравици за нас — речи, пълни с клишета, които в нашия случай всъщност отговаряха на истината: „Напълно си подхождат…“, „Истинска любов…“, „Било е предопределено да стане…“.

Спомних си за полета ни до Хаваите на другата сутрин, за това как, седнали в първа класа, Анди и аз си държахме ръцете, смеехме се на дребните неща, които нарушиха големия ни ден: „Каква част от «безинтересното» видеото не записа? Можеше да вали и по-силно на път към сватбеното тържество, нали? Кога друг път сме виждали брат му Джеймс толкова къркан?“. Замислих се за разходките ни при залез-слънце по време на медения ни месец, за вечерите на свещи и за едно особено ярко утро, което двамата с Анди прекарахме, излежавайки се на един усамотен, полукръгъл плаж на име Лумахай на северния бряг на Кауай^[2]. С мекия си бял пясък и внушителните си скали от лава, стърчащи от тюркоазната вода, това беше най-красивото, секващо дъха място на земята, което бях виждала. В един момент, докато се възхищавах на гледката, Анди остави книгата си на Стивън Амброуз върху огромната плажна кърпа, взе двете ми ръце в своите и ме целуна. Аз също го целунах, запаметявайки този миг — шумът на разбиващите се вълни, хладният морски бриз, полъхващ в лицето ми, миризмата на лимони, смесена с нашия кокосов лосион за слънчев загар. А когато се отделихме един от друг, казах на Анди, че никога не съм се чувствала по-щастлива. Което беше самата истина.

Но най-хубавата част настъпи след сватбата, след медения ни месец, след като разопаковахме практичните си подаръци в мъничкия ни апартамент в Мъри Хил — а непрактичните и екстравагантните бяха струпани в склад под наем в центъра. Тази част продължи и след като навлязохме в рутинния начин на живот между съпруг и съпруга. Непринуден, спокоен и истински. Продължаваше всяка сутрин, докато си пиехме кафето и разговаряхме, приготвяйки се за работа. Продължаваше и когато името му изскачаше във входящата кутия на електронната ми поща през няколко часа. Продължаваше и вечер, докато преглеждахме набързо менюто за доставка по домовете, размишлявайки какво да си поръчаме за вечеря, с надеждата, че един ден, много скоро, ще започнем да използваме готварската си печка. Продължаваше с всеки масаж на краката, с всяка целувка, всеки път, когато се събличахме в тъмнината. Аз тренирах ума си за тези подробности. Всички подробности, които изпълваха нашите първи сто дни съвместен живот.

Въпреки това, преди Ани да донесе кафето ми, мислите ми се върнаха към онова кръстовище и сърцето ми отново лудо затуптя. Изведнъж осъзнах, че колкото и да се радвах, че ще прекарам живота си с Анди, нямаше скоро да забравя онзи момент, онова стягане в гърлото ми, когато отново видях лицето му. Колкото и отчаяно да исках да го забравя. Особено защото исках да го забравя.

Смутено погледнах отражението си в стената от огледала до сепарето ми. Нямаше причина да се притеснявам за външния си вид и още по-малко да ликувам, осъзнавайки, че между задачите, които трябваше да свърша в този дъждовен следобед, беше и изключително хубавата прическа, която си направих. Освен това бузите ми розовееха приятно, но си казах, че това се дължи единствено на студа. На нищо друго.

И точно тогава мобилният ми телефон иззвъня и аз чух гласа му. Глас, който не бях чувала осем години и шестнайсет дни.

— Наистина ли си ти? — попита ме той. Гласът му беше по-дълбок, отколкото го помнех, но иначе като че ли се върна навреме. Като приключване на разговор, протекъл само преди часове.

— Да — казах.

— Значи телефонният ти номер е същият — после, след доста време мълчание, което аз упорито не желаех да запълня, той добави: — Вероятно някои неща не се променят.

— Да — казах пак.

Защото, колкото и да не исках да призная, за това той беше напълно прав.