Емили Гифин
Обичай този, с когото си (21)

20.

Беше първата събота на юни и последната ни в Ню Йорк. Сутринта пристигнаха трима дебеловрати хамали от Хобокен и след девет часа опаковане апартаментът ни се оголва напълно, остават само няколко куфара пред външната врата, няколко парчета изолирбанд, залепени за кухненските плотове и стотици мънички кълбета прах, които се вихреха по дървения под. Анди и аз, потни и изтощени, стоим в някогашната ни семейна стая и слушаме жуженето на климатика на прозореца, който се напрягаше в жегата.

— Май че е време да потегляме — казва Анди и гласът му отеква в белите стени, за които така и не намерихме време да боядисаме в по-интересен нюанс. Той изтрива бузата си в ръкава на старата си тениска на петна, една от близо трийсетте, които бе определил за „преместване и боядисване“, макар да го подразних, че той вероятно не може да изпадне в положение, в което да боядисва или да се мести в продължение на цял един месец.

— Да, да вървим — отговарям и умът ми се пренася към следващата стъпка от пътуването ни — отиването с такси до хотела, където ще се изкъпем и преоблечем за прощалното ни парти довечера. Двамата най-близки приятели на Анди от юридическия факултет са домакини на събитието, макар че ще присъстват приятели от всички кръгове в живота ни в Ню Йорк. Дори Марго и Уеб ще пристигнат за тържеството, а на сутринта ще се върнат заедно с нас в Атланта, където ще станат официалните ни посрещачи. Събирам ръце и се насилвам да кажа весело:

— Хайде да отпрашваме.

Анди помълчава, после пита:

— Дали първо да не направим нещо… церемониално?

— Какво например?

— Не знам… Може би някоя снимка?

Поклащам глава. Анди е трябвало да ме опознае досега — може и да съм фотограф, но не и такъв, който документира символични моменти като завършек, начало, дори ваканции и специални случаи. Предпочитам да снимам случайни всекидневни неща — факт, който озадачава, а понякога и обезпокоява приятелите и семейството ми.

— О, не — отказвам и измествам поглед към прозореца и проследявам един гълъб, който се разхожда по циментовата тераса отсреща.

След доста дълъг момент Анди взема ръката ми и казва:

— Как се чувстваш?

— Добре — отговарям и с облекчение установявам, че това е самата истина. — Само малко тъжна.

Той кима, сякаш да потвърди, че завършеците почти винаги са малко тъжни, дори когато има нещо, към което да гледаме напред. После, без повече фанфари, ние се обръщаме и напускаме нашия първи семеен дом.

 

 

Няколко минути по-късно таксито ни спира пред хотел „Грамърси парк“ и аз осъзнавам с прилив на угризение и паника, че двамата с Анди изведнъж, на секундата, сме се превърнали в гости — туристи — в града, където някога живеехме.

Но когато влизаме в прелестното, еклектично обзаведено фоайе, пълно с марокански плочки, ръчно тъкани килими, полилеи от венецианско стъкло и поставените навсякъде картини на Анди Уорхол, Жан-Мишел Баскиа и Кийт Харинг, аз си казвам, че това е друг начин да усетиш града.

— Ооо! — възкликвам с възхищение от огромната камина от камък и мрамор и лампа във формата на муцуна на риба-трион пред нея. — Това място е много яко.

Анди се усмихва и казва:

— Аха. Наистина е страхотно. Като моето момиче.

Усмихвам му се, докато вървим към администрацията, където знойна брюнетка, на чиято табелка е изписано името Беата, ни приветства с „добре дошли“ със силен източноевропейски акцент.

Анди отговаря със „здравейте“ и издокараното, благовъзпитано момче в него изпитва нуждата да обясни нашия мърляв външен вид, затова той смотолевя извинително:

— Ние току-що се изнесохме от апартамента си.

Беата кимва в знак на разбиране и вежливо пита:

— Къде се местите?

Аз отговарям с Атланта, Джорджия възможно най-достолепно, дори ръкомахам възбудено, сякаш разкривам добре пазена северноамериканска тайна, град бижу, който тя трябва обезателно да посети, ако още не го е сторила. Не съм сигурна защо изпитвам нуждата да превъзнасям Атланта пред една напълно непозната — дали аз самата да се почувствам по-добре, или да противодействам на отбранителността, която чувствам всеки път, когато кажа на някого в града къде се местим и неизменно получавам поглед на съжаление или искрена критика: „Защо точно Атланта“.

Анди го приема малко по-лично — както реагирам аз, когато чуя някой да говори лошо за Питсбърг — но всъщност не мисля, че тази реакция е обида за Атланта, доколкото тя е функция на комплекса за превъзходство на Ню Йорк, чувство на самодоволство, че останалият свят или поне останалата част от страната, е хомогенна и по никакъв начин не може да се сравнява. И докато сега негодувам срещу този начин на мислене, неудобната истина е, че не изразявам пълно несъгласие с преценката и знам, че горе-долу така се чувствах, когато приятели напускаха града — поради друга работа, връзка или да раждат в предградията. „По-добре ти, отколкото аз“, мислех си, макар да съм се оплаквала горчиво от града само преди миг. В края на краищата смятам, че именно този силен ефект е най-завладяващата част от това да живееш в Ню Йорк и нещото, което ще ми липсва най-много.

Във всеки случай отговорът ми, изречен с приповдигнат, изпълнен с гордост тон към Беата, като че ли свърши работа, защото тя се усмихва и възкликва: „О, колко прекрасно!“, сякаш й казах „Париж, Франция“. После тя ни регистрира, запознава ни накратко с хотела, преди да подаде ключовете на Анди и да ни пожелае приятен престой.

Благодарим й и възможно най-незабележимо тръгваме обратно през фоайето към съседния бар „Роуз“, който е също толкова богато украсен като фоайето и в него има маса за билярд с червено кадифе и друга висяща от стената творба на Уорхол. Чувствам, че умът ми започва да се отплесва към Лио и към последния път, когато бях в моден хотелски бар, но пропъждам тези мисли, когато чувам Анди да казва с престорена официалност:

— Какво ще кажеш за по един аперитив?

Подминавам менюто с коктейлите и му казвам, че интересът ми клони към мохито с канела. Той приема и поръчва за двамата в стаята ни. След минути ние се озоваваме сами в луксозна стая с гледка към парка „Грамърси“, едно от любимите ми места в града, макар че никога не съм била отвъд заключените му порти — може би, защото никога не съм била и в хотела.

— Прелест — отбелязвам, докато обхващам с поглед романтичния, безупречно поддържан частен парк и отпивам от мохитото си.

— Знаех, че винаги си искала да го видиш отвътре — казва Анди и обвива ръка около мен. — Затова реших, че ще е чудесен начин за сбогуване.

— Ти винаги мислиш за всичко — казвам и чувствам прилив на признателност към съпруга си.

Анди ми хвърля усмивка, изразяваща „О, глупости“ и отпива солидна глътка от питието си, а после се съблича по боксерки и се впуска в пламенно изпълнение на „Дяволът слезе в Джорджия“.

Прихвам и поклащам глава.

— Я влизай под душа — и си давам обет тази вечер да се чувствам щастлива. Макар че съм капнала от умора. Макар че мразя да съм център на вниманието. Макар че не обичам сбогуванията. И макар че един човек на Нютън авеню няма да присъства и дори си няма и представа, че заминавам.

 

 

Час по-късно нашето парти в „Блайнд Тайгър“ — бирария на Блийкър Стрийт, е в разгара на веселието. Осветлението е приглушено, музиката гърми поносимо и аз съм на четвъртата си бира за вечерта. Настоящият ми избор — марката „Лагунитас Хеъри Айбол“ — ми е любимата засега, въпреки че може да е чиста функция на все по-засилващото ми се алкохолно опиянение. Едно е сигурно — отстранила съм всичките си безпокойства и си прекарвам дори по-добре от обета, който си бях дала, предимно защото всички останали изглежда се забавляват много, което никога не се случва, когато се съберат разнородни групи на едно място. Приятелите ми фотографи наистина имат малко общо с тълпата от адвокати, колеги на Анди, или с облечените по последна мода от Ъпър Ийст Сайд, с които Марго и аз движехме, когато тя живееше в града. До този момент Марго заслужава голямо признание, задето не само че събра всички заедно, ами и ги сплоти, тъй като тя е единственият човек на света, чието присъствие е задължително за всяко парти. Тя е дружелюбна, благосклонна и отзивчива, намира начин да приобщи дори най-непохватния, странящ гост към останалите. Сега я наблюдавам как се движи из залата, с недокоснато дайкири в ръка, изумителна в розовата си деколтирана рокля без ръкави, пристегната в талията, и със сребърни обувки с каишки и високи, тънки токчета. Макар и бременна в шестия месец, коремът й представлява само една малка, заоблена издутина, докато никъде другаде не е наддала и грам, а косата, ноктите и кожата й са дори още по-удивителни отвсякога. Тя твърди, че това се дължи на витамините за бременни. С две думи, тя е най-хубавата бременна, която съм виждала, мнение, което чух поне от пет души тази вечер, включително от една жена от фирмата на Анди, която е точно в същото положение като Марго, но изглежда така, сякаш навсякъде е била напомпана с хелий — в носа, в глезените, дори в меката част на ушите й.

— Стой далече от мен — обърна се шеговито младата жена към Марго. — Караш ме да изглеждам ужасно.

— Тя кара всички около нея да изглеждат ужасно, независимо дали е бременна, или не — намесвам се аз.

Марго скромно отмахва забележката с ръка и ни казва да не говорим глупости, но дълбоко в себе си не може да не знае, че това е истина. За щастие обаче, тя също така е по-очарователна от всички нас, така че никой не може да каже и копче за външния й вид, дори най-противните, които са в нейното положение.

Погледите ни се срещат, когато тя се доближава до мен, Джулиън и жена му Хилари — ние седим край една напукана дървена маса в дъното на бара; тъкмо навреме, за да чуе излиянието на Хилари за това колко се възхищавала на решението на Анди да напусне една голяма фирма. Това е широко коментирана тема на вечерта сред недоволните колеги на Анди и това ме кара да се чувствам по-добре по отношение на преместването ни заради Анди.

— Аз от седем години се каня да напусна — допълва Хилари през смях и си дърпа дългата, руса конска опашка. — Но така и не го направих.

Джулиън поклаща глава и вметва:

— Ако заделях по долар всеки път, когато тя казваше, че ще го направи, сега двамата можехме да се пенсионираме… А какво прави тя вместо това?

— Какво? — питаме Марго и аз в един глас.

Джулиън перва с пръст рамото на съпругата си и гордо заявява:

— Тя продължава и става съдружник.

— Не може да бъде! Защо не си ми казал досега? — питам Джулиън и го удрям по ръката.

— Тя едва вчера разбра — пояснява той, а аз си помислям за всички пикантни новини в живота му, които ще ми липсват сега, когато вече няма да работим заедно. Бяхме си обещали да поддържаме връзка — и аз мисля, че ще си пращаме имейли и ще се чуваме по телефона от време на време, — но няма да е същото, а и се опасявам, че той, Сабина и Оскар ще останат просто едни приятели, с които само ще си разменяме поздравителни картички. Но веднага слагам тези мисли в списъка на нещата, за които няма да се безпокоя тази вечер, затова се обръщам към Хилари и я поздравявам.

— Анди казва, че е почти невъзможно да станеш съдружник в голяма фирма.

— Особено за жена — вметва Марго, кимайки.

Хилари се разсмива.

— Е, да, сигурна съм, че ще бъде за кратко. Поне се надявам да е така… Ще стоя там само докато той ме изтощи… После ще си взема отпуск по майчинство и ще отпраша за хълмовете.

Казвам през смях:

— Звучи като план.

— Смяташ ли и ти да имаш такъв скоро? — пита ме Джулиън.

Това е въпрос, който Анди и аз сме си задавали често, откакто обявихме, че се местим, така че имам отговора си готов и репетиран.

— Не веднага — усмихвам се неопределено. — Но все някога в близко бъдеще…

Хилари и Джулиън ми се усмихват, изглежда, че на всекиго най му харесва неопределеното „близко бъдеще“ в отговора ми. Първото място в списъка държи Марго, която сега се намества по-близо до мен и ме хваща под ръка. Вдишвам парфюма й, докато тя обяснява, че ние искаме децата ни да са горе-долу на една възраст.

Хилари възкликва:

— О, определено! Това ще е толкова хубаво и за двете, момичета… Ще ми се и аз да имах компания в отглеждането на детето, но толкова изостанах от приятелките си. Те вече кандидатстват за предучилищни забавачки, намират се в съвсем различен стадий в живота… Вие сте толкова щастливи, че сте заедно и ще живеете близо една до друга.

Двете с Марго измърморваме, че знаем, че сме щастливи и за един удовлетворяващ момент аз чувствам цялата тежест и истина на казаното. Разбира се, подбирането на подходящото време може и да не е идеално. Аз може и да бъда напълно готова да напусна града и децата ми може да бъдат с няколко години по-малки от тези на Марго, но това са дребни подробности. Цялостната картина е направо адски прекрасна. Отношенията ни с Марго, бракът ми с Анди, къщата ни в Атланта — всичко това е прекрасно.

И тази е последната ми мисъл, преди агентката ми Синтия да нахлуе в бара, да огледа помещението и задъхана да се насочи право към мен. Като бивш модел на дрехи големи размери и театрална актриса Синтия има доста необичайно чувство за стил, който кара хората да се заглеждат в нея и да се питат дали е известна. В действителност тя ми каза веднъж, че често я бъркали с Джина Дейвис и дори понякога дава автографи и отговаря на въпроси за филмирането на „Телма и Луис“ или „Бийтълджус“. Наблюдавам я как целува Анди по двете бузи и разрошва косата му, а после продължава стремителния си ход към мене, следвана по петите от съпруга ми.

— Само почакай! Само почакай да видиш какво нося — чувам я да му казва, както седя в другата половина на заведението. След миг и двамата са до мене и след като й благодаря, че е дошла, съзнавам панически какво се кани да разкрие по време на нашето прощално парти.

И наистина, тя издава драматично пълните си, пурпурни устни, докато изважда огромното списание от бялата си чанта с ресни „Баленсиага“ и с вибриращ глас съобщава на увеличаващата й се публика:

— Списание „Платформ“! Направо от печатницата!

— Мислех, че ще излезе по-късно този месец — казвам, чувствайки се скована и оголена, когато виждам не снимките на Дрейк, които бяха обработвала и усъвършенствала часове наред, а името на автора на статията.

— Така е, права си, то няма да се появи по будките по-рано от две седмици — казва Синтия. — Но аз приложих магията си и издействах ранен екземпляр за теб… Реших, че ще бъде чудесен подарък по повод заминаването ти, сладурче — тя се навежда и потупва носа ми два пъти с показалеца си.

— О, Боже. Това е страхотно! — възкликва Анди и повиква още приятели, между които и Уеб, да дойдат при нас.

— Ти вече видя снимките — казвам на Анди с тих, тревожен глас, сякаш нещо можеше да спре нарастващото към нас внимание, породено от Синтия.

— Да, но не на голяма, лъскава корица — отговаря Анди, като застава зад мен и започва да разтрива раменете ми.

Минава още една цяла, мъчителна минута, в която Синтия продължава натрупващата си напрежение мисия, като притиска корицата до набиващата се на очи цепка между гърдите й и подхваща Шекспиров монолог за това колко съм талантлива, колко е горда да ме представлява и как съм се запътила към истинска слава, независимо къде живея.

Междувременно спирам погледа си върху задната корица на списанието с черно-бяла реклама с Кейт Мос, любимият ми модел дотогава, и която с удоволствие бих снимала. На снимката устните й са леко разтворени, развятата от вятъра коса отчасти закрива дясното й око, а изражението й е спокойно, но съблазнително.

Докато се взирам в опушените й очи, изведнъж ме изпълва нелепото нарцистично чувство, че тя е на тази страница не за да рекламира часовниците „Дейвид Юрман“, а специално да ми се присмива. „Трябваше да им кажеш по-рано, чувам я да казва с английския си акцент. Имаше достатъчно много седмици да им кажеш, но предпочете да изчакаш последната си вечер в Ню Йорк, в претъпкано заведение. Добра работа.“

— Хайде, Синтия! — подканва я Анди на висок глас и прекъсва параноичните ми мисли. — Покажи ни страхотното списание!

— Добре, добре! — казва Синтия през смях, прелиства страницата с Кейт, вдига списанието високо над главата си и бавно го завърта, за да разкрие Дрейк в целия му блясък. За няколко секунди, докато малката й, но прехласната публика ръкопляска, подсвирква и шумно аплодира, аз съм обзета от сюрреалното чувство на удовлетворение, че това всъщност е моята корица. Моята снимка на Дрейк Уотърс.

Но страховете ми се възвръщат с пълна сила, когато Синтия подава списанието на Анди и казва:

— Страница седемдесет и осма, агънце.

Стаявам дъх и мускулите ми се напрягат, когато Анди сяда до Джулиън и започва нетърпеливо да прелиства страниците до историята с Дрейк. Останалите се струпват зад него, възклицавайки одобрително на снимките, над които се бях трудила и бях запаметила, но сега не мога да събера сили да ги погледна. Вместо това се съсредоточавам върху лицето на Анди и с дълбоко облекчение решавам, че той е малко по-опиянен от мен и съвсем не е във форма да чете статията, още по-малко да се вглежда в текста на страницата. И наистина, той целият сияе и се радва на коментарите на приятелите ми фотографи, които любезно оценяват по-артистичните елементи на снимките ми, докато останалите от тълпата задават нетърпеливо въпроси като що за човек е Дрейк, а Марго, с характерната си загриженост, подканва всеки да внимава да не смачка или разлее нещо върху страниците. Това бъбрене продължава известно време, докато списанието минава от ръка на ръка покрай масата и се спира пред Марго и мен с последната страница на статията.

— Удивително е — прошепва тя. — Толкова се гордея с теб.

— Благодаря — отговарям и виждам как тя бавно прелиства петте страници на журналистическия материал, после се връща към началната.

— Мисля, че тази ми е любимата — Марго посочва първата снимка на Дрейк, обрамчена от текста на Лио, чието име се мъдри най-отгоре, в средата на страницата.

Въпреки че погледът ми е привлечен право натам, размерът на буквите всъщност не е толкова голям, колкото се опасявах, нито е много тъмен или получерен. Затова, докато Марго бъбри за това колко привлекателен е Дрейк и как сполучливо съм уловила същността му, заключавам, че може и да се измъкна невредима тази вечер. Дори може да ми се размине завинаги. В мен се надига силен прилив на адреналин — чувство на облекчение и триумф, които надделяват над срама, който би трябвало да изпитам. Представям си, че вероятно така се държи крадлата от магазини, когато кима спокойно за довиждане на охранителя на магазина, а в същото време чувства как крадените неща притискат хастара на джобовете й.

Но само миг по-късно късметът ми отлита, когато чувствам как Марго се смразява до мен, а после се отдръпва. Поглеждам я и срещам погледа й — мигом разбирам, че е видяла името на Лио, схванала е за какво става дума и сега е наясно. Очевидно тя не може да е наясно какво точно съм правила или не съм правила, но е сигурна, че съм постъпила нечестно с нея и по-важното — с брат й. Ако беше някоя друга, щях да се приготвя за вълна от възмущение или най-малкото — за поредица от въпроси и обвинения. Но аз познавам много добре Марго. Знам колко е въздържана, как подбира думите си, колко е неконфликтна. Освен това знам, че никога няма да каже нещо, което да развали това парти или което и да е парти. Вместо това ме подлага на много по-тежко наказание. Млъква, добива каменно и стоическо изражение, затваря списанието и през останалата вечер повече не се доближава до мен.