Луиз Бегшоу
Искри (53)

Петдесет и първа глава

— Добър вечер — каза Пиер.

Джуди залитна и се улови за дръжката на вратата. Уплаши се, че наистина може да припадне. Всяка частица в тялото й бе изпълнена с ужас и адреналин.

Чу се дрънчене на верига и мосю Кело, старецът, който живееше в съседния апартамент, открехна вратата си.

— Какво има? — свадливо попита той. — Какво е станало?

— Ни… нищо — заекна тя. — Видях един паяк… страх ме е от паяци.

— Време е да пораснеш — злобно избъбри старецът и тръшна вратата.

Тя пристъпи предпазливо в апартамента си.

— Не съм призрак — спокойно се обади Пиер.

Джуди се изчерви. Наистина, в един безумен миг и тази мисъл бе минала през ума й.

— Добре ли си?

Той кимна.

— Как влезе тук?

— Едва ли си мислила, че ще ти купя жилище и няма да си запазя ключ.

Сърцето й леко забави ускорения си ритъм, тя отвори широко очи и го огледа внимателно. Тялото му, което винаги е било слабо, сега бе направо кльощаво; беше само кожа и кости. Забеляза тъмни петна по кожата му.

— Трябва да те закарам в болница — каза тя.

— Не. Никаква болница. — Той поклати глава. — Ще се възстановя тук, при теб. Предполагам, че ще отнеме около седмица да възвърна силите си. Ти ще ме снабдяваш с всичко необходимо. — В тона му се долавяше съвсем явна заплаха. — И разбира се, ще бъдеш дискретна.

— Какво се е случило? Къде беше?

— Барчето с напитките ти е заключено.

— Ново е. — Чу собствения си глас, извинителен, покорен, копнеещ да изпълнява желанията му. Беше отново онази Джуди, каквато бе винаги с него. — Веднага ще го отворя…

— Пазиш ли още „Шато Лафит“ от шестдесет и осма?

„Слава богу“, помисли си тя. Бе го запазила. Пиер веднъж бе споменал за това вино и тя не искаше да се раздели с него. Дива радост замени страха й. Той! Наистина се бе върнал! И беше тук! При нея!

— Беше любимото ти вино. — Порови в едно чекмедже и намери малкия сребърен ключ. Думите се сипеха притеснено от устата й, докато нервно извади бутилката и я отвори. — Затова го запазих. Пиер, скъпи мой, чаках те да се прибереш у дома…

Той прие подадената чаша, вдъхна аромата й и отпи голяма глътка.

— Хубаво е — каза безстрастно.

Една-единствена дума. Но Джуди я почувства като непреодолимо силен копнеж. Каквото и да бе станало, сигурно бе много зловещо…

— Гладен съм. Донеси ми някаква храна. Филе миньон.

— Разбира се, скъпи.

Джуди побърза да грабне телефона. Веднага избра ресторант, който бе наблизо и на който можеше да разчита — „Шев руж“, в който често изпълняваха корпоративни поръчки за „Масо“. Поръча храна — няколко изискани аламинута — говеждо, салата от червено цвекло и портокали, крем карамел, петифури, шоколадови бонбони и кафе, като настоя всичко да пристигне за двадесет минути. След като получи уверенията им, затвори и се обърна към Пиер:

— Къде беше, мили мой? — попита плахо.

Искаше да го докосне, да го прегърне, но не се решаваше — страхуваше се от този мъж пред нея.

Той се взря някъде в далечината.

— Бях си у дома — каза само.

* * *

Един спомен, отдавна погребан, го бе повикал обратно.

Баща му, паднал на земята, в снега. Земята бе оголена под него. Странният цвят, който не му бе направил впечатление тогава; жълтеникавокафяв, обрулен от вятъра, груб и проблясващ…

И суетата, слабостта. Не и гордостта; Пиер Масо бе много горд човек, но смяташе гордостта си за напълно заслужена. Заслужена, защото всеки ден, от самото начало в стария магазин на Жил Масо, още от първия телефонен разговор с „Де Биърс“ бе печелил правото да се гордее. Гениалната му проницателност, абсолютната му безскрупулност бе предизвикала ревността на равните нему и страха на враговете. С годините бе съсипвал чужди кариери само с един замах. Бе разорявал доставчици. Докарал бе до банкрут конкурентите. А колкото до жените… направо ги бе запленил. Само за шестте първи месеца те бяха започнали да се тълпят на площад „Вандом“, а по-късно и на улица „Фобур“.

Светкавичното издигане на „Дом Масо“ бе изненада за всички, освен за него самия. И за Катрин.

Той се наслаждаваше на облагите от главоломния си успех. Хубава къща в началото, а после и замъка. Какво удоволствие му бе доставило да изпъди оттам френските благородници, за които той бе дом цели четиристотин години. Радваше се, от самото начало, на голям успех и сред жените; веднъж бе опитал и наркотици, но не му хареса загубата на контрол. Имаше най-бързите коли, най-скъпите костюми, най-преданите слуги. Харесваше му, че е осигурил високо положение в обществото за Катрин, безмерно величествена, по-богата от всяка френска херцогиня или италианска принцеса; тя живееше стерилния си живот, наблюдаваше го, хранеше се заедно с него, но не можеше да го докосва. Във всеотдайността й обаче имаше нещо варварско, което го забавляваше. И той я бе възнаградил, посвоему.

До деня, в който бе срещнал Софи Робъртс на плажа.

Мигновено бе разбрал, че трябва да я има; от нея струеше невинност и чистота. Тя, разбира се, се оказа и наивна, и лековерна, и прекалено религиозна; все глупави качества, но именно те я правеха подходяща за задачата, която щеше да й възложи. Беше добре дошло за него, че родителите й не се интересуват особено от нея и тя копнее да се отдели от тях; беше чудесно, че изпитва безкрайна благодарност към него; наистина, у нея бе дълбоко вкоренена буржоазната представа за брака и верността. И сега, както и в случая с Од, удоволствие му бе доставила реакцията на Катрин, когато ги запозна; но Софи, за огромна разлика от Од, притежаваше красота, грациозност и вроден стил.

Дори ако бе написал на лист хартия желанията си (по-скоро изискванията си) и ги бе превърнал в реалност с помощта на някаква магия, едва ли би се справил по-добре.

Успехът бе неговото предопределение. Всичко, което го подхранваше, идваше съвсем естествено.

И съвсем скоро след сватбата тя бе забременяла. На Пиер му бе неприятно пресиленото й старание да му достави удоволствие в леглото; у нея прекалено си личеше „доброто момиче“. Но нямаше никаква страст. За разлика от любовниците му, тя не изпитваше обожание, нито плам към него. Когато се роди синът им, той завинаги напусна леглото й.

Момчето го интересуваше чисто академично. Един наследник винаги бе нужен. Беше му приятно, че прилича на него. Понякога си играеше с детето и се радваше на физическата прилика между двама им — тогава погледът му омекваше. При работата си сред многото бе открил едно невероятно момиче — Джуди Дийн. Млада американка, абсолютно различна от жена му: амбициозна, настоятелна, дълбоко впечатляваща се от постиженията му в бизнеса; освен това бе изключително сексапилна и необуздана и превръщаше дните му в офиса в истинска наслада. След време й купи апартамент и си запази ключ. Част от другите жени постепенно отпаднаха от живота му. Поддържаше връзка само с една-две, освен с Джуди, тъй като един познавач винаги трябва да има разнообразие.

И тогава, в един момент си даде сметка, че животът му е тръгнал в установено русло. Разполагаше с богатство, със съпруга, с наследник, с „майка“, с положение в обществото, с любима държанка — всичко бе на мястото си. Само от време на време се появяваха някои жалки опити за превземане на компанията му, от които атаката на „Мейбъри“ бе най-досадна, но нищо сериозно.

И Пиер Масо започна да се отегчава.

Това бе слабото му място.

Той копнееше за вълнения. Проститутките бяха прекалено лесни, а наркотиците бяха под нивото му. Искаше да получи признание не за новата си самоличност, а заради миналото си. И може би заради това издигна на висок пост в компанията си човек, който не го заслужаваше.

Грегоар Лазар.

Лазар бе, в най-добрия случай, просто един посредствен мениджър. Пиер, уведомен за пределно скромните му успехи, го бе извикал в офиса си, за да го уволни, и то по унизителен начин, така че човекът да не може да си намери лесно другаде работа. В „Дом Масо“ не се получаваше втори шанс.

Но веднага щом го видя, промени намерението си. Поради една-единствена причина.

Само един поглед му бе достатъчен: Грегоар Лазар не бе французин.

Беше руснак.

Разбра го мигновено. По бледата кожа, която годините, прекарани под френското слънце, не бяха успели напълно да променят; по леко удължената форма на очите с ниски клепачи; по особения строг израз на лицето, който този мъж не бе успял да промени.

И воден от инстинкта си, докато Грегоар смутено му се представяше на отличен френски, Пиер му бе стиснал ръката и го бе погледнал право в очите:

— Привет, как дела?

Мъжът примигна. Но бързо се съвзе.

— У меня всьо харашо. Меня завут Григорий.

Пиер кимна; бе поискал да чуе името на човека и той се бе предал; отговори му на руски.

— Меня завут Пьотр — отвърна му Пиер. После отново мина на френски. О, да, той е французин, разбира се, но прекарал детството си в Мароко, а после няколко години и в Съветския съюз. — Не говоря за онези години — добави категорично.

Грегоар се поклони леко.

— Разбира се.

Но в очите му блестеше любопитство.

След тази среща Грегоар Лазар получи изненадващо повишение и малко по-късно стана заместник на Пиер. На Пиер му харесваше, че може да говори на руски с него, да пие водка и да хапва хайвер; знаеше, че Грегоар, по своя си подмолен начин, се е опитал да открие нещо повече за миналото му. Но следата бе изстинала; бе покрил дирите си много старателно.

Но и Грегоар не искаше да се рови прекалено надълбоко. Масо му бе осигурил първокласно място в компанията и достъп до трапезата на богатите.

Пиер си даваше сметка, че изпитва особено болезнено удоволствие от подозренията на този човек: искаше му се някой да знае как е дошъл от мрачните и студени земи на Изток и че е успял да създаде собствена империя в такъв световен град на модата като Париж.

Грегоар бе полезен като човек за мръсни поръчки, доверено лице и послушен лакей; играеше по свирката му, а той се стараеше понякога командите да са унизителни; Грегоар, като негов личен любимец, подобно на Катрин и на останалите му приближени, трябваше да знае кой е шефът.

След време се научи напълно да се доверява на Грегоар. Но не уважението, а презрението го караха да вярва, че е в безопасност с него. И си позволяваше да го дразни, като все по-често му говореше на руски, подхвърляше намеци, които само истински руснак би схванал.

И един ден, най-сетне, Грегоар бе дошъл при него.

* * *

— Нова находка — заяви той развълнувано. — Сибир. Диаманти. Стотици квадратни мили.

Пиер примигна.

— Какво? — Той преглеждаше внимателно новините всеки ден, а в телеграфа нямаше нищо подобно. — Това шега ли е?

— Не е шега. Открили са кимберлит в северните гори.

— И правителството е заграбило всичко?

Сега вече нямаше Съветски съюз, а Русия, но дали новият руски капитализъм би могъл да се справи с находка от подобна величина? Диамантите бяха един от основните източници на богатство. Цяла държава, Южна Африка, бе изградена на основата именно на диамантите.

Повече от всичко на света Пиер искаше да има собствени диамантени суровини. Беше зависим от доставките на „Де Биърс“, чувстваше се като слуга, подобно на всеки друг в бизнеса. Плащаше цената, която те определяха, безпрекословно. Имаше избор: или да приеме условията им, или да остане без камъни.

Липсата на контрол върху това звено от бизнеса му го подлудяваше. Чуждият монопол го отвращаваше. Представяше си какво би било да разполага със собствени мини — тази мисъл не му даваше мира. Само като си представеше, че именно той, Пиер Масо, който бе дошъл от… няма значение, това не е важно, казваше си сам. Но той заслужаваше всичко най-добро. Заслужаваше диамантените мини. Трябваше да ги има — и тогава кръгът щеше да се затвори. Пътуването му щеше да е свършило.

— Те не знаят.

Пиер спря да крачи из кабинета. Обърна се и бавно изгледа Грегоар Лазар. Този мъж може и да бе глупак, но сега бе приковал цялото му внимание.

— Тогава ти откъде знаеш?

— Все още поддържам контакти. — Лазар неведнъж се бе хвалил, че неговите приятели, гангстери до един, са му купили билета за Запада още когато Русия бе под комунистическо управление, а перестройката бе само занимавка за вестниците. — Някакви мужици намерили камък в земята, в нанос край реката. Продали го в едно миньорско градче за шепа долари. Бил е необработен камък.

Пиер преглътна.

— Някой шлифовал ли го е?

— Попаднал е в ръцете на братя Джиаперели в Милано. — Пиер кимна. Познаваше ги добре — Анджело и Джепето. Бяха потайни, но гениални в занаята; бяха известни с това, че се съгласяваха да шлифоват камъни, без да се интересуват от произхода им, което им бе спечелило истинско богатство в прането на съмнителни диаманти.

— Бил оранжев — продължи Лазар. — Бляскав, истински оранжев диамант, в овална форма и тегло осем карата. Чух, че изглеждал като прекрасен фин спесартит гранат.

Очите на Пиер блеснаха. Спесартитът бе любимият му камък — нюансите тръгваха от цвят на мандарина и стигаха до наситеността на огненочервен портокал. В него се съчетаваха топлината на огъня и студенината на диаманта, една овладяна страст. Никога не подаряваше спесартит на никоя от жените си. Това бе неговият личен камък и на пръста си, вместо наследствен пръстен с печат, Пиер носеше достоен за всяка музейна колекция изумителен спесартит, шлифован в овална форма и обкован от двайсет и четири каратово злато.

А колко по-хубаво би било вместо спесартит да има истински оранжев диамант. И какъв ли бе кимберлитът, който изтласкваше на повърхността на реката големи късове самородна руда!

Почувства непреодолимо силно желание да го притежава, което за миг го изненада. Но пък защо? Вярно, беше богат, но съвсем не на нивото, на което искаше да бъде. Властваше в Париж, но същевременно не бе и най-богатият човек във Франция, какво остава за света. В игралното поле на фамилиите Ротшилд и Гети той още не бе извоювал своето място…

Нещата биха се променили, ако притежава диаманти.

Вече нямаше да е обикновен търговец или бижутер. Щеше да е собственик. Щеше да се превърне в нещо подобно на „Де Биърс“.

— Кой е собственик на земята?

— В частни ръце е. Голяма част владеят братята Камажак. А на тях диаманти не им трябват.

Камажак бяха същински дяволи; сред най-жестоките мафиоти в Русия — бяха от породата на онези, които крадат, убиват и подкупват всички наред. Пласираха наркотици в упадналия Запад и се смятаха за владетели на голяма част от Сибир.

— Биха продали ненаселените територии за пари в брой и доставки на оръжие и камиони. Вероятно бихме могли да изпратим там някой, за да проучи сделката. — Грегоар го погледна с надежда. — Ти си ангажиран с ръководството на фирмата. Вероятно бих могъл да отида аз.

Изненадан от наглата му откритост, Пиер само се засмя презрително и се впусна в бясна тирада на руски.

— Не мисля така, Гоша! Бедничкият Григорий Михайлович, изведнъж се оказва господар на голям район с диаманти в Сибир!

— Но трябва да бъде човек, който говори езика им! И познава културата им!

— Уверявам те, че аз отговарям и на двете условия — присмя му се Пиер. — Мислиш ли, че ще ти се доверя да купиш земя с мои пари и на мое име? Ти никога няма да се върнеш!

— Изглежда, че не ми вярваш, Пьотр — сви се Грегоар. — Предпочиташ красивата си любовница от долния етаж, говориш с нея за бизнеса…

Той повдигна вежди.

— Само за собствено удоволствие. Тя е много по-забавна от теб, естествено, но е жена. Само една жена. Но можеш да бъдеш спокоен, ти ми донесе тази информация и ще бъдеш възнаграден. Отивай на бюрото си. Искам доклад. Без никакви копия. Всичко, което знаеш. Имената и телефоните на твоите контакти. Аз ще отида в Сибир. Тайно, естествено. Никой не бива да знае къде съм заминал. — Усмихна се хитро. — Няма да кажа дори на жена си. Би трябвало да се върна след около месец. — Потупа Грегоар Лазар по гърба. — А междувременно ти ще стоиш начело. Действащ изпълнителен директор, ще ползваш кабинета ми, както и всички правомощия. И ще получаваш заплата от десет милиона франка годишно.

Котешките очи на Лазар се разшириха.

— Десет милиона франка!

— Разбираш какво плащам с това, нали, Григорий? Не става дума за качествата ти на мениджър. — Пиер отново сви устни. — А за твоята информация, верността и мълчанието ти. — В гласа му се появи тиха заплаха. — Няма да ме предадеш в нито едно от трите.

— Няма. Ще ти предоставя информацията, Пиер… Пьотр. Още днес. Кога мислиш да заминеш?

Пиер повдигна едната си вежда, сякаш въпросът бе глупав.

— Утре — каза той. — Когато настъпи време за действие — действаш.

Много по-късно си спомни как усмивката на Грегоар Лазар бе станала по-широка.

— О, да — тихо промълви Лазар. — Съгласен съм с теб.

* * *

— У дома? Но това е твоят дом — каза Джуди.

Гласът й го изтръгна от спомените му.

— Ще ти обясня по-късно. Най-напред искам да знам какво е станало тук. С компанията ми и със семейството ми.

Джуди примигна. Той очевидно не знаеше.

Пиер бе тук и не знаеше. Нищо. Как би могла да му каже? Как би могла да му каже, че е спала със сина му?

Опита се да отговори уклончиво.

— Но, мили, толкова много време мина…

— Разкажи накратко — заяви студено той.

Джуди седна и започна, много внимателно.

— Жена ти те предаде… Грегоар открадна… Грегоар и Софи бяха… любовници… Опитах се да го предотвратя… тя се настани в офиса… акциите започнаха да падат…

Той слушаше невъзмутимо, докато тя приключи с разказа си.

— А майка ми? — попита той. — Синът ми?

В този момент Джуди взе мигновено решение.

— Той е глупак — заяви с презрение. — И е слаб. Продаде компанията ти, той и Катрин, а после го назначиха на висок пост, но като кукла на конци. Но после шефовете от „Мейбъри“ го уволниха.

— „Мейбъри“. — Спомни си. — Хю Монфърт…

— Пийт Стоктън — поправи го тя и му разказа и останалото.

— Значи така. — Лицето му бе сковано в неузнаваема жестокост. Джуди се дръпна уплашено назад. — Моята съпруга… жена ми се е продала…

В един кратък миг тя се зарадва; колко много бе искала някога той да намрази Софи, да я презира така, както я презира тя самата…

На вратата се позвъни. Тя неохотно откъсна поглед от Пиер и отиде да отвори. Бяха донесли храната; Джуди пое таблата от любезния сервитьор и бързо затвори вратата под носа му. Не стана и дума за заплащане. Кредитната й линия бе отлична.

Пиер затвори очи. Тя забеляза морави петна около клепачите му. Той вдъхна дълбоко, с наслада.

— Ще се нахраня — каза той.

* * *

Джуди му сервира на масата. Това бе най-странното хранене в живота й. Пиер отхапваше бавно, направо мъчително бавно; очевидно бе изнемощял от глад, но не искаше да бърза нито с една хапка.

Контролираше се перфектно. Това направо я съсипваше.

— Храната е приемлива — заяви той след известно време на пълно мълчание. — Ще им наредиш да носят закуски, обеди и вечери тук. Освен това вино, пресни сокове и кафе.

— Да, разбира се. Както кажеш, скъпи.

— Да оставят храната в коридора. Ще им плащаш с кредитната си карта.

Тя кимна.

— И естествено, ще напуснеш работа. Трябва да има причина да си седиш у дома и да поръчваш храна тук. — Махна с ръка. — Вероятно депресия.

— С удоволствие ще напусна. — На Джуди й идваше да закрещи от радост. — Мразя Пийт, а Грегоар мразя дори още повече…

Пиер я изгледа втренчено.

— Лазар? Не ми ли каза, че Софи го е уволнила?

— О, да, но Пийт Стоктън отново го назначи, за да демонстрира „приемственост“. — Джуди извади цигара и я запали; пръстите й трепереха и тя отиде към балкона. — Но нищо не се получи. Акциите ни потъват стремглаво. Нищо не помогна, нито уволнението на сина ти, нито отстраняването на Софи.

— И сега Грегоар е там?

— На работа е. Всеки ден.

— Промених решението си — обяви Пиер. — Ще се върнеш в офиса. Още сега. Намери досиетата на служителите. Искам да научиш всяка подробност за Лазар. Намери ми адреса му. Каква кола кара. — Блъсна стола си назад и стана. — Обади се веднага щом си готова. Действай бързо.

— Аз… да, тръгвам…

Джуди се колебаеше. Пиер щеше да остане сам, а тук имаше телевизор. Щеше да гледа новините. Щеше да узнае за нея и Том — ако вече не знаеше…

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя.

— Не е важно. Това, което ти казвам, е по-важно.

— Не, важно е. — Сълзи замъглиха погледа й. Тя бе професионалист в поднасянето на информация, но сега нямаше и най-малка представа как да съобщи тази новина. — Трябва да разбереш, че мислех, че си мъртъв, мили мой…

Пиер се обърна. Очите му бяха като късчета лед.

— Предала ли си ме, Джуди? — попита с равен глас. — Това ли се каниш да ми съобщиш?

— Липсваше ми — изрече тя. — Толкова много… толкова дълго… всеки ден… а той страшно прилича на теб… аз… аз излизах с Том…

Пиер повдигна вежди.

— Всичко свърши вече! — Тя хлипаше истерично. — Свърши! Никога не е било сериозно…

— Спала си със сина ми?

Тонът му бе скован, аналитичен. Тя кимна смазана, ужасно засрамена.

— Можеш ли да ми простиш някога?

— За какво? — сви рамене той. — Виждам, че хлапакът е наследил моя вкус. — Тънка усмивка.

Джуди се почувства зле.

— Хайде, стига, никога не сме робували на буржоазни предразсъдъци — равно изрече Пиер. — Защо да ме е грижа?

Забеляза изражението й и добави по-нежно:

— Ти си моя, а не негова; винаги ще бъдеш моя.

— Добре. — Джуди изхлипа. — Добре…

— А сега върви — нареди й Пиер. — Поверил съм ти нещо важно. За мен е от голямо значение.

Тя не възрази. Най-страшното бе минало. Затвори вратата и излезе на улицата, за да вземе колата си.

* * *

Том гледаше през прозореца, докато колата на Джуди потегли по алеята, и вяло се запита къде ли отива. Замисли се дали да не се обади на майка си, но беше късно; тя беше с новия си съпруг — първата им нощ като младоженци…

Потръпна. Може и да бе постигнал крехко примирие с Монфърт, но все още не му се мислеше за това. Оставаше му Катрин, но още й бе ядосан; а и баба му никога не бе проявявала грижовност, от каквато се нуждаеше сега.

Сети се за Поли. Но не можеше, би било нелепо да й се обади сега. Не точно сега.

Главата му щеше да се пръсне. Толкова мисли се въртяха в ума му. Прекалено много неприятни емоции. Мразеше тази жена, която се канеше да става майка на детето му, това бе в основата на всичко. И тя беше права, колкото и ужасна да беше цялата ситуация, не можеше да направи нищо по въпроса. Тя щеше да го разори, а той бе готов да й плати каквото пожелае, само защото трябваше да запази детето си.

Заслиза по централното стълбище към първия етаж; пищните орнаменти и позлатените барелефни фигури на тавана го потискаха.

Майка му често се бе оплаквала от този позлатен лукс и сега разбираше защо. Мястото бе прекалено голямо за сам човек. Караше го да се чувства дребен и самотен.

Приближи се до масивния полиран парапет, който се плъзгаше в красива извивка надолу към фоайето. Източното мраморно стълбище слизаше цели четири етажа надолу. Зачуди се какво ли би направила Поли, ако беше тук… вероятно щеше да възседне парапета и да се пързулне надолу крещейки от възторг, високо, по детски…

Именно от това се нуждаеше замъкът! Малко живот, малко веселие!

Том се запъти към стаите си замислен дълбоко. Вече се бе успокоил. Влезе в банята. Беше пищно декорирана, но тази красота сега сякаш издаваше празен звук; единственото, което той желаеше, беше просто една гореща вана. Да отмие от себе си миризмата на Джуди, уханието на грижливо парфюмираната й кожа, да я изличи от тялото си.

Сипа от любимите си соли за вана „Флорис“ в горещата вода. Сети се, че Поли използва „Радокс“. Поли. Наслади се на първичното физическо усещане на топлата вода и се замисли как да се справи с положението.

Цялата тази каша бе забъркана по негова вина.

Взе решение: щеше да даде на Джуди каквото пожелае. Но ако тя поискаше брак, след тази вечер, това би било явно изнудване. Ще сключи с нея само граждански брак, не и църковен… и ще се разведе веднага щом детето се роди. Тогава ще й купи собствено имение, но ще вземе бебето. За какво са му пари, ако не може да си осигури справедливост? Би могъл да наеме цяла армия от най-добрите адвокати в Европа. Или да я подкупи с още пари. Каквото беше нужно.

И после ще се ожени за Поли. Ако тя пожелае. Което изобщо не бе много сигурно…

Хрумна му и друго.

Подкупи. Пари. Нали именно това желаеха всички негодници? В крайна сметка всички те се интересуваха единствено от парите.

Претенциите му по отношение на „Дом Масо“ бяха неоснователни от юридическа гледна точка, липсваше им тежест пред съда. Единствената причина делата да не бъдат прекратени още в началото, бе великолепното представяне и неумолимостта на армията от високоплатените му адвокати.

Ами ако имаше и по-лесен начин? Не можеше ли просто да подкупи онзи тлъст американец и омразния му френски лакей? В крайна сметка за какво да работят като слуги на „Мейбъри“, ако могат да се оттеглят с малко лично богатство? Стоктън може и да контролира дяловете му в компанията, но Том можеше да купи и продаде кучия син, когато си пожелае.

Гениално, каза си той; при това напълно традиционно!

Излезе от ваната, по цялото му тяло се стичаше вода, избърса се и се облече набързо, нахлузвайки първата риза и костюм, които му попаднаха пред очите. Нямаше кой знае какво значение към коя дреха посяга; всичко в гардероба му бе ушито по поръчка. Изглеждаше добре и ако не бе мократа коса, не би проличало, че се е облякъл набързо.

Вдигна телефона и позвъни в крилото на прислугата.

— Добър вечер, мосю Масо. Желаете ли нещо за вечеря?

— Сега не, благодаря, Жак. Би ли помолил Ричард да изкара колата отпред на алеята? Отивам в Париж.

— Чудесно, мосю. Готвачът ще чака завръщането ви.

— Просто го помоли да ми остави нещо за хапване късно вечерта, ако обичаш. Може да се забавя. Целият персонал е свободен за вечерта.

— Благодаря ви, мосю.

Тонът на всички, забеляза с притеснение Том, напоследък далеч не бе толкова враждебен. Явно той самият започваше да се държи по-малко арогантно с тях.

„Може би пораствам“, каза си наум.