Луиз Бегшоу
Искри (34)

Тридесет и втора глава

Цяла сутрин чувството не напусна Том.

Беше се появило още когато се събуди сам в стерилния комфорт на леглото си в апартамента под наем; не го напусна и докато прехвърляше мислено униженията от предната вечер; нито докато се обличаше и си приготвяше кафе, нито след като се обади за лимузината под наем.

Поведението на майка му — макар изключително странно и унизително — сякаш избледняваше леко и вече не бе толкова болезнено, когато се замислеше за американката.

Красива и интелигентна. Определено го привличаше и сексуално; искаше да се докаже пред нея. Да докаже, че не е момче.

А тя явно имаше и план. Нещо повече от това да гласуват с петнайсетте си процента срещу политиката на майка му и да се надяват на най-добрия възможен изход.

Трябваше да отиде при баба си; посещението бе задължително и щеше да изпълни дълга си. Том не забравяше, че Катрин държи в ръцете си две трети от общите дялове на двамата. Тя се бе оказала права за поведението на майка му, за което той изпитваше горчиво съжаление. Нямаше никак да му е приятно да седи и да гледа как възрастната дама злорадства.

Но грешката бе изцяло у майка му. Тя бе дала повод на Катрин.

Само като се сетеше за онази розова рокля с дълбоко деколте…

Телефонът звънна. Том отиде до шкафа пред прозорците, които гледаха към Сена; загледа се в слънчевите лъчи, които играеха върху водите на реката, в корабчетата, пълни с туристи, които се носеха тежко по течението, и вдигна слушалката.

— Томас на телефона — каза той на френски.

— Том, обажда се Джуди.

Той се ухили самодоволно.

— О, добро утро.

— Мога ли да мина да те видя.

Погледна часовника си.

— Наистина бих искал да се видим, но трябва да отида до Сейнт Од. Да посетя баба си в имението. Може би след това бихме могли да обядваме заедно? Този път аз ще избера мястото.

— Не би ли могъл да отложиш посещението с един час. Възможно ли е?

— Толкова ли е важно? — попита той, усетил настойчивостта в тона й.

— Да. Нали се сещаш за идеята, която обсъждахме снощи? Бих искала да ти обясня по-подробно. Това засяга и баба ти все пак. Когато се видиш с нея, може да й разкажеш всичко.

Не му трябваше повече убеждаване.

— Чудесно — каза той, като се постара да сдържа вълнението си. — Заповядай.

Даде й адреса си, обади се да отмени поръчката за лимузина и приготви още кафе.

* * *

Джуди изглеждаше прекрасно.

Това бе първото, което забеляза. Том въздъхна с облекчение; би било ужасно, ако красотата й бе изчезнала под ярката светлина на утрото.

Но явно нямаше от какво да се притеснява. При по-внимателен оглед тя се оказа също толкова стегната и гъвкава, колкото му се бе сторила и под лунната светлина, облечена в прилепналата си яркочервена рокля. Днес бе облякла също нещо много дръзко — тясна жълта памучна туника, украсена с бродерия в зелено; беше без ръкави и той можеше да се любува на загорелите й мускулести ръце и стегнати прасци на жена, която редовно спортува. Бе сложила висящи обеци от риолит и бял циркон; те се поклащаха и проблясваха много секси и по младежки закачливо — съвсем не като моделите на „Масо“.

Джуди го целуна по бузата.

— Харесват ли ти? — Докосна едното си ухо с дългия си маникюр. — На „Мейбъри“ са.

— Влез. — Покани я вътре с гордост; харесваше му да гледа как очите й блясват при вида на лукса, простора и високите тавани на жилището. — Естествено, тук съм само под наем — каза той. — Съвсем различно е от замъка.

— Но той е на майка ти.

— Само още няколко години. След това цялото имение ще бъде мое. Акциите също. — Изпита гордост при тези думи. — Кафе?

— Да, с удоволствие.

— Не съм сигурен, че е добра идея да носиш обеци на „Мейбъри“. Те са на врага. — Сети се за майка си. — Или поне външния ни враг.

— О! — възкликна Джуди. — Виж, точно за това исках да поговорим.

Той поднесе кафето на малката масичка за двама, разположена под прозореца; с много сметана и захар. Нямаше нищо за хапване, но това нямаше значение.

Тя заговори бързо и уверено, както правеха повечето американци; запозна го с плана си, който му се стори пределно очевиден и гениален в простотата си.

— И „Мейбъри“ ще се хванат? — попита Том.

Не си направи труда да прикрие възбудата си, не и сега. След онова, което му бе казала.

— Разбира се. Никога няма да бъдеш в толкова изгодна позиция да им диктуваш условията си. — Джуди се приведе напред и вълнението й личеше в позата на тялото й, в напрегнатите й рамене. — Похарчили са много пари за тази сделка. Заложили са репутацията си. Ако изгубят, техните акции също ще паднат.

— Значи партито на майка ми ни е помогнало.

Джуди кимна.

— Собственият й успех снощи ще стегне примката около врата й. Не може да се отрече, че от чисто търговска гледна точка това бе гениален ход.

— Според мен бе прекалено лъскаво.

— Да. — Тя се опита да прикрие нетърпението си. — Но имаше големи продажби; репортерите, които присъстваха, ще посветят на това събитие обширни материали. И всички останали медии ще им пригласят. Уверявам те, че днес ще има истинска атака в магазините на „Масо“. И не само в Париж, в цяла Франция, както и в Рим, и в Лондон. Следващата седмица това ще се повтори и в Ню Йорк и Токио. Модата жадува за подобни сензации — възраждане на високия стил, бижута, които са по-скоро произведения на изкуството. По-секси от картина и много по-лесно преносими.

— И акциите на „Масо“ ще скочат.

— А акционерите може спокойно да отхвърлят офертата на „Мейбъри“. Дори и някои от инвестиционните фондове може да се отдръпнат. Подобна сделка може да се разпадне много бързо.

— Разбирам.

Том пресуши чашата си с кафе; сякаш не го свърташе на мястото му. Следващото кафе трябваше да е безкофеиново. Дали бе заради това, или заради предусещането за истинска власт, най-сетне?

— „Мейбъри“ не биха искали да загубят при гласуването.

— А с акциите, които вече контролират, в добавка към твоите и тези на Катрин Масо…

— Биха могли просто да превземат компанията.

— Няма да има нужда от гласуване. Ще притежават контрол над по-голямата част от дяловете.

— А какво биха направили, за да получат и нашия глас?

Джуди се облегна и разпери ръце.

— Почти всичко, мосю Масо.

Той й се усмихна.

— Разбрахме се да ме наричаш Том. Няма нужда да ми говориш толкова почтително.

— Е, като бъдещия главен изпълнителен директор на „Дом Масо“ ти заслужаваш голямо уважение.

Намигна му и Том остана очарован.

— Тогава ще поискаме да уволнят Хю Монфърт.

— Точно така. — Тя изглеждаше страшно сериозна. — Това ще бъде истинска почит към паметта на баща ти. Той винаги е мразел Монфърт.

— И ще настоявам да бъда назначен за главен изпълнителен директор още сега, а не след три години.

Джуди се обади:

— Те, естествено, ще искат да сложат и свои хора на някои от ръководните постове.

— Стига аз да съм начело на компанията.

— Така и трябва да бъде. — Щеше да е само формално, но не му каза това. — И разбира се, няма да им продаваш акциите си. Запазваш четиридесет и петте процента в семейството. Това ще ти даде сигурност; след три години ще имаш пълен контрол над всичко.

— А майка ми?

Джуди въздъхна тихичко:

— Тя те обича, сигурна съм, че ще се осъзнае. Можеш да й съобщиш деликатно за сделката. Да се срещнеш с нея, след като всичко приключи, разбира се. Бих те посъветвала да стоиш далеч от нея преди това.

— Естествено.

— Трябва да ти кажа и още нещо. Днес си подадох оставката.

— Така ли?

— Прецених, че повече не мога да работя за Софи. Не и след като се запознах с теб. Онова, което тя прави, е против желанията на баща ти, а аз години съм работила за Пиер Масо и дължа лоялност към наследника му. — Погледна го прочувствено. — Надявам се това, че се отказвам да работя за майка ти, да не те оскърбява, Том.

— Да ме оскърбява ли? — Той улови ръцете й; въпреки годините й, нейните слаби женствени длани бяха съвсем малки в сравнение с неговите. Харесваше му да ги вижда сгушени в своите. — Не би могла да сториш нищо, което да ме засегне. Мисля, че си просто прекрасна.

Тя се изчерви.

— Много си мил.

— Не е това — настоятелно отрече Том. — Уверявам те.

— Е? — погледна го очаквателно тя. — Одобряваш ли?

— Напълно; и не само плана.

Джуди докосна с пръст устните му.

— Не бива да ме дразните, мосю.

— Мисля, че знаеш колко съм сериозен. Искам да те заведа на обяд. А после и на вечеря. — „А след това в леглото“, помисли той, но разбира се, това не го каза гласно.

Тя се изправи енергично и грациозно и едновременно отмести чашката си от фин порцелан.

— Първо нека се срещнем с мадам Катрин — каза тя. — Всичко зависи от нея.

* * *

Том се обади от лимузината, за да предупреди прислугата; никой не можеше да се появи в дома на вдовицата с неочакван гост. Баба му много държеше на етикета и той се страхуваше, че може да остави Джуди да чака във фоайето; или още по-лошо, направо да откаже да я приеме.

Изчака на телефона, докато Фобер, старият иконом на Катрин, му съобщи, че мадам заявила: всеки гост на мосю Томас е добре дошъл. Той въздъхна облекчено. Нямаше да има неловки сцени.

Или поне се надяваше да е така.

Всичко, което Том харесваше у Джуди — нейната амбиция, енергичност, високия й дух и независимост, дори и стегнатото й тяло — всичко това нямаше да допадне на баба му. Нямаше никакво съмнение. Само се надяваше тя да прояви разум и да се представи като скромна, изпълнена с възхищение и почит млада жена; да отдаде дължимото на Катрин и след като отправи нужните комплименти, да не приказва много.

— Може би е по-добре, когато стигнем там, аз да говоря — каза той възможно най-деликатно след известно обмисляне. — Баба ми е доста старомодна.

— О, напълно разбирам. — Джуди откъсна поглед от огрените от слънцето дървета, под които се движеше колата на път към имението; скоро щяха да стигнат до самата алея пред замъка. Усмихна се успокоително на Том. — Ти трябва да й кажеш всичко; това е семейно решение. Аз нямам нищо общо.

— Планът е твой.

— Идеята, просто едно предложение. Нещо, което според мен Пиер би пожелал.

Той кимна.

— Знам, че баща ми би се съгласил. Но тъй като него го няма, трябва да ми позволиш аз да ти благодаря.

— Много бих се радвала — меко отвърна тя.

* * *

— Мосю Томас Масо и мадмоазел Джуди Дийн — тържествено обяви икономът Фобер.

Джуди се усмихна вежливо и изпъна рамене. Именно сега бе моментът да се покаже силна, напомни си тя. Нямаше да се остави да бъде заслепена от разкоша на дома на старата дама; в много отношения къщата на вдовицата бе по-величествена и от замъка на Софи — китайските копринени тапети и мебелите от епохата на Краля Слънце само допълваха великолепието на архитектурата, строгото достойнство на каменната фасада, перфектно поддържаните морави и идеално подрязаните зелени плетове.

Но къщата бе само бледо отражение на собственичката си.

Джуди бе представена на величествената Катрин Масо. Момчето, Том, бе нервно; тя — също, но по-скоро би умряла, отколкото да покаже и най-малък знак на смущение.

Катрин бе изглеждала странно привлекателна предната вечер, сякаш с много грижлива подготовка бе успяла да смъкне от раменете си поне двайсет години. Бе успяла да пресъздаде частица от предишната си красота. Тази сутрин магията бе развалена. Мадам Масо отново бе една сбръчкана стара дама и вместо красотата, сега нейни оръжия бяха елегантността и стоманено ненакърнимото достойнство.

Бе се разположила в салона си и не стана, за да ги посрещне. Беше с рокля от коприна в прасковено и дантела по деколтето и полата, а на шията й имаше наниз от блестящи перли; бялата й коса бе пристегната в кок, върху който бе закрепена старомодна дантелена шапчица, а лицето й бе грижливо напудрено и гримирано.

Том я въведе. Двамата с Джуди застанаха пред баба му и той отново мина на френски, за да я поздрави:

— Много се радвам да те видя тази сутрин. Изглеждаш прекрасно. — После я целуна по двете бузи и се обърна към Джуди. — Бабо, мога ли да ти представя моята приятелка Джуди Дийн.

Катрин протегна костеливата си ръка, а Джуди едва се сдържа да не направи старомоден реверанс.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, мадам — почтително каза тя.

— Да разбирам ли, че това е по-скоро светска визита, Том? След като си решил да ми окажеш честта да се запозная с госпожица Дийн?

— Така е — съгласи се Том.

Възрастната дама махна и на двамата да седнат. Джуди приседна на ръба на диванчето. То май бе истинска вещ от епохата на Луи Четиринадесети и навярно струваше повече от целия й апартамент.

— Ще позвъня за кафе — предложи Катрин.

— Благодаря, но по-добре не. Вече пих прекалено много днес.

— Госпожице Дийн?

— За мен нищо, благодаря, мадам.

— Тогава ще ви предложа шери. Вече минава единадесет. — Старата дама кимна на иконома, който излезе тихомълком. — И така, Том, имаш да ми казваш нещо ли?

— Идеята беше на Джуди, бабо — разпалено започна Том, — и мисля, че ще реши настоящия ни проблем…

Джуди остана на мястото си, свела покорно глава, докато Том излагаше плана. Трябваше да признае, че беше схватлив; никакво мрънкане, никакво излишно увъртане. Очерта всичко с няколко щриха по-бързо и от нея самата и после зачака.

Най-сетне се осмели да вдигне очи. Старата дама бе потънала в размисъл. Икономът се появи отново и поднесе шери в малки кристални чашки. Джуди прие, защото така й се струваше редно, а и винаги можеше да разчита, че ще прикрие нервността си с малко алкохол.

Обикновено не понасяше шери, но това й стори наистина хубаво. За Джуди не бе изненада, че майката на Пиер разполага с най-доброто.

— Мисля, че това е отлична идея — каза най-сетне Катрин.

И двамата й гости усетиха как пулсът им се успокоява.

Джуди се възнагради с нова глътка от прекрасната кехлибарена течност.

— Знаете ли как да се свържете с точния човек в „Мейбъри“, мадам?

— Да, мадам. Казва се Пийт Стоктън и е председател на борда на директорите на фирмата.

Джуди леко се подразни, че нито слугата, нито господарката му я бяха нарекли „мадмоазел“, но щеше да се престори, че не го е забелязала. Десетте процента на Катрин Масо бяха ключът към отмъщението й; или поне към половината отмъщение. Тайничко погледна изпод миглите си към момчето, красиво като Пиер, но Пиер в ранната си младост, в разцвета на силите си.

Той също бе ключът към всичко…

— Том — обади се баба му. — Защо не се поразходиш в розовата градина? Двете с госпожица Дийн ще се опитаме да се опознаем малко по-добре.

Том погледна Джуди. Тя сви рамене, съвсем леко; Катрин Масо не бе жена, с която можеш да не се съобразиш.

— Разбира се — каза Том. — Ще се върна след малко.

Усмихна се окуражително на Джуди и излезе от салона през страничната врата. Старата дама се обърна към Фобер.

— Свободен си — каза тя. — И се погрижи да не ни безпокоят.

— Много добре, мадам.

Той се поклони и се оттегли, като затвори голямата врата зад себе си.

Джуди изправи гръб; старицата седеше в креслото си като някакъв огромен паяк, контролиращ паяжината си. Тя се опита да срещне воднистия й поглед.

— Планът ви е великолепен, скъпа моя — започна Катрин. — Ще осигури на внука ми много пари. И доста влияние.

— Точно това би искал баща му — отвърна Джуди.

Катрин въздъхна деликатно.

— О, да, баща му. Вие сте били негова любовница, естествено.

Джуди се сепна.

— Какво?

— Чухте какво казах, мадам. — Погледът на Катрин стана суров. — Моля, не си играйте с мен. Познавах Пиер. Знаех къде ходи и с кого си прекарва времето. Софи може и да не е забелязвала любовниците му, но аз ги познавах.

Джуди се поколеба за миг, но в тона на тази жена имаше прекалено голяма увереност.

— Обичах Пиер — отвърна тя с леко предизвикателство в тона.

— Много хора го обичаха. Много жени. Били сте една от многото, госпожице Дийн.

— Извинете ме, мадам — Джуди се постара да събере сили, — но това ми е известно.

— Сега — отбеляза Катрин. — Тогава не сте знаели.

„Откъде може да е сигурна в това?“, учуди се американката.

В очите на старицата се четеше любопитство.

— Сигурно ужасно много сте мразели Софи.

Джуди усети познатото старо пробождане в сърцето.

— Тя не го заслужаваше — отвърна с равен глас.

Катрин се засмя.

— О, ето че сме на едно мнение. Толкова много жени; някои от тях бяха поне интересни, а той да избере това безволево създание…

— Защо не се разведе с нея?

Катрин махна с ръка и копринената й рокля прошумоля.

— Нямаше нужда. Тя никога не сгреши. И му осигури наследник. Но все пак вярвам — добави замислено тя, — че ако се върне, може и да го направи. Може да се разведе с нея. Заради онова, което направи с компанията му, както и че приема ухажванията на други мъже.

Джуди отвори широко очи.

— Значи вярвате, че още е жив?

— О, напълно сигурна съм.

— Имате ли някакво доказателство? Нови факти?

Катрин въздъхна.

— Имам специална връзка с Пиер; такава, каквато никоя друга жена не би могла да има. — Очите й пламнаха. — Никоя от вас не го познава като мен. Ако беше мъртъв, щях да разбера.

Старицата явно бълнуваше, реши Джуди.

— Вие не си имали друг любовник — проницателно я огледа Катрин. — Но сега искате да започнете връзка с Томас. Нали?

Джуди зяпна.

— По-добре да ми кажете истината. Така или иначе скоро ще разбера, мога да ви уверя в това.

— Том много прилича на баща си.

— Но няма неговия дух — натърти Катрин. — Характера си е наследил от майка си, почти изцяло. Освен може би известна упоритост; а вероятно и това е нейна черта, ако може да се съди по някои неотдавнашни събития.

— Аз много го харесвам — каза Джуди.

— Но не го обичате. Въпреки това сте готова да го оплетете в мрежите си. Нали така?

— Вие не ме разбирате, мадам.

— О, мисля, че разбирам прекрасно — възрази Катрин. — Убедена съм. Том ще бъде много богат. Освен това е син на Софи. И на Пиер…

Младата жена отвори уста да каже нещо, но не можа да измисли подходяща реплика в отговор.

— Осъзнавате ли, че щом веднъж се захванете с Том, всичко окончателно ще приключи между вас и Пиер?

Джуди се вторачи смаяно в нея. Всичко да приключи между нея и Пиер? Та той отдавна бе мъртъв! Почти цяло десетилетие!

— Разбирам това, мадам — каза тя.

— Тогава няма да заставам на пътя ви. Но ако искате съвет от мен, действайте бързо. Софи ще се опита да се одобри с Том веднага щом има възможност.

Джуди бе слисана, но внимателно отвърна:

— Благодаря ви, мадам Масо.

Старата жена се усмихна.

— Можеш да ме наричаш Катрин, Джуди.

След малко вратата на салона се отвори и Том отново влезе вътре; силуетът му се очерта на фона на обедното слънце и ясносиньото небе и той толкова много заприлича на Пиер, че Джуди остана без дъх.

Той огледа предпазливо двете жени.

— Добре ли мина всичко, бабо?

— О, чудесно — мило отвърна Катрин. — Двете с Джуди ще станем близки приятелки.

Том изглеждаше облекчен.

— Тогава да излезем тримата на обяд?

Катрин поклати напудрената си глава.

— Уморена съм, скъпи. Мисля да отдъхна. А и освен това би било добре да се обадите на… мосю… Стоктън, нали така беше?

Джуди кимна.

— Нямате време за губене — заяви Катрин. — Довиждане, скъпи.

Джуди се изправи, докато Том целуваше баба си по бузата. Тя подаде ръка на старата дама и стисна костеливите й пръсти енергично, а след това икономът ги изпрати до входа. Излязоха от красивата и мрачна къща на вдовицата под яркото августовско слънце. Пред входа търпеливо ги чакаше, със запален мотор, лимузината под наем.

— Тя е права — подхвърли Джуди. — Хайде да се връщаме в града. Ще се обадиш на Пийт, а след като свършим това, ще разберем дали ще захапят въдицата. После можем да идем на обяд.

— А след обяда? — изгледа я многозначително Том.

Джуди леко разтвори устни, а езикът й се показа за миг и ги овлажни.

— Е, скъпи, предполагам, че все ще измислим нещо — закачливо отвърна тя.