Луиз Бегшоу
Искри (21)

Деветнадесета глава

— Грегоар — повика го Джуди.

Той не вдигна поглед от бюрото си. Джуди се ядоса — смяташе, че е била много любезна. Леко се покашля.

— Грегоар… извинявай.

— Да? Какво има? — очевидно раздразнено попита той.

Тя настръхна. Как смееше да показва раздразнение — нали именно той бе объркал нещата. Прехапа устни, за да не му повиши тон. Една от силните страни на Джуди бе способността й успешно да общува с противни типове. Заповяда си да не му позволи да я извади от равновесие.

Приглади с ръце полата на новия си костюм — „Шанел“, истински „Шанел“, от жълт туид, с пола малко над коленете, която прилепваше по стройното й тяло като втора кожа.

Струваше й повече, отколкото смееше да си помисли, но така бе отпразнувала новата си заплата.

Знаеше, че може да си го позволи, и си го бе купила. Чувстваше се прекрасно, облечена в толкова изискан тоалет, какъвто и кротката вдовица на Пиер би окачила в скъпия си гардероб.

— Много съжалявам, че трябва да те притесня — подчертано любезно подхвана тя, — но изглежда, има малък проблем. — Отправи му най-обезоръжаващата си усмивка. — Увеличението на заплатата ми — онези двеста хиляди, които ми обеща — не са получени.

— Какво? — не разбра Лазар.

Гледаше в празното пространство и почукваше с молива си по ръба на бюрото. Звукът бе особено дразнещ.

— Парите ми ги няма — повтори съвсем ясно Джуди. — Последният чек със заплатата ми. Никаква разлика с предишния.

— По принцип тези неща изискват време — разсеяно отвърна Лазар.

Джуди се усмихна бодро; нямаше намерение да се предава.

— Не и ако разпореждането е на самия изпълнителен директор — изтъкна тя. — Трябва само да кажеш една дума.

Той с неохота извърна очи към нея; красивият костюм и удачният избор на емайлираните обеци с формата на маргаритки явно не му направиха никакво впечатление.

— По-късно — каза той.

— Разбирам, че графикът ти е натоварен — упорито продължи Джуди. — Затова си позволих да подготвя това вместо теб. — Представи му изрядно напечатана фирмена заповед, с която се утвърждаваше увеличението на заплатата й — двеста хиляди евро за вицепрезидента Джуди Дийн, влизаща в сила незабавно. Беше добавила дори и пунктирана линийка за подпис. — Само се подпиши тук — добави усмихнато тя. При което му предложи собствената си писалка със свалено капаче и готова за подпис.

— Слюха! — избухна Лазар.

Джуди се дръпна. Френският й бе много добър, но това не бе на френски. По тона усети, че не бе и нещо хубаво.

— Мислите си, че можете да ме притискате! Всички жени!

Светлите му вежди се сключиха над бледосините му очи. В тях се четеше необичайна острота и Джуди побърза да направи крачка назад. Имаше бързи рефлекси и грабна заповедта, преди той да успее да я скъса.

— Съжалявам — побърза да каже тя. — Няма значение, ще дойда друг път.

Незабавно се оттегли, с присвит стомах от мисли за опразнените си кредитни карти. Погасителните вноски щяха да я разорят; а ако той не изпълнеше обещанието си, щеше да се наложи да се обажда в банката.

Но той щеше да удържи на думата си. Джуди си каза, че трябва да се успокои. Тя му бе нужна, за да се сближи със Софи… трябваше му…

Последните няколко дни й бяха много натоварени. Жил Керуал, с неговите изискани и леко пренебрежителни маниери се бе върнал от Ню Йорк — но без каквито и да било добри новини за колекциите — и бе настоял за подробни отчети за работата й. А и бе настъпил моментът, слава богу, да се премести от тъмната стаичка на най-горния етаж обратно в собствения си кабинет.

Не бе имала време да се обади на Софи. Лазар вече не бе в близко съседство. Може би именно в това бе проблемът; далеч от очите, далеч от ума…

Джуди се върна на бюрото си. Дори и възхитените погледи на секретарките, все приятелки на Мари, при вида на елегантния й тоалет в жълто и бяло не я успокоиха. Яростта на Грегоар бе крайно неочаквана и я бе разтърсила. Бе се ядосала, но също така се бе и уплашила донякъде. Връзката й с него бе единствената й надежда да се измъкне от този коловоз. Не можеше да си позволи да го ядоса.

Хрумна й ужасна мисъл. Ами ако Софи Масо си тръгне, Грегоар изгуби връзка с нея, тя самата се върне на старото си място и всичко продължи така, сякаш последният месец изобщо не е съществувал? Пак щеше да се захване с изявленията за пресата, да ходи със скромно сведена глава… но този път с много по-големи дългове и без каквато и да било надежда за повишение.

Не беше само костюмът. Джуди бе издигнала стила си на живот до нивото на важна дама, каквато бе смятала, че вече е. Имаше прекрасна малка кола — „Порше Бокстър“, в тропическо зелено. Беше инвестирала и в бижута — висулка във формата на пауново перо, двадесет и два карата злато, сапфири, рубини, изумруди и лапис. Бе го видяла в магазина на улица „Фобур“ преди пет години и винаги бе мечтала да го има; но го бе подминавала, защото не можеше да си го позволи.

Сега все още стоеше в подплатената й с кожа кутия за бижута; явно все още не можеше да си го позволи.

Джуди се замисли как вноските щяха да се отразят на сегашната й заплата и пребледня. Вероятно би могла да върне бижуто. Да каже, че е променила мнението си.

Сълзи напираха в очите й и тя се изчерви от срам. Да го върне? Всички щяха да разберат истинската причина, всички онези злобни снобарки в магазина. Не, не би понесла срама. Трябваше да намери някакъв изход.

Подмазването на Грегоар, осъзна с натежало сърце тя, си оставаше единствената й надежда засега.

Но вече не бе уверена, че двамата са съюзници. Изглеждаше й прекалено угрижен.

Джуди Дийн отново бе сама в света на акулите.

* * *

Едва преди обяд успя да вдигне поглед от документите на бюрото си; наоколо й бяха разпилени последните изрезки от различни модни списания — и почти никакви добри отзиви.

Мари стоеше в коридора и нещо се смееха с Франсоаз Делмен, секретарката на Керуал. Снижили глас, двете непрекъснато поглеждаха към кабинета на Джуди и си шепнеха много оживено.

Джуди сведе глава, бузите й пареха, и сериозно заобмисля ходовете си. Проклета да е Мари. Джуди бе затворила внимателно вратата на кабинета на Лазар, но ако тя е подслушвала? Или ако разговорът е бил на прекалено висок тон и секретарката й просто е чула всичко?

Да се изправи срещу тях в открита конфронтация? Не, това само щеше да влоши положението. Представи си как я посрещат с приглушен шепот и смях навсякъде, където се появи. У нея се надигна стаеният гняв срещу Лазар. Бе я унизил, изложил я бе на тези подигравки…

Джуди стана. Напомни си, че Мари носи обикновени кафяви рокли и евтини чанти. Нека се смеят, тя бе най-старшата по длъжност жена в компанията. Мари нямаше и грам амбиция у себе си. Никога нямаше да постигне нещо в живота си, а тя щеше да успее.

Усмихна се сияйно и бодро и излезе в коридора.

— Чудесен ден, нали, дами? — обърна се мило тя към Мари и Франсоаз. Отново се бяха върнали към френския в офисите и докато нейното произношение бе безукорно, техният английски бе ужасен. Позволи си да се наслади на тази малка демонстрация на достойнствата си, особено в момент, когато й се присмиваха. — Мари, би ли поела обажданията ми? Мисля да изляза за обяд. Хапва ми се сандвич по френски.

Шегуваше се, разбира се, и те го знаеха; никоя жена не би могла да има фигурата на Джуди, ако се тъпче с шунка и топено сирене.

— Разбира се, мадам — покорно отвърна Мари.

Но нито за миг не успя да заблуди Джуди: тя веднага разбра, че скандалът от горния етаж е станал достояние на всички. По бузите й отново избиха червени петна, но тя се усмихна, сякаш нищо не е станало.

— Извинете ме, мадам — намеси се дръзко Франсоаз, — но не мислите ли, че е по-добре да изчакате, като се имат предвид обстоятелствата?

Джуди изпъна рамене и почувства гальовната ласка на копринената подплата на костюма върху кожата си.

— И какви по-точно са обстоятелствата, Франсоаз? — остро и някак заплашително попита тя.

— Ами как какви, мадам. — Франсоаз ококори силно гримираните си очи с престорена невинност. — Не сте ли чули? Мадам Софи се е върнала в офиса.

* * *

Естествено, беше невъзможно да се съсредоточи върху работата си. Джуди помоли за кафе, което и двете секретарки безпогрешно изтълкуваха като опит да овладее ситуацията, и се оттегли в кабинета си. Чувстваше се объркана, замаяна; сякаш й бе трудно да си поеме дъх. Не беше в безопасност. Нищо не бе свършило. Съпругата на Пиер бе променила решението си. Щеше да остане тук за дълго и да й се пречка.

„Никога няма да получа парите си, поне не в случай, че тя остане“, горчиво си помисли Джуди. Увеличението бе значително. Мадам Масо щеше да се поинтересува за причината.

Замисли се за Пиер и я връхлетя пристъп на гняв. Как може той да изчезне? И да я остави? В компанията на вдовицата си? А след това, само няколко секунди по-късно старата и почти забравена болка, пронизваща дълбините на сърцето й: защо нея? Защо бе предпочел другата, а не нея? Тя го бе обичала, обичала го бе силно…

На вратата се почука.

— Кафето ви, мадам.

Джуди се усмихна пряко сили; гримасата й вероятно приличаше повече на скованата усмивка на мъртвец.

— Благодаря, Мари — каза тя, връщайки се отново към английския език. — Ухае божествено.

— Да подготвя ли отново нещата ви за преместване?

— Мадам Масо наредила ли е да се местим? — спокойно попита Джуди и след като Мари поклати глава, добави: — Значи ще изчакаме.

— Да, мадам — съгласи се Мари, която цялата бе настръхнала от предчувствието за нови неприятности.

— Би ли проверила дали мадам Масо е свободна? — ведро нареди Джуди. Щеше да предприеме единствения възможен ход — да посрещне събитията очи в очи. — Искам да я запозная с мосю Керуал, след като вече се завърна от Ню Йорк. Тя би искала да познава всички в отдела.

— Да, мадам — кимна почтително Мари. Но изгледа Джуди леко озадачена, което тя прие за малка победа. Наистина — по-скоро саморъчно би изтръгнала идеално поддържаните си нокти, отколкото да прояви слабост пред някоя от секретарките.

Само след секунда Мари позвъни по вътрешната линия.

— Мадам Масо не е свободна в момента, мадам. Тя е с мосю Лазар.

Джуди долови вълнението в гласа на секретарката си.

— Влез за малко, Мари.

Когато се появи, бе очевидно, че направо не можеше да стои на едно място; сякаш вътрешно кипеше от несподелени тайни. Джуди имаше абсолютен усет за момента. Усмихна й се заговорнически.

— Нещо става там, нали?

— О… Хелън Фактор ми сподели, мадам, че се чували викове.

— Викове?

— В кабинета на мосю Лазар — снижи гласа си до шепот Мари.

Джуди не бе очаквала такова развитие. Самата тя потръпна от вълнение. И от страх. Нещо ставаше — но каквото и да беше, природният й компютър веднага пресметна, че това може да означава нов шанс за нея.

— Кой е викал? — попита тя също шепнешком.

— И двамата — отвърна Мари. — Много високо — добави тя.

Джуди се облегна на стола.

— Наистина интересно… Но те моля да запазиш информацията за себе си, Мари. Не бива да се коментира.

— Разбира се, че не, мадам — лицемерно се съгласи Мари.

Тя се оттегли и Джуди обърна стола си към прозореца.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Какво можеше да значи това?

И по-важно — какво би могло да означава за самата нея?

Е, съдбата помага на смелите. Баща й все това повтаряше, някога, в детските й години в Оклахома, и Джуди му бе повярвала. Достатъчно бе да замине за Ню Йорк, а после да приеме работата в Париж — именно вярата в тези крилати думи бе причината сега да носи „Шанел“, вместо износени дрехи в някоя прашна ферма.

Изправи се решително. Ще се качи горе.

* * *

Няколко минути по-късно вратата на асансьора се отвори и Джуди лъчезарно излезе от него. Служителите в залата бяха привели глави в малките си работни кабинки и тракаха по клавиатурите си или прелистваха вестници, като се стараеха да останат незабелязани. Но те бяха пчели-работнички. А Джуди бе нещо различно.

Чу високите нервни гласове още преди да наближи кабинета на Лазар. Софи, въпреки информацията на Мари, не викаше. Джуди чуваше думите й съвсем ясно и отчетливо. Крещеше Грегоар — и наистина бе много шумен.

Джуди реши да почука на вратата и да се престори, че идва да умири духовете. И двамата щяха да са й благодарни…

Но когато стигна на няколко стъпки от вратата на Грегоар, тя се отвори с трясък. Джуди се закова на място и леко отстъпи. Софи стоеше до прозореца, с изправен гръб и пребледняла; Джуди забеляза побелелите кокалчета на пръстите и върху облегалката на стола на Грегоар. Самият Лазар изскочи бесен навън, светлата му кожа бе почервеняла от гняв, очите му горяха.

На прага той се извърна към Софи и заговори бързо-бързо на френски:

— Много скоро ще ти се обадят адвокатите ми.

Софи Масо само леко наклони глава и после спря погледа си върху Джуди, която се бе отдръпнала пред гнева на шефа си.

— Джуди, радвам се да те видя — хладнокръвно я поздрави Софи. — Заповядай, влез.

Лазар погледна Джуди, сякаш едва сега я забелязваше, после отново се обърна към Софи и се засмя.

— Слюха — процеди през зъби той. — Много добре, чудесни приятелки.

— Готова съм да повикам охраната — спокойно обясни Софи. — Можете да си тръгнете, мосю; повече не се нуждаем от услугите ви.

— Ще видим тази работа — отвърна Лазар.

Завъртя се на пети и сковано тръгна към стълбите. Служителите на етажа го наблюдаваха в пълно мълчание.

— Заповядай в… моя кабинет, ако обичаш, Джуди, и затвори вратата — покани я с равен глас Софи.

Джуди потръпна; какво беше разбрала Софи? Но нямаше какво да се направи, освен да приеме поканата. Вдигна смело брадичка и влезе уверено в стаята, след което плътно затвори вратата след себе си.

Веднага щом останаха сами, Софи проговори с пресеклив глас:

— Скъпа Джуди, толкова се радвам, че си тук.

И избухна в сълзи.

Джуди се втурна към нея. Обзеха я смесени чувства — и не всички бяха приятни. Значи Софи бе уволнила Грегоар — добре. И показваше доверие в нея — още по-добре. Все пак колкото и да я ненавиждаше, не би могла да не изпита съчувствие към плачещата жена.

— Софи, не плачи. Ето, вземи кърпичка. — Отвори чантата си и й подаде една от малките квадратни бели носни кърпи от чист ирландски памук.

— Благодаря — изхлипа Софи.

„Престани с проклетите сълзи — ядосано си мислеше Джуди. — Не искам да изпитвам никакви чувства към теб“. Напомни си, че това е просто механична реакция. Джуди постара да потуши всякакво съжаление в сърцето си. Вярваше, че именно заради тази жена Пиер не се бе оженил нея, налагаше се всяка вечер да я оставя сама; тя бе причината Джуди да получава дребни подаръци за празниците, вместо да ги прекарва в прегръдките на Пиер; причината да е съвсем сама навръх коледните празници…

— Каква глупачка съм била — изхлипа Софи, докато се мъчеше да успокои дишането си.

Джуди запази мълчание.

— Седни — предложи тя и любезно й издърпа напред стола на Грегоар.

— Благодаря ти. — Софи попи сълзите си и успя да възвърне донякъде самообладанието си. — С жест покани Джуди да се настани в креслото пред бюрото. — Седни и ти.

Джуди се подчини.

— Искаш ли да поговорим за безпокойствата ти?

Софи я погледна; очите й бяха зачервени, но в погледа й имаше прямота, която притесни по-младата жена.

— Смяташ ли, че сбърках с Грегоар? Ти явно ценеше високо работата му.

Джуди помълча. Бейзболният запалянко у нея веднага определи това като „бърза топка“, но тя бе готова за всичко.

— Вярвах, че работи много усърдно… казах ти, че непрекъснато е в офиса — сдържано обясни тя. — И това е самата истина, разбира се, но не съм в състояние да кажа какво точно е правел. Аз се занимавам само с „Връзки с обществеността“. — Сви рамене многозначително. — От моята позиция изглеждаше напълно отдаден на работата си. Дали съм сбъркала ли? Вярвах му.

Софи кимна.

— Аз също. Била съм глупачка.

Джуди реши отново да рискува. Сведе късо подстриганата си глава в престорена скромност и се постара да заговори със задавен глас.

— Работя тук от години. Би трябвало да го забележа — каза тя. — Сигурно ще поискаш оставката ми. Веднага ще ти я донеса.

— Оставка ли? О, не, няма нужда от подобно нещо, съвсем нямах това предвид — побърза да отвърне Софи. — Ти беше лоялна, а аз ценя подобно качество.

— Да не би да е присвоявал пари на компанията? — попита Джуди. Наистина бе заинтригувана.

Софи въздъхна.

— Не е чак толкова драматично. Обадих се на няколко места, докато пътувах насам с колата тази сутрин. Трябваше да го направя още преди месеци. — Джуди забеляза, че тя се изчерви. — Най-напред поговорих с брокера си. Тоест… брокера на Пиер — добави с леко смущение. — Аз самата никога не съм се занимавала с търгуване на акции.

Джуди установи с истинско облекчение как черната вълна на омразата отново се надига у нея, докато Софи говореше. Споменаването на различни дребни неща, които бяха вършили заедно, като съпруг и съпруга, я нараняваше също толкова силно, колкото и платинената халка на лявата ръка на Софи. Имаха общ борсов посредник, общ семеен лекар, дори и общ факс апарат. Моментално се сети за онзи случай, когато бе видяла факса, който тя лично бе изпратила на Пиер в замъка, разпечатан и оставен в кутията за входящи писма на Софи; компютърът бе изписал най-отгоре „Мосю и мадам Масо“. Тогава болката я бе пробола като нож. Сега бе станала тъпа и приглушена. Наистина мразеше Софи; без Пиер сърцето й се бе свило.

— Вярно е, че акциите на компанията са се покачили с девет процента. Онова, което не знаех, е, че акциите в целия сектор са нараснали с двадесет и пет процента. Нямаме печалба; числата говорят за значителна загуба. Наследството на сина ми е застрашено.

Джуди се опита да изпише съчувствие на лицето си. „Горкият момък, наследник на «Масо» — сега богатството му е едва трийсет милиона, а би могло да е петдесет. На човек направо да му се скъса сърцето“, помисли си тя.

Софи много я улесняваше.

— Второто ми обаждане бе до отдел „Човешки ресурси“. Имаш ли представа какви заплати са си определили Грегоар и останалите директори?

Джуди поклати глава, отново силно заинтригувана.

— Той е получавал един милион евро годишно — продължи Софи. — Както и всички останали, които са седели на местата си и са наблюдавали западането на „Дом Масо“. А после попитах и за бонусите им.

Стомахът я сви жестоко. Един милион евро. Всяка година.

— Какви бонуси? — прошепна тя.

— Коли и лични шофьори на денонощно разположение през цялата година; полети с частни самолети; покупки на художествени произведения за сметка на компанията; прислуга — камериерки и готвач за всеки; ваканции за „проучвания“.

Софи се усмихна горчиво.

— Чувала ли си да има голям пазар за бижута на остров Мавриций, Джуди?

Тя поклати глава, защото не можеше да продума.

— Нито пък аз. Дори само ползваните от тях екстри са много по-големи като разход от годишната ти заплата. Всъщност почти двойно по-големи.

Джуди си пое въздух с мъка.

— Добре ли си? — загрижено я попита Софи.

— Добре съм — успя да отвърне тя, макар сърцето й да биеше като лудо. — Добре…

Чувстваше се направо замаяна от неудържим гняв. Значи Лазар и онези безполезни хрантутници от борда, които никога не се мяркаха тук, никога не посещаваха нито едно ревю… те бяха получавали милиони и екстри на стойност два пъти повече от годишната й заплата.

Джуди бе работила усърдно години наред; цели петнадесет години бе слугувала на тази компания и всичко, с което можеше да се похвали, бе апартамент, скромна сметка в банката и няколко хубави бижута — и това бе всичко. Явно толкова струваше животът й — едно нищо. Доста средства се искаха, за да се поддържа в добър вид. Заплатата й отиваше за членските карти в най-добрите фитнес зали, елегантни тоалети, скъпи чанти, задължителния стилен грим; все неща, които се сменяха всеки сезон, струваха безумни суми и накрая ставаха само за дарение на някоя благотворителна организация.

Стилът струваше скъпо.

Замисли се за стремежа си да стане старши вицепрезидент и да получи увеличение на заплатата до двеста или може би двеста и петдесет хиляди…

Колко ли се е забавлявал Грегоар Лазар? Дребни стотинки за дребен служител. На всичкото отгоре не бе и подписал заповедта. Не си бе направил труда.

— Не се тревожи, Джуди — сериозно се обърна към нея Софи. — Ще започнем на чисто. Ще променим нещата тук. Мисля, че те познавам, имам ти доверие. Вече прегледах досието ти в „Личен състав“.

Джуди изпита нова вълна на омраза. Представи си как Софи Масо рови в досието й, проверява дали е била „добро момиче“. Наистина непоносимо. Утешаваше се с факта, че в „Личен състав“ не биха посмели да включат в досието й най-важния факт — „любовница на Пиер Масо“.

Любовта им бе истинска, дръзко си каза тя; дори и ако се налагаше да го дели с друга, да дели секса с него. Но любовта им бе силна, съвсем различен вид любов. Страст. Нещо, от което мадам Масо, както веднага си бе проличало, нямаше ни най-малка представа.

Грегоар, директорите, Софи — мразеше всички. Толкова години се бе старала за нищо, докато те се бяха разхождали по света и бяха вкусвали от най-добрите плодове на лукса. Наистина бе време за промяна. Бе време и Джуди Дийн да получи нещо — истински дял от големите пари. Нямаше да се старае заради Софи, нито заради Грегоар или когото и да било друг; вече не.

Джуди щеше да се погрижи сама за себе си.

Усмихна се ведро.

— Радвам се — каза тя. — Мисля, че има с какво да помогна.