Луиз Бегшоу
Искри (39)

Тридесет и седма глава

Катрин настръхна; всяка клетка в тялото й се изпълни с живот. Ръцете й стиснаха по-здраво слушалката.

— Сигурен ли си? — попита тя. После добави: — Отлично.

И затвори.

За миг остана на мястото си, за да се наслади напълно на чутото. Какво глупаво момиче. Да го доведе тук, в дома на Пиер, в градчето на Пиер. Сякаш Катрин нямаше да разбере.

Софи никога не е била подходящата жена за него; в това поне бе абсолютно убедена.

Сега, най-сетне, и момчето щеше да го разбере.

Сграбчи здраво облегалката на старинното кресло и внимателно се надигна от мястото си. Фобер се появи безшумно.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам?

— Да — каза Катрин. — Извикай шофьора ми. Ще посетя внука си.

* * *

Джуди и Катрин си размениха усмивки, когато старата дама влезе величествено в салона. Устните и на двете се разтеглиха в доста прецизно претеглени гримаси, подсказващи, че никога при други обстоятелства не биха се доверили една на друга. Но съюзът им бе стратегически, а Джуди се смяташе за предпазлив играч. Катрин Масо обичаше величествените жестове — бе го показала на партито на Софи — и тя инстинктивно усещаше, че се е случило нещо важно. Мина зад Том и собственически погали рамото му.

— Радвам се да ви видя пак, Катрин — каза Джуди. — Но кажете, да не би да става дума за семейни дела? Не бих искала да се натрапвам.

Възрастната дама изпъна шия, а в жеста й все още се долавяше полъх от някогашната й кокетност.

— Аз… наистина не знам — неуверено подхвана тя. — Струва ми се, че засяга едновременно и семейството, и бизнеса. След като ни съветваш по въпросите на компанията на Том, Джуди… вероятно би трябвало да останеш…

„Каква актриса само“, каза си наум Джуди.

— Щом така смятате — спокойно отвърна тя.

— Какво има, бабо? Изглеждаш разстроена — обади се Том.

Обзе го лошо предчувствие. Баба му нямаше навика да излиза от дома си преди обяд.

— Мисля, че няма какво да го увъртам и трябва направо да ти го кажа, скъпи. Майка ти е влязла в съюз с Хю Монфърт.

— Глупости — спокойно отрече Том.

Очите на Джуди се разшириха. Шокът я удари в стомаха. Значи… беше се оказала права? И Монфърт — Монфърт, който бе отхвърлил нея — бе избрал Софи?!

— Баща ми мразеше Хю Монфърт. Майка ми никога не би постъпила така.

Докато Том говореше несвързано, Джуди се постара да овладее емоциите си. Ако Софи излизаше с Хю, значи наистина не е обичала Пиер.

— Вярно е. Снощи са вечеряли заедно в градчето.

— В Сейнт Од?

— Била е романтична среща — неумолимо продължи Катрин. — Държали са се за ръце. Ухажвали са се.

Том не искаше да й повярва. Гадеше му се.

— Кой ти го е казал?

— Собственикът на ресторанта. И моята приятелка мадам Дьо Гре, която снощи е била там с дъщеря си. — Изтънелият глас на Катрин бе изпълнен с абсолютна категоричност: — Том, след като го води в градчето на баща ти и парадира с него пред приятелите на баща ти, колко време мислиш, че ще й трябва, преди да го доведе в къщата му? В дома на моя син? — добави тя с трагичен глас, за всеки случай. — Ти си негов наследник, трябва да пазиш честта му. — Катрин сложи ръка върху рамото му. — Трябва да направиш нещо…

Джуди наблюдаваше с изумление как Том се освободи от ръката й. Смайването и недоверието отстъпиха място на гнева му. В това отношение приличаше на Софи, разсеяно отбеляза тя; Пиер никога не показваше емоциите си.

— О, ще направя. — Младежкият му глас бе толкова гневен, наранен. — Само гледай.

Катрин се отпусна в едно кресло в ъгъла на салона, докато внукът й набираше някакъв телефонен номер.

— Стая шестстотин и дванадесета — сопнато нареди той, когато отсреща вдигнаха. — Стоктън? Обажда се Том Масо. Съгласен съм с условията ви. Изпратете ми договора по факса в апартамента ми. Да, незабавно. Искам да се настаня в офиса още този следобед. Можете ли да го уредите толкова бързо? Чудесно.

Джуди размени поглед с Катрин; старата дама не мигваше, а очите й блестяха от възбуда. Направо потрепери — никой не би искал да е враг на тази жена.

Том набираше друг номер.

— Бернард? Обажда се Масо. Още днес смятам да вляза във владение на замъка, Бернард. Мадам Масо се изнася. Предай на всички служители незабавно да се заемат с опаковане на личните й вещи. — Последва кратка пауза и той почервеня. — Прави каквото ти казвам, проклета да си, ако искаш да запазиш работата си! Ясно ли е! Много добре. Камионите и носачите ще пристигнат в шест часа. Постарайте се нищо от вещите на мадам Масо да не остане в замъка; нито дори някоя шнола за коса.

Той тръшна ядно слушалката.

— Джуди, би ли се погрижила за транспорта?

— Но… — Сметна, че е редно да каже нещо. — Скъпи, не каза ли сам, че е идвала да те види? Че иска да се помирите?

— Излиза на срещи със съперника на баща ми — отсече Том с равен глас. — Човек, когото той мразеше. Ако е искала да се сдобри с мен, много е сбъркала начина.

Пое си дълбоко въздух и отиде до прозореца, остана там загледан в реката и явно се опитваше да запази спокойствие.

— Отивам в офиса да се видя с майка си.

— Да дойда ли и аз, скъпи? — предложи Катрин.

Том поклати глава.

— Ти можеш да се разпоредиш за прекратяването на договора за наема тук, защото още тази вечер смятам да вляза във владение на замъка. — Младото му лице бе опънато от гняв. — Той е мой. Всичко трябва да свърши. Още сега.

* * *

Софи седеше в кабинета си и тихичко си тананикаше. Обажданията бяха намалели; вместо непрекъснато да дава интервюта, сега се наслаждаваше на прекрасните резултати от тях. Отзивите в пресата бяха зашеметяващи. Тези дни излизаха седмичните издания; щяха да ги последват и месечните списания. Нейното парти щеше да се коментира в пресата цели два месеца. А продажбите — те бяха скочили до небесата.

В този момент бе на светлинни години от онази плаха вдовица, която бе прекрачила прага на тази сграда. Имаше смелостта да се изправи срещу страховете си, вътрешни и външни. И бе спасила фирмата.

Софи се гордееше със себе си.

Независимост. Усещането бе ново за нея, но й допадаше.

Но не можеше да се самозалъгва. Не само отминалата заплаха за бизнеса я правеше щастлива.

Голяма част от новото й настроение имаше и друг източник: Хю Монфърт. Тези чувства бяха невероятни.

Целият свят й се струваше различен и нов; животът изведнъж, неочаквано, бе изпълнен с безброй възможности. Това бе начало на нещо непознато, но прекрасно. Бе започнала да пее под душа, да носи високи токчета, да облича по-къси поли.

Разбира се, все още бе много рано — това бе едва началото. Но днес Софи бе щастлива.

На вратата се почука.

— Да, Селин?

Секретарката й влезе силно развълнувана.

— Извинете, мадам Масо, имате посетител! Мосю Томас.

Софи скочи на крака, обезумяла от радост. Том! Бе дошъл да я види? Истина ли бе? Заля я прилив на безумна надежда. Ако той иска да поговорят, може би щеше да има възможност отново да му намекне за Джуди. Да го убеди да я остави.

— Миличък, влизай, заповядай — покани го радостно тя. Том влезе, но не пожела да седне. Софи забеляза, че е разстроен. — Селин, би ли ни оставила насаме, моля. И задръж всички обаждания.

— Разбира се, мадам.

Секретарката затвори вратата.

— Вярно ли е?

— Кое да е вярно? Том, успокой се. Седни.

— Че се срещаш с Хю Монфърт. Врагът на татко. И че си го завела в нашето градче. — Очите му се присвиха. — Без да ме уведомиш.

Софи въздъхна.

— Не исках да научаваш по този начин…

— Ясно.

— Дори не сме…

— Достатъчно, стига — прекъсна я той. — Моля те, спести ми личните ви драми.

— Разбирам, че си ядосан, Том. — Изненада се колко спокойна се чувства. — Но аз съм зрял човек и това е само моя работа.

— Зрял човек. Да, а както непрекъснато ти повтарям, аз също съм такъв. — Вдигна ръка и майка му донякъде се развесели; беше толкова властен жест, който никак не подхождаше на този тийнейджър. — И взех някои решения. Тъй като най-безцеремонно отказваш да следваш волята на баща ми.

— Баща ти няма нищо общо с факта, че се срещам с Хю.

— Никак нямаше да му хареса — отвърна Том с равен глас.

Софи замълча. Това, разбира се, бе вярно. Но след „малката изненада“, свързана с Джуди, съображенията й към общото им минало с Пиер вече изобщо не я интересуваха.

— Най-напред ти си уволнена. Компанията е продадена. Тук съм като проява на добра воля да ти позволя да се изнесеш от офиса ми, преди да се появят репортерите. Второ, влизам във владение на Шато дез Етоал. Няма да позволя Хю Монфърт да бъде приеман там като гост. Любовникът ти не е добре дошъл в дома на баща ми — в моя дом.

Софи примигна.

— Моля?

— Чу ме, майко. — Младежките черти на Том бяха сковани като маска. — Служителите в момента опаковат нещата ти. След малко за там ще тръгнат камионите на превозвачите. Кажи ми къде искаш да ги пренесат.

— Замъкът е твой — безсилно промърмори тя. В това отношение Пиер бе категоричен. — Изхвърляш ли ме оттам?

— Предполагам, че няма да се откажеш от Монфърт.

Тя поклати глава.

— Няма да се оставя да ме изнудваш, Том. Нещата не са толкова прости.

— Мисля, че са съвсем прости. Къде да изпратя роклите ти?

Тя извърна очи, жестоко наранена. Не искаше синът й да види, че плаче.

— Дай ги за благотворителност, все ми е едно. Не искам нищо.

— Трябва да напуснеш офиса.

— Не ставай глупав — сопна се Софи, изгубила търпение. — Нямаш достатъчно акции, за да ме изгониш от борда, и не разполагаш с достатъчно гласове. Нито пък „Мейбъри“. Не и след партито.

— Тъкмо тук грешиш — каза Том и тя настръхна от тържеството в гласа му. — Сключихме сделка.

— Сделка?

— С „Мейбъри“. Баба ми даде права да гласувам и с нейните дялове. След като ги продадохме на „Мейбъри“, те получиха достатъчно за пълен контрол. Ще бъда назначен за председател на борда и главен изпълнителен директор.

Софи усети как светът се разклаща. Стомахът й се сви.

— Кажи ми, че не е истина — едва успя да прошепне тя.

— Самата истина. — Том вирна упорито брадичка. — Казах ти, че ще си взема наследството. Можеше да предотвратиш това по всяко време.

— Том — опита се да говори с него Софи. Усещаше как паниката се надига и стиска гърлото й. — Те ще те измамят, всички се опитват да те изиграят. Не го ли виждаш?

— Вече подписах документите. Сега си собственик само на малък дял акции, майко. И си отстранена от борда. — Том застана до прозореца. — Мисля, че трябва да си тръгнеш.

— Ще си тръгна.

Софи взе чантичката си. Искаше да каже нещо. Да сподели с Том колко го обича. Да му обясни. Да го предупреди…

Но вече й се струваше прекалено късно; той стоеше с гръб към нея настръхнал и враждебен, сякаш я предупреждаваше дори да не се опитва.

Очите й се замъглиха. Не бе сигурна даже дали Том изпитва каквито и да било чувства към нея; вече не. Бе я изпъдил от дома й, от бизнеса. И го бе направил в името на Пиер… на този измамник, предател на семейството и маниак на тема контрол.

Никога досега не го бе осъзнавала. През всички онези нощи, в които бе плакала за него, бе се молила за спасението му, бе отказвала да изостави надеждата си. Той бе изчезнал и ги бе оставил — нея и сина й, в затвор, създаден от самия него.

— Обичам те, Том — каза тихо.

После излезе от кабинета и затвори вратата след себе си.

Никога не бе мразила съпруга си. До този миг.