Луиз Бегшоу
Искри (52)

Петдесета глава

— Тук е прекрасно — каза Наташа.

Огледа малкия и претъпкан с вещи апартамент. Беше в приземния етаж на жилищна сграда в парижкия Четиринадесети район. Почти без прозорци, само с едно малко остъклено отворче на нивото на тротоара; човек можеше да вижда единствено обувките на минувачите. Но беше с централно отопление и беше сухо; имаше си малка душ кабина с топла вода и тоалетна с работещо казанче; както и двойно легло със стоманена рамка, хладилник и лампа.

Но най-вече беше доста евтино. Пьотр го бе наел за неколкостотин долара за цяла година, без да им задават каквито и да било въпроси. Беше се представил на хазяина с пълното си име. Наташа, разбира се, записаха като Од Владеквич, френска гражданка. Тя се радваше, че я нарича „моята съпруга“.

— Истинска дупка. Няма да останем тук.

Тя знаеше, че не бива да спори с него.

Пьотр й подхвърли няколко франка.

— Иди на пазара и купи нещо за ядене. Постарай се да поговориш със собствениците на сергиите. Разкажи им, че току-що сме дошли в квартала от Финландия. Кажи им къде живеем. Оплачи се от апартамента.

— Но защо?

Наташа нервно въртеше кичури коса между пръстите си с добре поддържан маникюр. Напоследък Пьотр се държеше много странно. Излизаше посред нощ. Нямаше го часове наред, всеки ден. Не говореше с нея. Но после се връщаше, просваше я на леглото и я любеше страстно, зашеметяващо. Плашеше я, вълнуваше я и я объркваше; беше като наркотик за нея и тя бе пристрастена към него.

— Не задавай въпроси — нареди той. — Просто го направи.

И излезе.

Беше топъл и хубав пролетен ден. Бризът приятно подухваше, градът блестеше под лъчите на слънцето; удължените строги фасади на университета в Латинския квартал допадаха на вкуса му. Пьотр крачеше по улиците и очите му с удоволствие попиваха гледката. Всичко това му принадлежеше, мислеше си той; това бе съдбата му.

Вече не мечтаеше нито за Лондон, нито за Ню Йорк. Тези градове бяха вулгарни, под нивото му. Бе зърнал Париж и го пожела отведнъж, силно; пожела цяла Франция като своя любима. Тук жените без изключение бяха красиви и елегантни, храната — отлична, а кафенетата — ненадминати. Заслужаваха вниманието му.

Смени посоката. Щеше да иде до площад „Вандом“, любимото му място в този град. Величественият площад с огромната колона от времето на Наполеон по средата. Изцяло нов и вълнуващ свят; при това предлагаше и по-лесни начини да се основе една империя, отколкото през Наполеоновата епоха.

Но най-напред трябваше да заличи миналото…

Зави встрани, малко преди да стигне до площада. „Вандом“ бе истинският център на търговията с бижута в Париж, а в тесните странични улички и павирани алеи между къщите, които го заобикаляха, се намираха дребните занаятчии в този бизнес. Беше пренаселено от търговци на скъпоценности, които се помещаваха зад скромни и безлични наглед витрини; от продавачи на кожени изделия, часовникари, гравьори и шлифовчици на скъпоценни камъни. Това бяха предимно по-бедни бижутери, които не можеха да си позволят високия наем и луксозните витрини на самия площад „Вандом“. Пьотр проучва района цели два месеца, много дискретно. Носеше шапки и очила, идваше рано сутрин или късно нощем. Знаеше как да се слее с тълпата. Френският му вече бе съвършен.

И ето че го намери — магазинчето, което търсеше. Мърляво и западнало място, с лющеща се боя по вратите и зацапани прозорци откъм улицата. На дървената табелка бе изписано името на собственика — Жил Масо.

Бутна вратата. Малката камбанка се обади и докато чакаше, той огледа почти празните лавици, мръсотията по пода, прахоляка, който се бе наслоил по рафтовете, и се почувства възнаграден; чу ужасно бавни и провлачени стъпки и някой заслиза по дървената стълба в дъното на магазина.

Беше старецът. Залитна опасно на последното стъпало и Пьотр хукна да му помогне; стигна точно навреме и Жил Масо стисна силните му и жилави ръце.

— Мерси, мерси, младежо. — Старият глупак му се усмихна беззъбо. — Ти си добро момче, Пиер. А аз остарявам…

В това нямаше спор. Пьотр го вдигна и отвърна на усмивката му с добре изиграна топлота. Презираше слабостта у хората повече от всичко на света. Този изкуфял дъртак, който на всичкото отгоре беше и мръсен. Нямаше никакво достойнство в този дом, нито в магазина.

— Благодаря, скъпи чичо — каза той. — Радвам се да видя, че си добре. Къде е леля Матилда?

— Приготвя закуската. — Жил кимна с гордост. — Идваш тъкмо навреме. Тъкмо сега прави сладкишите. Трябва да се качиш и да закусиш с нас.

— За мен ще бъде удоволствие — искрено каза Пьотр.

Беше време. Защо да отлага? Винаги усещаше най-добрия момент за действие — и в случая този момент бе именно сега.

— Мадам Минет й беше на гости вчера.

— Така ли? — попита той заинтригувано. Минет, жената на хлебаря, бе най-голямата клюкарка в квартала. Когато не се хвалеше с внуците си, емигрирали в Квебек, тя разнищваше житията на съседите си. — Винаги е пълна с интересни новини, а леля има нужда от малко компания, нали така, чичо Жил?

— Разбира се, разбира се. Ти си много умен момък.

Пьотр наистина бе насърчил приятелството между двете жени. Важно бе всички да научат с подробности за завръщането на отдавна изгубения „племенник“ на Масо.

— Матилда й разказа всичко за теб и за твоята скъпа майчица… нямаме търпение да се запознаем с нея. — Жил грейна. — Толкова е хубаво да посрещнем момчето на Жан-Пол, след толкова години. Понеже си нямаме свои деца…

Последва Жил нагоре по стълбите към малкото жилище над магазина. Беше старо и красиво посвоему, макар и много западнало. Основната конструкция на тази сграда от седемнадесети век се крепеше от дебели дъбови греди, а дъбът заглушаваше дребните и неприятни шумове.

Пьотр затвори внимателно вратата след себе си. Възрастната жена се суетеше шумно в кухничката; чу изсвирването на чайника, когато водата кипна. Идеално. Отиде до прозореца; улицата бе пуста — разносвачите бяха потеглили по своите задачи, а още бе рано за работния ден.

Матилда се появи в стаята и се усмихна; взря се в лицето му през очилата си.

— Пиер! — викна дрезгаво. — Колко е хубаво, че си тук…

Пьотр пристъпи рязко напред и я удари в слепоочието. Точен удар, след който старицата се свлече безшумно на пода.

За миг Жил Масо се поколеба. Не можеше да разбере видяното. Умът се мъчеше да свърже отделните късчета. После погледна жена си на пода и отново се вторачи в Пьотр с ужас.

— Кой си ти? — извика с изтънял глас. А сетне: — Защо?

Пьотр сви рамене. Въпросът наистина беше повече от безсмислен. Когато старецът замахна немощно към него, той го бутна на земята, сетне го ритна в слабините, което остави сгърчената фигура без дъх. Чуваше се само приглушено стенание. Пьотр отиде в спалнята и се върна с възглавница; натисна я върху главата му и я задържа така няколко минути.

Най-накрая възрастният човек престана да мърда.

Слезе долу. В дъното на магазина бяха струпани стари чували, изядени от молци и мръсни, но използваеми. Натъпка телата в отделни чували и ги сви на топка; след като се вкочаняха, можеше да се забележи необичайното им положение.

Ключовете за колата на стареца висяха на ръждив пирон до мивката в кухнята. Пьотр спокойно свали чайника от котлона. После метна първия чувал през рамо, слезе внимателно по стълбите и излезе на уличката. Отвори вратата на реното; жената се побра в багажника, а стареца намести на задната седалка. Излезе внимателно на заден ход на улица „Лунет“.

После се отправи към мизерната си квартира. Най-хубавото нещо в сградата бе подземният паркинг. Бе го избрал с обичайното си внимание към детайлите и сега грижливата му подготовка щеше да даде резултат. Никой нямаше да го види как разтоварва двата трупа. И никой нямаше да го види как си тръгва.

* * *

— Но кои са те? — попита Наташа почти през сълзи.

Гледаше зашеметена как Пьотр оставя телата на леглото; мъжът изглеждаше измъчен, лицето му бе червено от нахлулата кръв, както и очите; жената бе просто вкочанена, с отпуснати черти на лицето. Знаеше, че той ги е убил. Но не я интересуваше. Гледаше го и усещаше как страстта я завладява още по-силно. Толкова много й вярваше, че бе готов да й покаже какво е направил, да сподели с нея всичко, на което бе способен. Тя беше негов партньор. Неговата жена.

Наташа се замисли за миг за Од с омраза. Пръстите й стиснаха ръкава на Пьотр. Никоя жена нямаше да бъде за него онова, което бе тя. Той бе я приел в живота си, единствено нея.

— Как можеш да питаш? — ухили се Пьотр. — Та това са девер ти и етърва ти…

Тя го зяпна, без да смее да каже нищо повече.

— Отстъпи назад — нареди й той. Измъкна малка кутия бензин от багажника на колата, заля двете тела и напръска леглото и лампата. — Иди до вратата. Не искаме нищо да полепне на хубавата ти рокля.

Тя се подчини.

— Излез оттук, пресечи улицата и ме чакай до кафене „Даржан“. Тръгвай.

* * *

Минута след това, застанала на един крак, все още вцепенена, тя го забеляза; Пьотр вървеше бързо и уверено; и се усмихваше. Наташа погледна към малкото прозорче на приземието — от него излизаше дим, черен и гъст.

— Обърни се — каза, без да я погледне. — Тръгни надолу по улицата. Продължавай, докато стигнеш до станцията на метрото. После се качи на влака и слез на гара Тюйлери. Там има един ресторант, „Ил грек“. Запазена е маса на името на Пиер Масо.

Наташа го зяпна притеснено.

— Ако управителят на салона те попита, името ти е Катрин Масо — каза той. — И си моя майка.

Отвори уста да му зададе въпрос. Но той бе изчезнал, свил бе по някаква странична уличка. Поколеба се, но скоро чу виковете; хората бяха забелязали пожара. Някаква жена изпищя и киселата миризма на пушека стигна до ноздрите й…

Сведе глава и тръгна в посоката, в която той й бе наредил да поеме.

* * *

— Моля те, Пьотр…

— Пиер — прекъсна я той рязко. — Свиквай с това… майко.

— Пиер. — Наташа се чувстваше замаяна. — Моля те, скъпи, говори с мен… какво става?

Той кимна.

— Знам, че си умна жена, Катрин — започна той. Тя потръпна при звука на новото име, но очите й не се отклоняваха нито за миг от лицето му. — Затова ще ти го кажа само веднъж.

— Разбирам… Пиер.

Той се усмихна студено.

— Добре. Беше необходимо да си създадем нов живот тук. По очевидни причини се нуждаем и от нова самоличност.

Тя кимна.

— Пьотр и Од Владеквич, ако някой ги проследи до Париж, са изгорели до неузнаваемост в някакво незаконно мазе.

— Разбирам.

— От известно време посещавам леля ми и чичо ми, Жил и Матилда Масо. Собственици са на бижутерски магазин близо до площад „Вандом“.

Само кимна, напълно сериозно.

— Съвсем дребно магазинче, бедно и лошо стопанисвано, но разполагат с известно количество стока; имат малко пари, които пазят в дома си, и никакви близки роднини. — Той сви рамене. — Освен нас. Аз съм син на брата на Жил, Жан-Пол Масо, който преди години се преселил в Мароко и изгубили дирите му. Ти си негова жена. Починал е от малария, преди да успее да пише на Жил за нас.

„Той е гениален“, мислеше си Наташа. Но историята я потресе.

— Как мога да се преструвам на твоя майка… Пиер… след като сме… любовници? Хората ще забележат.

Тя сложи ръка върху дланта му. Той ядно я блъсна.

— Слушай — просъска й и тя се дръпна смутено. — Катрин… двамата с теб вече няма да бъдем любовници. Ти не можеш да бъдеш моя жена. Искам съвсем друг тип жена, която да роди наследниците ми. Ти не можеш.

— Какво? — възкликна тя. Сълзи напираха в очите й. — Какво говориш!?

Очите му, неестествено спокойни, приковаха погледа й.

— Ти беше първата жена, която избрах — заяви той. — И си ми вярна. Ценя верността над всички други качества. Красотата никога не е достатъчна, тя е само добро начало. Катрин, ако беше като всяка друга жена, досега щях да те изоставя.

Тя потрепери през сълзи. Спомни си за племенницата си, за писъците й. Знаеше какво означават думите му.

— Имам велика съдба — продължи той. — И ти можеш да бъдеш до мен. Ще основа истинска династия и ти предлагам място, което никоя друга жена не може да има. — Отново сви рамене. — Имам, разбира се, своите физически нужди. Ще ги задоволявам. Ще има много, много момичета.

Тя потръпна; думите му я прободоха в сърцето.

— Но те няма да означават нищо за мен. Предлагам ти място в дома ми, завинаги; като моя майка, като баба на децата ми. Аз ще бъда много богат; ще притежавам богатство, за каквото съпругът ти не е и мечтал. А ти ще бъдеш знатна дама и ще останеш цял живот близо до мен.

— Да — през сълзи отвърна тя. — Не ме изоставяй никога, скъпи мой…

— Моята съпруга, майката на наследника ми, трябва да е млада и девствена — заяви той. — Чиста… — Усмихна се жестоко. — Каквато ти, мила, съвсем не си.

— Но аз те обичам — каза тя с изтънял глас.

— Знам. Затова ще можеш да споделиш живота ми. — Погледна я с бездънните си тъмни очи. — Но от този миг ще бъдеш моята майка. Дори когато сме сами. Винаги. Без изключения. Иначе е неразумно, така пропадат плановете на дребните хорица. Трябва да мислиш за себе си като за Катрин Масо — майката на Пиер Масо и жената, която споделя съдбата му.

С опакото на ръката тя избърса сълзите, които обилно се стичаха по лицето й.

— Ще разбера колко ме обичаш — каза той. — Имаш избор. Можеш да си тръгнеш оттук и да напуснеш живота ми като Наташа. Или да останеш с мен като Катрин. Само този единствен път ще ти позволя да направиш своя избор.

Тя преглътна задушаващо тежката буца в гърлото си и попи сълзите; когато вдигна глава, успя да вирне надменно брадичка.

— Аз съм Катрин Масо.

Той взе бутилката „Шабли“ от кофичката с лед, напълни чашата й и каза:

— Сега ще хапнем в този чудесен ресторант, майко. А после ще идем в магазина, който чичо ми остави, докато двамата с леля са на гости на нейни роднини в Америка. — Пиер вдигна чашата си за тост. — Чака ни много работа.