Луиз Бегшоу
Искри (20)

Осемнадесета глава

— Нищо, освен диамант не може да одраска или среже друг диамант — повтаряха хорово децата. — Защото диамантът е най-твърдото нещо на света.

Владек мълчеше; седеше облечен в тънките си, прилични на дрипи дрехи, и се взираше в учебника.

— Владек, не те чувам. — Учителят, господин Ковек, бе ядосан. — Не внимаваш в урока. Разбираш ли ме?

— Разбирам ви отлично, господине.

— Значи проявяваш неуважение.

Ковек изпитваше неприязън към Владек. По-слабичък от всички останали зверчета, момчето имаше тъмни замислени очи, които го притесняваха. Повечето сираци бяха лесни за контролиране — или трепереха от страх, или се подмазваха с надеждата да получат допълнително храна или някаква дреха. Никога никому не възразяваха и знаеха мястото си. След време, когато пораснеха, щяха да получат работа, осигурена от държавата — поне момчетата; момичетата отчаяно щяха да се стремят да се омъжат или да се захванат с просия или проституиране. А сиропиталището бе толкова лошо отоплявано, че няколко от децата не успяваха да преживеят зимата.

Ковек, поляк, който преподаваше в това място вече четиринадесет години, отначало бе изпитвал вина. А после, за да се отърве от това чувство, се бе обърнал към гнева — него понасяше много по-лесно. И водката. Сега във всичко, което правеше, личеше необмислената жестокост на побойника. Някога бе многообещаващ младеж с бъдеще във Варшава, но бе пресякъл пътя на един партиен функционер и в резултат го бяха заточили в тази адска дупка. Неспособен да излее яда си другиму, той се стараеше децата да страдат заедно с него.

Най-вече Владек. Първо, някой бе посмял да даде на това малко руско копеле чудесно полско име. И второ, Владек бе странна птица. Не можеше да бъде сплашен. Сякаш живееше в някакъв собствен свят. Като че ли се беше загърнал в невидима твърда обвивка, която никакво физическо насилие не можеше да пробие.

Но Ковек обичаше да опитва.

— Ела тук — изръмжа той. — Протегни ръка.

Няколко деца зажумяха. Едно малко момиченце изхлипа. Ковек го изгледа сурово и то замлъкна. Няколко от по-едрите момчета се ухилиха. Както във всеки друг затвор, и тук имаше строга йерархия и правилата се налагаха безпрекословно. А Владек отказваше да ги спазва. Не общуваше с никого и грубияните от групата, объркани от огромните му очи и вторачен поглед, го оставяха на мира.

Ковек се пресегна зад гърба си и измъкна по-голямата от двете показалки. Заплашително удари с нея по бюрото.

Владек се измъкна от чина си и излезе пред класа. Не каза нито дума; просто протегна ръка.

Ковек за миг изпита угризение. Но веднага го потисна. Удари силно протегнатата длан на момчето. За секунда се появи бяла резка, която мигновено се поду в яркочервена следа. Ковек злобно го удари още два пъти.

Тъкмо щеше да нареди на момчето да протегне и другата си ръка, когато срещна погледа му.

Владек го гледаше право в очите. Омразата бе напълно очаквана. Но в очите на момчето имаше и друго. Нещо толкова смразяващо и ужасно, че Ковек видимо потръпна. „Лоши очи“ — на изток още вярваха в подобни суеверия, особено привечер, когато слънцето отстъпваше на нощта.

— Можеш да се върнеш на мястото си — заекна Ковек, за да прикрие объркването си. — Надявам се, че си взе поука, Владек.

Момчето седна на чина си, без да каже нищо.

— Разкажи ми за диамантите — нареди учителят.

— Нищо, освен диамант не може да одраска или среже друг диамант, защото диамантът е най-твърдото нещо на света.

— Да. И какво още знаеш?

Майка Русия не бе особено добра в осигуряването на топлина или храна и лекарства. Но знанията — това тя предлагаше наистина щедро на децата си. А Ковек подозираше, че това момче е много интелигентно.

— Направени са от въглерод, въглища под голямо налягане. Шлифоват се от суров материал. Много са красиви. — Седемгодишното момче говореше тържествено. Ковек погледна дланта му — беше подпухнала от ударите, но детето се държеше, сякаш нищо не е станало. Неукрепналото му гласче не потрепваше. — Купуват ги богатите хора.

— Да.

— И когато порасна, ще имам много диаманти — каза Владек.

Класът избухна в подигравателен смях.

— Едно трябва да запомниш добре, момче. Ти си беден сирак, копеле. Родителите ти не са те искали. Както и другите деца тук. Трябва да слезеш от облаците и да стъпиш здраво на земята. Ще станеш прост работник, ако имаш късмет. — Ковек се извърна и се изплю в пластмасовата кофа за боклук. — По-вероятно е да свършиш като пияница или просяк. С такова отношение като твоето.

Хлапето му се усмихна презрително. Ковек се престори, че не забелязва. Друг път щеше да пребие Владек. Засега просто искаше да продължи нататък.

Момчето беше някаква нищожна и нелепа прашинка в целия този свят.