Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Say no to Joe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лори Фостър. Сърце на жена

ИК „Компас“, Варна, 2004

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-161-8

История

  1. — Добавяне

8.

Високо на един хълм срещу къщата, почти скрита от гъсти шубраци и бурени, мъжът поклати глава. Като внимаваше слънцето да не се отрази в лещите, той свали бинокъла, махна слушалките на голямото ухо и потърка носа си. Джо Уинстън изглежда се чувства като у дома си.

Не му бе лесно да го проследи. Уинстън го забеляза и го принуди да увеличи още повече разстоянието помежду им. Можеше да отдели време да смени колите, но тогава рискуваше да ги изгуби напълно. Освен това нямаше да е катастрофално, ако Джо разбере за него. Ще промени плановете му, но няма да промени крайния резултат. Така просто бе по-лесно.

Засега.

Мъжът изтри потта от очите си с ръка. Проклетото лятно слънце бе безмилостно, заливаше го с топлина на вълни. Много жалко, че не може да се потопи в приятните, хладни води на езерото, както възнамеряваха да направят Уинстън и детето.

Седна, като внимаваше тялото му да остане скрито зад храстите. Девет милиметровият „Смит&Уесън“ го подпря отзад. Оръжието бе твърдо, неудобно, но той винаги го носеше със себе си. Подобно на Уинстън винаги бе подготвен, ала за разлика от Уинстън бе избрал да носи пистолет вместо нож.

Имаха много общи неща с Джо Уинстън. Да ходят въоръжени бе едно от тях. Да бъдат безмилостни беше друго.

Общ враг — това вече ставаше трето.

Може би той и Джо си приличаха повече, отколкото първоначално си бе помислил.

 

 

Нетърпелива и ядосана, Дайна стоеше в долния край на имението, скрита в сенките на малката къща за гости близо до басейна в градината. Беше рисковано да идва тук, но никога преди не я бяха уволнявали и това въобще не й хареса.

След двайсетина минути той най-после се промъкна през портата и тръгна към нея. Когато се приближи, Дайна започна да говори, но той я накара да замълчи с едно злобно изшъткване. Здравата му ръка я хвана за лакътя и я повлече по-надалеч, по-навътре в храсталака, докато не останаха скрити зад избуял, напълно разцъфнал рододендрон.

Мъжът хвана и другата й ръка и я подпря на една здрава дървена решетка. Те бяха еднакво високи, но той все пак я превъзхождаше със силата си.

— Мътните те взели, защо се появяваш така в моята къща?

Сърцето на Дайна запрепуска. Божичко, никога преди не го бе виждала толкова сърдит. Винаги бе смятала, че е прекалено изискан и изтънчен за подобни изблици. Може би бе сгрешила с идването си тук.

— Аз… исках да ти кажа. Уволниха ме.

Тъмно кафявите му очи изглеждаха бездънни в здрача. След един спиращ сърцето миг той отпусна ръце.

— Братовчедката те е уволнила? Защо?

Русата му коса с безупречна прическа отразяваше слънчевата светлина и образуваше ореол около главата му.

Дайна възвърна самоувереността си и изправи рамене.

— Кой знае? Тя е много особена, ексцентрична, точно както ти каза. Довела е мъж със себе си.

— Кой?

Дайна облиза устни.

— Джо Уинстън — само името му я караше да потръпва сладостно. Истински мъж. Защото Дайна Бел не искаше много: сексуално задоволяване, малко смях; мъжете рядко й отказваха. И все пак Джо Уинстън я бе погледнал с презрение. Но тя нямаше да се предаде. Все още не. — Предполагам, че й е любовник. Не са женени, само това зная.

Мъжът се приближи към нея, притисна я към себе си, дъхът му бе горещ и яден, макар че гласът му бе вече хладен:

— Какво направи, Дайна?

— Нищо.

— Глупости! — устните му се изкривиха в ехидна усмивка. — Налетя ли му? Нахвърли ли му се?

На Дайна й се искаше да не й бе задал толкова унизителен въпрос. Обикновено бе лесно да си спечели мъж, но нямаше нищо лесно с Джо Уинстън и, за жалост, това го правеше по-привлекателен. Той й бе казал не и наистина го мислеше.

Точно както този мъж.

Не можа да издържи на втренчения му поглед и премести очи встрани.

— Те и двамата възразиха срещу истината за хлапетата. Обясних им какви са белите им, и те ме уволниха.

Почти без да мисли, той отново приближи лицето й към своето, което накара сърцето й да забие лудо и утробата й да се свие.

— Няма логика. Тези келемета носят само бели.

— Зная.

Мъжът бе щедър с Дайна, намери й работа, плащаше й допълнително от своя джоб в замяна на малко ненужна информация. Правеше всичко под прикритието, че се чувства отговорен към градчето, към семейството. Дайна знаеше, че истината е друга. Той се интересуваше единствено от себе си.

— Какво да правя сега? Имам нужда от работа.

Тъмните му очи се присвиха, после той отстъпи встрани.

— Изчакай седмица. Дотогава те ще разберат пред какво са се изправили и или ще дойдат на вратата ти да те молят да се върнеш и да държиш децата под контрол, или ще са се отказали и ще са се съгласили да се преместят. Само въпрос на време е.

— Зная. Патриша бе готова да живее с децата, докато онзи идиот не й предложи брак.

— Ревнуваш ли?

Мъжът просто си стоеше, дявол го взел, невъзмутим, равнодушен, вероятно развеселен. Малко хора бяха виждали тази негова същност, но понякога той можеше да е такова хладнокръвно копеле.

Дайна съблазнително подчерта гърдите си и снижи гласа си до мъркане:

— Мога да имам, който мъж си пожелая.

Той се засмя тихо:

— Не и мен. А явно не и този Джо Уинстън.

Гневът заклокочи у нея.

— След седмица вече щеше да е бил в леглото ми.

— Но ти не получи седмица, нали? — усмивката му бе злобна. — Дори не получи и един цял ден.

Нямаше полза да се кара с този мъж. Още от първия миг разбра, че той не се отнася със специално уважение към жените. За да получи това, което иска, бе готов да стъпче мъж, жена или дори дете.

— Не. И сега съм без работа. Какво ще правя, докато чакам Луна Кларк да се опомни? Ами ако не стане? Ами ако реши, че тук й харесва? — Дайна се намуси, но нямаше никакъв ефект. — Имам нужда от пари, за да преживявам.

Той измъкна портфейла си, преброи няколко двайсетачки и й ги подаде.

— Може би ще говоря с господин Уинстън. Ще обсъдим нещата и после ще видим.

Дайна сви парите в юмрук.

— Може да е по-трудно, отколкото си мислиш. Останах с впечатлението, че с този Уинстън не е лесно да се разбере човек.

Той се захили снизходително.

— Всеки мъж има своите слабости. Аз ще открия неговите и ще видиш колко лесно ще е след това.

Дайна го гледаше как се отдалечава, докато проклетата опалесцентна светлина на луната продължава да обрамчва светлата му глава. Тя изсумтя. Ореолът бе много не на място. Дайна бе сигурна, че под русата му коса се крият рога, защото бог знаеше, че той е дяволско изчадие повече от всеки друг.

 

 

Луна влезе в кухнята със списък в ръка. Беше почти десет и тя току-що бе сложила децата да си легнат. Преди това те пожелаха лека нощ на Джо и на него му стана приятно, някак си уютно и спокойно.

Това го изненада, все пак.

След като поплуваха в езерото, Остин твърдеше, че е достатъчно чист. Водата бе свалила от момчето горния слой мръсотия, но долният си стоеше и Луна настоя той да си вземе душ. Битката се оказа трудна, но Луна бе решила да победи и накрая Остин разбра, че не може да се мери с нея.

По-късно, когато хлапакът боязливо се промъкна при Джо да каже лека нощ, ухаеше приятно, на сапун, малко момче и невинност. Остин почти се реши да прегърне Джо, но изглеждаше срамлив и неуверен. Уинстън потри гърба му, разроши току-що сресаната коса и го изпрати в леглото с нежно потупване по рамото.

После дойде Уилоу. Над нощницата носеше избелял син халат, а дългата руса коса бе пусната и съвсем наскоро пригладена. Изглеждаше прекрасна и прекалено мъдра за възрастта си. Джо изчака, остави я тя да реши какво да направи. Той не бе много сигурен дали е удачно да разроши косата на една млада дама.

Уилоу се вторачи в него за известно време, после кимна:

— Благодаря.

Джо вдигна вежди при този сериозен тон. Свали очилата си за четене.

— За какво?

— За идването ви тук.

После тя се отдалечи, но вече бе разтопила сърцето му и той едва успя да се пребори с настойчивото си желание да я върне за една здрава прегръдка. Уинстън бе решил да не притеснява децата, а да ги остави да свикнат с него естествено.

Но не беше лесно. Искаше му се да придърпа и двамата по-близо и да им обещае, че нищо и никой няма да ги нарани отново. Искаше…

По дяволите!

Луна седна до него. И тя бе току-що изкъпана, а това опустошаваше либидото му. Усещаше уханието й, меко, женско и сладко. Искаше му се да потърка нос във врата й, в гърдите й, в бедрата. Коремът му се стегна.

Тя се наведе напред, за да погледне документите, пръснати пред него на масата.

— Какво работиш?

Луна имаше прекалено много задачи сега, за да се оправя и със страстите му.

Джо подръпна обицата си.

— Това са сметките, свързани с езерото — гласът му бе леко дрезгав, но той го пренебрегна. — Осъзнаваш ли колко доходоносно е било? Не мога да разбера защо Патриша го е затворила. Особено след като не са оставени толкова много пари за децата.

— Преглеждаш финансовото състояние?

— Изглежда ми уместно. Не се мръщи. Не си пъхам носа в чужди работи. Помоли ме да дойда и да ти помогна да оправиш всичко. Е, ще имаш нужда от пари, за да вървят нещата, а изглежда тук няма никакви.

— Къщата е изплатена.

Джо кимна бавно и се оглед. Кухнята бе огромна, красива, не прекалено стара, но не и много модерна.

— Ти никога не си се грижила за деца, Луна. Спомням си как майка се оплакваше заради прането на Аликс и моето — той я погледна, знаеше, че е силна и изключително способна жена, но може би малко наивна за проблемите, пред които се изправяше. — Сметки за топла вода, газ и ток, данъци, застраховки… Само хранителните продукти са огромен месечен разход. Умножи всичко, което ти харчиш за себе си, по четири. Това е цената на децата и няма свършване.

Екзотичните й очи се присвиха:

— Предлагаш вече да се откажа?

— Не, разбира се — той се облегна на стола и сплете пръсти отпред. — Ала ще имаш нужда от някакъв доход. Имаш лихвата от парите в банката, но аз мога да измисля добър начин парите да получат по-голяма възвръщаемост. Това трябва да се обсъди със счетоводител.

— На борсата?

— Или кооперативни фондове, нещо подобно. Междувременно езерото може да бъде решение. То е било доходоносно. Братовчедка ти Клоуи е свършила страхотна работа с него. Защо Патриша го е затворила?

Луна сви рамене.

— Предполагам, че не й се е занимавало. Стори ми се мързелива и голяма егоистка.

— Да. Въобще не е симпатична — Джо си спомни крака в своя скут и поклати глава. Все още не знаеше дали бе Патриша или Дайна, но и нямаше значение. И двете бяха неприемливи.

Няма смисъл да разказва на Луна точно сега. Джо се дръпна отново към масата, подпря глава на ръката си и вдигна един лист.

— Ако нямаш нищо против, мога да проверя това и да видя колко ще е трудно да потръгнат нещата.

— Разбира се.

Светлината падаше точно над масата и на нея миглите на Луна изглеждаха дълги, нежни и хвърляха сянка върху бузите й. След душа тя се бе преоблякла с памучна блузка с тънки презрамки и тъмни шалвари. Беше измила грима си и бе махнала всички бижута. Дори в домашни дрехи успяваше да изглежда пищна, секси и екзотична.

Вероятно така щеше да изглежда на сутринта след първата им любовна нощ.

Тази мисъл разгря Джо. Той обичаше да седи с нея вечер, да обсъждат разни въпроси. Бяха почти като семейство. И вместо да го обезпокои, това го накара да се чувства… необходим.

Ха. Какви са тези мисли? Глупости! Джо поклати глава, което накара Луна да му хвърли особен поглед. Той бутна към нея друг лист.

— Единственото голямо езеро в района. Училището свърши, температурите се покачват и аз се обзалагам, че много хора биха пожелали да си подновят членството. Това може да е добър приток на пари.

Тя взе една брошура с летни предложения.

— Има и друго, освен плуване?

Свежото ухание на косата й и неописуемият аромат, типичен само за Луна, го изпълниха.

Джо си пое дъх дълбоко, на пресекулки. Ако тя не стане скоро негова, ще се побърка.

— Постройката до езерото е била някакво магазинче. Има огромен фризер, по който може да се отвори малко работа с електричеството, но иначе изглежда в добро състояние. Остин ми каза, че на посетителите на езерото майка им е продавала сладолед, кола, чипс и закуски. Има и автомат за стръв, но все още не съм намерил данните къде се поръчва стръвта. Предоставяли са възможност да се наемат пояси, канута, рибарски принадлежности. Почти всичко, което се използва в и около езеро. Остин обясни, че тези неща все още са складирани тук, повечето в постройката, а някои от тях на тавана и в мазето.

— Хмм… — Луна се облегна на стола си, блузата й се опъна на гърдите и почти очерта зърната й. — Знаеш ли, в стаята на Уилоу има компютър. В този век вероятно повечето данни са там.

Джо си наложи да вдигне поглед към лицето й.

— Добра идея — не му бе лесно да се съсредоточи върху думите, когато претовареният му ум искаше да мисли единствено за секс. — Ще го проверя, а?

Тя му се усмихна с толкова сладка, толкова доверчива усмивка, че Джо усети как всеки мускул на тялото му се стяга.

— Много си запален за всичко това.

Запален съм по теб. Не, няма да й го каже, по дяволите, не и преди да има повече време да го обмисли. Луна го бе впечатлила. От момента, в който пристигнаха, тя се изправяше пред проблем след проблем, но въобще не забрави защо бе дошла — да се грижи за децата. За свободолюбива богиня на Луната тя се бе справила чудесно с вдъхването на увереност у Уилоу и Остин, със създаването на чувство за сигурност.

Джо се пресегна да хване ръката й и каза:

— Засега се забавлявам.

Това я накара да се разсмее и дори смехът й го възбуди. По-добре да вляза в релси, реши той. Кимна към списъка, който тя стискаше.

— Какво е това?

Луна се начумери и въздъхна.

— Опитвам се да включа всички необходими покупки. Списъкът става доста дълъг. Почти всички дрехи на Остин са втора употреба, някои са прекалено големи, а други недостатъчно големи. Обувките му е трябвало да бъдат отдавна подменени. Гардеробът на Уилоу не е в толкова плачевно състояние, защото е спряла да расте и все още й стават дрехите отпреди няколко години. Но не е получавала нищо новичко от доста време.

На Джо му се стори трудно да възприеме как едно толкова младо момиче е престанало да расте, но наистина — Уилоу бе висока почти колкото Луна, само дето бе по-слаба и с още юношески извивки на тялото.

— Момчетата съзряват по-бавно. Освен това съм готов да се обзаложа, че Остин е много по-небрежен в опазването на дрехите си от Уилоу.

— Точно така. Патриша отказвала да му купува нови дрехи, защото той само ги цапал или късал — ръката й се сви. — Уилоу се оплака също от твърденията на леля си, че Клоуи е глупачка, защото не е назовала името на баща им и не го е накарала да плаща издръжка. Очевидно непрекъснато е тормозела децата заради вероятния баща с намерението самата тя да заведе дело срещу него.

Джо им съчувстваше, но каза:

— Той трябва да плаща, Луна. Те са негова отговорност.

— Зная. Не го извинявам, който и да е той. Обаче не е правилно да се въвличат хлапетата, особено сега. Предполагам, че Клоуи е имала свои причини да не го спомене. Просто… иска ми се да знаех за тях от самото начало.

Джо го обмисли и се намръщи. Ако тя е знаела за децата, щеше да е заминала много преди неговото посещение при братовчеда Зейн. Никога нямаше да я срещне; тази мисъл стегна гърдите му.

— И другите ли са били неподходящи като Патриша?

— Изоставили са малчуганите, значи не са били хубави хора.

Луна изглеждаше изтормозена заради преживяванията на децата и Джо смени темата, като посочи листа в ръката й.

— Значи предвиждаш лудешко пазаруване?

Миглите й се спуснаха и тя отново прегледа списъка.

— Да се надяваме в събота и неделя. Иска ми се да имат нови дрехи, преди да започне лятното училище. Ще ни трябват и хранителни продукти. Тук няма почти нищо, което децата да обичат. Имахме късмет с онези кренвирши за вечеря.

Джо не можа да се въздържи, вдигна ръката й и целуна кокалчетата. Би му се искало да продължи нагоре към лакътя, после към шията и да стигне до гърдите й. За да потисне своя стон, той каза:

— Спагетите и кюфтетата бяха чудесни.

Отново целуна кокалчетата й, после спусна езика си между средния пръст и показалеца. Джо чу как Луна си пое дъх и измърмори:

— За асистентка на медиум си много добра готвачка.

Листът в другата й ръка потрепери:

— Благодаря.

Джо се наведе по-близо, за да го погледне.

— Изглежда планираш целодневно пазаруване.

— Наистина — тя потръпна и въздъхна, прехапа долната си устна и издърпа ръката си. — Искаш ли и ти да дойдеш?

— Искам да… не — опитваше се да я съблазни, но изведнъж си промени мнението. Реши да й даде няколко дни за адаптиране, преди да я притисне. — Не обичам много да пазарувам. Обаче възнамерявам да си купя легло, така че ще ви последвам.

Луна бързо си пое дъх два пъти. Беше вдигнала химикалката, за да запише поръчката, но сега само го гледаше вторачено.

— Нямаш легло?

— Не много добро — освен това Джо искаше да ги държи под око. Не бе сигурен дали са изгубили преследвача си при пристигането във Визита. Не бе видял никой след тях и бе положил извънредни усилия, за да направи следването им трудно, но обикновено оставяше малко неща на случайността. Освен това нямаше доверие на Джейми Крийд. Мъжът се бе появил като призрак до него, а не бе лесно да изненадаш Джо Уинстън.

Джо погледна Луна и се зачуди колко ли време ще му отнеме да се вмъкне в леглото й.

— Бих искал да е от огромните спални, но няма да се хване в тясната ми стая, така че, предполагам, ще трябва да бъде обикновена спалня. С твърд дюшек.

Луна все още гледаше надолу, когато телефонът иззвъня.

Джо се извъртя, за да вземе слушалката от стената.

— Е, чудя се кой ли може да е по това време на нощта.

Луна изви очи, бе усетила цинизма в тона му, а и той не се постара да го прикрие. И двамата цял ден очакваха обаждането на Оуен.

— Ало?

Миг тишина, после:

— Аз съм Куинси Оуен. С кого разговарям?

— Куинси? Време беше. Тъкмо щях да си лягам.

— Моля?

Джо не се изненада, че Куинси Оуен е неделикатен и се обажда толкова късно. Според Джули той притежавал по-голямата част от града, а това означава, че може да прави свободно почти каквото си поиска.

— Вие сте бащата на Клей Оуен?

— Да, вторият му баща. А вие сте?

— Джо Уинстън. Какво мога да направя за вас, Куинс?

— Името ми е Куинси — отговори той с раздразнение в гласа. — Първо бихте могли да ми обясните какво се е случило днес в къщата на Колдър.

Джо непринудено наклони стола си назад, докато остана само на два крака.

— Клей се прояви като невъзпитан, досаден и груб. Тъй като не търпя подобно поведение от възрастни, а още по-малко от деца, му казах да си тръгва и да не се връща тук.

Настъпи нов миг на напрегната тишина.

— Може би не знаете кой съм.

Джо усети, че Луна го гледа със светнали от задоволство очи.

— Оценявам влиянието ви, Куинс. Само че на мен просто не ми пука. Научете заварения си син да се държи възпитано и вероятно той ще може да опита да ни посети отново.

— Как се осмелявате! — спокойствието бе заменено от гняв. — Може би не знаете всичко за тези копелета Колдър, но…

Джо постави слушалката върху вилката.

Луна примигна.

— Затвори ли ти?

— Не. Продължаваше да говори — Джо се засмя. — Просто не ми харесаха думите му.

Телефонът веднага иззвъня отново.

Уинстън го вдигна и сякаш нямаше представа кой точно се обажда, каза:

— Ало?

— Да предположим, че връзката прекъсна.

— Вие можете да предполагате каквото си искате. Ако обидите Уилоу или Остин отново, връзката пак ще прекъсне.

Минаха няколко секунди и Джо остана с впечатлението, че Куинси обуздава непостоянния си нрав.

— Господин Уинстън, не се обадих, за да спорим.

— Радвам се да го чуя. Не че има за какво да спорим. Аз бях свидетел на случката и мога по мъжки да ви кажа, че Клей сгази лука.

— Колдър са го предизвикали. Случвало се е и преди.

— Имам своите съмнения и относно миналото, но определено този път случаят не бе такъв. Уилоу влезе вътре веднага щом видя колата им, а Остин, между впрочем той е само на девет, е с посинено око благодарение на Клей — Джо замълча, за да се възприемат думите му, и после добави, сякаш чак сега му хрумваше: — Звучи като хулиганска постъпка, нали?

По линията се дочу скърцане на зъби.

— Клей ми каза, че момчето му се е нахвърлило.

— Каза ли ви защо? Сигурно не, защото не вярвам, който и да е мъж да прости използването на подобни думи към млада дама. Остин е направил това, което всеки почтен брат би направил, ако някой се държи просташки със сестра му. Поговорете с Клей отново, Куинс. И го научете какво означава да си мъж.

— Заповеди ли ми раздавате?

— Само добронамерен съвет. Видях поведението на Клей и ми се струва, че бихте могли да се възползвате от думите ми.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Вече ви казах — краката на стола шумно изтропаха на пода и усмивката изчезна от устните на Джо. — Джо Уинстън.

— И? — присмя се Куинси. — Казвате го сякаш трябва да означава нещо за мен.

— Да. Означава, че сега се грижа за Уилоу и Остин. Взел съм присърце отговорността си. Вероятно ще поискате да запомните това.

— Имаме нещо общо тогава, защото и аз имам своите отговорности. Редно е да научите повече за белите на Колдър. Може би тогава ще разберете, че за всички заинтересовани е най-добре да ги преместите в друг район.

— Не.

Гласът се снижи до ръмжене:

— Мисля за тях, уверявам ви. Децата могат да поставят ново начало в друг район. Във Визита всеки знае, че са незаконни и сираци. Нищо хубаво няма тук за тях.

— Аз съм тук. Това е новото начало, от което се нуждаят.

— Нагърбвате се с огромна задача, имайки предвид миналото им поведение. Те са хулигани без възпитание и без уважение към…

— Нека аз да се безпокоя за това, а? — Джо отново му затвори телефона.

Божичко, чувстваше се добре.

Обърна се към Луна, отвори уста да заговори и… тя му се хвърли.

— Джо!

— Какво… — тялото й се притисна към неговото достатъчно силно, че да го накара да задържи дъха си от болка. Ала Луна го докосваше и затова той избута болката на заден план. Обви ръце около нея, гушна я по-близо и с мъка задържа и двама им в стола.

— Хей, добре ли си? — той опита да я дръпне назад и да види лицето й, но тя го прегръщаше по един особен начин.

— Благодаря ти! — обсипваше с гъдел и целувки ухото му, брадичката, бузите. Всяко докосване на меките й, влажни устни го изгаряше и възбуждаше, докато накрая той зарови ръка в косата й и успя да вземе надмощие. Устните му, жадни и горещи, покриха нейните. Джо пъхна езика си навътре и тя издаде кратък, сладък, одобрителен стон, после остана напълно неподвижна, само сърцето й биеше лудо до гърдите му.

— Така — прошепна Джо, наслаждавайки се на вкуса й, на мекотата на езика, на въздишките й. Той сключи по-здраво ръце около нея и гърдите й се притиснаха още повече към тялото му. Разпростря длан на дупето й и я приближи още. Мога да я обладая сега, помисли си Джо, на стола, краката й бяха около него. Той изстена тихо и отново я целуна ненаситно, жадно, всичките идеи да й даде време се изтриха от ума му.

Луна леко се дръпна назад, за да го погледне. Дишаше учестено, пулсът препускаше в гърлото й, облиза устни и прошепна:

— Джо?

— Да, мила?

Тя докосна устните му с разтърсваща нежност.

— Ти си изключителен мъж.

— Каквото й да съм направил — измърмори Джо тихо и така възбуден, че я виждаше замъглено, — напомни ми да го направя отново.

Той обсипа с целувки шията й, раменете. Тя бе толкова нежна, че той съвсем естествено погали дупето й през копринените шалвари и прокара пръст в дълбоката цепнатина, което го влуди.

— Имаш прекрасен задник!

Луна замръзна, после се разсмя. Дари го с още една задушаваща прегръдка и доброжелателно потупване по рамото. Отдръпна се от него и стана. Дланите й се свиха, но гласът й бе равнодушен и тих:

— По-добре да си лягам.

Джо се втренчи в нея.

— Какво?

Май щеше да го изостави в кухнята. Сам. Със силна ерекция.

— Утре имам много задачи, а и тази вечер трябва да обмисля още много неща — обърна се да тръгне, но спря. — Мислиш ли, че ще имаме проблеми с господин Оуен?

Джо също се изправи. Наблюдаваше я, чакаше знак на разколебаване.

— Обзалагам се.

Луна кимна, направи крачка назад, приближи към вратата.

— До утре сутрин. В никакъв случай.

— Луна…

— Не.

Главата му заплашваше да избухне.

— Казваш не прекалено често.

Очите й се спуснаха бързо по тялото му. Те блестяха, когато отново вдигна поглед към лицето му.

— Не ми е лесно. Много, много е трудно да ти се устои, Джо Уинстън. Знаеш го. Но това е първата ни нощ тук, децата може още да са будни и… — хвърли му объркан, безпомощен поглед. — Не.

Не му бе лесно да преглътне думите й, макар да бе уверен в правотата им. Опънат като струна от желание, Джо изръмжа:

— Тръгвай тогава, преди да се опитам да те разколебая. Аз ще заключа.

Луна се поколеба.

— Тръгвай.

Тя се обърна и изхвърча от кухнята сякаш трябваше да се бори с непреодолимото желание да се поддаде.

По дяволите, болеше го. Защо трябва да иска, да желае специално тази жена, недостъпна и смахната… Джо изчака да чуе стъпките й горе и тогава провери, стая по стая, дали прозорците на долния етаж са затворени и вратите здраво заключени. Проверката за безопасността отвлече ума му от изгарящото го желание, но не го премахна. Нищо нямаше да помогне, освен да се зарови в Луна и да предприеме дълго, горещо, бавно пътуване в нея.

Къщата бе голяма и след приключването с нея обхваналото го желание за сексуално задоволяване бе достатъчно утихнало, за да му позволи да се отдаде на други, по-рационални мисли.

Оцени, че ключалките са стари и разнебитени; дори и най-несръчният крадец би могъл да ги разбие. Къщата беше изолирана и престъпните елементи на обществото бързо биха я избрали за целите си. Преди да остави Луна и децата тук сами, ще обезопаси жилището.

Джо изключи всички лампи вътре, влезе в стаята си и тихо затвори вратата. Малкото тясно легло въобще не го привличаше, затова отиде към верандата и погледна навън. Нащърбената луна стоеше ниско на небето, заобиколена от множество звезди. Ясна нощ. Романтична нощ.

Нощ, която разбушува кръвта на мъжа.

Той се върна назад, отпусна се на леглото със стон и… чу едва доловим шум. Замръзна, заслуша се и долови слабо проскърцване. Стана от леглото и отиде до вратата, за да се огледа, но не видя нищо. Това бе стара къща и той не познаваше звуците, които издаваше при подготовката си за нощта. И все пак… Дребно подозрение продължаваше да го гризе, затова излезе от стаята и тръгна към стълбите. Да, чу го отново. Някой се движеше на втория етаж, а той си мислеше, че всички вече са легнали.

Джо изкачи стълбите в тъмното и достигна до площадката горе без всякакъв шум. Сега бе тихо, но под вратата на Уилоу се процеждаше светлина. Поспря, за да се ослуша. Дочу гласа на Луна и се промъкна по-близо. Вратата бе леко открехната и Джо успя да я види как седи на леглото на Уилоу, а момичето се бе настанило пред бюрото.

— Не можеш ли да заспиш? — попита я Луна.

Уилоу сви рамене.

— Можем да поговорим.

Само една настолна лампа хвърляше светлина и сенките господстваха в стаята. Джо видя очите на Уилоу, огромни и тъжни.

— Не искам да те безпокоя.

— О, мила, въобще няма да ме обезпокоиш. Обещавам ти. Искам да помогна, затова съм тук.

— Тук си, защото ние си нямаме никой друг — гласът на Уилоу звучеше виновно.

На Джо му се прииска да влезе, да й каже, че младите момичета не бива да бъдат товарени с толкова много грижи. Въздържа се, имаше доверие, че Луна ще се справи.

— Не — Луна се пресегна да хване ръката й. — Тук съм, защото сме семейство. Наистина искам ти и Остин да ми се доверявате и да ме харесате. Никога не съм имала истинско семейство и сега за мен това е толкова важно, колкото и за вас.

Джо се стегна. Какво означава това? Разбира се, че Луна има семейство. Всички имат.

Уилоу изглеждаше толкова изумена, колкото Джо се чувстваше.

— Вярно е — Луна се усмихна. — Никога не съм била много близка с моите хора. Те доста се караха, когато бяха заедно, после се разделяха от време на време и накрая се разведоха. Аз останах с баща си. Майка ми ни напусна, за да се омъжи за друг и аз почти не я виждах. Имам двама заварени братя, които едва познавам.

— Не им ли ходиш на гости?

— Те живеят доста далече. Веднъж отидох да ги видя, но бе неловко.

Джо си спомни как тя веднъж спомена, че семейството й е пръснато из цялата страна. Не бе го осъзнал тогава…

— Ами баща ти?

— Той се трудеше много, след като мама ни напусна. Завърших гимназията, баща ми се ожени повторно и сега имам една доведена сестра. Нямаме много общи неща с нея, пък и те живеят доста далеч.

Уилоу сложи косата си зад ушите.

— Аз въобще нямам баща. Тоест никога не съм го виждала.

Луна кимна:

— Зная.

— Тъй като никога не съм го срещала и дори не зная кой е, не ми липсва. Мама ми липсва. Вероятно на теб ти липсва твоят баща.

Луна сви рамене и каза:

— Въобще не мисля за това. От доста време е така. Сега обаче имам Остин и теб и искам да свърша нещата добре. Искам да остана.

— Положението е доста объркано — предупреди я Уилоу.

— Ще го оправим, обещавам. Междувременно можеш да се обръщаш към мен за своите проблеми. Не мога да ти обещая винаги да давам отговори, но ще правя всичко възможно да помогна и ще те изслушвам.

Уилоу се замисли, след това избъбри:

— Патриша заяви, че е невъзможно да остане тук повече. Щеше да мести и нас, ако онзи мъж не й бе предложил брак.

Луна въздъхна:

— Уилоу, скъпа, аз не съм Патриша. Няма да ви изоставя. Обещавам.

— Ти ни спомена за закупуването на дрехи.

Джо усети надеждата и страха в гласа на Уилоу и това разкъса сърцето му. От колко ли време не е имала нещо ново?

— Точно така. Не искаш ли нови дрехи?

— Ами просто няма много останали пари — Уилоу започна да прехвърля листи на бюрото си. — Преглеждах състоянието тук и не съм сигурна…

— Шшшт. Уилоу, аз имам пари.

— Не можеш да ползваш своите собствени! — момичето звучеше ужасено от мисълта, което накара Джо да скръцне със зъби. По дяволите, и той има пари, а не ги ползва за нещо важно.

— Защо не? — започна да я убеждава Луна. — Сега живея тук, спестявам от наем. Моето е и твое. Освен това с нетърпение очаквам шляенето по магазините. Доста време вече не съм пазарувала по женски.

Раменете на Уилоу се отпуснаха и тя дори се усмихна. После Луна се пресегна, взе изрезка от вестник от бюрото й и момичето се стегна отново.

— Това не е нищо.

— Статия за Клей Оуен — Луна я прегледа, преди да я върне обратно. — Спечелил е наградата за атлет на годината?

Уилоу направи гримаса и кимна:

— Да. Той получава добри оценки, защитник е във футболния отбор и питчер в бейзболния. Всички го смятат за съвършен.

Луна предпазливо промърмори:

— Симпатяга е.

— Може би.

— Ти харесваш ли го, Уилоу?

Очите й заблестяха, а гласът й се снижи до шепот:

— Не, мразя го.

Луна продължи, сякаш не бе чула отговора:

— Бих могла да те разбера, ако го харесваш.

Уилоу енергично поклати глава.

— Бяхме приятели. Макар да е малко по-голям от мен, винаги сме се разбирали чудесно. Познавам го от втори клас — очите й потъмняха. — Но сега той е жесток с мен.

— Някои мъже не знаят как да се държат — с майчински жест Луна приглади косата на Уилоу назад зад ушите. — Няма извинение за жестокостта, но Джули спомена, че той го прави, защото се опитва да привлече вниманието ти.

Уилоу продължи да се бунтува.

— Преди ме харесваше, предполагам. После обаче плъзнаха слухове за мен и той започна да се държи отвратително и гадно.

Луна много внимателно попита:

— Ти продължаваш да го харесваш, нали? Всичко е наред. Напълно ми е ясно как можеш да харесваш неподходящия мъж. Разумът ти говори едно нещо, а сърцето — съвсем друго.

Мускулите, мозъкът и вътрешностите на Джо се свиха на топка. Кой ли харесва Луна? Ако говори за онзи проклет шпионин Джейми Крийд, ще…

Уилоу наклони глава и попита:

— Джо?

— Да.

Какво? Джо се облегна на стената и яростното биене на сърцето му се превърна в бавно, глухо туптене. По дяволите! От кога е неподходящият мъж?

Може би вече знаеше отговора на този въпрос: никога не е бил подходящият мъж. Не и за жена като Луна.

— Той е чудесен мъж — каза тя и на Джо му се стори, че наистина мисли така. — Един от най-добрите. Но Джо не иска да улегне.

Ето сега говори от негово име, а не знае какво му се иска. Божичко, та той самият не знае какво иска. Преди време знаеше, но то бе преди да срещне Луна и тя да го подлуди.

— А ти искаш ли?

Луна кимна:

— Преди не исках или може би не знаех, че искам. Но сега съм въодушевена от идеята завинаги да остана тук с теб и Остин. Джо ще трябва да се връща у дома доста скоро, определено няма смисъл да се влюбвам, когато зная, че няма… не може… връзката да продължи.

— Значи само заради нас…

— Не! — смехът й бе тих, самоироничен. — Дори преди да разбера за вас, отказвах на Джо.

Джо би могъл да свидетелства за това.

Уилоу се изненада от разкритието.

— Но защо?

Въздишката й бе дълга, протяжна и прекалено драматична, а това само обиди Уинстън.

— Защото в света има мъже, които със сигурност ще разбият женското сърце. Джо несъмнено е разбивач на женски сърца. Той с наслада се е потопил в ергенството и въобще не мисли за брак. Знаеш ли, има четирима женени братовчеди? Джо е близък с тях, но се подиграва на идеята той самият да се обвърже с една жена.

— Много ли е популярен?

— Сред жените ли? — този път смехът на Луна прозвуча надменно. — О, да! Много. Джо не е мъж, с който да се позабавляваш интимно, а после да се сприятелиш. Прекалено динамичен е за това. По-добре въобще да не се сближавате.

Уилоу хвърли към Луна кос поглед, който я правеше да изглежда много зряла.

— Мисля, че вече го чувстваш много близък.

— Вероятно си права — Луна изглеждаше примирена и тъжна от разкритието. — Но докато Джо не го знае, всичко е наред при мен.

Уинстън се усмихна самодоволно. Значи тя се бе надявала да го крие от него? Ха! Сега знае и със сигурност няма да го забрави. Ще оправи всичко по един или друг начин и ще използва всяка информация за свои нужди.

— И аз се чувствам така относно Клей. Мисля за него през цялото време. Когато е наоколо, се опитвам да го пренебрегна, макар да ми е трудно. Но Остин прави нещата невъзможни — ръцете в скута й се свиха в юмрук. — Казах на Клей, че ако отново удари Остин, ще му се види черен светът.

Джо се захили. Уилоу бе толкова малка и нежна, не можеше да си представи да нарани някого.

— Да се надяваме, че сме го убедили да не те преследва повече.

— Съмнявам се. Ще се върне. Сигурна съм.

Очите на Луна грееха съчувствено, тя обхвана с длан брадичката на момичето.

— И макар да ти се иска да е различно, ти си все пак доволна някак си?

Уилоу промърмори:

— Да. Доволна съм.

— Вече няма да му е лесно да е жесток с теб — отбеляза Луна, — няма да се връщаш у дома сама. Ако Клей иска да те види, ще трябва да дойде тук. А това означава, че трябва да се държи прилично.

Уилоу не отговори нищо на тази забележка и Луна се изправи.

— Защо не си лягаш вече? Утрото е по-мъдро от вечерта — усмихна й се лъчезарно. — А утре ще прегледаме пак списъка за пазаруване. Бих искала да обмисля всички наши нужди, за да отидем до града в събота. Можем да си отделим цял ден, да обядваме. Може дори да идем на кино.

— На кино?

Джо бе разсеян заради разкритията, които Луна направи, но долови възбудата на Уилоу. Божичко, ако момичето обича да гледа филми, той ще прибави едно видео към списъка и всяка вечер ще взема под наем видеокасети. Тя заслужава забавления и той възнамеряваше да й ги осигури.

Уилоу стана от стола, бе си наумила нещо ново.

— И къщата се нуждае от почистване. Нямах възможност, защото вървенето до града за уроците по пиано ми отнемаше доста време, а Дайна и Патриша въобще не ги беше грижа.

— Дайна не беше ли икономка?

— Да, точно така — изсумтя Уилоу. — Понякога готвеше, но през повечето време само слухтеше наоколо.

Слухтеше наоколо за какво? — зачуди се Джо.

— Ти не я харесваше, нали?

Уилоу сви рамене.

— Просто се опитвах да стоя настрана от нея. Понякога може да е много злобна.

При тези думи сърцето на Джо едва не се сломи.

Луна заговори и той откри напрежение и в нейния глас:

— Обещавам ти никога да не бъда злобна. И ще изчистим къщата заедно. Джо и Остин може да ни помогнат.

— Предлагаш Остин да чисти? — Уилоу се дръпна и започна да оправя леглото си, но поклати глава подозрително. — Надявай се… Остин е доста по-добър в създаването на бъркотия.

— Това че е мъж, не го прави безпомощен. Пък и имам чувството, че Джо ще настоява да помага, тогава може би и Остин също ще поиска да се включи.

Уилоу се усмихна, разпуха възглавницата и я прегърна до гърдите си.

— Джо е различен, нали?

— Със сигурност не познавам друг мъж като него.

— Майка ми твърдеше, че не можеш да прецениш един мъж само по вида му. Казваше, че мъжът може да изглежда добре възпитан, мил и умен, но когато го опознаеш, да се окаже себична змия.

Джо се намръщи. Дали Клоуи е говорила от собствен опит? Дори дали не е имала предвид бащата на Остин и Уилоу? Има логика — та този мъж я е оставил сама да отглежда две деца.

— Мислиш ли, че Джо е змия? — изненадано попита Луна.

— Не — усмивката се задържа на устните на Уилоу. — Точно обратното. Когато го видях за първи път, той изглеждаше малко… знам ли? Огромен, мрачен и груб, сякаш би могъл да дъвче пирони и да им се наслаждава. Бях… обезпокоена. Особено заради брат ми, който ругаеше и се държеше като хулиган. Е, веднага щом видях как се справи с Остин, разбрах, че става.

Луна нито потвърди, нито отрече грубостта на Уинстън.

— Все още ли се страхуваш от Джо?

— Не — Уилоу прехапа устни, после се осмели да навлезе на територията на възрастните. — Мисля, че ти се страхуваш.

— Имам доверие на Джо повече отколкото на всеки друг.

— Нямаш му доверие, че няма да разбие сърцето ти — напомни й Уилоу. — Но както казваше мама, човек никога не знае.

Луна лепна една доста фалшива усмивка на устните си.

— Да поговорим за това утре, а? Сега наистина мисля, че трябва да поспиш.

— Добре — смяната на темата въобще не успя да заблуди момичето, но то се мушна в леглото си с въздишка. — Луна? Благодаря.

— Аз ти благодаря. Разговорът ни ми бе много приятен — Луна целуна бузите й, изгаси лампата и тръгна към вратата.

Джо тъкмо минаваше в дъното на коридора и се мушна в банята. По дяволите! Защо Уилоу не е обикновено четиринадесет годишно момиче? Трябва ли да бъде такъв философ? Дали Луна наистина се страхува от Уинстън? Дори да е така, успява добре да го прикрие.

Джо надзърна зад рамката на вратата. Луна тъкмо излизаше от стаята на Уилоу в коридора; затвори вратата тихо и отиде в собствената си стая. Светлината там изгасна.

Той изпусна дъха си. Вероятно може да се промъкне при нея и да я успокои. Поне да я целуне за лека нощ. Може да й каже колко се гордее с нея, как иска да й помогне.

Убеден в алтруистичните си подбуди, Джо реши да напусне скривалището си, но в този миг усети нечии дъх на гърба си. Очите му се ококориха от изненада и той се завъртя кръгом. Малък, остър лакът се удари в ребрата му, точно над една от раните му.

— Мамка му!

Остин шепнешком каза:

— Ти ругаеш повече от мен.

Джо замръзна. Видя как плановете му за Луна, не чак толкова алтруистични все пак, се изпаряват във въздуха. Какво става? Пресегна се, хвана ръката на Остин и каза:

— Шшт. Какво правиш тук?

— Щях да тръгвам на разходка.

На Джо му настръхна косата.

— Разходка къде?

— Около езерото.

Сърцето му почти спря да бие. Усети как веждите му се покриват с капчици пот. Господи…

Слабичките мускули на ръцете на Остин се издуха, когато той постави юмруци на бедрата си.

— Ако ме издадеш и аз ще те издам.

— Какви ги говориш? За какво ще ме издадеш?

— Шпионираш Луна.

За миг Джо се замисли дали да не събуди Луна, за да му помогне с това затруднение, но се отказа. На нейната глава висяха много задачи, а Джо Уинстън със сигурност може да се справи с един решителен малчуган.

Освен това не искаше тя да знае, че той се мотае в коридора и подслушва личните й разговори. Може да се смути. А той със сигурност ще се почувства неловко.

Луна може да се усъмни в искреността му, когато започне да й доказва, че няма да разбие сърцето й. Няма представа какви доказателства ще й предостави. Все ще измисли нещо.

Джо подаде глава навън и видя, че никой не се бе смутил от тихия им разговор.

— Хайде — кимна той на Остин; с дългите си пръсти продължи да го държи за ръката, докато не го побутна обратно в стаята му. — Влизай.

Влязоха заедно и Джо затвори леко вратата. Вече имаха известно усамотение и мъжът заговори малко по-високо.

— Имаш ли нощна лампа?

— Нощните лампи са за мамините синчета.

— Ти май си обсебен от идеята за мамините синчета, а? Добре де, няма значение. Лунната светлина е достатъчна — той дръпна пердетата и бледа синкава светлина обля стаята. — Хайде да си поговорим двамата.

— Ти луд ли си? — Остин изглеждаше леко обезпокоен от тази възможност.

— Не — Джо го вдигна и го постави в края на леглото. — Загрижен съм. Това е съвсем различно нещо.

— Кое му е различното?

Джо не успя да отговори на въпроса, но продължи:

— Остин, ти несъмнено знаеш, че не може да се разхождаш сам през нощта.

— Правя го почти постоянно.

Главата на Джо започна да пулсира. Дяволите да я вземат Патриша и нейните тапи за уши.

— Е, няма повече да го правиш, момчето ми — предпазливо се настани до хлапето. Лакътят го бе ударил на място, което тъкмо започваше да заздравява. — Първо искам да знаеш, че нямам тайни от Луна. Никакви. Така че не се опитвай да ме изнудваш.

— Ти подслушваше.

Джо си призна:

— Да, но само защото се безпокоях. Не разкрих присъствието си, защото не исках да се натрапвам — добре. Звучеше напълно правдоподобно.

— Ще кажеш ли на Луна, че си подслушвал?

Е, сега ще се наложи.

— Утре сутрин. И ще й кажа, че си възнамерявал да предприемеш разходка на лунна светлина.

Остин се намръщи обезпокоено и разтревожено.

— Ще се разгневи ли?

— Не, но и тя като мен ще е обезпокоена. Луна очаква щом те сложи в леглото, да си останеш там.

— Ами ако искам да отида до тоалетна?

— Можеш да станеш тогава.

— Ако съм жаден?

— Няма проблем и за това.

— Ако…

— Не може да излизаш от къщата, Остин. Разбра ли?

Остин започна да подритва с крак, хъка, мънка и накрая промърмори с неудоволствие:

— Добре.

С цялата си искреност Джо отговори:

— Благодаря. Оценявам съдействието ти — изправи се. — Под завивките сега.

Малчуганът се обърна и пролази до горния край на леглото, после се пъхна под чаршафа. Джо го зави хубаво и попита:

— Да пусна ли пердетата?

— Да. Лунната светлина е за…

— Мамините синчета, зная — Джо не успя да се въздържи и се захили. — Ти както искаш, но аз възнамерявам да махна моите пердета. Обичам да гледам звездите преди заспиване. И да не си посмял да ме наречеш мамино синче.

— Няма — миг мълчание. — Май и аз обичам да гледам звездите.

— Тогава няма да пускам пердетата — той разроши чорлавата коса на Остин. — Лека нощ.

— Лека нощ, Джо.

Джо продължи да се усмихва и след малко потъна в собственото си легло. Беше само по боксерки, вдигна ръце зад тила си и наистина се загледа в звездите. Всъщност много мисли кръжаха в ума му и той не обърна особено внимание на тънкия, неравен дюшек или как глезените му висяха от леглото.

Дочутото от Луна само допълнително усложни нещата за него. Думите й го смутиха, а това не му подхождаше. Смут води до нерешителност, а никога преди не си е позволявал подобно нещо.

Животът на ръба, професиите му винаги налагаха вземането на светкавични решения. Стреляй или ще бъдеш застрелян, поеми опасен случай за много пари или си намери по-лесен. Бий се или се отдръпни.

Джо вярваше на инстинктите си и този начин на вземане на решения естествено бе пренесъл в личния си живот. Всяка нова възжелана жена или привличаше в леглото си, за да се позабавляват и двамата, или усещаше нуждата й да свие свое гнездо и я напускаше, преди нещата да се усложнят — както сега.

Светкавични решения… Всичките ги отстояваше. Бе решил да има Луна почти в мига, в който я зърна, но кой можеше да предвиди всичко това? Сега трябваше да обмисли отново нещата, но не му се искаше. Предпочиташе да се качи горе, да се пъхне в леглото на Луна и да я люби, докато тя забрави всичките си задръжки и онази глупост, че Джо Уинстън може да разбие сърцето й.

Възмутен, Джо въздъхна и затвори очи. Е, все пак накара Остин да остане в леглото.

Или поне така си мислеше.