Лори Фостър
Сърце на жена (1)

1.

Той лежеше отпуснат, по корем, а едрото му тяло заемаше цялото легло. Две жени се извиваха над него, докосваха го и от време на време издаваха тихи стонове и въздишки. Те бяха така погълнати от щателното проучване на тялото му, че дори не забелязаха влизането на Луна, не бяха чули и почукването й. Тя поклати глава, но схвана ситуацията напълно.

Все пак Джо лежеше гол-голеничък.

И имаше… татуировка на дупето?

Хм… Луна присви очи, за да разчете натруфените букви, извити около триизмерно сърце. Стори й се, че пише: „Аз обичам Лу“. Тя смръщи вежди. Сега пък какво означава това? Беше абсолютно сигурна, че Джо Уинстън харесва жени, не мъже — за това свидетелстваха й двете кукли Барби, които го милваха в момента.

Една от жените прошепна с копнеж:

— Така ми се иска да го събудя.

Другата въздъхна:

— Аз се опитвам от половин час. Без никакъв успех.

Луна се прокашля леко и когато жените я погледнаха, изненадани и някак си виновни, тя обясни:

— Външната врата не беше заключена.

Очакваше да поискат обяснение за неочакваната й поява или да я изгонят от стаята, но вместо това момичетата се спогледаха и се изчервиха. Едрогърдестата блондинка дори спря да гали гърба на Джо и отпусна ръце.

Червенокоската смутено прехапа устни.

— Ъъъ… Коя си ти?

Луна забеляза, че Джо не помръдва, очевидно наистина спеше дълбоко, както бяха споменали, и се възползва от благоприятната възможност. Погледна двете жени вторачено, със скроено презрение, надменно вирна брадичка и произнесе напълно абсурдната и ненадмината измислица:

— Аз съм съпругата му. Вън!

Фактът, че не й зададоха никакви въпроси, подсказа на Луна всичко необходимо. Тези жени не бяха важни за Джо, иначе вече щяха да са научили за отвращението му към брака. Тя почти се усмихна, докато момичетата забързаха край нея, после забеляза шишенцето с хапчета на нощното шкафче на Джо.

Направи няколко големи крачки напред, прочете етикета и видя, че това са доста силни обезболяващи. Намръщи се и ги остави настрани. Неслучайно спеше така дълбоко. Но какво му се беше случило? Защо взима лекарства?

— Джо?

Той не направи никакво движение, но издаде тихо, носово прохъркване и помръдна съвсем лекичко. Широкоплещест като бик и също толкова здрав, той придърпа ръката й. Луна го докосна, усети сгорещената коприна на опънатата му кожа и осъзна, че потръпва. Не че се притесняваше за мисията си. Не! Но, хей, Джо беше гол, а ако това не бе достатъчно да накара, която и да е пламенна жена да потръпне, то кое ли?

Не го беше виждала цели три месеца. При последната му покана да излязат й бе казал, че ако му откаже, няма да я търси повече.

Тя му бе отказала.

Гъстата му гарвановочерна коса беше рошава и контрастираше ярко на смачканата, снежнобяла възглавница. Устните му изглеждаха здраво стиснати и когато Луна се вгледа в него, видя морава сянка около окото му. Синина?

Тя седна на края на леглото и разтърси рамото му.

— Джо, събуди се.

От близостта й носът му потръпна; после, с леко намръщване, той си пое дъх бавно и дълбоко. С пресилено старание повдигна гъстите мигли и отвори едно око. Секундите тиктакаха, докато те се взираха един в друг.

Внезапно отвори и другото си око и Луна бе уловена в капана на суровия му тъмносин поглед. С дълбок и дрезгав от съня глас, той каза:

— Стори ми се, че разпознавам това ухание.

Слисана, Луна се отдръпна.

— Съжалявам, приятелю, но не съм си слагала парфюм…

Думите й заседнаха в гърлото, когато Джо се превъртя по гръб с тътнещо стенание от болка. Новата му поза шокиращо й разкри насинените от побой ребра, както и множеството натъртени и издраскани места по гърдите, лицето и корема.

Някой го беше наранил.

У Луна се надигна ярост, но тази ярост утихна поради гледката пред нея — мъжът напълно разкри предната част на прекрасното си голо тяло… и, ехей, каква гледка бе това!

Джо Уинстън можеше и да е наперен хапльо, сексист, но Луна нямаше оплаквания относно физиката му. Той бе як и силен, мускулест, с дълги кости и тъмна коса. А сексапил този мъж имаше в излишък.

Тя се опитваше да откъсне поглед от него, когато той неочаквано хвана ръцете й и я привлече върху себе си.

— Нямаш нужда от парфюм — измърка Джо с тон, който можеше да бъде единствено съблазнителен.

Нагоре по гръбнака й се прокрадна паника.

— Оо, не, мъжаго. Почакай малко…

Дори слаб и очевидно упоен, Джо нямаше проблем да я завладее; голям, огромен мъжкар беше той. Накрая тя се озова с гърди притиснати до масивния му космат гръден кош и крака, уловени между неговите. Той изсумтя от болка, след това изръмжа одобрително.

— Джо… — опита се да протестира тя, но устните му покриха нейните.

Луна усети опасността на мига, дори докато потръпваше от силата на големите му ръце, които я обгръщаха, от притискането на слабините му към корема й, от влажната горещина и нежен глад на устните му. Летните температури навън не въздействаха на Джо. Този мъж беше прекалено възбуден. Винаги бе така с него. При всяко негово докосване разумът й изхвърчаваше.

Без съзнателното й позволение, очите на Луна бавно се затвориха и само за миг, един-единствен миг, тя се поддаде, отвърна на целувките му, пое вкуса му и му даде от своя.

Джо изсумтя с копнеж, а голямата му здрава ръка се плъзна по раменете й, открити от блузата с гол гръб. Върховете на пръстите му бяха грапави, топли и преди да го осъзнае те се плъзнаха надолу към дупето й и обхванаха едната част. Той лекичко я стисна.

Луна скочи от леглото като стрела и го загледа гневно. Беше останала без дъх, ядосана и, по дяволите, той все още изглеждаше апетитно парче.

Дълбоките сини очи се присвиха към нея, бяха изразителни и настойчиви.

— Върни се тук.

Каза го, сякаш наистина очакваше тя да се подчини. Луна едва не го направи.

— Ти си упоен — сгълча го тя, смело устоявайки на изкушението.

Невероятно, но ръката му се плъзна към слабините и той леко постави пръсти на онова място. С дяволита усмивка, Джо промърмори:

— Все още съм напълно функционален.

Челюстта й увисна; устата й се отвори. О, боже! Трудно я изкарваха от равновесие, а това наистина си го биваше. Щеше да припадне, искаше й се да охлади лицето си. А също й се искаше да го докосне, да почувства силата му, горещата коприна на плътта му, чупливата черна коса.

Абсурд! Мъжете, дори едрите, мускулести, самоуверени мъжкари, не й въздействаха по този начин, така че да изпитва затруднения да диша или да оформи цялостна мисъл в главата си.

Луна преглътна с мъка и успя да задържи погледа си върху лицето му.

— Не съм дошла за това, Джо.

— Така ли?

— Дойдох да поговорим.

— Хайде да поговорим в леглото.

Мъркащият му тон проникна в костите й и отслаби непоколебимостта. Тя се поотдръпна, извика закачлива усмивка на устните си.

— Ти си единственият ми познат, който се възбужда от обезболяващи.

Погледът му се плъзна по гърдите й, под ярката блуза с гол гръб и с лъскави мъниста по края.

— От три дни съм на обезболяващи, скъпа. И, вярвай ми, те не ме възбуждат.

Озари я подозрение.

— Не си се отказал, както си мислех, нали?

Той изстена, потрепери от болката и опита леко да се изправи в леглото.

— Да съм се отказал, не. Вече не. Болка, да. Ще ми помогнеш, нали?

С решително извити устни и бдителни очи, Луна обгърна едрата горна част на ръката му. Мускулите му се присвиха и се оформиха под дланите й, което изостри чувствата й още по-осезаемо. Той се подпря на нея, след това се издърпа нагоре, докато гърбът му опря в чамовата табла на леглото. Изглеждаше пребледнял от направеното усилие и толкова разнебитен, че тя се размекна.

— Господи — измърмори той, — ребрата ме съсипват, а коляното ме боли ужасно.

Луна го виждаше. Беше напрегнат от болката, челото му беше влажно. Но Джо не беше човек, който можеш да глезиш, не и докато лежи гол в леглото. След като се подпря, мъжът издаде приглушена, предпазлива въздишка. Избирайки благоразумието пред приятната възбуда, Луна метна горния чаршаф връз скута му.

Джо примигна към нея:

— Въздейства ти, а?

— Да.

Не, въобще не — дългите му космати крака все още се виждаха, така че тя разстла чаршафа върху него и го подпъхна отстрани, като се опитваше да пренебрегне разбиращата му усмивка и издатината на чаршафа, причинена от полувъзбуденото му състояние.

— Благодаря ти — промърмори той иронично, после внимателно се изпъна, настанявайки се по-удобно. — Радвам се, че си тук.

— Разбира се… — Луна се отдалечи на безопасно разстояние от леглото и от тези дълги, мускулести ръце. — Видях страданията ти с онези две жени, които се умилкваха около теб.

— Страдания? Да, това обяснява всичко. Защо мислиш, че се правех на умряла лисица? — той изрита чаршафа си така, че кракът му, чак до бледата кожа на бедрото, се видя отново. — Ненаситните пирани не разбират, че аз съм само човек и мога да бъда контузен.

Луна отказа да се издаде и не откъсна поглед от лицето му:

— Искаш да ми кажеш, че са дошли тук заради секса?

— Някоя от тях да ти приличаше на Флорънс Найтингейл^[1]? Аз пък нямам никакви пари, така че не е и това. Какво друго остава, освен секса?

Луна извъртя очи.

— Не мога да повярвам, че дойдох.

— Да, аз също. Впрочем, защо си тук? Оо, чакай, ти си ми съпруга, нали?

Лицето му блестеше от дяволита наслада, подчертана от леко изгърбения нос и малката златна халка на ухото. Джо с удоволствие би я накарал да се смущава, да се чувства неудобно. Но тя нямаше време за смущения, нямаше време да размисли.

Пое си дъх за кураж и като се помоли мислено да не я изтормози, каза:

— Истината, Джо, е… че имам нужда от теб.

 

 

Джо направи всичко възможно, за да скрие реакцията си при пулсиращата, жестока болка във всеки мускул, кост и става. Хвърли поглед на часовника и видя, че наближава осем. Сякаш бе в леглото цяла вечност и, божичко, чувстваше се като че ли бе газен, пребит и довлечен тук от мечка. Но точно сега не можеше да позволи на тази дразнеща болка да го разсейва.

Луна го бе потърсила и, Господи, той ще се възползва от момента, дори това да го убие.

— Доколкото си спомням — проговори той след една вълна на болка, — ти ми каза да се разкарам. Освен това ми звучеше напълно искрено.

Да видиш как Луна Кларк се изчервява беше неповторимо преживяване. Обикновено тя бе нахакана и феминистки настроена. До сега Джо никога не е бил свидетел на каквато и да е несигурност при нея.

Тя вирна брадичка.

— Знаеш защо, Джо.

— Защото имаш ледено сърце — в момента, в който изрече думите си, той вдигна ръка. — Не, не наранявай вече пребитото ми тяло. Още един удар и с мен е свършено.

Луна наистина изглеждаше готова да го халоса, не че той не си го бе заслужил. При всяко приближаване до нея сякаш губеше контрол над своенравния си език, разума или пък страстта си. Но, по дяволите, тя все го отхвърляше и това го жегваше така силно, че през повечето време се държеше като пълен глупак.

Джо се почувства неудобно от този факт и се размърда, а един неволен стон се отрони от устните му.

Луна се приближи.

— Какво ти се е случило, все пак? Да не си прелъстил и друга жена, а тя да е разиграла сопата?

Джо прикри усмивката си.

— Леко стискане на дупето не е прелъстяване… — и в най-лоши мигове Луна можеше да го развесели. А най-накрая той беше стигнал с нея докъдето искаше.

Братовчед му Зейн се бе обадил предния ден, за да съобщи за идването на Луна и за нейното положение — само толкова каза Зейн, — както и че специалните умения на Уинстън биха й били от полза. Разбира се, Джо се бе съгласил да помогне. По дяволите, Луна беше най-добрата приятелка на съпругата на братовчед му, което я нареждаше почти сред членовете на семейството. А Джо би направил всичко за семейството.

Дааа. Звучеше достатъчно правдоподобно, за да го удовлетвори.

Луна пристигна тук по-рано от очакваното. Той си мислеше, че ще има още няколко дни, за да се възстанови, преди да трябва да разменя остроумия с нея.

Хипнотизиращите й очи блестяха от раздразнение и недоверие.

— Едва те познах, Джо. Донесох ти сандвич, а само след половин минута ти започваш да ме опипваш цялата.

Въпреки болките и страданието, споменът разгря Джо. Той прикова погледа й и избъбри в своя защита:

— Ти имаш такова дупе, скъпа! Заоблено и меко…

Руменината й се засили.

— От всички глупави, сексистки…

— Неустоимо е — настоя Джо, — наистина мисля така. То моли за мъжки ръце. То…

Сякаш се задаваше експлозия, така че Джо мъдро остави тези думи засега да заглъхнат и вместо това я разсея:

— И, за твоя информация, не ме е набила жена — изсумтя. — Абсурдно ли е?

— Не зная — тялото й потрепваше от напрежение. — Аз съм готова да започна да те удрям.

О-о, би се радвал тя да се приближи достатъчно, за да опита. В онзи кратък миг, когато я придърпа върху себе си и телата им се докоснаха на всички подходящи места, той се почувства жив. С изострени сетива. Усети глад, който му бе убягвал от… ами, от последния път, когато я бе докосвал. По дяволите!

Но Луна се държеше на разстояние. Умно момиче.

— Ако искаш кървави подробности, някакво мазно копеле се промъкна и ме натика в глуха улица. Мисля, че ме налагаше с тояга, все пак, а не с бейзболна бухалка.

— О, Божичко!

Най-накрая, поне малка доза от съчувствието, което заслужава. Джо изсумтя:

— Точно така. Първият удар бе в главата ми и все още имам подутина за доказателство. Събори ме долу… — той внимателно докосна болното място зад лявото ухо. — Само това си спомням, докато не се свестих.

И за всеки случай допълни:

— Едва успях да се прибера у дома.

Тук почти не преувеличи. Изкачването на стълбите до апартамента на втория етаж му се бе сторило грандиозен подвиг, особено с контузеното коляно, удряно вече два пъти. Дори и с оказаната му помощ катеренето му се стори дяволски трудно.

С един много приемлив, много женски поглед на загриженост в красивите светлокафяви очи, Луна се приближи към леглото.

— Лекар прегледа ли те?

— Да, минах цяла серия от рентгенови снимки, боцкане и мушкане. Нямам нищо счупено, въпреки че се чувствам сякаш половината ми тяло е смазано. Крайната присъда бе, че ще живея и при подходящо поставяне на лед, почивка в леглото и лекарства за болката, ще съм като нов след около седмица.

Загриженият й поглед пробяга по него.

— Можеш ли да се движиш?

Дойдохме си на думата.

— Бедрата ми се движат съвсем добре, скъпа. Разбира се, ще е много по-лесно, ако ти правиш ця… хей, хайде де, Луна, само те дразнех… — той едва успя да сдържи смеха си. — Не си тръгвай като буря.

Тя се завъртя на пета и с тежки крачки се върна към него. Джо се нагласи и зачака пристъпа на гнева й. Луна го изненада — пое си дълбоко дъх, после още веднъж. И още веднъж.

Джо въздъхна. Луна беше толкова променлива, страстна жена, че бе забавно да я дразни човек. Той повдигна вежди:

— Овладя ли се?

Тя кимна рязко.

Малка лъжкиня! Искаше й се да разиграе сопата.

— Добре — той потупа края на леглото до бедрото си. — Разкажи ми за това твое имам нужда от теб. Цял съм в слух.

— Господи, Джо, направо ме вбесяваш — тя прокара ръка през косата си. Днес бе светлокафява и се спускаше до раменете като коприна. Луна бе такъв хамелеон, постоянно се променяше, и той не би се изненадал, ако косата й утре е червена, а в другиден руса. До сега я бе виждал с всеки нюанс и всякаква прическа и вече нямаше представа какъв е естественият й цвят. Е, когато я съблече за първи път, ще разбере. Изгаряше от нетърпение.

Междувременно му допадаше, че го кара да играе на предположения. Новостите го привличаха. Да, това бе то. Новостите.

Луна го бе заинтригувала от самото начало. И не я излъга — тази жена имаше дупе-убиец. Бе го забелязал още в момента, когато влезе с плавна походка в компютърния магазин на братовчед му, където помагаше в труден момент. Джо се занимаваше с касата, така правеше голяма услуга на Зейн, и затова братовчед му бе помолил Луна да донесе обяд.

В началото Луна се държеше повече от дружелюбно, флиртуваше по начин, който, Джо сега осъзнаваше, беше неизменна част от природата й, а не нещо специално предназначено за него. Тя го бе погледнала с кос, златист поглед и той бе видял това, което искаше да види: покана.

При обичайни обстоятелства Джо запазваше самообладание по всяко време. Но с Луна нищо не бе обичайно. По толкова различни начини тя пращаше мисленето му по дяволите. В онзи ден се бе обърнала, за да постави яденето му на бюрото на касата и разкри пред Джо съвършен изглед към възхитителните си задни части и без да се замисля за това и за вероятните последици, той… я докосна.

Всъщност, ако може да се нарече просто докосване една милувка, последвана от стисване с цяла длан. Меко, топло, гъвкаво… Опита с една ръка и веднага му се прииска още. Още много.

Но Луна се стегна и само след секунда Джо откри, че обядът му е по дрехите вместо в устата. Тя бе изхвърчала буйно, без да му даде шанс да се извини, обясни или да я приласкае и подобри настроението й.

Не беше лесно, но Луна най-накрая му бе простила. В края на краищата химията присъстваше, неоспорима както за нея, така и за него. На сватбата на Зейн най-после успя да я прилъже за дълга, влажна, гореща целувка, която преследваше нощите му вече три месеца.

След това той неведнъж опита да я види насаме. По дяволите, дори опита с най-примерното си поведение. Не че неговото най-примерно беше чак толкова добро. До тридесет и шест годишна възраст бе имал доста време да върши точно това, което му се иска. А работата му през различните периоди — бодигард, ловец на глави, частно ченге — само го бе направила по-жесток, малко по-гаден. Същината на тези дейности го налагаше и понякога бе абсолютно необходимо.

Но за Луна той беше направил опит да е добър и се бе чувствал адски неудобно през цялото време.

И въпреки това тя му бе отказала.

Джо мислено потри ръце. Сега съдбата я бе впримчила и според Зейн Луна имаше нужда от някой точно като него. Някой безскрупулен, някой железен, някой безстрашен. Някой, който би могъл да срита задник, когато се наложи.

Трябваше да се възстанови, преди да се заеме с ритниците. Но заради Луна, заради шанса да задоволи непреодолимата си страст, той ще се справи.

Луна не можеше да се реши и Джо остана неподвижен, дори задържа дъха си, а след половин минута, точно когато си мислеше, че може да се задуши, докато я чака да вземе решение, тя се приближи към него.

Седна на леглото, бедрото й бе точно до неговото.

— Да се държиш прилично, Джо!

— Разбира се — Джо изчака, но тя не продължи. — Е?

Луна го погледна, намръщи се, премести поглед встрани.

О, това бе добре.

— Срамежливост? — подразни я той тихичко. — От лудата Луна? Луна, богинята на Луната? Луна…

— Добре! — с набръчкано чело и сурово изражение тя обяви: — Имам две деца.

Джо се задави. Божичко, при тези контузии дори кашлянето болеше. Притисна ребрата си, изхриптя и се опита да си поеме дъх. Явно не бе разбрал добре. Зейн твърдеше, че Луна има проблем, който само той може да разреши, а самата Луна каза, че се нуждае от него. Джо предположи, че искат да посплаши някой, настъпателно гадже, нетърпелив хазяин, дори може нещо финансово. Ала деца! Какво, по дяволите, знае за децата, освен това, че той самият няма такива.

Най-накрая, с навлажнени очи, Джо избъбри:

— Какво говориш? Трябва бързичко да си родила.

— Ще бъдеш ли сериозен или не?

Джо сложи ръка на ребрата, боляха го много.

— Вярвай ми, скъпа, сериозен съм като монахиня на неделна литургия.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Имам братовчедка, която почина преди две години. Остави две деца. Никой не знае кой е баща им, а сега те имат нужда от настойник.

Луна се загледа в ръцете си, положени на скута, и за миг изглеждаше сякаш наистина може да се разплаче.

Типично по мъжки, Джо усети как се разтапя. Има нещо в разплаканата жена, което кара мъжът да се чувства повече мъж, покровителствен и силен, завоевател-герой, готов да утеши уязвимата нежна дама. А когато тази нежна дама бе Луна… Е, обикновено тя бе толкова нагла и самоуверена, че наистина се разтапяше да я види такава. Ако не беше пребит и наранен, щеше да я придърпа по-близо и да я прегърне, да я сгуши на гърдите си, да погали гърба й… Със сигурност щеше да е много приятно. Странното бе, че ако я приближи толкова много, особено докато е така размекната и женствена, той ще направи нещо, с което да попадне под огъня й.

По-добре да не опитва.

Но докато я чака да се съвземе, може поне да подържи ръката й. Беше лакирана с тъмночервен лак и носеше няколко сребърни пръстена. Дребна ръка, усещаше я изящна върху своята.

По дяволите! Не искаше да мисли за Луна, че е изящна. Искаше само да мисли, че е секси. Възбуждаща. Провокираща.

Негова.

Много си бе фантазирал как се нуждае тя от него, но не по този начин. Не с цялата тази емоция. Този път стонът бе беззвучен, предизвикан от болка в ума, не в тялото.

— Как умря тя? — тонът му бе нежен, тих.

— Глупава катастрофа. Тръгнала на пазар една вечер и не се върнала повече — Луна подсмръкна. — Те много се измъчиха, Джо…

Джо наклони глава и се опита да види обърнатото й настрани лице. Да я подразни изглеждаше най-добрия ход.

— Заклевам се, че ако плачеш, аз ще се разкисна също и тогава докъде ще стигнем?

При тези думи Луна изсумтя. В следващия миг отхвърли уязвимостта си и отново се превърна в жената, на която не й мигва окото.

— Те са имали няколко настойници, но никой постоянен. Говорих с Уилоу, дъщерята на Клоуи, около половин час. Звучеше почти… отчаяна. Не ми харесва това.

— Клоуи е братовчедка ти? — Джо разтърка кокалчетата й с палеца си, дивеше се колко чувствителна е тя, ала се дърпаше от емоциите, които се опитваха да изпълнят ума му.

Луна кимна.

— Срещали сме се един-два пъти като деца, но аз едва я помня. Дори не знаех, че е починала. Никой не ме е уведомил за погребението й.

— Тогава защо те търсят сега?

— Само аз съм им останала. Уилоу още няма петнадесет години, но звучи доста по-зряло. Тя се опитва да се грижи за по-малкото си братче и да се справя с постоянните промени. Прекалено много е. Трябва да отида там.

— Разбира се — Джо стисна лекичко ръката й. Не можеше да разбере как той се вписва в уравнението. Боже, не е семеен тип, но не е и абсолютно копеле. — Къде попадам аз във всичко това?

— Значи искаш да помогнеш?

Той й хвърли безстрастен поглед при този нелеп въпрос.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? А аз мислех, че си Луна, богинята на Луната, всемогъщата, всевиждащата…

Тя отново изглеждаше готова да го зашлеви.

Джо се разсмя:

— Не се преструвай, скъпа! Преди да дойдеш тук, си предположила, че ще помогна, иначе нямаше да ме помолиш.

Тя го потвърди като сви рамене.

— Вземайки всичко предвид, си помислих, че вероятно бих могла да разчитам на теб.

Ааха. Устните му се изкривиха в самоуверена усмивка:

— Искаш да кажеш, заради сексуалното привличане между нас.

Луна се вгледа в него, беше прекалено сериозна.

— Не. Искам да кажа, че някъде дълбоко в теб се крие един от най-прекрасните мъже, които познавам — нежният й глас го изненада. — Зейн несъмнено ти има доверие.

По дяволите, това го свари напълно неподготвен. Беше готов да изстреля всякакви видове сексуални задевки, а тя го удари под кръста като направи комплимент на често злостния му характер.

Докато Джо се опитваше да подреди мислите си, Луна продължи спокойно:

— Но преди да се съгласиш, трябва да знаеш, че децата са буйни. Уилоу намекна, че са разсърдили някои от съседите с безобидни лудории и сега има хора, които… ами, обвиняват ги за всякакви неща и, най-общо казано, ги тормозят.

— Тормозят ги, а? — Джо се захили. Сигурно има и още нещо, иначе Луна нямаше да се опитва да го заставя да й помага. Тя самата не беше безпомощна и при нормални обстоятелства несъмнено щеше да се справи с няколко досадни съседи. Без съмнение го бе манипулирала, но пък и бе дала ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с него. Идването й сега му говореше ясно за нейното положение в момента.

Освен това подчертаваше вярата й в способностите му. „Ти си един от най-прекрасните мъже, които познавам.“ Е, това не разбиваше ли всичко на пух и прах? Луна не бе дошла, защото го искаше, а заради някакви погрешно изтълкувани идеи за благородството му. Джо стисна зъби. Тя със сигурност щеше да се разяри, когато открие, че няма и късче благородство в тялото му и наистина нямаше да е честно — към нея или към децата — да се замесва.

Но колко лоши могат да бъдат две деца? Те са малки, нали? Разрушителните им способности са ограничени. И Джо, и сестра му бяха все още неженени и далеч от попълването на семейството с бебета, за което майка им много се ядосваше. Но сред четиримата му братовчеди имаше тълпа дечурлига на възраст между осемнадесет месеца и почти петнадесет години. Джо им се радваше при всяко свое посещение. Децата могат да са очарователни, стига да не са негови.

След като взе решението, той изтласка встрани постоянното си физическо страдание и погледна Луна.

— Добре. Да чуем.

— Да чуем?

— Сензацията. Какво са сторили разбойниците? В каква беля са се забъркали?

— Не зная дали бих го нарекла точно беля — започна да увърта тя. — Само има няколко души, които се надяват да ги изгонят.

— Какви хора са?

Луна го погледна и отговори:

— Големи.

— Големи, а?

— И страшни.

Той се захили:

— Така ли?

— И подли.

— Аз не съм подъл.

— Не съм казала, че ти си подъл. Казах, че хората, които тормозят децата, са подли.

— Точно така. И мислиш, че ще отговориш на огъня с огън и ще ме набуташ под носа им?

Сега тя се засмя:

— Колкото и внушителни и безскрупулни да са те, ти трябва да си два пъти повече, Джо. Виждала съм те в действие, докато помагаше на Зейн, и съм чувала всички истории на братовчедите ти. Ти можеш да се справиш с всичко и всекиго.

— Вероятно — отговори той, после се намръщи. — Но аз не съм подъл.

Джо не можеше да каже защо имаше такова голямо значение тя да разбере това.

— Ти ще си чудесен. Тези тирани няма да усетят от къде им е дошло.

— Все още не си ми казала какво е станало. Защо тираните ги тормозят?

Луна се смръщи при вида на една особено грозна синина под левия гръден мускул на Джо. Сякаш искаше да го докосне и той изчака, надяваше се да го направи, макар да знаеше, че не му е до лудории в момента. Ала Луна вдигна поглед към лицето му.

— Уилоу обясни, че е, защото майка им никога не се е женила, а сега те са сираци.

— И никой няма представа кой е бащата.

— Не. Той никога не е плащал издръжка за децата, никога не се е появявал. Не исках да задълбавам, но Уилоу сама ми каза, че нямат баща и никога няма да имат.

— По дяволите…

— Тъжно, а? Как един град може да вини децата, че са незаконни или сираци? И все пак, нито един от настойниците им никога не е правил опит да ги осинови. Те просто се отдръпват, изоставят децата по една или друга причина.

На Джо му се повдигаше, но знаеше, че малките градчета могат да бъдат много особени в такива случаи. В доста отношения те бяха по-зле от големите градове. В голям град поне можеш да живееш анонимно и никой да не дава пукната пара кой си или какво си извършил.

— Кой им е настойник сега?

— Тяхна леля. Ще поостане, докато аз пристигна, но даде ясно да се разбере, че вече е нетърпелива. Имало е някакъв друг братовчед преди нея. Казаха ми, че жена му била служебно прехвърлена в друг град и те не искали да местят децата. Преди тях бил един почти пенсиониран брат на дядото, който твърдял, че децата са прекалено трудни. Лелята е трета в поредицата. Сега иска да се омъжва, а годеникът й не иска да се обременява с две деца.

Джо се намръщи като си представи как се чувстват тези малки деца, които нямат никаква опора. Но Луна да поеме…

Като една истинска волна душа, Луна беше прекалено екзотична, прекалено смела и прекалено секси, за да бъде майка. Не само това, тя работеше и като медиум, по-скоро асистентка на медиум. В много случаи Джо си бе мислил, че наистина има способности на екстрасенс. Няколко пъти, изглежда, знаеше повече от необходимото, особено за него.

Като че ли прочела мислите му, Луна отметна коса и продължи:

— Проверката на миналото ми бе успешна, но след настаняването там ще ме проучат на място. Не се притеснявам прекалено, защото може и да не съм идеалната майка…

— Ти го каза, не аз.

Без да прекъсва обясненията си, Луна го ощипа по ръката и той се изви.

— … Социалните служби имат прекалено много работа и са склонни да се отдръпнат и да видят какво ще се случи при всички деца, които могат да бъдат настанени с роднина, поне така ми съобщи социалната работничка. Въпреки че съм далечна, непозната роднина, аз съм за предпочитане.

— Така ли? Предпочитана пред какво?

Златист огън се разгоря в очите й и предупреди Джо за възможността за ново ощипване. Той улови ръката й, за да я възпре.

— Социалната работничка знае ли за склонността ти да причиняваш болка?

— Не бъди такова бебе, Джо! Не съм те наранила.

Съвсем вярно. Спрямо другите болки и рани едно просто ощипване беше незабележимо, но Бог му е свидетел, че нямаше нужда от повече.

— Ще се преместя там.

Изненадан за пореден път, Джо попита:

— Къде е това там.

— Северна Каролина.

Джо учудено се сепна. По дяволите! Луна сега живееше на час път на юг от него, в Томасвил, Кентъки. По-нататък беше прекалено далеч, за да му е удобно. Ще трябва да намери начин да я убеди да не се премества.

Искаше я в леглото си. За колко време… все още не бе решил. Но докато вземе решението, му се искаше да е наблизо. Може да се справя с деца. Може да се справя с тирани.

Нямаше представа какво е да усеща Луна под себе си… Е, бе прекалено много, за да го обмисля сега.