Лори Фостър
Сърце на жена (5)

5.

Джо застана до Луна, а Зейн хлопна задния капак на камиона и отново провери връзката с малкия Контур, колата на Луна. Вече щяха да са на път, ако Луна не бе настояла да вземат и нейната кола. Твърдеше, че иска свой собствен транспорт, а не да разчита на друг. Джо бе на същото мнение, затова Зейн бе отишъл да вземе под наем подходящи части; сега те теглеха колата на Луна зад неговия „Додж Рам“.

Плановете им не зарадваха Зейн, но пък той бе пристигнал с мърморене и не бе преставал оттогава. Кестенявата му коса бе рошава и очите уморени, доказателство, че Джо го бе измъкнал от хубаво легло и го бе отделил от още по-хубава жена. Зейн винаги се бе проявявал като ненаситна хрътка, но откакто се ожени за Тамара — двойно повече.

За да подразни братовчед си още малко, Джо каза:

— По дяволите, Зейн! Ти си по-капризен от старица, кълна се. Тамара ти влияе, нали?

И Зейн, и Луна навъсено погледнаха Джо, което едва не го накара да се разсмее на глас. В момента той единствен беше в добро настроение. Но пък пред него се очертаваше приключение с Луна. От негова гледна точка нещата вървяха добре.

— Ами, разстреляй ме, че ме е грижа — изръмжа Зейн. — Все още не разбирам защо не си казал на никой, че са те пребили почти до смърт.

— Какво щеше да направиш, братовчеде? Щеше да пристигнеш и да си играеш на медицинска сестра? Щеше да ми сервираш супа в леглото? И щеше да държиш студен компрес на главата ми? Щеше да ми мериш температурата?

Зейн го сръчка възмутено:

— Можех да те измъкна от страданията.

Това разсмя Джо:

— Не, благодаря. Добре съм и с всяка изминала минута ставам все по-добре — той прати въздушна целувка на Луна, а тя изимитира как търси камък, вероятно, за да го удари с него.

По дяволите, беше прекрасна в гнева си, а тя бе гневна, откакто й съобщи за тръгването.

Преди това обаче, когато бе загубил разума си и едва не я бе обладал там до стената, Луна бе толкова възбудена, че би могъл да я люби с часове, без въобще да забележи болките и раните си. Усещането за коприненото й дупе бе запечатано в ума му. И как вътрешните й мускули бяха обхванали пръста му, когато го притисна… По дяволите! Нямаше търпение да почувства тази разгорещена, жадна хватка и върху пениса си.

— Приземи се, Джо!

Джо се сепна и отново се обърна към Зейн. Гласът му беше по-дрезгав и по-топъл при думите:

— Ако те безпокоя всеки път, когато някой кучи син си получава заслуженото, няма да се отървеш от мен.

Зейн поклати глава с възмущение:

— На колко си вече… почти четиридесет?

— Пепел ти на езика! На тридесет и шест съм! — и усещаше всяка от тези проклети години. Та ако беше на двадесет, вече да се е възстановил след подобен побой. А сега трябва да се съсредоточи изцяло, за да стои изправен.

— Достатъчно си възрастен, за да престанеш да се правиш на жилав мъжага, а да улегнеш, преди някой да извади късмет и да те пречука.

— Ако улегна и се задомя, само след седмица ще съм отегчен до смърт. Не, благодаря, Зейн! Харесва ми моя живот — но не би имал нищо против да си даде една по-дълга почивка заедно с Луна.

Юнското слънце изгря ярко, разкъса помайващите се сенки на горещата нощ и принуди Зейн да засенчи очите си.

— Помисли за това там — той хвърли поглед към Луна, която се бе заела с тъмните си слънчеви очила. — Може да откриеш, че семейното блаженство ти допада.

Джо се захили и прегърна Зейн, докато вървяха към камиона. Прегръдката изглеждаше приятелска, но всъщност той се нуждаеше от подкрепата на братовчед си. Облегна се с цялата си тежест на Зейн, който се намръщи.

— Защо всеки мъж, който надене хомота — заинтересува се Джо, — иска да види същата примка около други мъжки гърла?

— Мъдрост?

— Звучи смешно от устата на мъж, който до неотдавна споделяше разбиранията ми.

Зейн сви рамене:

— Докато не срещнах подходящата жена. Изчакай. Когато срещнеш подходящото момиче и ти ще почувстваш същото.

Джо се съгласи до известна степен. Не че щеше да го изрече, та нали Луна тайничко слушаше. Тя не отговаряше на коментарите на Зейн, но Джо видя как се изчервява. Гняв или смущение? Няма значение. Беше все така очарователна.

Над покрива на камиона попита:

— Сигурна ли си, че ще можеш да караш през целия път?

Джо не можеше да види очите й през слънчевите очила, но долови хапливостта на тона:

— Щеше ли да ми зададеш същия въпрос, ако бях мъж?

— Ъ-ъ… не. Но Луна, ти не си мъж.

— Млъквай, Джо! — тя отвори вратата и се изкатери в камиона, зад кормилото.

Джо се засмя. Гняв. Съвсем ясно е — гняв. После се обърна към Зейн.

— Дяволски забавна е, нали?

— Понякога — двигателят запали с грохот и даде възможност на Зейн да продължи поверително: — Самохвалството настрани, но сигурен ли си, че ще се справиш?

— Да гледам две дечурлига? Да, разбира се.

— Не е толкова лесно, знаеш ли? Разбрах, че си навличаш голяма беля и половината град ще ревне срещу теб.

— Така ли? — нима Луна го беше подвела? Имаше ли значение? Като чу, че положението може и да е по-лошо от очакваното, Джо реши още по-твърдо да бъде до нея, да я защитава, да й помага. Може би и да види малко екшън.

— Ако знаех, че имаш проблеми с този Бруно Колдуел, нямаше да те препоръчам на Луна — призна си Зейн.

— Тогава се радвам, че не знаеше… — Джо се стегна и думите му заглъхнаха, а сетивата му усетиха познато бодване. Мускулите се стегнаха сякаш се подготвяше заплаха. Той огледа района и веднага видя една кола, паркирана на отсрещната страна на улицата. Зад волана седеше едър мъж. Русолявата му коса почти бе скрита от ниско нахлупена шапка, слънчеви очила закриваха очите му. В момента не ги наблюдаваше, но напрегнатото взиране бе нещо осезаемо и Джо вече го беше почувствал.

Наблюдаваха ги.

Джо държеше колата и шофьора под око, опитваше се да накара Зейн да замълчи и да реши как да продължи да действа, но мъжът вече бе започнал да премества нещо на седалката до него. Той хвърли поглед на Джо и включи на скорост.

— По дяволите… — Джо тръгна с големи крачки към улицата, но едва бе слязъл от тротоара, когато колата отпраши, а под гумите й се разлетя чакъл и прах. Добре обучен, Джо мислено отбеляза марката на автомобила и запомни номера, докато се загуби надолу по улицата.

Зейн пристигна зад него.

— Какво става, дявол го взел?

— Трябва ми лист и химикалка — Джо се обърна и почти се сблъска с Луна. Хвана я за ръката, за да не се олюлее и продължи: — АМ 768 Ю.

— Какво?

— Запомни го — мина покрай нея и отиде до камиона, за да вземе мобилния си телефон. — Намери ми химикалка и лист, скъпа.

Набра някакъв номер и му отговориха при второто позвъняване.

— Здравей, Джо е. Да… Ще провериш ли някои автомобилни номера?

Зейн и Луна стояха до него, мълчаливи и бдителни. Той знаеше, че те са забравили за връзките, създадени през разнообразната му кариера, но сега щяха да са свидетели на предимствата да познава някои хора.

— Готов ли си? — Джо взе химикалката и късче хартия, които Луна му подаде. Докато говореше, си записа номера. — Златист себринг с подвижен гюрук. Номер от щата Охайо. Алфа-Майк-768-Юниформ. Да, можеш да ми звъннеш на мобилния.

Джо продиктува номера и затвори.

Луна сграбчи ръката му.

— Джо? Какво става?

Той пъхна листа в джоба си и отговори:

— Наблюдават ни.

— Сигурен ли си? — тя се огледа наоколо, изпълнена с нови чувства и раздразнение.

Джо едва не се прокле. Нямаше намерение да я плаши, но в същото време знаеше, че ще направи всичко възможно, за да бъде тя в безопасност; нямаше да й навреди да е нащрек.

— Не, но не вярвам в съвпаденията.

— Пак ли беше онзи проклет Бруно Колдуел?

Луна изглеждаше готова да се бие заради него.

Джо поклати глава:

— Не успях да видя мъжа много добре, но изглеждаше по-млад, с дълга, тъмноруса коса, която стигаше почти до раменете му. Бруно е почти плешив и много тъмен.

Луна изви устни и се замисли. Джо се зачуди дали тя въобще знае, че продължава да го държи за ръката.

— Ще се обадим ли на полицията?

Джо плъзна ръка около раменете й и я притегли близо до тялото си, сякаш за да я защити. После попита:

— И какво ще им кажем? Че някакво копеле отсреща на улицата ни наблюдава? Няма закон, който да го забранява — той я побутна обратно към камиона, зад волана. Колкото по-скоро напуснат града, толкова по-хубаво. — Не, по-добре да действам, както аз си зная.

Зейн сви устни:

— Дявол го взел, какво значи това?

— Означава, че вярвам на себе си и на своите способности повече от на всеки друг.

— Това не ми харесва — Зейн скръсти ръце на гърдите си. Един осемдесет и осем, той беше около два сантиметра по-нисък от Джо и около двадесет килограма по-лек, но в този миг успяваше да изглежда достатъчно едър. Кимна към ръката на Джо. — Да не би да възнамеряваш да използваш това, ако го хванеш?

Джо се сепна и видя, че бе извадил ножа, без дори да се усети. Чувстваше се доста нервен от настоящото положение и го отваряше, затваряше, отваряше, затваряше. Острието бе дълго и смъртоносно остро, при отварянето сякаш се превръщаше в част от ръката му. Филипинското ножче не бе предназначено за хвърляне, но като го отвореше, Джо можеше да го метне със смъртоносна точност. Беше така свикнал със своя нож, че успяваше да го отвори по-бързо и от сгъваемо ножче.

Когато натрапникът бе нахлул в апартамента му по-рано, той нарочно не бе взел ножа си. Нощното му зрение бе повече от добро, но Луна спеше на дивана или се мотаеше наоколо и той не искаше да рискува тя да бъде случайно наранена.

Джо щракна, затвори ножа и го прибра.

— Да, ще го използвам, ако се наложи — в този миг срещна втренчения поглед на Луна и усети опасенията й. Обърна се и прошепна на Зейн: — По дяволите, плашиш Луна. Престани да се безпокоиш, просто затвори добре апартамента ми. Моля те!

— Обещай ми да внимаваш.

Джо сви устни и издекламира:

— Да, майко — не се чувстваше удобно братовчед му да го глези. — Между другото, обадих се на Аликс. Тя ще дойде скоро и ще ти помогне. Знае кои неща са мои и кои съм наел заедно с апартамента. Все пак гледай да не остава сама, ясно ли е? Познаваш я. Ако види някой да шпионира, ще е склонна да отиде право там и да поиска да се предаде в полицията.

Зейн се засмя, въпреки лошото си настроение.

— Все още е така безстрашна, а?

— Безстрашна, вятърничава и дръзка като дяволица — Джо не искаше да обсъжда всички черти, по които характерът на сестра му приличаше на неговия. Беше й повлиял много зле. — Обзалагам се, че никога няма да се омъжи, защото плаши до смърт поне половината мъже.

— В това отношение е малко като Луна.

Джо снижи гласа си още и промълви:

— Ами, Луна не ме плаши. Мога да се справя с нея.

— Говориш като мъж, заслепен от страст. Знаеш ли, накрая ще изплюеш онези думи, а? — Зейн поклати глава и се засмя. — Господи, надявам се да съм наоколо, за да те видя.

— Трай коньо за зелена трева! — той леко побутна Зейн, за да го отрезви. — След като приготвиш останалия ми багаж, предай ключа на хазяина и тръгвай. Платил съм предварително за месец, но ако все пак има някакъв проблем с наема, ме уведоми. Аликс ще складира нещата ми у тях. Разбра ли?

Луна подаде глава през прозореца.

— Ще тръгнем ли днес или вие, приятелчета, възнамерявате да клюкарствате цял ден?

С две думи тя успя да подобри настроението му.

Мрън, мрън, мрън. Джо изуми братовчед си с една мечешка прегръдка. Насинените му ребра го заболяха, но си заслужаваше заради реакцията на Зейн. Джо се отдалечи, а Зейн избърбори нещо. Джо се качи на седалката до Луна, закопча си колана и уморено простена.

— Имаш ли нещо против да подремна, докато ти караш? Малко съм уморен от вълненията.

Както и се бе надявал, гневът на Луна се изпари. Странно как тя винаги бе прикривала тази своя грижовност. Харесваше му. Харесваше и нея и нямаше нищо против прилива й на загриженост. При повечето жени това го задушаваше, ала с Луна му… допадаше.

Тя започна да се суети около него.

— Имаш ли нужда от обезболяващо? Имам в чантичката си. Ето, помислих си, че може да искаш възглавница и взех една — тя я бутна под главата му, а Джо наклони седалката и опъна дългите си крака. — Настани се удобно и почини. Ще те събудя на бензиностанцията.

Зейн се наведе към колата.

— Престани да го глезиш, Луна. И така си е непоносим.

— Зная — отговори тя мило, — но не обичам да гледам как страдат дори и змиите.

Зейн се засмя, а Джо се престори на обиден, но всъщност нямаше нищо против закачките й. Знаеше, че Луна се бори. Остроумниченето беше нейният начин да се справи с факта, че е привлечена от него. Той не бе сляп. Знаеше, че и тя усеща химията помежду им така, както и той.

Младата дама го желаеше, но това я плашеше. Той я плашеше. А за жена като Луна страхът не бе приемлив.

Ще й помогна, реши Джо. Всъщност, ако успее да се овладее. Няма да е лесно, ако тя продължава да е все така кисела, закачлива и сексапилна. Той се облегна назад и затвори очи.

— Сбогувай се, Зейн.

— Довиждане. И не забравяйте да се обадите веднага щом пристигнете в Северна Каролина.

— Ще се обадим — обеща Луна. — Благодаря за всичко, Зейн.

— Няма защо — той отстъпи назад. — Обади се, ако имаш нужда от помощ с децата.

— Добре — тя запали камиона.

— Джо? Пази се.

Джо му помаха, а Луна потегли. Джо се изненада, но му се доспа. Може би ще затвори очи за малко. Луна умееше да следва знаците и да ги закара здрави и читави и без негова помощ.

След няколко минути Луна се усмихна на Джо, който вече тихичко похъркваше. Ръцете му лежаха върху мускулестия корем, пръстите бяха преплетени. Главата му се бе плъзнала по възглавницата и бе опряна на прозореца, а ранното утринно слънце блестеше върху златната халка на ухото му. Дългите тъмни мигли омекотяваха чертите му и ярко контрастираха на наболата брада на изсечената челюст и леката чупка на някога чупения му нос.

Дори и боговете имаха моменти на слабост. Тя въздъхна.

Защо, о-о, защо това го правеше още по-привлекателен?

 

 

Простите дрехи и непретенциозното жилище го караха да мисли, че Джо Уинстън е фалирал. Това предположение трябваше да се преосмисли при вида на скъпия черен камион, който мина покрай уличката, където бе паркирал. Джо Уинстън или бе обеднял заради камиона, или си избираше за какво да си харчи парите. А с репутацията на Джо, би се обзаложил, че е последното. Мъжът не му приличаше на глупак.

С прикрито внимание към подробностите, той наблюдаваше как лъскавият камион минава покрай него. Вече бе изключил голямото ухо и бе махнал слушалките. Добре че го направи, иначе грохотът от този мощен двигател щеше да го проглуши. Подслушвателят бе нагласен да се изключва при всеки по-силен шум, но понякога не бе достатъчно бърз и дращеше по мозъка му.

Когато купи голямото ухо, му отне известно време, за да разбере как да го използва ефективно. Улавяше и най-тихия звук от разстояние. Освен това улавяше всеки друг шум и затова беше трудно да го използва в пренаселени местности. Има късмет тази сутрин, защото Уинстън бе решил да се измъкне на зазоряване. Имаше малко смущения заради пробуждащите се птици, но той чу каквото му трябваше.

Значи Уинстън знае за Бруно. Вероятно не бе голяма изненада. Джо не би доживял този ден, ако беше идиот. Фактът, че Уинстън знае, може би ще усложни работата, но няма да позволи да му попречи.

Не и този път.

Сега теренът беше чист, той излезе от колата и отиде отпред, за да смени фалшивия номер с оригиналния. Направи същото и отзад, после пъхна двете фалшиви ламарини в една торба заедно с голямото ухо и куп различни други инструменти. За тази мисия беше приготвил електрическа палка, която произвеждаше петстотин хиляди волта обезкуражаване за нападателите, очила за нощно виждане, несмъртоносни амуниции и общ набор от ограничители за ръце и крака, стоманени и найлонови.

Спря само за миг. Бяха споменали деца. Това накара тялото му да се вледени и предизвика няколко спазъма в стомаха. Съвестта му бе толкова стара и ръждясала, че понякога се съмняваше, че въобще съществува, но не бе така закоравял, че да може да пренебрегне възможната опасност за децата. По дяволите, не искаше в огъня да попаднат невинни хора и в никакъв случай деца.

Мъжът притисна юмрук към корема и си каза, че просто ще трябва да разчита Уинстън да ги държи далеч от всичко. Той имаше по-важни задачи, върху които да се съсредоточи, например фактът, че Уинстън бе заявил целта си. Северна Каролина. Погледна часовника. Да, трябва да размърда задника си, за да ги настигне.

Остави колата в уличката, предположи, че ченгетата ще я открият скоро и ще я върнат на собственика й. Ако намери минута или две, дори може да се обади анонимно. Но все още не.

Преди да заеме поста си тази сутрин, той бе паркирал своя стар и обикновен кафяв седан само на няколко метра. Колата бе част от необходимото оборудване. Имаше дебела метална мрежа, здраво закрепена между предните и задните седалки, и служеше като клетка за транспортиране на пленници. Нямаше дръжки от вътрешната страна, не можеше да се избяга. Щом веднъж затвореше някой отзад, той оставаше там, докато не го освободи. Би се обзаложил, че и Уинстън е притежавал някога подобна кола.

Доволен от реда, той сложи всичко в багажника, включително глупавата шапка, която носеше преди малко, след това напусна града. Излезе на шосе 75 Юг, маршрутът на Уинстън и жената. Остави прозореца отворен, така че влажният въздух да поддържа бдителността му. Русата му коса се развяваше пред лицето и му напомняше, че се нуждае от подстригване. Ще се погрижи за това, след като свърши работата.

След двайсетина минути настигна камиона. Те се движеха в най-дясното платно, защото теглеха червена кола Контур и по същата причина се виждаха отдалече. Много мило от тяхна страна така да го улеснят.

Несъмнено Уинстън бе умен кучи син. Но сега правеше грешка след грешка — като начало се остави да го сварят неподготвен преди няколко нощи.

За нещастие, онази кучка Амелия се бе появила, крякаше и привличаше вниманието, като се правеше на загрижена за добруването на Уинстън, така че той не успя да направи своя ход. Заради нея не можа да свърши работата си тогава. Но няма да позволи друг удобен случай да му се изплъзне.

Няма значение колко добър бе Джо Уинстън.

Той смяташе себе си за по-добър.

 

 

— Къде, по дяволите, е това място? Караме с часове.

Луна си пое дъх за кураж. На Джо очевидно му бе неудобно, беше уморен и кисел. Съчувстваше му, наистина, но той трябваше да се постави на нейно място. Беше й писнало от настроението му, гърбът и вратът я боляха от осемчасовото шофиране и искаше да похапне. Не бърза закуска с миризма на препържено и тежък вкус, а истинска храна. Дори фъстъчено масло и сладко би било добре, но в никакъв случай не би могла да преглътне още един хамбургер от крайпътен ресторант. Ух…

— Не е много далеч — отговори му тя през зъби, но всъщност нямаше никаква представа. Беше се обадила на Патриша още преди няколко часа, веднага щом реши, че е достатъчно късно и всички вече са станали. Патриша трябваше да ги посрещне, но Джо настояваше за толкова много почивки, че момичето щеше да чака по-дълго време от очакваното. — Знаците сочат, че трябва да продължим на югоизток, докато стигнем до Област Гостоприемство.

Джо отклони поглед от страничното огледало на колата.

— Област Гостоприемство?

— Ами, да. Симпатично име, а? — по време на пътуването Джо или спеше, или ядеше и Луна не бе имала възможност да му разкаже за мястото, където отиваха. Този мъж имаше невероятен апетит.

Твърдеше, че наваксва за дните, в които не бе хапвал нищичко, и Луна се опита да не се оплаква от честото спиране по разни ресторанти. Тя самата хапна съвсем мъничко, не си падаше много по бързи закуски.

— Бил съм тук — каза й Джо. — Когато бях ловец на глави. Попаднах в ситуация и хванах двама мъже, а не само този, който преследвах. Другият имаше издадено съдебно постановление за арест и аз се свързах с областните власти. Те бяха изключително доволни, че съм го намерил. Дежурният полицай ми каза, че с бягството му от ареста, този мъж е накарал всички да изглеждат като глупаци. Дойдоха да го приберат, благодариха ми и ме поканиха на гости. Имах нужда от почивка, така че приех поканата.

— И през цялото време пиеше и преследваше местните жени?

Джо се засмя:

— Не, всезнайке. Няколко жени се опитаха да преследват мен, но аз почти през цялото време бях на риболов, с лодката или просто мързелувах. Беше ми отнело повече от шест седмици да хвана мъжа, който преследвах, така че си бях заслужил почивката.

— Ти си рибар?

Джо се усмихна.

— Разказвам ти страхотна история как съм спипал лошите, а ти забелязваш само това? Да, рибар съм. Когато ми се отдаде възможност. Не че съм специалист, но е доста отморяващо.

Доволна от коментарите му, Луна каза:

— Тогава ще ти хареса мястото, където отиваме. Къщата е разположена на Тихото езеро. То е малко повече от четиринадесет акра и е тяхна собственост.

Сега пък Джо се изненада.

— Собственици са на езеро?

— Да. Мисля, че майка им го е използвала и за препитание, но лелята ми съобщи, че след като се е нанесла, се е отказала от това.

— Но това е… — Джо хвърли поглед на страничното огледало, замълча и накрая предложи: — Виж, там има заведение „Сметанов крем“. Хайде да си вземем сладолед.

Луна потърка чело.

— Джо, не е възможно пак да си гладен.

— Сладоледът няма нищо общо с глада. Божичко, навън е 92^[1] градуса — той плъзна ръка по бедрото й, съблазнително я щипна. — Не ти ли е горещо? На мен да. Един малцов сладолед наистина ще убие змея.

Е, след като поразмисли, и на нея ще й дойде добре нещо освежително. Близостта с Джо й въздействаше, той не излизаше от мислите й.

— С тази скорост никога няма да стигнем, а аз наистина искам да се измъкна от проклетия ти камион.

— Мислиш, че камионът ми не е удобен?

Тя излезе от магистралата и зави към наблъскания с коли паркинг.

— Малката ми кола е много, много по-добра. Дори и с издърпана седалка едва стигам педалите на камиона ти.

Луна изчака отговора му, но той почти не слушаше оплакванията й. Продължаваше разсеяно да гали бедрото й и да гледа в страничното огледало. Най-накрая на нея й хрумна, че наблюдава нещо. Или някого.

Пое си рязко дъх и раздразнено изсумтя:

— По дяволите, Джо, какво правиш?

— Хммм? О-о, нищо. Следят ни, това е всичко.

Луна го зяпна:

— Това е всичко?

— Не исках да те плаша, но… да — Джо се завъртя на седалката, двамата загледаха пътя зад тях и преминаващите коли. — Потаен е, който и да е той. Знае, че съм го забелязал и продължи напред.

Гневът й заклокочи:

— От къде знае, че си го забелязал?

— Спирахме често — Джо й хвърли многозначителен поглед. — Проверявах го. Той внимаваше да не отбива зад нас, но колкото и пъти да те карах да спираме, колкото и време да се мотаех, той все успяваше да е на дискретно разстояние зад нас.

Логиката му я впечатли.

— Може да е съвпадение.

Джо поклати глава.

 

 

Казваше това не за първи път. Луна бе доста уморена, доста изнервена, но заби юмрук в рамото му.

— Негодник.

— Оу, хей… — той я хвана за китката и притисна ръката й към мускулестото си бедро. — Защо ме нападаш?

Луна изви пръстите си. Джо държеше дланта й прекалено близо до най-мъжките си части, а очаква тя да отговаря на въпросите му? Усещаше топлината му и стегнатия, твърд като камък мускул. Джо беше такъв дявол… Но Луна няма да му се даде така лесно. Беше твърдо решена. Попита:

— Защо не ми каза?

Джо се огледа и тя усети втренчените погледи на няколко души наоколо. За разлика от нейния глас, неговият звучеше спокойно и напълно равнодушно:

— Какво щеше да направиш? — той премести ръката й мъничко по-нагоре. — Освен да се изнервиш, да поглеждаш често-често в огледалото и може би да се блъснеш в нещо?

— Нямаше да се блъсна — но щеше да се изнерви. По дяволите да върви Джо, той беше прав. — От сега нататък очаквам да ми казваш всичко. Всичко, Джо. Разбираш ли ме?

— Да, разбира се. Както кажеш, скъпа — думите му бяха търчи-лъжи. Луна тъкмо щеше да му го каже, когато той се наведе напред и докосна устните й с топла, истинска целувка. Пръстите й се свиха на бедрото му; устните й се разтвориха, без тя дори да се усети.

Езикът на Джо се заигра с долната й устна, после лекичко се вдигна. Луна почувства усмивката му и чу думите:

— Кое ще ти достави най-голямо удоволствие? Освен аз, де? Тук сякаш имат страхотно меню.

Джо вмъкваше сексуални намеци и в най-обикновения разговор и тя едва успяваше да го следва. После усети, че той вече бе пуснал ръката й, ала пръстите й продължаваха да стискат бедрото му в горната част. Тя го избута и направи всичко възможно, за да пренебрегне триумфалния му смях. Попита:

— Ами мъжът, който ни преследва?

Джо отвори вратата и излезе, после се наведе да съобщи:

— Аз ще карам до края. Няма да може да ни последва.

— Но…

— Никакво но. Сега ще взема голяма чаша шоколадов малц^[2]. Ти искаш ли? Или ще си поделим един? — отдръпна се от вратата. — Хайде да си го поделим. Харесва ми идеята. Ти ще го държиш.

Той затвори вратата, без да изчака нейното съгласие и отиде на края на опашката за сладолед. Походката му бе скована, но не куцаше както сутринта. Може би спокойствието, покоят по време на пътуването, а и дрямката, му бяха помогнали. Изглежда се подобряваше с всеки изминал час.

Луна се загледа в него, устните й още горяха. Сред деца и родители, които чакаха своята почерка, той приличаше на черен пират. Заобиколена от безгрижни дечурлига, фигурата му изглеждаше още по-могъща. Черната му като катран коса, закачливо развявана от лекия ветрец, падаше на челото му; гъстите вежди и наболата брада правеха синия му поглед още по-остър, а той постоянно оглеждаше паркинга и всички наоколо. Стоеше с отпуснати крайници, готов… за всичко. Духът на опасност, който витаеше около него, правеше небрежното му стоене на опашка за сладолед нелепо.

Някой ги следеше.

Луна си спомни този факт и се огледа. Хрумна й, че дори не знае как изглежда преследвачът им. Как може да бди, ако дори не разпознава мъжа?

Все още бе потънала в мисли, когато Джо почука на прозореца, това я накара да подскочи с къс, сепнат вик. Той се захили:

— Напрегната си, а. Е, мърдай. Аз ще карам.

— Джо, мога да се справя.

— Не.

Гневът й се надигна. Джо има много да учи как да й дава заповеди и да очаква тя да им се подчинява.

— Какво? — попита той невинно, когато тя продължи да го гледа гневно. Пресегна се през прозореца и нежно потърка брадичката й, шията, горната част на гърдите; бе погълнат от заниманието си, което въобще не подхождаше на времето и мястото. — Не бях достатъчно учтив?

Луна разбра, че вече е загубила и се предаде с поклащане на глава и мърморене:

— Никога не си учтив и го знаеш.

— Не е вярно, но… все едно, винаги съм прав. Поне в ситуации като тази — пъхна кичур коса зад ухото й, отново разкри нежността си и накара сърцето й да запърха. — Довери ми се, а? Мога да се отърва от всяка опашка, без дори да се напрягам. А не ни остава много до градчето, нали?

Луна се поколеба, но изходът беше неизбежен. Ще е по-подходящо да стои на наблюдателния пост, когато разбере какво трябва да наблюдава. Извади даденото й упътване и го прегледа.

— Съвсем не сме далеч.

— Чудесно — той отвори вратата на шофьора, започна да вмъква едрото си тяло на седалката зад волана и на нея не й остана нищо друго, освен да се прехвърли несръчно през сгъваемата облегалка за ръце. — Сложи си колана.

Тя ядно го погледна през рамо, видя, че той зяпа дупето й и отвърна през зъби:

— Винаги си го слагам — отпусна се тежко на мястото си и се пресегна за колана. Джо се държеше така деспотично, че й се прииска да му откаже, но не желаеше да рискува собствената си безопасност само за да го подразни. — Дай ми проклетото малцово мляко.

Той се засмя:

— Слушам, госпожо.

Веднага щом тя взе чашата от него, той дръпна седалката назад до край, за да направи място за дългите си крака.

Луна си глътна от освежителното питие. Вкусно.

— Е, кого търсим?

— Няма начин да не го видиш. Обикновен кафяв седан, обикновено на десет-дванадесет коли зад нас. Въобще не го искам зад нас в града. Ще е опасно за децата, а аз няма да рискувам. Ще си тръгна пръв.

Само мисълта за това й бе омразна, но ако се стигне до това, щеше да остави Джо да си тръгне. Те се нуждаеха от нейните грижи, а Джо можеше да се грижи сам за себе си. За щастие Джо направи няколко отклонения и те продължиха пътя си, без кафявата кола да ги преследва.

Завой след завой и пейзажът лека-полека се промени. Широките, натоварени магистрали отстъпиха пред тесни, почти безлюдни улици, които водеха към неравни асфалтирани пътища. Ако някой ги преследваше, несъмнено щяха да го забележат. Ала пътят зад тях остана чист.

Влязоха в Област Гостоприемство, но не видяха пътен знак към града, който търсеха и който комично бе наречен Визита. Обграждаха ги високи дървета, нарядко имаше само къщи и постройки, сякаш за да маркират живот. Очевидно бяха попаднали на задънена улица, а на Джо въобще не му хареса това.

Той се намръщи, отби и си сложи очила за четене с черна рамка. Взе картата и упътването от Луна и ги разтвори между тях.

— По дяволите, според картата трябва вече да сме пристигнали.

Главите им почти се докоснаха, когато Луна се наведе, за да погледне и тя. Луна постави пръст върху картата и посочи настоящото им местоположение.

— Изглежда трябва да продължим напред или поне докъдето пътят ни позволява.

— Не ми харесва това. Не видях нито една табела, на която да пише Визита. Що за град ще е, ако си няма пътни знаци? — той хвърли бърз поглед на пустошта наоколо. — Проклетата мелодия „Избавление“ започва да се върти в ума ми.

Луна почти се разсмя, но Джо изведнъж се стегна и смехът заседна в гърлото й. Погледът му срещна нейния, но бе така вледеняващ и железен, че тя се почувства неловко. Луна практически видя как косата му щръква, подобно на ръмжащо куче, усетило опасност.

Тя тъкмо щеше да го попита какво става, когато той се извъртя и някак си, без видимо движение, филипинското ножче се появи в ръката му. Със смесица от опасения и изумление, Луна се притисна назад към седалката.

После видя мъжа. Стоеше точно до прозореца на Джо и не се усмихваше. Господи, с тази черна брада, тъмен стъклен поглед и особен вид приличаше на зло видение. Сърцето на Луна заби лудо в гърдите й, после почти спря и замръзна заедно с цялото й тяло.

Джо нямаше такъв проблем.