Лори Фостър
Сърце на жена (14)

14.

Джо подаде на госпожа Грейди чаша кафе и седна.

— Децата не са тук в момента.

— Оо? — гостенката прехвърли дългата, тънка, сива плитка през рамото си и сръбна от кафето. — Вкусно. Къде казвате, че са децата?

Луна въртеше в ръце своята чаша.

— На лятно училище. Джули Роуз, учителката им, твърди, че са много умни, но за съжаление малко поизостанали с материала и ние всички решихме, че ще е най-добре…

На Джо му беше неприятно да види как Луна пелтечи от притеснение и я прекъсна:

— Трябва да ги вземем след около половин час.

— Ами, няма да ви задържам тогава — добродушните й кафяви очи огледаха първо Луна, после Джо. Прогони леката усмивка от устните си, прокашля се и продължи напълно сериозно. — Получихме анонимно обаждане, че вие двамата имате незаконно споразумение, което може да е вредно за възприемчиви деца.

Джо се усмихна до уши, не искаше да изглежда смутен, затова не премести погледа си от госпожа Грейди и не искаше да приеме отчаяния стон на Луна.

— Който и да се е обадил, ви е дал погрешна информация.

Тя отново пийна от кафето си.

— Какво е вашето споразумение тук?

Луна зяпна, а Джо я изпревари.

— Луна е чудесен настойник. Децата я обожават и тя обожава тях.

— А вие, господин Уинстън?

— Джо е…

— Какво не е наред? — попита Джо. — Както казах, те са страхотни деца.

Тъй като той отново я бе прекъснал, Луна му хвърли гневен поглед.

Госпожа Грейди се засмя:

— Възнамерявате ли да останете?

Джо остави чашата си и се изправи, което накара Луна да скочи на крака. Изглеждаше уплашена и изрече името му предупредително. Той поклати глава.

— Госпожо Грейди, не зная кой ви се е обадил…

— Странно, ние също не знаем. Ала тя смяташе, че щом вие двамата не сте женени, това може да вдигне доста шум.

Джо се стегна. Не бе планирал нещата точно по този начин, но няма да остави Луна да бъде критикувана заради слухове.

— Искате да кажете, че трябва да се оженим, за да може Луна да задържи децата?

Луна се ококори, отпусна се обратно на стола си и избъбри:

— Женени?

На Джо не му хареса ужасената й интонация, облегна се на масата и погледна госпожа Грейди.

— Защото ако случаят е такъв, тогава аз ще…

Госпожа Грейди прекъсна голямото жертвоготовно предложение на Джо с ново подхилване.

— Очевидно вие двамата не разбирате как действаме ние. Същото се отнася и за жената, която е направила анонимното обаждане, иначе нямаше да си губи времето. Моля, седнете и се успокойте. Няма нужда от целия този театър — обърна се към Луна: — Дали нямате бисквитки или нещо подобно за кафето?

Луна тъкмо бе седнала, но молбата на жената я накара да скочи отново на крака.

— О, да. С овесено брашно и стафиди. Ние с Уилоу ги направихме вчера. Остин слагаше вътре стафидите. Е, слагаше тези, които не изяждаше, разбира се…

— Чудесно. Ще си взема две.

Джо никога не бе виждал Луна толкова объркана. Преди тя бе хвърлила чинията по него и бе вдигнала голяма врява за нещо, на което другите не биха обърнали внимание. Бе се изправила пред Патриша и Дайна, без да й мигне окото. Бе приела две емоционално объркани деца и се бе отнесла геройски с тях, като че ли това е най-нормалното нещо на света. А сега заеква и се изчервява. Не му хареса. Каза:

— Извинете — и отиде в спалнята да си вземе риза. Поне ще се изправи пред инквизицията подходящо облечен, ако не друго. Никой не би го квалифицирал като подходящ настойник, поне не от пръв поглед. Знаеше, че е доста грубоват, а и проклетата обица не помагаше.

Слаба богу, че госпожа Грейди не видя татуировката на дупето му. Щеше да подчертае колко неподходящ е той за настойник на деца.

Когато се върна облечен, госпожа Грейди се усмихна:

— Значи вие спите тук долу, а?

Жената изглеждаше ужасно спокойна за човек, който провежда разпит.

— Точно така. Луна спи горе — Джо усети как лявото му око започва да играе. Прекалено голям е да дава обяснения. — Много сме дискретни пред децата.

— Наистина не ми влиза в работата, нали разбирате, но с това анонимно обаждане… Ами, помислих си, че е подходящ момент да намина. Не защото вие двамата имате връзка. В днешно време сме свидетели на какви ли не семейни отношения. И, повярвайте ми, според мен най-важното е някой да се грижи добре за децата.

— Ние го правим — увери я Джо. — Не че всичко е идеално, но се стараем.

— Да. А имало и някакъв проблем. Чух го пак от анонимното обаждане.

Луна постави чинията с бисквитите в средата на масата, за жалост тя издрънча доста силно, и се присъедини към тях.

— Уилоу и Остин все още се опитват да преодолеят загубата на майка си. Това е естествено, сигурна съм. С постоянната смяна на настойници и проблемите с някои съседи, те не са имали поне малко спокойствие, за да потъжат.

Госпожа Грейди си избра бисквитка, после попита:

— Съседи?

Джо се облегна назад и остави Луна да обясни. Сега тя бе по-спокойна, говореше стегнато и ясно. Обясни подробно за белите, в които се бе забъркал Остин, като през цялото време го защитаваше и играеше в негова полза. Продължи да разказва колко зряла е сестра му, след това сподели загрижеността си, че Уилоу не е имала време да бъде само едно младо момиче.

Разказа за плановете им да отворят езерото и евентуално да направят ремонт на къщата. Те искат децата да разберат, че планират бъдещето, защото настойничеството остава завинаги. Луна се надяваше да им дадат емоционална сигурност и те да престанат да се безпокоят за непривични за децата проблеми.

Джо изпита искрена гордост заради Луна. Неговата смахната Луна разбираше децата добре, по-добре, отколкото самата тя предполагаше, и когато погледна към госпожа Грейди, видя, че и тя е усетила същото. Милата му богиня на Луната бе направила огромно впечатление на социалната работничка, като просто беше себе си.

Когато дойде време да тръгват за училище, госпожа Грейди стана.

— Съжалявам, че изпуснах децата, но виждам как всичко върви добре — сплете ръце отпред и погледна първо към Джо, после към Луна. — Само едно нещо ме безпокои.

— Проблемите в градчето?

— Точно така. Не приемаме с лекота отрицателните отзиви. Фактът, че някой се обажда анонимно, за да ви злепостави, е по-обезпокоителен, отколкото самите думи. Действието предполага един от вас вече да си е създал враг тук, а това може да се отрази на Уилоу, на Остин или на двамата.

— Работя усилено по въпроса — каза й Джо. — Шерифът Скот Ройал е уведомен за проблемите. Освен това съм монтирал охранителна камера, която да заснеме всеки, който опита да се промъкне в имението, имаме и нови алармени системи и ключалки. Наблюдаваме децата доста отблизо и скоро ще успея да разбера кой стои зад тази вандалщина.

Госпожа Грейди позволи на Джо да я отведе до вратата:

— Искам да ме държите в течение какво става — подаде картата си на Луна. — Ако нещата се влошат, ако усетя опасност за децата тук, може би ще се наложи да ги преместим на по-безопасно място, докато проблемите се разрешат.

Луна пребледня.

— Аз самата бих го направила, ако смятам, че е необходимо. Но и аз ще се преместя с тях.

Явното вълнение на Луна раздразни Джо.

— Няма да се наложи. Аз ще се погрижа за всичко.

Спряха при колата на госпожа Грейди. Тя наклони глава и се усмихна:

— Вярвам ви, господин Уинстън — подаде ръка и на двамата, после се качи в колата. Запали двигателя и каза: — О, още едно нещо.

Луна попита:

— Да?

— Не видях икономката, Дайна Бел.

— Дайна не работи вече тук. Уволнихме я.

Джо се опита да изтрие нещастното изражение от лицето на Луна, като хвана ръката й и окуражително стисна пръстите.

— Разбирам — усмивката на Грейди ставаше все по-широка и накрая тя се засмя. — Мъдро решение според мен. Никога не ми е допадало поведението й. Но това предизвиква спекулации, нали?

Луна сбърчи чело.

— Анонимното обаждане беше от жена. Е, вече знаете кой е врагът ви.

Луна не пророни дума петнадесетина секунди, след като колата на госпожа Грейди се скри от поглед.

Джо знаеше какво си мисли тя и се подразни.

— По дяволите, Луна, не се търкалях с Дайна през нощта на пожара.

Луна не отговори нищо, но той разбра, че не е убедена. Хвърли му продължителен, многозначителен поглед, после го заобиколи и тръгна към къщата.

Джо закрачи след нея.

— Не беше жена. Нямам представа защо искаш да продължаваме да мислим, че е жена. Ако една жена може да ме надбяга и да ме пребори, тогава пусни куршум в задника ми, защото се отказвам от всичко.

Луна спря на верандата и му хвърли съжалителен поглед.

— Татуировка и рана от куршум? Горкият ти задник.

Той скръцна със зъби.

— Вярвай ми, зная разликата между мъж и жена.

Лека усмивка се появи на устните й. Огледа го с дързък сексуален интерес и промърмори:

— Да, знаеш я — скръсти ръце и посрещна ядосания му поглед. — Отказваш обаче да осъзнаеш, че е напълно вероятно да е замесена жена.

— Добре, отчасти може би — махна с ръка. — В планирането може би, само може би. Но в апартамента ми не нахлу жена. Ударът, който стоварих върху онзи човек, щеше да нокаутира жена.

Луна се смръщи, но се съгласи:

— Вероятно си прав.

— И не жена предизвика огъня. Няколко пъти пръстите ми се докопваха до натрапника, структурата на костите не беше женска — заяви той, след като усети, че тя е готова да приема логични обяснения. После си пое дъх и я погледна открито. — Знаеш ли кой според мен върши вандалщините тук?

Изражението на Луна застина, устните й едва се раздвижиха, когато попита:

— Кой?

— Бащата на Уилоу и Остин.

Луна зяпна:

— Баща им?

Мобилният телефон на Джо звънна, преди да успее да обясни теорията си. За жалост го бе оставил в спалнята на Луна. И двамата се сковаха, защото си помислиха, че може да са децата и нещо да не е наред.

Луна се окопити първа. Втурна се вътре и бързо се изкачи нагоре по стълбите. Чу тежките стъпки на Джо зад себе си. Телефонът вече звънеше за четвърти път, когато тя го грабна и натисна бутона.

— Ало?

Пауза, после женски глас попита:

— Луна ли е?

— Да. Кой се обажда? — задъхано се поинтересува Луна.

— Аликс, сестрата на Джо. Хей, сякаш си останала… без дъх. Прекъсвам ли нещо?

Луна се отпусна на разхвърляното легло. Джо я погледна, леко начумери вежди от безпокойство. Тя поклати глава към него.

— Здравей, Аликс. Не, нищо не прекъсваш. Бяхме на долния етаж, а Джо си бе оставил телефона на горния, аз изтичах…

— Оставил го е до леглото, а?

— Ами… — запъна се Луна и чу хихикане.

Със същата непочтителност, която Джо често демонстрираше, Аликс каза:

— Да, такова си е братлето. Радвам се да чуя, че всичко върви така, ъъ, добре.

Може би скандалното поведение им бе наследствена черта.

— Ако искаш да говориш с него, ето.

— Той се мотае отново, нали? — Аликс явно имаше склонност да театралничи, в ухото на Луна прозвуча огорчена въздишка. — Джо винаги се появява, когато се почувства като закрилник. Вярвай ми, познавам го добре.

Луна не можа да се сдържи и се засмя:

— Сигурна съм, че е така.

До нея Джо нетърпеливо скръсти ръце. Гъстите му мигли бяха притворени и му придаваха онзи чувствен, завладяващ вид, който й допадаше толкова много. Тя сви рамене. Аликс очевидно не бързаше да разговаря с него.

— Ами, май предпочитам да си поговоря с теб, Луна, така че кажи на Джо да се разкара.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Сякаш за да докаже думите й, Джо седна на леглото и извика силно, за да го чуе Аликс:

— Какво искаш, Аликс? Бързаме.

Още докато говореше, той грабна обувките и чорапите си и започна да ги навлича.

— Бързате, а? Толкова зле ми влияеш.

Луна отново се засмя:

— Не, няма предвид това.

— А как ми се иска — изръмжа Джо и Аликс се разхили пак.

Луна извъртя очи. Братът и сестрата си приличаха много.

— Не искам да бъда груба, Аликс, но имаме само няколко минути. Трябва да вземем Остин и Уилоу.

— А, хлапетата. Как се справя Джо с бащинството?

— О, не, той не… — тя погледна към него и се запъна. Всъщност, той се чувстваше удобно и бе любящ като истински баща. — Справя се чудесно. Децата го обичат.

— Разбира се. Че кой не обича Джо?

Толкова двусмислен въпрос. Луна се загледа безпомощно в Джо, после сви рамене. Тя със сигурност не може да му устои.

Аликс съжали мълчанието й и се прокашля.

— Луна?

— Да?

— Кажи на Джо, че пристигам на гости. Всъщност вече съм на път. Имам нужда от указания.

Луна се ококори.

— Оо… — обърна се към Джо: — Сестра ти пристига.

— Така ли? — той се засмя и се наведе към телефона, за да може Аликс да го чува. — Какво те накара да тръгнеш или трябва ли въобще да питам. Знаеш ли, с това любопитство ще си навлечеш беля някой път.

— Хей, Беля е второто ми име.

Луна се предаде. Подаде телефона на Джо.

— Сестра ти има нужда от упътване.

Джо го взе и отиде до плъзгащите се врати, които водеха към опасващата къщата веранда. Загледа се в езерото, докато игриво дразнеше сестра си и й даваше насоки.

Луна не бе сигурна дали е готова за среща със семейството на Джо. Струваше й се обвързващо, макар той никога да не бе споменавал подобно нещо. Взела го бе назаем и наистина не искаше да затъва по-надълбоко емоционално.

Джо затвори и пъхна телефона в джоба, после погледна към Луна.

— Хей, какво има?

Тя усети, че се е вторачила в него с копнеж, затова се насили да се усмихне и поклати глава.

— Нищо.

— Луна — той се приближи и я прегърна, — познавам те добре. Тормозиш се. Да не би смахнатата ми сестричка да те е разстроила с нещо?

— Не, разбира се, не — опита се да смени темата и додаде: — Аликс звучи наистина мило.

Джо я хвана за ръката и я изведе от стаята.

— Ужасна е, но аз я обичам. И ти ще я обикнеш. Обещавам ти.

Слязоха заедно надолу по стълбите. Тъй като закъсняваха малко, не си казаха нищо повече, преди да се озоват в колата на пътя. Луна постоянно поглеждаше часовника си, а Джо спомена:

— Престани да се безпокоиш. И с няколко минути по-късно да пристигнем, голяма работа.

— Безотговорно е.

— Не, човешко е. Свиквай. Понякога се случват леки неразбории. Не можеш да си съвършена.

Луна бе крива и достатъчно обезпокоена, само попита:

— Защо не?

Джо се засмя.

— Не е част от трудовата характеристика. Най-мъдрите хора на света са тези, които знаят, че ще направят грешки, особено в отношенията си с децата — Луна премести поглед встрани, а Джо продължи: — Хей, защо е тази тъжна физиономия? Все още ли се притесняваш за социалната работничка?

— Ами ако не се справя добре, Джо? — денят бе ужасен и наистина й въздейства. Ами ако децата отново останат без настойник, защото тя не е подходяща според госпожа Грейд? — Джо, какво зная аз за деца? Нищо. Абсолютно нищичко.

Той се пресегна и леко докосна бузата й с кокалчетата на ръката си.

— Няма значение колко опит имаш, мила. Ти си страхотен човек.

— Да, точно така — тя вдигна ръце, размаха пръсти и добави с мистичен тон: — Луна смахнатата. Луна всемогъщата, всевиждащата.

Възмутена се отпусна на мястото си, изпъшка и закри лице с ръце. От малко момиченце не бе изпитвала подобна несигурност. Отдавна бе приела себе си и при нормални обстоятелства се харесваше.

— Аз съм бивша асистентка на медиум, за бога! Знаеш ли какво работех преди това?

Джо отново се съсредоточи върху пътя, но попита:

— Какво?

Луна се завъртя на седалката, за да е с лице към него.

— Отсервирах маси. Преди това продавах бельо. А още по-рано бях модел на малка компания за глупаво бельо.

Изразът му се оживи от интерес.

— Вярно ли? Имаш ли снимки?

Тя го перна с юмрук и въпреки безпокойствата, усети как настроението й се повишава.

— Не, ала дори и да имах, нямаше да ти ги покажа. Те са от миналото, когато бях млада и слаба.

— А сега си стара и… каква? — хвърли й усмивка-убиец, от която стомахът й запърха. — Не-слаба?

— Добре го каза, Уинстън.

Джо се захили и я хвана за бедрото.

— Обичам вида ти, мила. Не го ли доказах вече?

Думата обичам я зашемети за миг, но тя се възстанови бързо, макар гърлото й да остана свито.

— Благодаря! — Божичко, звучеше като болна жаба. — Въпросът е, че нито една от тези длъжности не ми е дала квалификация за отглеждането на две деца.

Джо не премести ръката си; вместо това пръстите му започнаха да пробягват по бедрото й, да го щипват, да го галят. Плъзнаха се малко по-нагоре и повдигнаха плата на роклята й.

— Независимо от думите на някои прекалено квалифицирани детски специалисти, единственото нещо, което ти дава квалификация при отглеждането на малчугани, е самото отглеждане. И дори тогава ще е необходимо време, за да се доведе работата докрай и да се види колко добре си се справил, за да можеш да се наречеш опитен.

Луна едва успя да го изслуша. Съвсем скоро бяха правили любов и тя все още бе топла и нежна от изпитаните удоволствия.

— И така — продължи Джо, без да забележи разсеяността й, — ти си в играта, както всеки друг. Най-важните необходими качества ги имаш в излишък.

Луна се опита съзнателно да пренебрегне въздействието на тези силни, грапави пръсти и попита:

— Кои са те?

— Съчувствие, разбиране, състрадание и загриженост.

— Как е възможно някой да не изпита състрадание към Остин и Уилоу? Виж през какво са преминали…

— Точно така — усмихна й се. — А има и вярност, и отговорност. Те знаят, че могат да разчитат на теб.

— Разбира се, че могат. Та нали сме едно семейство.

Джо добави усмихнато:

— Търпение. Даваш им време да свикнат с нас, изслушваш, без значение колко въпроси задава Остин и колко спорят двамата.

— Те просто нареждат нещата — отговори тя, като пропусна комплиментите. Кавгите им можеха да са досадни, но вероятно всички деца бяха такива. Познаваше братовчедите на Джо, братята Уинстън. Макар и възрастни, те продължаваха да се хапят. Когато и Джо се включваше, те изглежда изпитваха безумна наслада да си разменят обиди. Защо едни деца на девет и четиринадесет да са различни?

Джо стисна бедрото й, за да привлече вниманието й. Гласът му бе тих, топъл.

— Ти също преливаш от обич.

По дяволите, ето я тази дума отново. Обич. Предпазливо, несигурна къде ще я отведе забележката й, тя прошепна:

— Така ли мислиш?

Той кимна бавно.

— Ти си най-обичливата жена, която познавам.

Луна удари на камък. Никакъв отговор не дойде до затормозения й ум.

— Това всичко е необходимо, нали? Сигурност, любов и разбирателство — той потупа крака й и я пусна. — Ти им даваш всичко това, а и много повече. Справяш се чудесно, вярвай ми.

Комплиментите, особено тези на Джо, повдигнаха духа й и я изпълниха с увереност, която й бе така необходима.

— Надявам се да имаш право.

— Разбира се, че имам — той зави по улицата към училището. — Имаш ли нещо против да ме оставиш, за да си прибера камиона? Днес ще е готов и без да обиждам колата ти, но в нея няма достатъчно място за краката ми. Искам да отида до магазина за охранителни системи отново, а и предпочитам да пътувам с моя собствен камион.

— Няма проблеми — след всички любовни думи, ще може да използва времето си без него, за да се съвземе.

— Проблемът е — продължи той, — че все още се безпокоя да не се случи нещо. Искам да ми обещаеш, че ще се приберете право в къщи и ще останете там до моето завръщане.

Луна нямаше нищо против природата му на защитник, но това отиваше твърде далеч.

— Джо, никой не ни е безпокоил през деня. Нашият човек удря само нощем, не помниш ли?

— Помня, че до сега е удрял само нощем.

Джо изглеждаше толкова решителен, че Луна се предаде.

— Добре, ще стоим в къщата. И без това ще трябва да приготвя вечерята, а и ще накарам децата да свършат нещо из къщи. Ти няма да се бавиш, нали? — не само Джо се безпокоеше. Луна също не обичаше той да е сам навън.

— Не, ще съм бърз, обещавам.

Познаваше Уинстън и знаеше, че той няма да се чувства добре далеч от тях, така че му повярва.

При пристигането им децата и Джули седяха на стълбите отпред.

Джо паркира до бордюра, после се вторачи в учителката и измърмори:

— Божичко, какво е направила със себе си?

Луна тъкмо се чудеше същото. Част от косата на Джули бе вдигната, част пусната, което й придаваше необуздан, някак привлекателен вид. Тъмните й очи блестяха от смях; лъчезарна, сладка усмивка грееше на лицето й. Руменина, която много й отиваше, обагряше бузите и правеше кожата й свежа. Беше прегърнала Уилоу, но вниманието й бе приковано към Остин.

— Изглежда… — Луна не успя да намери подходяща дума.

— Секси — измърмори Джо изненадан. — Представяш ли си?

Луна му хвърли бърз поглед, забеляза, че той е по-скоро изненадан, отколкото заинтересуван, и сви рамене.

— Да, никога не съм я възприемала по този начин.

— Съмнявам се някой друг да го е правил. Обикновено е толкова безлична.

Джо излезе от колата, заобиколи я и попита:

— Всичко наред ли е?

Остин скочи и се затича към него.

— Виж, имам обица като твоята!

Луна отиде до Джо на тротоара, видя изкривения кламер на ухото на Остин и започна да цъка:

— Какво означава това?

— Госпожа Роуз не ми позволи да си го продупча наистина. Каза, че засега кламерът ще свърши работа.

Джули се приближи към тях, ръката й все още бе на рамото на Уилоу. Хвърли един любящ поглед на Остин и каза:

— Доста напрегнат ден.

Горното копче на блузата й беше разкопчано, беше свалила сакото си и бе навила ръкавите. Малчуганът заскача до тях.

— Може ли да получа истинска обица като на Джо? Може ли?

Джули вдигна вежди, а Джо почувства как привлича вниманието и подръпна леко обицата си. Обърна се към Остин.

— Да, разбира се. Когато станеш на четиридесет.

— Ти на четиридесет ли си?

— Почти.

— Ама аз не искам да чакам толкова дълго.

Джули изпусна една въздишка към небето и така издуха дълъг кичур коса от лицето си. Беше малко потна, отпусната и изглеждаше много истинска и достижима.

— Остин, забрави колекцията си от буболечки вътре.

— О, да.

С безкрайна енергия, хлапето се затича към училището, а Уилоу изръмжа под носа си и изпрати поглед-убиец след малкото си братче.

Джули се засмя с обич.

— Остин предпочете да ми разказва как възнамерява да подражава на господин Уинстън, отколкото да свърши нещо полезно. Обици, ножове, уроци по бойно изкуство… Днес бе много буен.

— Днес беше невъзможен — поправи я Уилоу.

Луна се развълнува, особено след като Джули не отрече думите на Уилоу. Защо Остин се държи така лошо?

— Извинявай. Ще поговоря с него.

Джули кимна.

— В края на краищата той беше забавен, макар и буен. Накрая завършихме с гонка и мога да ви уверя, че е доста бърз.

— Ти трябваше да го гониш?

— Аз си избрах да го гоня. Това бе игра, нищо повече. Не се безпокойте. Момчетата на неговата възраст не могат да сдържат енергията си толкова дълго, преди мъжкото животно вътре в тях да се освободи — усмихна се и даде да се разбере, че не е много обезпокоена. — Всъщност, аз се забавлявах. Обичам да играя от време на време.

Джо се захили, после бързо се прокашля и започна да оглежда небето, паркинга, всичко друго, но не и Джули.

— Нямам нищо против лудориите на Остин. Уилоу не се чувства добре днес.

Луна чак сега забеляза, че момичето бе скръстило ръце на корема си.

— Какво има, Уилоу? Болна ли си? — пипна челото й, но нямаше температура.

Уилоу погледна към Джо, после встрани. Загледа се в краката си и сключи по-здраво ръце.

— Не, добре съм. Само ме боли корем.

Остин изтича от училището с квадратен картон, покрит с буболечки. Луна бързо се отдръпна, а Уилоу го заплаши да го сплеска, ако се приближи прекалено много — очевидно така се бе закачал през цялото време в училище. Джо се приближи, за да го разгледа по-внимателно и по този начин закри девойката с тялото си.

Луна се загледа в него, бе изумена. Инстинктите му на защитник на деца бяха много по-естествени от нейните.

— Използвахме само умрели буболечки — обясни Джули, — затова някои от тях са доста смачкани. Все пак Остин намери интересни видове.

В горния край на картона имаше голям прелетен скакалец с червени очи, който накара Луна да се свие.

— Това отива в багажника.

— Благодаря — каза Уилоу емоционално.

Джо прибра колекцията, после грабна Остин като чувал с картофи и го задържа под мишницата си.

— Дами, защо не оставите мен и Великия Ловец на Буболечки да приберем камиона ми? На връщане от магазина за охранителни системи ще купим пица за вечеря.

Уилоу направи цяло представление като сключи ръце пред себе си в знак на благодарност, но бе все така бледа и изтощена. Луна видя как Остин виси почти с главата надолу под ръката на Джо и пищи от радост, затова бързо се съгласи с този план.

Сбогуваха се с Джули. Тя вече се бе запътила към класната стая и само им помаха леко отдалеч.

На път за сервиза Остин остана изключително буен и шумен. Въпреки многократните молби на Луна да се успокои, той продължи да тормози сестра си, докато накрая Луна заяви съвсем сериозно:

— По-добре да го взема у дома с мен, Джо. Мисля, че няма да ти е приятно да возиш едно подивяло зверче със себе си.

Вместо да се укроти, малчуганът започна да се моли, да се оплаква и да дава необичайни обещания за ангелско поведение. Веднъж дори ритна седалката на Луна.

Луна го зяпна с широко отворени очи. Тя бе втрещена от силата и мощността на бърборенето му. До сега не й се бе налагало да се справя с подобно нещо. Несъмнено децата бяха шумни. Те са си деца. Зачуди се дали ужасното поведение на Остин не означава, че той вече не се страхува, че може да бъде отпратен. Дали вече не се чувства достатъчно близък с нея, че си позволява да я изпробва?

Искаше й се да има някои отговори. Искаше й се да е по-опитна. Хлапето отново ритна седалката й и тя извика, без да мисли:

— Остин.

Той замълча само колкото да примигне. За първи път му бе изкрещяла и те и двамата бяха искрено изненадани. Луна прекара ръка през косата си; беше смутена, объркана. Джо потупа крака й окуражително и, по дяволите, сякаш се подсмихваше леко.

Луна си пое дъх и каза по-спокойно:

— Покажи ми, че можеш да се умириш и да се държиш добре, тогава може би, само може би, ще ти позволя да отидеш с Джо.

Ако не му разреши да придружи Джо, ще накаже себе си, затова се молеше тактиката й да проработи.

Слава богу, стана. Луна бе така облекчена, когато той покорно излезе от колата, че се почувства отпусната, подобно на Джули преди малко. Джо я изненада, защото я спря, докато тя заобикаляше колата, за да се качи на шофьорското място. Хвана главата й отзад, повдигна лицето й и я целуна право по устните, за миг я дари с разтапяща целувка и после се отдръпна.

Той все още бе достатъчно близо, дъхът му я докосваше, когато промълви:

— Ще се върнем възможно най-скоро.

Луна се огледа наоколо. Остин стоеше до Джо, на лицето му бе замръзнал ужасен, смаян поглед. На задната седалка Уилоу бе залепила нос до прозореца и една полуусмивка трептеше на устните й.

Луна се прокашля, потупа Джо по гърдите и каза:

— Да, добре. Карай внимателно.

Винаги готов да копира Джо, Остин я придърпа. Когато тя се наведе, той прегърна врата й и залепи шумна целувка на бузата й. Дръпна късите си панталони нагоре и заяви с мъжки глас:

— Ще внимаваме. Не се тревожи.

Глупаво, но сълзи опариха очите на Луна. Уилоу излезе от задната врата и отиде при Джо. Без да каже дума, го прегърна, после седна на предната седалка и си закопча колана.

Джо изглеждаше много доволен от себе си.

— Хайде, Остин. Имаме работа да вършим.

Хлапакът заприпка до него към входа на сервиза.

— Жените се безпокоят, а? Затова ги целуваме за довиждане.

— Да. Безпокоят се — Джо постави ръка върху главата му. — Освен това ни е приятно да ги целуваме.

— Не беше лошо — призна Остин, но му бе трудно да го изрече.

Доволна въздишка се надигна в гърдите на Луна. Четиримата заедно образуваха семейство — чудесно, цялостно семейство. И независимо дали Джо Уинстън го бе предвидил или не, той стоеше в центъра на това семейство.

Остин го обожава, Уилоу му се възхищава, а Луна го обича повече, отколкото някога си бе мислила, че е възможно да се обича. Джо може и да не иска да си го признае, но и той се чувства по същия начин с децата. Може би и към нея. Само трябва да намери начин да го накара да осъзнае това. Е, край на честната игра.

По един или друг начин ще го накара да я обикне, защото в никакъв случай Луна няма да го пусне да си тръгне.