Лори Фостър
Сърце на жена (10)

10.

Луна изпусна вилицата си.

— Ами… аз не го познавам.

— Джейми познава всички — кимна Остин енергично, когато и Джо, и Луна го загледаха невярващо. — Наистина. И всички наоколо познават Джейми. Някои хора се страхуват от него, защото е тих и не се държи като другите.

— Повечето хора го харесват — Уилоу се усмихна на Джо. — Момчетата понякога ревнуват, защото всички жени се прехласват по него. Чувала съм Патриша да споменава как я побиват тръпки, защото той е толкова загадъчен и хрисим.

Джо се намръщи на Луна, сякаш току-що бе видял как тя се прехласва по Крийд.

— Интересен мъж — отбеляза Луна с цялата безпристрастност, която успя да събере, имайки предвид, че намираше Джейми за повече от интересен.

— Дойде тук един ден, когато Патриша говореше с господин Оуен. Леля ни изпрати навън на езерото, за да не й пречим. Взехме си кануто и гребяхме наоколо в търсене на костенурки и други неща. Изведнъж Джейми се появи на брега. Когато се приближихме, той се наведе на пристана и ни заговори наистина много тихо. Каза ми, че Патриша скоро ще си тръгне, но аз не трябва да се безпокоя. Просто да се обадя на братовчедката на майка ми. Не знаех кого има предвид, но той каза да се обадя на роднините и някой ще си спомни името.

Остин кимна:

— Съвсем скоро Патриша ни съобщи, че напуска. Обясни, че ще трябва да се преместим в приемен дом или нещо подобно, защото тя не може да остане повече.

— Каза, че за нас ще е най-добре, защото градът не ни харесва — Уилоу наведе глава към ръцете си. — Не ни бе лесно да не се разстройваме. Особено след като Остин бе изключително уплашен.

— Не бях!

— Направих както ми каза Джейми. Обадих се на всички, за които можах да се сетя, и ги попитах дали не искат да дойдат и да живеят тук. Никой не пожела — тя си пое дълбоко дъх и отново погледна Луна. Очите й бяха огромни, тъжни и прекалено сериозни, от което гърлото на Луна се сви на топка. — Продължиха да ми дават телефонни номера на други членове на семейството; най-накрая някой спомена твоето име и… ето те тук, точно както Джейми каза.

Луна не беше ревлива жена. Бе силна и решителна, гордееше се с живот според собствените й разбирания. Подобно на роднините на Тамара смяташе себе си за волна душа. Обичаше да се закача и да се смее, не вярваше, че е добре да си губи времето с неща, които не може да промени.

Въпреки това с мъка успя да преглътне сълзите си. Да бе дошла по-рано при Остин и Уилоу. Да им бе спестила…

Луна подскочи, когато Джо преплете пръсти с нейните и стисна ръката й. Уинстън се шегуваше с нея за способностите й на медиум, ала в този миг той прочете мислите й и разбра колко много се нуждае от докосването му.

Луна почерпи сила от докосването му и то бе достатъчно, за да не позволи на гласа си да затрепери.

— Не знаеш със сигурност, че Джейми е имал предвид мен.

— За теб говореше — кимна Остин. — Джейми знае всичко.

— Той каза, че ще дойдеш и ето те и теб — философски произнесе Уилоу.

Луна реши, че няма да може да отвлече вниманието на децата с друго и затова подхвана нова тема.

— Спомена, че при Патриша са оставали мъже?

— Тя флиртува с всички. Мисля, че харесва всеки срещнат мъж.

— Все им се лигави — намеси се Остин с преувеличено отвращение. — Както Джо ти се лигавеше на теб.

— Аз не се лигавя — сряза го Джо. Звучеше така възмутен, че Луна се разсмя.

Уилоу едва не бутна братчето си от стола. То бързо се поизправи, а Уилоу продължи, като му хвърляше гневни погледи.

— Предполагам, че повечето от тях също я харесваха, защото се връщаха често. Не и Джейми.

— Също и шериф Ройал — Остин направи гримаса. — Веднъж видях как Патриша му лизна ухото, но той я отблъсна. Това я влуди.

Джо присви очи.

— Ами Куинси Оуен? Целувала ли го е някога?

Луна преглътна с усилие. Очевидно Оуен бе женен, но вероятно това не би имало значение за жена като Патриша.

При споменаването на бащата на Клей, Уилоу замлъкна. Остин погледна сестра си, вдигна съчувствено рамене и пое топката.

— Често идваше. Понякога се оплакваше от мен или Уилоу, но понякога се появяваше, без да сме направили нищо. Не съм ги виждал цуни-гуни, но вероятно е така. Патриша целува всички.

Уилоу си пое дъх.

— Когато Патриша не мачкаше някой мъж, Дайна се заемаше с това.

Джо потърка брадичката си.

— Интересно.

— Не, ужасно е.

Откъснат от размишленията си, Джо погледна Остин.

— Луна, какво да е наказанието на Остин, че не остана в леглото си снощи?

Остин се изправи, едновременно уплашен и предизвикателен. Уилоу плавно стана от стола си и застана зад брат си. Преди секунди го избутваше от мястото му, но сега сложи ръка на рамото му и те образуваха един обединен фронт.

Децата изумяваха Луна. Те бяха емоционално пренебрегвани, но винаги бяха лоялни един към друг. Според нея това говореше много за братовчедка й Клоуи и любовта, с която ги бе отглеждала преди смъртта си.

Луна наблюдаваше Остин, но заговори на Джо:

— Може би посещението на шериф Ройал ще помогне на Остин да осъзнае грешката си. Ако излиза навън и се появят нови вандалщини… Ами, както каза Скот, Остин може да е основният заподозрян, дори да е невинен. Джо, ти имаш опит в работата с престъпници. Какво смяташ?

Остин погледна Джо толкова тъжно, че според Луна той нямаше да успее да му устои. Макар да бе як и корав, Джо не бе имунизиран срещу мълчаливата молба на малко момче — а това само го правеше по-симпатичен.

Джо направи строга физиономия.

— Смятам, че един мъж трябва да държи на думата си. Ако Остин ми обещае да не се измъква повече навън, аз съм склонен да му повярвам до доказване на противното. Остин?

Той наведе глава, мълчалив и изолиран от околните. Джо повдигна брадичката му и го накара да срещнат погледите си.

— Остин, никога, по каквато и да е причина, не трябва да се страхуваш от мен и Луна.

— Вие щяхте да ме накажете.

— Да, това означава да работиш в градината или да не излизаш от стаята си — момчето изглеждаше смутено. — Ти какво си мислеше, че ще направим?

— Ще ме отпратите. Или ще ме предадете на шериф Ройал.

Сърцето на Луна се сви.

— О, миличък, не! Никога няма да те отпратя, кълна се.

Остин се нацупи още повече.

Джо въздъхна.

— Първо, шериф Ройал не иска такива като теб. Винаги ще трябва да си проверява колата за кучешки изпражнения.

Остин се подсмихна, но продължи да мълчи.

— Той прибира престъпници, а както Луна каза, аз ги познавам и мога със сигурност да твърдя, че ти не си един от тях.

Остин погледна към Джо все още невярващо.

— Скот те харесва. Харесва и Уилоу. Когато му разказах за Клей и другите момчета, той обеща да ви наглежда, да направи всичко възможно те да не безпокоят теб или Уилоу отново.

— Така ли?

— Разбира се. Скот е човек на закона и това означава, че също като мен мрази хулиганите.

Луна прегърна Уилоу и каза:

— Остин, разбираш ли, че искам да остана и съм загрижена за вас?

Момчето я погледна, сви рамене и смънка:

— Предполагам.

Джо клекна пред него.

— Хубаво е да си предпазлив. И аз самият съм такъв тип човек. След време ще започнеш да имаш доверие на Луна, както аз й имам. Дотогава за всички ни ще е по-лесно, ако не даваме поводи на шериф Ройал да ни посещава за друго, освен приятелско бъбрене. Съгласен ли си?

— Да.

— Значи ще ми обещаеш да не напускаш къщата без нашето разрешение?

Най-накрая хлапакът кимна:

— Да.

— Чудесно! — Джо се изправи. — Ще си взема душ и ще се приготвя за тръгване. По-късно можем да поплуваме, а?

Остин грейна като коледна елха.

— Мога да ти покажа как се вадят миди от дъното на езерото.

— Наистина ли? Нямам търпение.

Сърцето на Луна се изпълни с радост.

— Деца, качвайте се горе, измийте се и се облечете. Имаме работа днес.

Те тръгнаха с усмивки и по-лека стъпка, което й даде надежда, че може би, с времето, нещата ще се оправят.

Джо хвана ръката на Луна и я обърна към себе си.

— Сърдита ли си ми?

— За какво?

— Заради подслушването.

О, божичко, да, макар да го бе забравила заради другата бъркотия.

— Не е трябвало да ни слушаш, Джо.

Ръката му обви тила й под косата. Почувства докосването на топлите, здрави пръсти и това, съчетано с интереса в разпаления му поглед, я накара да потръпне.

Приближи устните й към своите.

— Ако кажа съжалявам, ще помогне ли?

— Може би — тя вече почти бе останала без дъх, а той дори не я бе целунал все още. — Ако обещаеш да не го правиш отново.

Кисела усмивка изкриви устните му.

— Няма. Изглежда единственият начин да те разбера е да слушам личните ти разговори — гласът му стана по-тих и той докосна устни до нейните. — Никога не бих те наранил съзнателно, мила.

Лицето й пламна. По дяволите, искаше й се да го отблъсне, ала усещаше биенето на сърцето му до гърдите си и нежността на докосванията му.

— Не е хубаво да нараняваш, независимо дали е съзнателно или не.

Ръката му се плъзна от тила й към брадичката, а палецът му задържа лицето й неподвижно за една кратка, разтапяща целувка.

— Може би — прошепна той до устните й — ще те изненадам.

Луна си помисли за отношението му към Уилоу и Остин и издаде благосклонен стон.

— Вече го направи.

— Така ли? — наведе назад глава, за да й се усмихне доволно. — Ами, това е хубаво, нали?

— Не — Луна бавно се откъсна от ръцете му. — Въобще не е хубаво. Смущаваш ме и не ми харесва.

— Какво имаш предвид?

— Дай ми време, Джо.

Уинстън объркано се смръщи, а тя го заобиколи, като се надяваше да отвори малко място помежду им. Не че така щеше да оправи всичко, вече бе нагазила в дълбокото. Въпреки здравия си разум, тя бе направила нещо много глупаво.

Беше се влюбила в Джо Уинстън.

 

 

Джо извади мобилния си телефон и набра номера на сестра си чак когато се качи в камиона и се отдалечи от къщата.

Аликс отговори на третото позвъняване, звучеше сънено и недоволно.

— Какво?

Джо поклати глава.

— Аликс, почти обяд е, а ти си все още в леглото?

— Джо? Крайно време беше. Мама се безпокои за теб.

— А ти не? Засегнат съм.

Джо дочу скърцането на пружините на леглото, шумолене, после прозявка.

— Дааа, засегнат в главата — тя се подсмихна на собствената си шега. — Е, как върви? Настанихте ли се?

— Почти. Имаш ли химикалка и лист под ръка?

Той й даде телефонния номер в къщата, за спешни случаи. За повечето обаждания щеше да използва мобилния.

Докато надраскваше номера му, Аликс мърмореше, че не се е събудила напълно, за да вижда добре, после попита:

— Онази съпруга още ли е с теб?

Джо си знаеше, че преди да се откаже от тази шега, сестра му щеше да я експлоатира изцяло. Отказа да се хване и отговори простичко:

— Разбира се. Това е нейното семейство, не помниш ли, а не моето.

— Хей, не си се възпротивил на съпружеската история. Странно. Очаквах вече да си се изморил от нея. Това трябва да е твой личен рекорд, а?

— Пикла. Щях да те цапардосам, ако бях по-наблизо.

— Ха. Само опитай.

Джо се засмя. Звучаха почти като Уилоу и Остин и това го развесели. Знаеше, че Аликс се шегува, но се почувства принуден да каже:

— Луна е различна от повечето жени.

— Така ли? С какво? — в тона й се бе появила бдителност.

— Първо, тя няма доверие в мен.

— Умница. Вече я харесвам.

Джо се поколеба за миг, преди да признае:

— Освен това не иска да се обвързва с мен.

Аликс подсвирна.

— Може би трябва наистина да се ожениш за нея. Сякаш е специална жена.

— Не ставай многознайница! — Джо стисна здраво телефона. — Току-що ти казах, че не иска да се обвързва.

— С инцидентния секс, нали? Но едното няма нищо общо с другото. Жените изключват инцидентен секс, когато знаят, че е възможно да се влюбят в мъжа. Тогава става прекалено рисковано.

Джо присви очи и каза:

— Сякаш знаеш страхотно много за този инцидентен секс.

Тя се засмя.

— На двадесет и осем съм, братле. Проумей го. На двадесет и осем, красива, умна и упорита.

Джо не се съмняваше, че сестра му би могла да има само най-отбрани мъже, но това не се връзваше с инстинктите му да я защитава.

— Не искам да слушам.

— Добре. Да поговорим за Луна — чу се ново шумолене и Джо предположи, че е станала от леглото и обикаля стаята. Аликс винаги се разхождаше, когато трябваше да помисли. Имаше повече енергия от Остин и постоянно трябваше да е в движение. — Толкова си умен, защо не погледнеш какво се крие там? Връхлита те в апартамента ти и гони всички останали жени. Зная, защото се опита да прогони и мен, а това мирише на ревност, независимо как го нарича тя. Играе ролята на медицинска сестра, значи я е грижа за теб, а ти си непоносим, когато си болен или наранен. Кани те на това свое пътуване, значи ти има доверие.

Джо отдалечи телефона от ухото си, загледа се в него за миг, после го върна до ухото си.

— По дяволите, Аликс! Събуждам те от дълбок сън и ти веднага започваш да анализираш. Удивително.

— Такава съм си, а?

Джо се засмя.

— Добре де, след като знаеш всички отговори, кажи как да я накарам да престане да ме отблъсва?

— Ами. Предложи й истински брак.

Джо се задави и само за секунда камионът изви. Когато отново си пое дъх, изруга.

— Господи, Аликс, знаеш, че не искам да се женя.

— Не, не искаш да се жениш за онези празноглави и суетни жени, с които излизаше преди. Луна е различна, ти го каза.

Звучеше толкова убедена, че Джо изсумтя.

— Не разбираш.

— Разбирам, че е смутила покоя ти. Пиша й червена точка в моя бележник.

— Затварям — разбира се, че нямаше да го направи.

— Страхливец — тя знаеше, че няма да го направи.

— Зарежи това, Аликс. Не съм мъж за женене и ти дяволски добре го знаеш.

— Кой твърди това?

Луна. Но не искаше да го признае, не пред сестра си, не дори и пред себе си.

— Всички го твърдят — недоволно измърмори той. По дяволите, беше прекарал целия си живот на възрастен да убеждава другите какво е мнението му за брака.

— Ами, те очевидно не те познават така добре, както аз. Дълбоко в себе си ти си много чувствителен. Вярно е, трябва да дълбаеш доста дълбоко… — когато Джо изръмжа, тя се засмя, после бързо допълни: — Хей, почакай. Не затваряй още. Разговорът за брака ми напомня, че мама иска да знае какво да казва на другите ти жени, които продължават да се обаждат и да те търсят.

— Какви други жени?

— О, божичко, наистина си зле, ако дори не можеш да си ги спомниш.

— Аликс…

След дълга въздишка, тя каза:

— Предимно Амелия.

Господи! Мислеше си, че Луна я е подплашила.

— Амелия не вярва, че съм женен?

Аликс изсумтя:

— Тя е пиявица, Джо, не идиотка. Твърдял си пред нея, че никога няма да се ожениш.

— Така е — казваше го на почти всяка жена. — Амелия нямаше нищо против.

— И ти й повярва? Божичко! А аз те мислех за умен — Аликс започна да цъка неодобрително и го раздразни. — Обзалагам се, смятала е, че най-накрая ще те сломи.

— Е, сега има друго мнение — Джо би се почувствал голям използвач, ако не знаеше, че винаги е бил честен с Амелия. Нито веднъж не я бе лъгал, нито за секунда не си е мислил, че тя наистина го обича.

— Мама й каза, че си напуснал града. Амелия иска да знае къде си отишъл.

Джо се вцепени. Божичко, само още една жена му липсваше да се появи тук…

— Не се безпокой. Мама не й каза, пък и не знае точно къде си. Амелия твърди, че се безпокои за теб, защото си бил пребит.

— Тя беше с мен онази нощ — обясни Джо, но главата му бучеше.

— Не се тревожи, Джо. Мога да се справя с нея.

Джо изпусна дъха си. Идеята сестра му да играе ролята на негов защитник беше величава и страховита.

— Не се занимавай с нея, Аликс. Само й кажи, че съм женен и зарежи всичко.

— Мислиш ли, че ако продължаваш да го споменаваш най-накрая всички ще повярват и тогава дори няма да ти се наложи да предлагаш на Луна? Можеш просто да продължиш да се преструваш…

— Този път наистина затварям, глезло.

— Не, почакай! Искам да зная как се чувстваш. Зейн каза, че си бил съсипан.

— По-добре. Много по-добре — Джо осъзна, че това бе истината. Тази сутрин почти не бе трепвал от болка, освен когато го хванаха да сваля Луна.

Споменът почти го накара да се изчерви. Децата се появяваха в най-невъзможни моменти; значи трябваше да бъде изключително предпазлив. Щеше да му е още по-трудно, отколкото първоначално си бе мислил, да вкара Луна в леглото, защото не само че трябваше да я убеди, но и да намери подходящия момент. А подходящите моменти ще са доста малко с две деца, които обикалят наоколо.

Аликс го измъкна от това обезсърчаващо откритие.

— Шегата настрана, радвам се да го чуя, Джо. Не ми харесва това, че си пребит — гласът й стана по-твърд и осъдително непреклонен по прекалено познат начин. — Наистина ме вбесява, че някой се промъква към теб така. Ако някога пипна мъжа, който го е направил, можеш да се обзаложиш, че ще…

Джо чуваше този специфичен тон на Аликс от петгодишната й възраст. На тринадесет вече не можеше да се сборичка с другите момчета, ако тя бе наоколо, защото Аликс скачаше в средата и се опитваше да го защити, без значение, че те само си играеха.

Тогава се плашеше, безпокоеше се да не я ударят. А сега бе още по-обезпокоен. Мисълта Бруно Колдуел да се докосне до семейството му, до малката му сестричка, го изпълваше с бяс. Никога няма да се случи. Няма да позволи да се случи.

Джо прекъсна страховитите и невероятни заплахи на Аликс и каза:

— Погрижи ли се за всичко в апартамента ми?

Раздразнена, тя смени темата, обидена, че пита:

— Разбира се. Защо мислиш, че съм още в леглото? Стояхме там със Зейн до късно. Всичките ти важни неща са преместени при мен.

— Благодаря, сестричке.

— Длъжник си ми. Друго?

— Да — Джо се засмя, обмисли реакцията й и произнесе топло: — Обичам те.

Аликс замълча, после:

— Сигурен ли си, че си добре.

Обикновено Аликс търсеше Джо за съвети или помощ и той с удоволствие правеше каквото може за нея. Но този път му бе приятно тя да се включи. Малката му сестричка имаше доста добра глава на раменете си — когато не играеше негов защитник.

— Да, добре съм.

— Хубаво тогава — не звучеше напълно убедена. — Това ли е всичко?

Джо тъкмо щеше да затвори, но се поколеба.

— Още едно нещо.

Сестра му въздъхна с преувеличено нетърпение.

— Да?

Уинстън преглътна с мъка. Самоанализът бе дяволски труден.

— Не излизай с мъже като мен.

Дрезгавият, шеговит смях на Аликс прозвуча в ушите му.

— Обещавам ти, братле — след това допълни мило: — За късмет на всички жени няма други мъже като теб.

Тя затвори и остави Джо огорчен, но с усмивка до ушите на лицето.

Разговорът му с Аликс бе продължил чак до покрайнините на градчето. Той стигна до острия завой на шосето, но този път подкара нагоре и после надясно. Пред себе си видя табелата на Визита. От тази страна пишеше: „Непременно посетете Визита отново“.

Почти стигна до мястото, където срещна Джейми Крийд за първи път. Тъкмо си помисли за загадъчния мъж, и го видя отстрани на пътя, бе скръстил ръце на гърдите си и бе подпрял рамо на висока скала. Джейми изглеждаше сякаш го чака, което въобще не бе логично. Въпреки всичко Джо отби камиона към него и спря.

Тъкмо отваряше прозореца, за да поговорят, когато осъзна, че Джейми вече бе заобиколил колата и бе от другата страна. Мъжът отвори вратата и се плъзна вътре.

Дънките му бяха толкова износени, че на коленете се виждаха конците на основата. Сивата тениска висеше свободно, но не можеше да скрие жилава, здрава мускулатура, постигната вероятно с усилна работа, а не във фитнес зала. Тъмната му коса бе прибрана назад в опашка и така подчертаваше брадата. Едно обръсване въобще не би му навредило.

Джо вдигна вежди и се вторачи в него.

— Моля?

С небрежен интерес Джейми разгледа вътрешността на колата.

— Ще дойда с теб. Аз самият имам нужда от разни неща от склада за охранителни системи. Ленти, специални батерии и нови лещи, които сигурно някое животно е счупило.

Мъжът сложи колана си и зачака.

У Джо се надигна възмущение.

— Кой казва, че отивам в склада за охранителни системи?

Джейми вдигна поглед.

— Шериф Ройал.

— Оо… — значи мъжът не го бе предусетил? Джо поклати глава на себе си. Все пак не вярваше на тези глупости. — Защо не отидеш сам?

— Нямам кола. Няма кола…

— Защо нямаш?

— Не мога да я кача горе в планината.

Уинстън обмисли това и стигна до заключението, че Джейми Крийд определено е особняк. Кой възрастен няма собствен транспорт? Кой възрастен живее сам в планината?

— Можеш да си поръчваш нещата по интернет.

Енигматичните черни очи го огледаха.

— Тогава ще бъда лишен от компанията ти. А ние трябва да си поговорим, не мислиш ли?

Джо стисна волана с ръце:

— О, да, би трябвало да поговорим — имаше да казва няколко основни неща на този мъж, особено що се отнася до Луна.

Джейми кимна:

— Голяма загадка е.

Джо се предаде, отби камиона и спря.

— Кое е загадка?

— Всичко — той вдигна средната сгъваема облегалка, която Джо използваше за бизнес масичка. Надникна към струпаните лаптоп и няколко диска и продължи: — Имаш проблем с жените.

Джо се намръщи. Проклет мръсник, дето си пъха носа в чужди работи. Рязко затвори масичката и изръмжа:

— Имам.

Нещата между него и Луна не бяха съвършени, но ще ги оправи. Все ще успеят да стигнат до леглото и преживяването ще е приятно, а не мъчително. Трябваше да си повярва или щеше да полудее. Ако Джейми си мисли, че може да се промъкне и да се опита да узурпира връзката му, ще…

— Не, не Луна. Но има някаква опасност, всичко е объркано, трудно е да се разгадае — започна да бърника сензорните светлинки в купето, включваше ги и изключваше очарован. — Неясно.

Джо си пое дълбоко дъх, но не се почувства по-добре.

— Мога да те смажа от бой, Джейми.

— Няма.

Това накара Джо да навири нос, а мъжката му чест да настръхне от предизвикателството.

— Мислиш, че не мога?

Джейми не обърна внимание на заядливия тон и сви рамене.

— Може би — после му хвърли кос поглед. — Макар че аз самият не съм некадърник и не си мисли, че ще ти е лесно. Просто няма да ме удариш без причина, а такава не съществува. Следователно няма и бой.

Следователно няма и бой, изимитира го мислено Джо.

— Искам да стоиш настрана от Луна.

Това изглежда развесели Джейми, макар да не се усмихна. Просто имаше нещо в очите му, нещо снизходително и отстъпчиво.

— Не съм ти конкуренция.

— Дяволски прав си, не си.

— Големият въпрос е — промърмори той и, дълбоко замислен, пренебрегна гнева на Джо — кой те преследва.

Джо автоматично погледна огледалото за обратно виждане. Не видя друга душа на дългото, пусто шосе.

— Никой, по дяволите — беше сигурен, че се е отървал от опашката си, преди да влезе във Визита.

Джейми потърка брадата си, гледаше през прозореца, но очевидно не виждаше нищо.

— Всичко е замъглено в ума ми.

— Така ли, без майтап? — замъглените умове бяха запазена марка за всеки луд, който се шляе на свобода.

Сарказмът на Джо отмина незабелязан.

— Някой те наблюдава. Но… — поклати глава. — Един човек, двама, по дяволите, дузина. Не зная. И ангели са се намесили, откъслечно долавяне…

Въпреки скептицизма си, Джо попита:

— Бруно Колдуел?

— Не зная имена. В един миг е черен и зловещ към теб, към Луна, понякога дори към децата — Джейми стисна очи, което разкри на Джо, че той наистина се интересува от хлапетата. — Не зная, не ми харесва.

Изправен пред толкова много дрън-дрън, мозъкът на Джо започна да пулсира.

— Кой, по дяволите, си ти, Джейми Крийд?

Джейми отвори очи, но взорът му остана затворен. Изглеждаше отдалечен, сам, изолиран от Джо и всички останали. Уинстън го полазиха тръпки от такъв пуст поглед.

— Никой. Аз не съществувам.

На Джо му дотегна, прояви сприхавост:

— Какво, мамка му, означава това?

Джейми наведе глава, очите му се вторачиха в нещо вътре, което Джо не можеше да види. С тих и злокобен глас произнесе:

— Това означава, че ти ме принуждаваш да се показвам, а това е опасно за мен. Но децата… Около теб има заплетена паяжина, Джо Уинстън. Прекарал съм години в изчезване, но ще ти помогна, ако мога.

Джо стисна зъби.

— Но ти ще трябва да повярваш.

Джейми вдигна глава и прониза Джо с прокобен взор.

— И ще трябва да слушаш.

Макар да не му се искаше, най-накрая Джо кимна.

— Ами какво толкова? Да чуем.

 

 

Луна стоеше зад Джо и крепеше стълбата.

— Това ли е всичко, което каза?

— Наговори и много други налудничави неща, от които ми се прииска да халосам с юмрук лицето му. По дяволите… — Джо завинти и последния болт на детектора. — Джейми звучеше толкова сигурен, че ме стресна. Въобще не му вярвам, ала вярвам на инстинктите си, а те ми казват, че нещо става. Може би Джейми дори е вътре и играе някаква тайна игра, като ме предупреждава.

В детектора имаше черно-бяла видео камера с висока разделителна способност. Когато уредът усети движение, той включва видеото. Щяха да го включват през нощта или при отсъствията им от къщата.

Луна предположи, че Джо е изхарчил доста пари за това оборудване, но не знаеше колко точно струват подобни неща. Когато го спомена и поиска да му върне парите, Джо само сви рамене и каза, че може да си го позволи.

— Не, Джейми е свестен.

Джо се възмути.

— Луна знае всичко, вижда всичко?

— Не се подигравай. Ти имаш своите инстинкти, а аз своите. Моите инстинкти ми казват, че той е свестен.

— Ами, да, ти мислеше, че една жена се опитва да срита задника ми, доколкото си спомням. Бих казал, че инстинктите ти малко изопачават.

Луна започваше да обожава Джо, но понякога можеше и да я вбеси.

— Защо въобще не го харесваш?

— Джейми? Не го познавам достатъчно добре, за да твърдя, че не го харесвам, но въобще му нямам доверие — Джо нагласи камерата и сега те можеха да виждат предната част на къщата. Възможно бе да се наклони до деветдесет градуса и имаше повече от седемдесет градуса обзорно поле. Недостатъчно според Джо, но по-добре от нищо. — Каза ми много загадъчни неща и като съдя по страхотната техника, която си купи, планината му е крепост. Какво крие той там все пак?

— Попита ли го?

Джо изсумтя:

— Да. И получих още по-неясни отговори. Нещо за тъмнината вътре във всички нас.

Луна държеше стълбата да не мърда, а Джо слезе и изтупа ръце. На лицето и голите му рамене блестеше пот, а слънчевите лъчи разкриваха тъмните корени на косъмчетата. Избърса очи с мускулестата си ръка, после сложи длани на хълбоците си и огледа камерата.

Той бе висок и строен, силен и покровителствен. Луна се почувства много женствена до този мъж. Сърцето й глупаво се разтуптя, докато се взираше в него.

Божичко, беше зле хлътнала.

Тъй като Джо забеляза как го гледа, тя избъбри:

— Мисля, че Джейми вижда.

Джо подхвърли подигравателно:

— Той е умопобъркан, ако питаш мен.

— Но купи камера.

— Да! — раздразнен, Джо започна да събира кашоните. — Камера за отпред и отзад, нови патрони за бравите, аларма за вратата и прозорците… Както споменах, той ме стресна. Времето, прекарано в камиона с него, бе истинско преживяване за мен.

Луна въздъхна:

— Ще ми се и аз да бях дошла.

Джо се завъртя и я дари с мрачен и необуздан като гръмотевичен облак поглед. Изрече изключително категорично:

— Ти ще стоиш настрана от него.

Тя изви очи.

— Не бъди ревнивец, Джо! Той е интересен мъж, това е всичко.

— Ревнивец? — Джо се завъртя на пети, очите му горяха. — Това ли смяташ? Че ревнувам?

Уилоу се появи.

— Това вероятно смята цялото градче Визита след твоите крясъци. Сигурна съм, че поне половината от тях са те чули.

Джо изръмжа диво и Луна не би се изненадала, ако косата му щръкнеше.

— Искам ти и Остин да стоите настрана от Джейми Крийд. Този мъж е чалнат.

Уилоу отиде до Джо и го прегърна. За миг той изглеждаше изумен, ръцете му висяха сковано отстрани, но после я придърпа към себе си и я прегърна нежно. Луна се разчувства при вида на яките, почернели от слънце ръце, които мило обгръщаха момичето.

— Виждаш ли — похвали се той над главата на Уилоу, — тя оценява загрижеността ми.

Уилоу се наведе и се разсмя.

— Не. Просто исках да ти благодаря за видеото и касетите. Остин е на седмото небе — момичето го потупа по гърдите с небрежна проява на привързаност.

Луна си помисли, че Уилоу е на седмото небе. Очите й се бяха ококорили от неподправена радост, когато Джо донесе подаръците. Остин скачаше наоколо от щастие, ала Уилоу смяташе, че е зряла за възторжени излияния и само въздържано благодари на Джо, докато стискаше копие на „Мумията“ с Брендан Фрейзър. Уилоу и Остин веднага сложиха видеото и пуснаха касета. Джо бе купил и „Доктор Дулитъл“ с Еди Мърфи, както и два анимационни филма на „Дисни“.

Така естествено, сякаш го вършеше от години, Джо целуна Уилоу по челото.

— За мен бе удоволствие, сладурано. На път за вкъщи направих проверка и открих, че наблизо има видеотека, откъдето можем да вземаме под наем и други филми. Не бях съвсем сигурен какво харесвате вие с Остин.

— Закупените от теб са чудесни. Остин се е настанил за маратон.

Луна остана безмълвна от общуването на Джо с Уилоу. Той вършеше прекрасни, неочаквани неща и просто бе невъзможно да не го обича. И Уилоу бе усетила това. Вече имаше много по-топло отношение към него, а Остин се бе превърнал в сянка на Джо — само дето не можеше да се съревновава с „Мумията“.

Първоначално покани Джо да я придружи в това приключение с ясната мисъл, че той ще е сексуално изкушение за нея. Тя обаче не бе осъзнала, че Джо Уинстън ще изкуши сърцето й и близостта му ще я изпълни с такава смесица от емоции, та няма да успее да устои на притегателната му сила.

Луна се окопити и поклати глава. Трябваше да гледа децата, а не да въздиша по Джо.

— Остин може да гледа по един филм на ден, това е всичко. Не искам да стане телеман.

— Остин? — изсумтя Джо. — Едва ли. Напомня ми за сестра ми Аликс, постоянно експлозивно кълбо. Освен това ще се постарая да го ангажирам.

Най-накрая всички влязоха вътре, за да оправят къщата. Когато свършиха, тя блестеше и изглеждаше много по-добре. Сградата отчаяно се нуждаеше от боя и поправка на покрива, но с тях трябваше да се изчака известно време.

След обикновен обяд от печена пържола и картофи, Уилоу и Луна решиха да прегледат гардеробите в очакване на предстоящото им пазаруване. Жените тръгнаха да си преглеждат списъка, а Джо и Остин се запътиха към езерото. Плуваха с часове, преди да се довлекат изтощени обратно в къщата.

Луна разбра намеренията на Джо. Надяваше се да измори момчето толкова много, че то веднага да си легне. Обаче, това подейства на Джо. В десет вечерта почти заспа прав и въпреки че Остин изглеждаше също толкова уморен, намираше едно след друго извинение, за да не отиде в леглото.

Макар Джо да я уверяваше колко е добре, Луна настоя той да си ляга.

— Зная, че се чувстваш по-добре, Джо. Виждам го. Но ребрата ти са все още доста насинени и предпочитам да си почиваш повече.

Тъй като децата вече се бяха качили горе, Джо улови Луна до кухненската мивка. Приближи бедрата си и я прикова на място.

— Ще спя по-хубаво, ако си сгушена до мен.

Тихият му, дрезгав глас изпрати вълна от удоволствие по тялото на Луна, подкоси коленете и решимостта й. Вече бе стигнала до заключението, че няма да може да му се противопоставя винаги. Знаеше собствените си слабости. Не бе естествено да отказва на Джо. С всеки изминал час ставаше все по-трудно, така че по-добре да се предаде, като постави своите условия. Така ще може да владее положението.

Решението й да бъде с Джо Уинстън и разкриването му пред него бяха две различни неща. Тя си пое дълбоко дъх, за да подкрепи решимостта си.

Постави ръце на гърдите му, поглади го, наслаждавайки се на солидното доказателство за неговата сила и предчувствайки колко по-хубаво би било да го погали без всякакви бариери.

— В понеделник децата ще бъдат на лятно училище за три часа.

Джо замръзна. Ръката, която се промъкваше надолу по гърба й, се закова на талията й. Той престана да хапе лекичко ухото й и се отдръпна, за да види лицето й. В сините очи бързо се разгоря огън и той попита задъхано:

— Правилно ли разбирам какво казваш?

Джо изглеждаше толкова изумен, че Луна поруменя. Това я раздразни и тя прибави доза сарказъм към тона си.

— Не се шокирай. Нали към това се стремеше?

— Едно от нещата.

Какво означаваха тези думи? Тъкмо щеше да попита и той се наведе, за да види обърнатото й настрани лице.

— Желаеш ме сега, нали?

Луна се насили да го погледне право в очите и кимна:

— Винаги съм те желаела, Джо. Знаеш го.

Той сплете пръсти в косата й и допря чело до нейното.

— Страхотно добре успя да го скриеш.

Луна не искаше да се впуска в причините, поради които се е чувствала задължена да му отказва. Тези причини все още съществуваха, но вече не й изглеждаха важни.

— Мислиш ли, че можеш да изчакаш до понеделник?

Очите му заблестяха и на устните му се появи лека, чувствена усмивка:

— О, ще чакам. Ще умра в очакване, но пак ще чакам. Понеделник, а? — той притисна лице към шията й. — Още три дни. Седемдесет и два часа. Толкова минути, че не мога да ги преброя наум…

— Джо.

Той докосна устни до нейните и гласът му стана дълбок и дрезгав.

— Целуни ме, за да превъзмогна временно желанието си.

Разгорещената заповед й подейства като физическа милувка.

— Добре — Луна бавно вдиша и се повдигна на пръсти, за да го достигне.

Целувката бе изпълнена със сладост, с кротко обещание, докато Джо не плъзна устни над нейните и не пое контрола. Със стон той притисна таза си към корема й. Езикът му навлезе на дълбоко, поглъщаше я. Дъхът му, учестен и разгорещен, галеше бузата й. Ръцете му гладеха гърба й надолу към дупето, сграбчиха го и я приближиха към него.

Луна се прилепи, останала за миг без дъх, но пък това бе Джо и когато той я целуваше, тя усещаше толкова много неща: топлината му, аромата, овладяната сила на ръцете, непоклатимата крепкост на тялото.

Прочувственият му стон затрептя между тях.

— Желая те от векове, Луна!

— Няколко месеца — поправи го тя сред задъханите си вдишвания.

— Струва ми се, че е от векове — Джо я целуна отново, ненаситно, жадно. Телата им се докосваха от гърдите до коленете и тя усети потръпването му, възбудата, която се лееше от него.

— Господи, ужасно трудно е — дългите му пръсти се свиха, после с мъка пуснаха дупето й. Измърмори: — Искам да те докосвам навсякъде, но зная, че ако го направя, Остин ще се появи.

Луна наклони глава, за да го види. Възбудата грееше на лицето му, в проблясването на тези живи, притворени сини очи, върху тъмната руменина на бузите му, в потръпването на ноздрите. Външната проява на чувствата му я накара да ги изпита и самата тя.

— Къде да ме докосваш?

Той се загледа в нея, погледът му беше пламенен.

— Зърната ти, корема ти. И особено между краката, където е приятно и влажно заради мен — той затвори очи, като че ли изпитваше болка.

Луна потрепери и си пое дъх, преди да успее да произнесе:

— Бих искала това, Джо.

От думите й чертите му се сковаха, после той изстена.

— О, божичко… — обви я с ръце и се залюляха и двамата. — Не можеш да ми говориш такива неща, мила.

— Ти повдигна въпроса.

— Заради теб бе повдигнат — той се засмя, хапна ухото й, подразни го с език, после дрезгаво прошепна: — А сега очакваш да си легна? Сигурно ще стърча цяла нощ. Да, наистина имам предвид стърча.

Луна кимна.

— И за мен няма да е лесно.

Сексуалната възбуда правеше чертите му по-сурови, скулите му изпъкваха, а лицето му се изостряше. Тъкмо щеше да се наведе към нея, когато чуха стъпки по стълбите.

Джо се отдръпна назад със стон.

— Виждаш ли? Децата имат радар. По-добре да изчезвам в стаята си, защото състоянието ми не е подходящо за публика — повдигна брадичката й. — Не се оставяй да те изтощи. Ако имаш нужда да те заместя, ме уведоми.

Джо не й каза просто да сложи Остин в леглото и да забрави за него. Не й каза да заплаши детето с наказание. Подобно на нея, изглежда, разбираше, че нощните приключения на Остин са нещо повече от палавите лудории на едно хлапе.

Сърцето й така заликува, че я заболяха гърдите. Тя го дари с нова целувка, бърза и лека, по устните.

— Мога да се справя, Джо. Ти поспи.

Чуваше се как Остин приближава бързо и Джо започна да се отдръпва.

— Обещай ми да ме събудиш, ако имаш нужда от мен.

— Всичко ще е наред.

Той стоеше на прага на вратата на спалнята си, с една ръка бе хванал бравата, а с другата се подпираше на рамката.

— Обещай ми, Луна или няма да си легна.

Остин надзърна в кухнята, видя, че между тях има няколко крачки разстояние и въздъхна облекчено.

— Пак съм гладен.

Луна се засмя.

— Обещавам, Джо. Лека нощ.

Той й кимна, намигна на Остин и затвори вратата си.

След час Джо беше все още буден, когато чу Луна и Остин отново да обикалят кухнята. Това бе четвъртият им път и той чу момчето да взима участие в тих, искрен разговор. Джо чувстваше, че сърцето му ще се пръсне в гърдите. Сякаш всичко вътре в него бе натъпкано, неудобно и не на мястото си — заради Луна.

Нито една жена не му бе повлиявала по този начин и не бе много сигурен дали това му харесва. Пък и никога не бе играл ролята на настойник за две малки, нуждаещи се деца.

Стана, заслуша се до вратата, чу как Луна и Остин излизат от кухнята и тогава напусна стаята си. Долови думите на Луна:

— Всички имат лоши сънища, Остин. Дори когато си буден, те понякога те безпокоят, нали така?

— Да, особено когато изглеждат истински.

— Както съня за Уилоу?

Джо се промъкна зад тях, отново подслушваше и не му пукаше от това. Повечето светлини бяха изгасени, само лампата на предната веранда блестеше през прозореца, а слабата лампа на стълбите бе оставена да свети.

Остин бе пъхнал ръчичката си в ръката на Луна и те двамата вървяха боси около трапезарията, не бързаха, главите им бяха наведени надолу.

Остин кимна.

— Да. Сънувам, че не мога да я намеря, тогава един непознат идва и ми казва, че си е отишла също като мама и…

Слабото му гласче стана дрезгаво към края и той замълча.

Джо стисна очи, изпита болката на Остин, поразен до дъното на душата си заради емоционалните терзания на едно малко момче.

Остин преглътна, задиша прекалено шумно, а Луна чакаше. Най-накрая със стегнато гласче каза:

— Мразя този сън.

— И аз бих изпивала същото.

— Много ми липсва мама — стисна ръчичката си в юмрук и буйно изтри очите си. — Не искам и Уилоу така да ми липсва.

Луна спря до стълбите и седна на долното стъпало. Двамата с Остин се взираха един в друг известно време, преди тя да свие рамене.

— Извинявай, ако обиждам мъжествеността ти, Остин, но страшно много се нуждая от прегръдка. Смяташ ли, че е удачно?

Остин се поколеба, стъпваше ту на единия, ту на другия си крак. После изненада Джо като се промъкна в скута й и обви врата й със слабичките си ръчички. Луна го стисна силно, раменете й потръпваха леко. Джо дочу покашляне, леко подсмърчане, но не знаеше дали е Луна или Остин. Искаше му се да вземе участие в тази прегръдка, защото и той имаше нужда от нея.

— Мама ме прегръщаше така — шепнешком призна Остин. — Тя обичаше прегръдките.

Очите на Джо се навлажниха и той се отдръпна в другия край, преди да са го усетили. С глава, обърната назад, затвори очи и се опита да успокои биенето на сърцето си, сега то бе стигнало до гърлото му и го задавяше.

— Зная, че не съм майка ти — чу Луна да казва, — но ако нямаш нищо против, бих искала много прегръдки като тази.

Шепотът на Остин прозвуча сълзливо и неуверено:

— Ти ще останеш, а?

— Цяло стадо диви коне няма да може да ме отвлече от тук.

— Ами Джо? Ще остане ли? — преди Луна да успее да отговори, Остин продължи: — Искам да остане.

Джо стисна зъби и преглътна, но, по дяволите, нямаше никакъв ефект. Гърлото му бе стегнато и той знаеше, че очите му се навлажняват. Божичко, не бе имал сълзи в очите от… Не си спомняше последния път. Трябва да е било преди училище.

Луна подсмръкна.

— Не мога да говоря от името на Джо, миличък, но зная, че той много ви харесва. Дори като замине, ще идва да ни посещава, обещавам ти.

Дяволски е права, ще идвам, помисли си Джо.

— Той харесва езерото, а?

— Да, харесва езерото. Но харесва теб и Уилоу още повече.

Секундите тиктакаха, след малко Остин промърмори с прозявка:

— Уморен съм. Мисля, че съм готов да си лягам вече.

Стълбите изскърцаха при ставането им.

— Ще те завия, ако нямаш нищо против.

— Защото момичетата обичат да го правят?

— Точно така. И ако пак сънуваш нещо, ела и ми се обади.

— Добре.

Когато чу стъпките им над главата си, Джо отиде до стълбите. Застана с ръце на хълбоците, а мислите му кипяха във всички посоки. Трябваше да вземе някои решения и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Едно нещо бе сигурно — няма да мръдне скоро оттук. Както Луна се бе изразила, диви коне нямаше да го отвлекат от това място. Ще изчака със съобщението, че е променил плановете си. Луна ще се съпротивлява, знае, но въобще няма да мине. Остин иска той да остане. Може би Уилоу също. Най-накрая би могъл да убеди и Луна.

Никога не бе мислил, че е семеен тип, но сега… Иска му се да види как е. Иска му се да промени живота им. Иска му се — ами, доста неща. Значи ще остане, това е то.

Решението свали голяма тежест от сърцето му. Всичко ще се нареди. Ще се погрижи за това.