Лори Фостър
Сърце на жена (4)

4.

Една здрава ръка се притисна към устните й и Луна се събуди. Паниката изплува на повърхността, сурова и истинска, и тя се опита да изпищи, но едрото тяло, притиснато към нея не й позволи. Глас прошепна в ухото й:

— Шшт. Аз съм.

Тя замръзна, сърцето й запрепуска от облекчение, въпреки борбата й да се ориентира. Джо бавно освободи устните й и в почти беззвучна заповед промълви:

— Не мърдай.

Луна лежеше по гръб и очите й различаваха само сенките на луната върху тавана; остана за миг неподвижна. Божичко, какво се е случило? Защо шепти той? Уинстън се раздвижи и тя изведнъж се досети. В миг осъзна, че има някаква заплаха. Дочу слаб звук от кухнята, явно Джо щеше да разследва.

Луна го сграбчи, решена да не го изпуска от очи и да го държи настрана от опасности. Не се замисли, просто го направи. Ръцете й едва докоснаха топлото, мускулесто тяло и той реагира. Разтвори пръсти, постави длан над гърдите й и я принуди отново да легне на дивана.

— Не мърдай.

Охо! Джо звучеше смъртоносно, не чуваше добре познатият й глас, изпълнен със закачливи приканвания и разтапяща чувственост. Това бе друг мъж, знаеше, че той може да бъде такъв при нужда, това бе мъжът, нужен й да я придружи в Северна Каролина.

Твърд, неудържим, готов гърло да пререже — мъжът, който може да се справи с всяка една ситуация, мъжът, който се усмихва от въодушевление, когато се впуска в опасно начинание.

Луна бе наблюдавала тази страна от характера на Джо, когато той помагаше на братовчед си Зейн да се отърве от някаква заплаха. Джо Уинстън бе така смъртоносен тогава, толкова опасен, че тя почувства как се поддава на силата му.

Сега се изпълни с не по-малко страхопочитание. Все пак бе твърдо решена да му помогне, имайки предвид, че в момента той не беше в най-добрата си форма.

Бързо, без сянка или звук, Джо я остави. Луна се надигна на лакът, но не можеше да види или чуе друго, освен туптенето на собственото си сърце. Дланите й започнаха да се изпотяват. Тя се плъзна от дивана, приклекна на ръце и крака. Само да посмееш да се оставиш да те наранят, Джо Уинстън, мълчаливо се закани тя, аз ще… Ами, не знаеше какво ще направи. Образът на вече контузеното му, пребито тяло нахлу в ума й. Не му беше по силите. Той не бе в обичайното си състояние, непобедим…

Едва бе успяла да направи две предпазливи стъпки, когато се чу трясък и две тела се претърколиха покрай нея.

— Джо! — Луна скочи на крака и опипом потърси нощната лампа. Светна я, но тя веднага пак изгасна, защото Джо се хвърли върху едър мъж с маска, събори го върху масата и преобърна лампата. Луна нададе неуместен и изненадан писък. Лампата се удари в пода и крушката изгоря с пукот.

— По дяволите! — изсъска тя и забърза към кухнята, движеше се тромаво по пътя и се препъваше сред непознатата тъмнина на апартамента му, после с опипване намери ключа за лампата на стената. Флуоресцентната светлина премигна, заслепи я и заля двамата мъже с коса светлина и безформени сенки.

Джо беше отдолу. Здравенякът, който го бе възседнал, носеше черни кожени ръкавици и тъмна ски маска. Бе замахнал с огромния си юмрук и се целеше право в лицето на Джо.

Възможно най-странното чувство разтърси Луна. Страхът се стопи под вулканичния прилив на нажежена ярост; сърцето й заби с бавни, силни удари. Без мозъкът й да е дал разрешението, тя пристъпи напред, размаха падналата лампа и се приготви да удари главата на натрапника.

Не й се отдаде тази възможност. Краката на Джо обхванаха другия мъж и той изведнъж полетя към входната врата. Удари се в стената с тъп звук и остана замаян. Якото му тяло бавно се плъзна към пода.

— Джо! — Луна тръгна към него, но Джо се бе изправил отново и вървеше напред с тежки крачки, сякаш не бе получил и удар до сега. Никакво куцукане, никакво потъркване на ребрата. Гръдният му кош бе изпънат; раменете — прибрани. От него на вълни се излъчваше заплаха. Имаше онази ужасна лека усмивка, която не предвещаваше нищо добро.

Изглеждаше толкова масивен, як и заплашителен, че Луна затаи дъх от изумление.

Очевидно натрапникът бе почувствал същото, защото вече бе скочил на крака, стигна до вратата, лудешки задърпа бравата и широко отвори вратата. Джо го хвана, преди той да успее да се измъкне. Сложи ръка на рамото му, завъртя го и заби юмрук в носа му, което очевидно повлия зле на мъжа. Той изкрещя и политна назад през вратата, подпря се на стената в коридора и бързо се опита да възстанови равновесието си.

Джо също тръгна да излиза, настървен да последва натрапника.

— Джо!

Той не забави крачка.

Този глупак не знае кога да спре. Луна забърза след него. Паника, страх и раздразнение изпълниха гласа й при необуздания вик:

— Върви по дяволите, Джо Уинстън!

Джо застина за миг и й хвърли бърз, отпъждащ я, кървясал поглед. После очите му веднага се върнаха към нея самата. Той присви още повече очи, огледа я от главата до петите и обратно. Чак тогава Луна си спомни, че не е облечена. Идваше от леглото, където бе само с тениска със сребрист надпис: „Интуиция“ и черни сатенени бикини. И слава богу, защото Джо се разсея за миг и тогава се чуха тежките стъпки на натрапника надолу по стълбите.

Уинстън се сепна и отново прикова вниманието си.

— Стой вътре.

— О, не! — Луна се пресегна към него, но тъй като той бе почти гол, нямаше къде да го хване. Сграбчи парче плат от дъното на боксерките му и почти ги свали, защото Джо не забави крачка. Пусна го, не искаше да го остави с голо дупе.

— Джо… — мразеше да моли, но чу гласа си: — Моля те!

Луна се спусна и спря пред него, за да препречи пътя му. Тъпо. За секунда усети как раменете й се притискат към стената. Очите й заблестяха от отчаяние, тя обви и двете си ръце около мускулестите, твърди като скала бицепси.

— Ако тръгнеш след него, ще те последвам — заплаши го тя. — Чуваш ли ме, Джо Уинстън? Ще те следвам по петите, кълна се!

Ярост заля Джо. Притисна гърди към нейните, обгради я с възбудата, с гнева си.

— Ще правиш каквото ти се казва — изрева той, а Луна почти можеше да се закълне, че яростното му дишане разделя косите й.

— Не — чакаше, беше притаила дъх, предизвикателна, в очакване да види какво ще направи той при отказа й.

Джо стисна устни, ноздрите му потрепериха от гняв.

И двамата чуха как се захлопва външната врата на блока. Мъжът се бе измъкнал. Вероятно вече бе изчезнал в тъмнината на нощта. Имаше не една алея, по която да се впусне, сгради, зад които да се скрие. Колената на Луна се подкосиха от облекчение. Но само за миг.

Джо обви ръка около врата й и се вторачи безмилостно в лицето й. Дъхът му бе горещ, голото му тяло още повече. Помисли си, че усеща туптенето на сърцето му до гърдите си. От него прииждаха задушаващите вълни на смущението.

— Вече е избягал, Джо. Откажи се — той все още изглеждаше настроен за преследване, затова тя добави: — Трябва да се обадим на ченгетата.

— Можех да го хвана.

О, господи! Не бе подготвена да го види в такова състояние. Да знаеш какъв може да е и да попаднеш под ударите на това настроение бяха две различни неща. Луна се опита да поговори логично с него.

— Забрави ли, че си ранен? Ами ако приятелите му го чакат навън? Или ако бе извадил оръжие? — не можа да се въздържи и се намръщи с раздразнение. — Освен това си по проклетото си бельо.

— Е, и?

Вероятно на Джо не му пукаше за нещо подобно.

— Ами, съседите ти надничат да те видят.

Джо завъртя глава и видя любопитните лица на най-близко живеещите в ляво и дясно от апартамента му. Ръката му стисна врата й още по-здраво и тя застана на пръсти. Джо каза на един възрастен мъж:

— Ще се обадиш ли се на полицията, Роб? Някой нахлу в дома ми.

— Разбира се, Джо — Роб изглеждаше въодушевен, че ще може да вземе участие в събитията.

— Мерилин — обърна се той към жена над четиридесетте, с две деца, които надзъртаха зад нея, — извинявай, че ви събудихме.

— Няма нищо, Джо — тя хвърли поглед и на двамата. — Добре ли сте?

— Да.

— Не изглеждаш добре.

— Не е — каза й Луна и получи още един гневен поглед. Луна присви рамене, израз на известно извинение, но не голямо. Беше направила това, което смяташе за правилно. Би го повторила, ако се наложи.

— Добре съм — изрече отново Джо, после се обърна към Мерилин: — Съжалявам, че те обезпокоихме. Връщай се в леглото.

Жената хвърли на Луна любопитен и някак си съжалителен поглед и влезе вътре.

— Защо ме погледна по този начин? — попита Луна и се опита да пренебрегне факта, че Джо все още я държеше прикована до стената. Ръката му на врата й в никакъв случай не й причиняваше болка, но не би го нарекла и любовна прегръдка.

— Може би защото е по-умна от теб — отвърна Джо, обърна се и я побутна да влиза в апартамента.

На прага ритна вратата и я затвори, но не освободи Луна. Тя отново се озова притисната до стената и този път Джо не отстъпи назад.

— Никога, никога вече не заставай на пътя ми. Разбираш ли ме?

Би било много неразумно да го провокира, докато е в такова настроение. Би трябвало да го приласкае и успокои…

— Ти не си ми шеф.

Очите на Джо запламтяха гневно, синьото им определено заблестя от разтопена ярост.

— Можеше да те ранят.

Ревът му едва не спря сърцето й, но тя отново присви рамене.

— Не ме раниха.

Той изскърца със зъби и изръмжа:

— Луна…

Тя се пресегна и докосна лицето му с милувка като на пеперуда. Той бе топъл, жизнен. В безопасност. Гласът й потрепери, когато прошепна:

— Божичко, Джо, едва не ме уплаши до смърт.

Един мускул трепна по слепоочието му. Погледът му, който я изгаряше, се спусна към устните й и се задържа там. За миг си пое бързо дъх, след това още един път и внезапно започна да я целува.

Или по-скоро да я поглъща.

Тя се отпусна в ръцете му, сетивата й бяха обхванати от неговата пламенност, вкус и усещането за това, че е твърд като скала. Езикът му се впусна навътре, устните му се триеха в нейните почти брутално. Разгорещена длан се разтвори върху гърдите й и започна да масажира, да стиска, да оформя. Джо издаде стон, тя не бе сигурна дали от болка или удоволствие.

Луна се опита да призове ума си, но бомбардировката върху чувствата й бе прекалено голяма. Тя го желаеше това, желаеше него. Тазът му се притисна към нейния, настоятелно, движейки се като в пародия на сексуален акт и това съкруши волята й.

Тя обърна лице настрани, за да си поеме дъх и успя да вдиша горещата му, мъжка миризма.

— Джо…

Той отново завладя устните й, отказа да й позволи да мърда, да се отдръпне. Овладяна от атаката, тя се поддаде, обви и двете си ръце около здравия му врат и остана така. О, господи, да си бе припомнила как й въздейства целувката му, но не беше, и сега й бе прекалено сладко, за да се противопостави.

Предаде се и всичко се промени. Прегръдката му стана по-здрава, тези негови масивни ръце я държаха прилепена към тялото му, но тя вече се чувстваше желана, а не ограничена. Целувката му стана по-нежна, по-дълбока, по-бавна, по-дълга. Можеше да чуе бързото му поемане на дъх и своите собствени леки вдишвания.

Без предупреждение Джо раздвижи горещата си длан надолу по гърба й и я плъзна в бикините. Изумена от въздействието на дългите му пръсти, Луна се изви напред от изненада и нададе тих вик, но това не спря Джо. Той преглътна звука, бе възбуден от отговора й.

Пръстите му лекичко я стиснаха, после се плъзнаха в цепнатината, ниско, дълбоко и намериха вагината й с дръзко, омагьосващо движение. Луна потръпна в отговор.

Джо издаде тътнещ триумфиращ звук и вдигна глава. Погледите им се срещнаха, нейният се разтапяше, неговият гореше. Той бавно пъхна пръста си в нея… и на вратата се чу тропане.

— Полиция. Отворете.

Без да помръдва, Джо стисна очи и изръмжа:

— Чук-чук.

Луна потрепери от главата до петите. Пръстът му все още бе в нея, надълбоко — горещ, възбуждащ. Промълви:

— Аз… предполагам, че това се въртеше в главата ти.

— Нищо подобно — той два пъти си пое дълбоко дъх, после я погледна отново. Ръката му леко се раздвижи, докосна чувствителната, интимна плът.

— Това, което искам да направя на теб, с теб, е нещо много повече от чук-чук, скъпа. Много повече — задържа погледа й прикован към своя и бавно отдръпна ръка с продължителна, чувствена милувка. — Ще запомниш това, нали?

Луна нямаше представа какво има предвид той, но самата идея едновременно я изплаши и развълнува. Джо отстъпи назад, побутна я встрани и отвори вратата.

Вратата.

Луна не можеше да диша, бе по-възбудена от който и да е друг миг в целия си живот, а се озова пред двама млади полицаи в униформи, които започнаха да се взират в нея.

Божичко! Тя се изчерви. Ако преживее тази нощ, със сигурност ще удуши Джо по-късно.

— Извинете ме — промърмори Луна с всичкото си достойнство, което успя да събере при тези обстоятелства. Мислите й бяха разпилени, тялото й бе така изтръпнало, че виждаше единствен изход в скромността. С разтреперани крака се запъти към дивана и взе един чаршаф, за да се увие с него. Джо, дяволите да го вземат, стоеше пред тях с ерекция, която дори и слепец не би пропуснал да забележи.

Полицаите набързо го огледаха.

— На точното място ли сме попаднали?

— Да. Заповядайте — Джо отстъпи назад и им отвори широко вратата. По боксерки се чувстваше толкова удобно, колкото и когато бе гол. И някак си, въпреки факта, че бе разсъблечен, въпреки синините и рошавата от сън коса, той изглеждаше по-внушителен и много повече господар на положението от двамата полицаи.

— Аз съм полицай Кларк, а това е полицай Дентър. Имало е взлом?

— Точно така — Джо хвърли критичен поглед към Луна. — Освен това едва не хванах копелето, но на някои не им е ясно кога да не се пречкат на пътя ми.

Луна вдигна брадичка, обидена и още по-смутена от изпитателните погледи на ченгетата:

— Не си във форма, за да се правиш на голям мъжага.

Един от полицаите се съгласи с нея:

— Права е. Изглеждате сякаш ви е стъпкал слон.

— Но не сега — отбеляза колегата му. — Това са стари рани, нали?

— Да, и се обзалагам, че са от същия задник, който ме посети тази нощ.

Джо ги въведе накратко в историята.

Полицай Дентър скръсти ръце на гърдите си.

— Значи въпреки че сте бил пребит почти до смърт…

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

— … сте успял да се биете с този мъж и да го изгоните?

Джо сви рамене и призна:

— Аз съм от бранша. Знам си работата — без много да разкрасява, той разказа на полицаите за различните си длъжности.

Луна бе възмутена, че и двамата изглеждаха впечатлени и започнаха да го гледат с уважение.

— Значи някой не ви харесва?

— Много хора не го харесват — Луна направи гримаса. — В този миг включително и аз.

Дентър кимна към чаршафите на дивана.

— Виждам.

Джо изстена и отново привлече вниманието му към себе си.

— Добре ли сте?

Уинстън закуца към дивана, внимателно седна на меките възглавници — точно там, където Луна бе спала преди.

— Ако имам късмет, ще живея.

Другото ченге се приближи.

— Някой от вас да има нужда от линейка? — говореше и на двамата, но гледаше насинените ребра на Джо.

— Добре съм — настоя Джо. — Трябва да е влязъл през кухненския прозорец. Не е успял да вземе каквото и да е и си тръгна, без да каже и дума.

— Значи смяташ, че е опит за кражба?

Джо поклати глава:

— Не, мисля, че бе тук по съвсем различна причина.

— Да ви довърши?

— Най-вероятно.

Луна потрепери при пренебрежението, с което Джо изрече думите.

— Носеше ски-маска и черни кожени ръкавици, така че няма да намерите никакви отпечатъци. Но си помислих, че ще искате да го знаете, все пак.

Ченгетата се спогледаха.

— С право ни се обадихте, но…

— Да, зная. Ако никой не е видял нищо, няма да можете да се захванете за нещо.

— Ще проверим за свидетели — каза му Дентър и тръгна към кухнята. Полицай Кларк го последва.

Луна използва момента да се премести. Тя се отпусна на дивана до Джо, диванът хлътна надолу и той изстена. Тя поклати глава, сложи възглавница върху скута му, за да му придаде малко приличие, независимо дали го иска или не.

— Погледни се! Преди няколко минути се биеше на подиума като световен шампион, а сега едва успяваш да си поемеш дъх.

— Преди минута бях с голямо количество адреналин — облегна глава назад на дивана и уморено затвори очи. — Освен това се безпокоях, че може да те нарани. Болката ми беше второстепенна грижа.

Той се е безпокоял за нея? И защо, божичко, това да има някакво значение? Все така невъзможен е, настойчив…

— Наистина ли?

Джо изсумтя с искрица смях:

— Недей да звучиш толкова изненадана, мила! Не искам да те наранят. И в най-напечения момент тялото просто поема командването — без да сменя позицията си, той я погледна с премрежен поглед. Гласът му се снижи до гърлен шепот. — Гняв, похот. Въздействието им е почти еднакво. Получаваш доза ендорфин и това действа като обезболяващо.

— Но сега си плащаш.

Той примигна и докосна ребрата си: Да.

Полицаите се върнаха.

— Изглежда, че наистина е влязъл през прозореца. При това разположение на кофите долу, не му е било много трудно да се изкачи по стената и да използва перваза на прозореца, за да се повдигне.

— И аз така си помислих.

— Ако сте знаел, че сте забъркан в неприятности, защо не е бил залостен кухненският прозорец?

— Сигурни ли сте, че не е бил? — попита Луна.

— Не изглежда да е прилагана сила. Мисля, че е разрязал мрежата и е влязъл направо вътре.

Джо вдигна рамене:

— Държа ги залостени. По дяволите, навън е деветдесет и пет градуса^[1], а аз имам климатик, така че никога не отварям прозорците. Но някоя от дамите може да го е отворила по-рано.

— Дами? — полицаите погледнаха към Луна.

С глас, изпълнен с отвращение, тя махна с ръка към Джо.

— Около него има тълпи жени.

Полицай Кларк измъкна бележник. Устните му се изкривиха, докато се опитваше да преглътне усмивката си и да изглежда сериозен.

— Ъ-ъ… това включва ли и вас, госпожице?

— Не — Луна енергично поклати глава, за да подчертае изреченото, ала Джо произнесе почти едновременно с нея:

— Да.

Луна скръсти ръце на гърдите си и го погледна гневно:

— Не!

Джо й намигна.

— Дай ми още няколко дни.

Мъжете си хвърлиха заговорнически поглед и се засмяха. Полицай Кларк се прокашля:

— Жена ли ви нападна? Знаете ли, не бих бил изненадан.

— И аз точно това му казвах — кимна Луна доволна.

Джо извъртя очи.

— Абсурд! Жените, които познавам, не ме желаят мъртъв. Вярвайте ми. Освен това той седна върху мен, зная, че е мъж, не жена — хвърли поглед към полицаите. — Доверете ми се, знам разликата.

Дентър се засмя:

— Никога не подценявайте жените. Те са хитри при инсценирането на събитията и при използването на мъжете, така че да се хванат — преди Луна да може да намери подходящ начин да покаже обидата си заради всички жени, Дентър тръгна да излиза от стаята. — Ще проверя и останалата част от апартамента ви.

— Добре. Макар че няма много за проверка. Само спалнята и банята.

— Той въобще ли не успя да излезе от кухнята?

— Не. Тъкмо задрямвах, когато чух шум, и дойдох да проверя. Беше стигнал само до кухненската врата, когато го открих.

— Все пак ще погледна. Установен ред.

Полицай Дентър се отдалечи, а Джо довърши доклада с полицай Кларк. Разказа му за Бруно Колдуел, мъжа, който той подозираше, че стои зад настоящите му болежки. Сподели историята си с Колдуел и даде общо описание, включително височина и тегло, а те съвпадаха с размерите на техния нощен посетител. Луна осъзна, че Джо не може да даде повече подробности, защото не е виждал този мъж известно време. Спомена, че не знае за други отличителни белези, освен гадния характер и много неприятно лице. Разказа и подробности от нападението преди няколко дни, чиито белези бяха все още бяха видими по тялото му.

Луна се обезпокои много от последното, изправи се и се заслуша. Бруно Колдуел изглежда бе изключително лош човек, а фактът, че вече бе нападал Джо веднъж и вероятно искаше да го направи отново, стягаше гърдите й от безпокойство. Може би Джо беше прав; отпътуването може би ще е толкова полезно за него, колкото и за нея.

Полицай Кларк затвори бележника си.

— Нисък, як, мургав и подъл е описанието на половината мъже, които преследваме, но все пак ще държим очите си отворени за вашия нападател.

— И грозен. Много грозен.

— Разбрах — Кларк замислено хапеше горната си устна, после каза: — Мисля, че не трябва да изключваме и други възможности.

— Жени ли? — поиска да узнае Луна.

Кларк дипломатично сви рамене:

— Само споменавам, че ако съм на ваше място, бих внимавал много; и никакви отворени прозорци.

— Не се тревожете — увери го Луна. — Няма да пусна нито една жена да влезе тук, докато Джо не набере отново скорост.

— Остави това — смръщи се Джо и се изправи на крака, като изсумтя от болката. — Няма да сме тук, така че е безсмислено да говорим.

— Напускате града? — Дентър вдигна вежди при влизането си в стаята. — Апартаментът е чист, освен един незаконно притежаван нож на нощното шкафче.

— Ножът е мой — каза му Джо.

— Носите го със себе си?

— Винаги.

— Бива ли ви с него.

— Много.

— Знаете, че е незаконен.

— Да.

Дентър погледна Кларк, после и двамата свиха рамене. Луна предположи, че няма да го призоват заради ножа. След това Дентър каза:

— Ако ви хванат с него, ще ви го отнемат.

Джо кимна:

— Щяхме да заминаваме след няколко дни, но вече е по-добре да заведа Луна на безопасно място, така че заминаваме преди зазоряване.

Луна отвори уста от изумление.

— Ама Джо, ти едва вървиш…

Той й хвърли леден, заповеден поглед.

— Мога да стигна до камиона без проблем. Ти ще шофираш. А аз ще накарам Зейн да се домъкне тук и да ни помогне с опаковането — той подаде ръка на всеки от полицаите. — Оценяваме помощта ви. Ако научите нещо, можете да ме намерите на мобилния телефон.

Джо продиктува номера си, а Кларк го записа.

— Изглежда ми умен ход — каза Дентър и хвърли предпазлив поглед към Луна, — ако смятате, че двата случая са свързани.

Кларк кимна.

— Не ви съветвам да преигравате, но ако все пак сте планирали подобно пътуване… — и той също кимна към Луна — може да го осъществите сега, за да сме сигурни, че всички ще бъдат в безопасност.

— Това е нелепо! — Луна последва мъжете, които тръгнаха към вратата с, както й се стори, мъжка снизходителност. Чаршафът й се влачеше след нея, мотаеше се около краката й и едва не я препъна. — Със сигурност мога да се погрижа за себе си. Освен това никой не преследва мен. Искат да наранят Джо, а той не е достатъчно добре, за да пътува. Не е добре, за каквото и да е.

Кларк потри горната си устна, за да прикрие усмивката си.

— О, не зная дали бих се изразил така.

— Става — Дентър не се постара да прикрие закачката си. — От това, което видях, ще оцелее.

Полицаят потупа Джо по рамото.

— Но ти не се преуморявай, а ние ще ви уведомим, ако попаднем на нещо.

Веднага след като останаха сами, Луна се развилня:

— Да вървиш по дяволите, Джо, това не е игра!

Той я хвана за врата и си открадна една целувка. Тя тъкмо си бе поела дъх, за да изсипе проклетии, когато той каза:

— Не искам да рискувам с теб, Луна — потри с големия си палец, топъл и нежен, тила й. — Няма да мога да се оправя, ако ти се случи нещо.

Тя остана безмълвна, докато той закуцука покрай нея и се запъти към телефона в кухнята. Джо звучеше толкова строго, че тя вдигна ръце, сякаш се предава.

Той сложи слушалката до ухото си и зачака, а Луна му посочи часовника.

— Осъзнаваш, че е два часа посред нощ, нали?

Джо само сви рамене, започна да й казва нещо, но после се захили:

— Здравей, Зейн. Какво става, брат’чеде? Наистина ли? Хей, по дяволите, не знаех, че е два — той намигна на Луна, докато изричаше тази дръзка лъжа. — Значи… си беше легнал? Така ли? Ами, докарай нещастния си задник тук, защото искам една услуга от теб.

Луна усети, че Джо истински се забавлява. Тя се врътна на пета и отиде в кухнята. Мислите й гъмжаха от смесица на безпокойство, очакване и тревога. Искаше й се да бъде с децата. Те се нуждаеха от нея сега, не по-късно. А и искаше да отдалечи Джо на безопасно разстояние от този, който възнамеряваше да го нарани. Не можеше да понесе мисълта да му причини още болка, а в същото време й се искаше да се погрижи за него.

Глупаво, глупаво, глупаво. Само защото Джо не е непобедим мъжага, за какъвто тя винаги го бе смятала, не означава, че той изведнъж се е опитомил и е готов за отдаденост и вярност.

Само защото се безпокои за нея не означава, че му се иска тя да върне услугата. От това, което знаеше за Джо, в мига, в който на някоя жена й дойде идеята да го укроти, той я напускаше.

Не трябва да забравя това — преди да започне да се влюбва в едрия мъж. Няма да бъде като Луиз, изпълнена с горчивина, след като разбере, че той иска само секс. И няма да бъде като Амелия, способна да приеме половинчати мерки. Самата идея бе достатъчно смущаваща и трябваше да се заеме с нещо, за да я пропъди от ума си.

Джо я откри след петнайсетина минути облечена с черни дънки и тъмно червена копринена блузка без ръкави. Обиците й бяха модно изработени от паунови пера и сребърни халки. Беше на чешмата и миеше зъбите си.

С близост, която някак си се бе оформила между тях през последните два часа, Джо плъзна ръка под косата й и нежно присви пръсти около тила й.

— Зейн ще бъде тук след няколко часа. Сега тръгва.

С четка за зъби и уста пълна с паста, Луна му хвърли най-неприязнения си поглед. Джо все още не стоеше стабилно, а тъмните кръгове правеха сините му очи по-хипнотизиращи от всякога. Той бе изтощен физически, уморен и имаше нужда от време за възстановяване, а не дълго и уморително пътуване. Но Джо беше като булдозер щом веднъж реши нещо и тя просто не знаеше кое е най-добре. Чувстваше се притисната в ъгъла и мразеше това.

Като не получи отговор, Джо додаде:

— Тамара ти изпраща много поздрави.

Луна се съсредоточи върху плюенето и изплакването на зъбите си. Не можеше да си спомни друг мъж да се е мотаел около нея, небрежно потривайки тила й, докато тя си мие зъбите, но тя и никога не бе срещала друг мъж като Джо.

Когато свърши, го заобиколи. Неговата ръка се отпусна встрани.

— Вече съм готова. Не съм вадила много неща от колата. Кажи какво искаш да направя.

Джо кимна. Изражението му бе търсещо, решително, но и закачливо.

— Добре. Събличай се и ела в леглото ми.

Тя рязко се обърна с лице към него. Ъгълчето на устните му беше леко извито, като че ли той само искаше реакция от нея, нещо различно от очевидното й кисело настроение.

— О-о, имаш предвид при подготовката за пътуването? — той лекичко перна върха на носа й. — Разбира се.

Заедно извадиха куфарите му. Докато Луна сгъваше няколко чифта дънки, тениски и къси панталони, Джо се облече. Тя забеляза, че той е много по-чевръст сега, може би се чувстваше по-добре. Обичайната му мъжка грациозност липсваше, но приключи с обличането, без да стене и сипе проклетии прекалено много.

Луна го погледна и попита:

— Ще вземеш ли още едно обезболяващо?

— Не, по дяволите, искам да съм бдителен — сръчно закопча широкия си черен кожен колан. — Не съм убеден, че нашето приятелче няма да се върне.

— Не е необходимо да го казваш с такава наслада.

Той вдигна поглед към нея, после взе ножчето от нощното си шкафче и го плъзна в предния си джоб.

— Вярвай ми, нищо друго няма да ми донесе повече удовлетворение от това да пипна Бруно… освен ти гола и желаеща ме.

Тя едва не го удари.

— По дяволите, Джо, престани със сексуалните намеци, а?

Той се обърна, отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади кутийка презервативи. Хвърли ги върху купа дрехи в куфара.

— Искам да знаеш, че те желая. Това бе сделката ни, помниш ли? Аз идвам, а ти се примиряваш с моите опити за прелъстяване.

— Прелъстяване? Почти очаквам да ме халосаш по главата и да ме влачиш за косата.

— Ще подейства ли?

Зъбите й изскърцаха.

— Не. И защо аз? Според мен тук имаше две желаещи те, обожаващи те жени, когато пристигнах. Защо не се улесниш?

Той й хвърли предпазлив поглед и затвори куфара.

— Това дали не е един от онези коварни женски въпроси, в които се оплитам, независимо от отговора?

— Вероятно — тя скръсти ръце и застана пред него, изчакваше. Когато той замълча, продължи: — Само защото аз казах не, нали? Не си свикнал да ти отказват. Аз съм предизвикателство.

Зъбите му блеснаха пред нея.

— Вярата ти в моите способности е страховита.

— Само повтарям какво си ми казвал, отново и отново.

— Ами не бих лъгал, нали? Може би съм преувеличил — той погледна устните й и повече не откъсна поглед от тях. — И други жени са ми отказвали.

— Някой е казал не на Джо Уинстън, изключителния жребец? — засмя се Луна, но усещаше всепоглъщащия поглед на Джо върху себе си като милувка. — Наистина ли? Колко невероятно…

— Обикновено не е нещо кой знае какво — той се пресегна и докосна бузата й, така съчета въздействието на разгорещения поглед с нежността на любовно докосване. — Една жена казва да, друга не. Сексът си е просто секс. Но аз не съм пожелавал никоя друга, откакто срещнах теб.

Това напълно я изкара от равновесие. Ами, бяха минали повече от три месеца, а за мъж като Джо това бе цял живот.

— Очакваш да повярвам…

— Вярвай каквото си искаш, мила — той се наведе и целуна челото й, спря се само за миг, а очите й се затвориха и устните разделиха. — Но нищо няма да се промени. По един или друг начин ще смъкна бикините ти и ние и двамата ще изкараме страхотни моменти. Обещавам ти.

Джо се отдалечи и остави Луна изумена, разгорещена и най-неочаквано… любопитна. Какво би било да… Не!

Не можеше да започне да мисли по този начин. Пътуването трябваше да й донесе две деца, а не мъж. И определено не Джо. Ако се замотае с него, ще свърши с океан от тъга; нямаше съмнение по въпроса.

По каквито и да е злочести причини, Джо вече й бе повлиял много повече от всеки друг мъж. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше вятърничава, Луна се гордееше със здравомислието си, а настоящата й действителност бе отговорността към две емоционално гладни деца. Дори да желаеше да рискува собственото си сърце, не можеше да позволи на децата да се привържат към него, защото знаеше, че Джо не е готов да улегне. Можеше най-много да се надява той да се разбира с децата, да се сприятели с тях, да й помогне да уреди нещата и после да си тръгне, без да ги нарани много.

А това означаваше да запази платонични отношения, въпреки желанията на Джо, въпреки своите дълбоко заровени желания.

— Луна знае всичко и вижда всичко — прошепна тя, шегувайки се със себе си — и Луна вижда доста сърдечни болки по пътя си.

Поклати глава, за да подкрепи решимостта си, после смъкна претъпкания куфар от леглото и започна да го влачи към всекидневната.

До шест сутринта бяха готови за път.