Джанис Кайзър
Любов и грях (6)

Част VI

Вашингтон

8 април 1994 година

В огромната зала цареше невероятна врява. Брет си запроправя път през навалицата, бе изгубила от поглед Ивлин. Беше я отмъкнал един заместник-министър, чието име Брет не помнеше, явно за да обсъдят някои неща преди заседанието на сенатската комисия по външна политика. Докато пътуваха с колата към сградата на Държавния департамент, етърва й сподели, че президентът се опитва да постигне в Конгреса консенсус за новата си инициатива по конфликта в Босна, която смяташе да внесе за обсъждане в ООН.

Всички говореха само за едно — за положението на Балканите. В залата цареше по-голямо напрежение от обикновено, макар че на Брет й беше трудно да съди. От доста години се бе откъснала от Вашингтон и беше идвала за кратко само един-два пъти. Беше наблюдавала кризата в Персийския залив от хола си в Атланта, ето защо не знаеше какви са настроенията във Вашингтон. Но американската столица пак преливаше от енергия, което силно я привличаше.

Колкото и да е странно, събитията, повлияли най-много върху живота й през последните две години, се бяха разиграли във Вашингтон, а не в Джорджия. През 1991 година тя бе адвокатка, която се занимаваше в Атланта предимно с бракоразводни дела, а през това време Сенатът разгледа предложението Кларънс Томас да влезе в състава на Върховния съд. Слуша и пренията на сенатската законодателна комисия за Анита Хил и реши, че е крайно време и тя да се включи в политиката, вместо да наблюдава отстрани.

След дванайсет месеца, през „годината на жените“ в американската политика, Брет се кандидатира за законодателния орган на щата Джорджия и спечели изборите с минимална преднина. Дори и да не се бе заразила окончателно от този неизлечим вирус — политиката, след предизборната кампания разбра, че именно тя е нейна съдба.

През тези години поддържаше връзка с Ивлин и когато спечели изборите в Джорджия, най-много се зарадва етърва й. Ето защо, когато през миналия януари пак се откри възможност да се изяви в политиката, Брет не се поколеба и звънна да се посъветва с Ивлин.

— Рандъл Уортингтън е решил да не се кандидатира отново през есента — съобщи й тя. — Всички в Северна Джорджия си точат зъбите за мястото му, аз също мисля да си опитам късмета. Какво ще кажеш, Ив?

— От теб, Брет, ще стане чудесен конгресмен. Изобщо не се колебай, успехът ти е в кърпа вързан — насърчи я Ивлин.

Брет реши, че е дошъл звездният й миг и през март се кандидатира на първичните избори заедно с още осем кандидата. Спечели ги, ала с толкова малка преднина, че късно през пролетта трябваше да се яви на балотаж. Ивлин нямаше как да агитира публично в нейна полза — нали членуваха в различни партии, но на четири очи я увери, че ще направи всичко по силите си да й помогне.

Брет пристигна във Вашингтон, за да се срещне с хората от предизборния щаб на Демократическата партия. Стейси Кръм, голям симпатяга от Калифорния, който работеше в щаба, й отдели цяла сутрин — обсъди с нея някои въпроси и й предостави информация. В ранния следобед Брет отиде в Сената да се види с етърва си. И бездруго щяха да вечерят заедно, ето защо Ивлин я покани да дойде с нея на приема в Държавния департамент.

— Е, не ти обещавам, че ще е кой знае колко забавно, но поне ще се разнообразиш след Атланта.

Ако преди това Ивлин не й беше казала, че Елиот е в Париж, Брет сигурно щеше да се усъмни, че тъкмо той й е подшушнал да я заведе на дипломатическия прием.

— В Париж му харесва, но надали ще го оставят там до края на живота му — обясни етърва й. — Подочух, че е сред предпочитаните от Клинтън дипломати. Може дори да го направят заместник-държавен секретар.

— Когато станеш президент, вземи, та го направи държавен секретар — пошегува се Брет. — Трябва да имаш в администрацията си поне един демократ, нали така?

— Моят път до Белия дом е поне сто пъти по-дълъг, отколкото твоят до Конгреса — прихна етърва й. — Но ти благодаря за комплимента.

Не си казаха нищо повече за Елиот, но името му неизменно изплуваше във всеки техен разговор. Така през последните пет години Брет бе научавала какво става с него.

Сега обикаляше залата и търсеше Ивлин, но погледът й току се натъкваше на чернокоси снажни мъже и на нея все й се струваше, че е мярнала Елиот. Не беше изключено в последния момент да са го повикали във Вашингтон на спешно заседание и той да е слязъл на приема да пийне нещо.

Странно, тя непрекъснато се сещаше за него. През последната година — година и половина всъщност мислеше повече за Елиот, отколкото за Еймъри. Може би си бе в реда на нещата — мъртвите избледняват в паметта по-бързо, отколкото живите.

Брет отиде на един от импровизираните барове във фоайето и пак затърси с очи Ивлин. Етърва й я нямаше, може би се беше затворила в някой кабинет със съветниците на държавния секретар и обсъждаше с тях политиката на администрацията.

Проправи си път до бармана в бяло сако и си поръча водка с повече тоник. Мъжът й подаде коктейла. Младата жена тръгна из тълпата — беше решила да не си губи времето и да намери някого, с когото си струва да поговори. Външната политика не играеше кой знае каква роля в изборите за Конгреса, но Брет винаги се бе интересувала от нея.

Отпи от коктейла и си спомни приема в посолството в Делхи, когато за пръв път доби, макар и бегла представа за дипломацията. Ала в съзнанието й отново изникна не самият прием, а Елиот. Тогава явно не го бе съзнавала, но както личеше, се беше влюбила в него още през онази вечер.

През годините често си мислеше за последния път, когато се видяха в къщата на Източния бряг. Това бе един от най-тъжните дни в живота й не само защото бележеше края на цял житейски период, но и защото бе неизбежен. Тогава каза на Елиот, че просто не е редно да вършат някои неща и беше искрено убедена в това.

Елиот пък бе уверен, че тя греши, че времето ще излекува всичките й рани. Ала пропускаше простия факт, че когато човек е вървял твърде дълго по даден път, не е никак практично да се връща назад. Тъкмо това беше станало и в нейния случай.

Брет не смяташе, че с Еймъри е умряла и любовта. Не се прибра в Джорджия с убеждението, че в живота й няма да има други мъже, нито пък с надеждата да си намери някого. Често се събираше с приятели, но едва през пролетта на 1990 година започна да излиза по-сериозно с мъж — с Маркъс Джордан, прочут в Атланта хирург. Той беше с осем години по-възрастен от нея и беше овдовял година преди да се спомине Еймъри. Брет често се срещаше с Маркъс и бе много привързана към него. И двамата произхождаха от бедни провинциални семейства, имаха общи интереси и им беше приятно да са заедно.

Но Брет не бързаше да се обвързва. Беше започнала да се утвърждава като адвокатка, беше се впуснала и в политиката и нали гледаше сама сина си, не й оставаше много време за любов. Още от самото начало посвещаваше почти цялата си енергия на Тайлър. Гледаше много сериозно на задълженията си като майка и беше решена синът й да не изпитва никакви лишения, били те емоционални или от друго естество.

— Я, Брет Мейтланд! — провикна се някой от тълпата зад нея.

Тя усети върху рамото си хладна длан и се обърна. Тъмната коса бе подстригана по-различно, лицето бе остаряло, но все така красиво:

— Нали ме помниш, миличка? — попита жената. — Моника Фарънс. Е, по онова време още се казвах Брустър.

— Здравей, Моника! — поздрави Брет и протегна ръка — Разбира се, че те помня.

Моника се подсмихна хитро.

— Господи, не сме се виждали от години! Кога се срещнахме за последен път? — затеатралничи тя. — Я да помисля! Май през оная фатална вечер на Източния бряг. А, не — отговори си сама. — После се видяхме още веднъж. Чак сега се сетих. В тоалетната на някакъв ресторант! Изповръща си червата.

— Колко мило от твоя страна, че помниш такива подробности от моя живот — отвърна също тъй злъчно Брет.

Моника се заоглежда, сякаш търсеше някого в навалицата. За облекчение на Брет не ги гледаше никой.

— Колко скучни са тези приеми, нали? Направо да си умреш — отбеляза Моника и отвори дамската си чанта. — До гуша ми е дошло от тях.

— Не присъствам често на приеми, ето защо не съм чак толкова отегчена — отбеляза Брет. — Засега, разбира се. Напредвам бързо в това отношение.

Моника най-сетне намери каквото търсеше — пакет цигари. Предложи и на Брет.

— Не, благодаря.

— Да де, бях забравила, че нямаш никакви пороци!

— Слушай, Моника — отвърна Брет, изгубила търпение. — Нямам никакво намерение да си разменяме обиди. Вече нямаме какво да делим. Но ако ти си на друго мнение…

— Ох, ужасно съжалявам, че те обидих — завайка се Моника и пак затършува в дамската си чанта, този път търсеше кибрит.

— Преди май не пушеше — каза Брет, докато я гледаше да издишва към тавана цигарения дим.

— Е, трябва да имам поне един порок — подсмихна се другата жена — Робърт предпочита да пуша, отколкото да се чукам с чужди мъже. А ти как я караш? Доколкото разбрах, си в Алабама.

— В Джорджия. Адвокатка съм, занимавам се и с политика.

— Така де, не може вечно да се правиш на покрусена вдовица.

— Ами ти, Моника? За постоянно ли си във Вашингтон?

— Още сме в Лондон, но се надяваме да върнат Робърт в Държавния департамент. Той дойде да действа по въпроса, а аз реших да го придружа.

Двете жени се погледнаха. По характер бяха пълна противоположност, почти врагове, но сега наистина вече нямаше какво да делят.

— Радвам се за теб — рече Брет. — Значи нещата са се наредили. Получи родителските права върху Дженифър. Омъжи се повторно. Щастлива ли си?

— Е, човек вечно е недоволен. Но с Робърт е съвсем различно. Разбира ме. Сега се чувствам къде-къде по-добре.

— Това да се чува.

— Стига да имаш до себе си свестен мъж и да се изръсиш с двайсет бона, за да те откажат от алкохола и нещата потръгват — усмихна се Моника. — Сега не слагам и капка в устата. Събирам произведения на изкуството, организирам изложби. Не мога да се оплача.

— Значи вече си почтена жена.

Развеселена, Моника прихна в смях.

— Е, щом казваш. Мен ако питаш обаче и в най-тежките си периоди не съм се крила от никого. И да съм се чукала с чужд мъж, жена му винаги е знаела.

Брет усети, че Моника продължава да я мрази, заради онази вечер.

— Слушай, сигурно още ми имаш зъб, но аз нямам намерение да стоя тук и да ти търпя подмятанията. Днес не съм настроена войнствено.

— Брей, много устата си била! Елиот винаги е харесвал такива жени.

— Елиот вече не значи нищо за мен, както, убедена съм, и за теб. Лично аз не изпитвам никакво удоволствие да разпалвам стари вражди, така че дай да се разделим по живо, по здраво.

— Извинявай, Брет — рече съвсем искрено другата жена. — Не исках да те засягам. Явно го правя по рефлекс. Ако искаш да знаеш, дори съм ти благодарна, задето преспа с Елиот. Направи ми голяма услуга.

— Какви ги говориш? — примига недоумяващо Брет.

Моника си дръпна от цигарата.

— Говоря ти, естествено, за Дженифър. Получих родителските права благодарение на флирта ти с Елиот. Не знаеше ли?

— Как така „благодарение на флирта ми“? — попита Брет, пребледняла като платно.

— Притиснах с тази история Елиот до стената и той волю-неволю ми преотстъпи родителските права. Нямаше друг избор — засмя се Моника. — Мислех, че ти е поплакал на рамото.

— Не съм го виждала след смъртта на Еймъри.

— Е, тогава е все едно.

— Чакай, чакай, Моника не е все едно. Значи си изнудвала Елиот с мен? И той ти е преотстъпил Дженифър, понеже си го заплашвала.

— Точно така, драга изиграх го копелдака му с копелдак — призна Моника и издиша цигарения дим. — Заявих му направо в очите, че ако не ми даде Дженифър, ще кажа всичко на Еймъри — тя се подсмихва, искрено развеселена. — Ама ти наистина ли не си се досетила досега?

— Елиот не ми е казал и дума — каза зачервена Брет.

— Виж ти! Много обича да се прави на герой. Явно наистина е хлътнал по тебе.

Изведнъж Брет разбра всичко и видя в нова светлина случилото се през онези няколко критични месеца. Излизаше, че Елиот се е жертвал, за да спаси нея. Тя погледна към чашата, която държеше, и започна да я върти нервно в ръката си.

— Значи наистина не ти е казал? — учуди се Моника. — Защо ли?

— Вероятно е прекалено почтен, за да го стори.

— Голям смотаняк е този Елиот. Поне да беше намазал нещичко! Пък аз си мислех, че си му се притръшкала да не казва, докато се разсеят облаците над главите ви.

Брет я гледаше като попарена.

— Я не ми се прави на вода ненапита! — възкликна Моника. — И ти не си светица.

— Не, не съм, но от това постъпката ти не става по-малко гнусна.

Моника пак си дръпна от цигарата. Брет продължаваше да гледа смаяно чашата.

— Не се разстройвай, де! — започна да я утешава Моника. — Било каквото било. Не можем да върнем миналото.

— Но нали пускаш Дженифър при него? — попита Брет.

— Естествено. Вижда я, когато пожелае. Повече от щедра съм. А колкото до Дженифър, тя се чувства прекрасно при мен и Робърт.

Брет усети как настръхва цялата. Елиот дори не бе намекнал какво е направил. Явно не бе искал да я обременява още повече.

Моника спря келнера, който минаваше покрай тях, и угаси фаса си в пепелника. Брет продължаваше да я гледа, все така стъписана. И през ум не й беше минавало какво се е случило. Може би просто не е искала да погледне очевидната истина в очите?

— Мъчно ми е за Елиот — промълви най-сетне тя. — В крайна сметка единственият потърпевш е той.

— А, не го мисли, оправя се чудесно. Ако се вярва на слуховете, ще го повишат в заместник-държавен секретар, ще отговаря за Европа.

— Сигурна съм, че за него Дженифър е по-важна от всички повишения — възрази покрусено Брет. — Горкият Елиот!

Моника я погледна невярващо.

— Май се раздрънках повече, отколкото трябва. Вече е късно да се разкайваш. Оттогава минаха цели пет години!

От това на Брет не й олекна ни най-малко. Обратното, направо й призля, като си помисли какво е направил Елиот заради нея. Заоглежда се отново с надеждата да открие Ивлин. Искаше час по-скоро да се махне от приема. Моника забеляза мъката, изписала се върху лицето й.

— Ама ти наистина се разстрои заради Елиот.

— Да, има нещо такова — призна си Брет.

— Май още не си безразлична към него — подметна ехидно Моника.

— Я, каква странна двойка — каза зад тях някакъв мъж.

Беше Робърт Фарънс, който отиде при жена си и я прегърна през кръста.

— Идваш тъкмо навреме, Робърт. Я услужи на Брет с носната си кърпа. Говорим за Елиот.

— Здравейте, госпожо Мейтланд — кимна учтиво Фарънс, който беше в добре скроен костюм и изглеждаше доста самодоволен. — Радвам се да ви видя!

— И аз, господин Фарънс.

— Значи говорехте за Брустър.

— Да — потвърди Брет. — Но изчерпахме темата. Всъщност търся Ивлин. Случайно да сте я виждали?

— Ще намерите сенаторката ей в оня ъгъл — посочи Фарънс. — В компанията все на едри риби.

Брет протегна ръка на Моника и й се усмихна насила.

— Е, разговорът не беше от най-приятните, затова пък беше полезен.

— Дано не съм те притеснила — погледна я лукаво Моника.

Брет обаче реши да не се поддава на провокациите й.

— Нищо в този живот не е случайно — каза тя. — За останалото не знам, но поне тази поука съм осъзнала.

Сбогуваха се и Брет отиде при етърва си.

 

 

Къщата на Ивлин в Джорджтаун бе на две крачки от Държавния департамент. Решиха да отскочат дотам, за да пийнат преди вечерята нещо и тя да се обади в Сената. Докато пътуваха с колата, Брет й разказа за срещата си с Моника, но не се впусна в подробности за разговора им.

— Не съм я виждала от години — рече етърва й. — Пак ли е същата усойница, както едно време?

— Да, не й трябва злоба назаем, но иначе май си е стъпила на краката.

— И никаква милост към Елиот, нали?

— Не.

— Нищо чудно. Не можеше да го гледа, още докато бяха женени. Едва ли го е заобичала, след като се разведоха.

Щом влязоха в къщата, Брет седна на канапето, а Ивлин отиде да донесе водка и тоник. Върна се с коктейлите и се взря в етърва си.

— Какво има? Изглеждаш ми разстроена.

След разговора си с Моника тя мислеше само за едно — за Елиот. Беше постъпил толкова безкористно, като се бе жертвал заради нея! Тръпки я побиха при мисълта колко зле се е държала с него, колко коравосърдечно е постъпила, като е скрила истината за Тайлър.

— Покрай Моника се сетих за Елиот и Дженифър — отвърна тя на Ивлин. — Имаш ли адреса му в Париж?

— Разбира се — учуди се етърва й. — Да ти го дам ли?

— Мисля да му се обадя.

Ивлин изчака Брет да продължи, но тя не каза нищо повече.

— Да не би Моника да те е разстроила с нещо?

— Да, но не ми се говори за това. Не ми се сърди, просто не съм в настроение.

— Виждам, че си разстроена.

Брет погледна през прозореца към къщите отсреща, озарени от късното следобедно слънце. Имаше странното чувство, че е участвала в жестока несправедливост, чиято жертва е станал Елиот. Отново в съзнанието й изплува лицето му в деня, когато беше дошъл да я види в „Роузмънт“. Клетият, беше понесъл двойна трагедия, а тя дори нямаше представа какво му се е струпало на главата.

Отпи от коктейла. Ивлин, която седеше на фотьойла срещу нея, чакаше тя да каже нещо. Изведнъж на Брет й стана непоносимо да пази и занапред тайната за бащата на Тайлър, която досега знаеше единствена тя.

— Ивлин — поде младата жена, — мога ли да споделя с теб най-страшната тайна в живота си? Нали няма да ме съдиш много строго?

Етърва й я погледна озадачено.

— Ама разбира се, Брет!

— Нямах намерение да те обременявам с това, понеже смятах, че сама трябва да си нося кръста, но сега наистина имам нужда от съвета ти.

Ивлин зачака.

Брет сведе глава точно както правят католиците по време на изповед. Бе направо смазана от мъка. Струваше й неописуемо усилие, но накрая събра смелост и изрече:

— Тайлър е син не на Еймъри, а на Елиот.

Ивлин дори не трепна, върху лицето й не се изписа и следа от изненада. Тя се пресегна през масата и помилва Брет по ръката. Младата жена едва се сдържа да не се разплаче.

— Досещах се, че има нещо — рече етърва й.

— Не съм казвала на Елиот — поясни Брет. — Всъщност го излъгах, за да не пострадам аз.

Ивлин я гледаше с блеснали от сълзи очи.

— Мислиш ли… — продължи със сетни сили Брет. — Мислиш ли, че е редно да му кажа?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Единствена ти знаеш какво трябва да направиш.

Брет въздъхна тежко и се облегна на дивана.

— Господи и аз вече не знам какво да правя — допълни тя и се загледа в покривите зад прозореца. — На приема Моника ми съобщи нещо, което съвсем ме извади от релси. Изнудила е Елиот, заплашила го е, че ако не й даде родителските права върху Дженифър, ще каже на Еймъри за нашата връзка.

— Боже, и това ли е направила тази негодница!

— Да, а Елиот дори не ми е казал. Дал й е детето, за да пощади мен и Еймъри.

Ивлин беше ужасена.

— Иска ми се да умра — допълни разплакала Брет и прокара пръсти по чашата, сетне впери поглед в етърва си. — Питам се дали на Елиот няма да му стане още по-тежко, ако научи и истината за Тайлър.

— Може би вече я знае. Или се досеща.

— Толкова по-зле. Тогава сигурно ме мрази.

— Обратното, Брет, мен ако питаш, те обича. Не е споделял нищо с мен, но съм го усетила отдавна. Винаги се интересува какво правиш. Гледа да не бие на очи, но определено държи на теб.

— И ти какво му казваш, че съм добре, че умирам от щастие ли?

— Казвам му истината. Ти си щастлива, нали?

— Това е без значение, Ивлин. Никога не съм се чувствала толкова зле, както сега.

— Съмнявам се, че Елиот го интересува дали ти е мъчно за него. Важното е какво искаш ти, Брет.

— Мислех си, че искам да съм щастлива.

— Може би това е отговорът, който търсиш.

— Не съм чак толкова сигурна.

Ивлин отпи от коктейла и зачака. Брет си даваше сметка, че всичко се свежда до един простичък въпрос. Двете жени се спогледаха.

— Става дума не само за моите чувства, но и за чувствата на Елиот — каза Брет. — Трябва да мисля и за Тайлър. Той е едва петгодишен, но смята, че негов баща е беловласият мъж от снимката върху тоалетката ми.

— Истината често бива преиначавана. Тя може да носи какви ли не маски.

Брет кимна.

— Имам усещането, че цял живот съм се опитвала да открия маската, която ми пасва, и съм се самозалъгвала. Може би е крайно време да престана да живея така, Ивлин. Длъжна съм да кажа истината и на Елиот, и на Тайлър.

 

 

Париж, Франция

22 април 1994 година

Беше застанал на отворения прозорец и гледаше надолу към авеню „Емил Дешанел“ — очакваше таксито да пристигне всеки момент. Но улицата беше безлюдна, не се виждаха никакви коли.

Усети мириса на влажния хладен въздух, който ухаеше на дъжд. Той му напомни деня, когато двамата с Брет се бяха разхождали в горите край река Тред Ейвън и се бяха скрили под навеса, където Елиот си беше играл като малък. Тъкмо през онзи есенен ден беше започнало всичко. Той най-после бе прекършил съпротивата й. Беше я направил своя. След това, само след седмица, всичко свърши.

Колко кратка беше трагичната им любов, продължила броени мигове! Но дните, които бе прекарал с Брет, и досега предопределяха живота му.

Беше се опитал да продължи нататък без нея. Вършеше си съвестно работата. Виждаше се от време на време с приятели. Но така и не успя да я забрави. Непрекъснато мислеше за нея, дори след като изгуби надежда, че тя ще му прати писмо или ще му се обади по телефона.

От Ивлин знаеше, че Брет се справя добре. Беше станала политик, както се зарече навремето. Гледаше си детето. Беше сложила кръст на миналото.

Ето защо Елиот направо не повярва на ушите си, когато тя му се обади от Вашингтон, че ще дойде в Европа и иска да го види.

— Няма да ти отнема повече от час — беше му казала.

Елиот предложи да я посрещне на летището, но тя отказа, под предлог, че не искала да му създава излишни главоболия. Щяла да доведе и сина си, за да го види. Съвсем скоро Тайлър щеше да навърши пет годинки.

Решиха тя да намине в дома му, за да поприказват — не било удобно да се срещат по личен повод в посолството. Уговориха се Брет да дойде в три часа.

Вече минаваше три. Елиот я чакаше, беше объркан и любопитен, страхуваше се да храни надежди и въпреки това се надяваше: Какво ли се бе случило? Брет надали щеше да поиска току-така да се срещнат. Молбата й едва ли бе плод на случайността или на някаква приумица.

Погледна свъсеното небе и отиде да седне на фотьойла в другия край на стаята. Загледа се в няколкото рисунки на Шагал върху копринения тапет отсреща. Сутринта беше ходил в Министерството на външните работи и ето защо беше в тъмносив костюм с двуредно закопчаване и италианска копринена връзка. Погледна надолу към бомбетата на лъснатите си до блясък обувки и заклати нервно крак.

Кой знае защо, не си бе представял срещата им така. Във въображението си той отиваше при нея в Джорджия или във Вашингтон, а не тя при него в Париж.

Огледа стените на къщата, подредена с много вкус. Всъщност не я чувстваше като свой дом. Нямаше си дом. Нито семейство. Малко след като стана шарже д’афер в посолството, се пренесе в тази изискана малка постройка в Седми район, собственост на френски банкер. Беше само на няколко преки от Шан дьо Марс, близко до посолството, пък и наемът не беше висок.

Вече не го свърташе на едно място, затова стана и се върна до прозореца. По тротоара мина жена с чадър, която тикаше голяма бебешка количка, покрита с найлон, за да не я мокри дъждът. Таксито го нямаше. Градът беше похлупен от буреносни дъждовни облаци. Брет закъсняваше.

Сърцето на Елиот туптеше като обезумяло. Съвсем се бе изнервил покрай това чакане. Нищо нямаше значение, освен предстоящата им среща, нищо не бе така важно за него. Телефонното й обаждане, краткият им разговор отново бяха разпалили любовта му към нея.

Чу, че по притихналата улица се задава кола. В леката мъгла затрополиха едри капки дъжд. Пред къщата спря такси. Елиот застина в очакване, когато вратата на автомобила се отвори. Първо се показаха краката й, после се появи и тя. Видя русата й коса и когато Брет се извърна да погледне нагоре към къщата, мярна за миг и красивото й лице.

В този момент заваля като из ведро. Брет се завтече към входа, а Елиот отиде да я посрещне. Отвори широко масивната врата и я завари да стои на прага мокра до кости, с коса, слепнала се от дъжда.

Известно време се гледаха. Елиот се пресегна да я въведе в антрето. Ръцете им се докоснаха едва-едва. Брет дишаше запъхтяно, беше тичала нагоре по стъпалата пред къщата.

Елиот сякаш беше изгубил дар слово, беше в състояние само да й се любува. За разлика от предишния път, в погледа й се четеше нетърпение, но и тя като него бе доста смутена.

— Здравей, Елиот — усмихна се Брет.

Той продължи да я гледа.

— Дойде с дъжда — каза накрая той.

Тя кимна и върху лицето й се изписаха противоречиви чувства.

— Как мислиш, дали е лоша поличба?

— Не, не — поклати глава Елиот. Помогна й да си свали палтото и го метна на закачалката зад вратата. След това се обърна към Брет. Тя беше облечена в рокля от бежова коприна, косата й бе подстригана късо, по последната мода. Пак беше хубава, но излъчваше и някаква зрялост. Беше стройна както първия път, когато я бе видял. — Не бях сигурен дали ще доведеш и сина си.

Брет поклати глава.

— Реших, че е по-разумно като начало да поговорим насаме. Тайлър остана в хотела с бавачката, симпатична лелка с много силен акцент. Примири се, че няма да дойде с мен — тя се огледа, после обърна очи към него, за пръв път по-изнервена. — Признателна съм ти, че ме прие в дома си.

— Брет, за мен няма по-голямо удоволствие — той махна с ръка към хола. — Хайде да седнем, стига сме стърчали тук.

— Имаш много хубава къща — отбеляза тя, след като разгледа стаята и се настани на любимото му място под картините на Шагал.

— Не е моя — поясни Елиот. — Моята къща е там, където са куфарът и самобръсначката ми — беше застанал до стола срещу Брет. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене? Шери? Вино?

Брет извади от дамската си чанта носна кърпичка и избърса лицето си.

— Едно шери би било добре.

Елиот отиде в кухнята и след малко се върна с две чаши, напълнени догоре с шери. Подаде й едната, другата остави на масата и придърпа един фотьойл, в който седна. Вдигна наздравица в нейна чест.

— Добре дошла в Париж!

Направи му впечатление, че е притеснена и нервничи, за разлика от последния път, когато се бяха видели в „Роузмънт“.

— Доколкото разбрах, си се устремила не на шега към президентския пост. Подочух, че си се кандидатирала за Конгреса.

— Да, издигна ме Демократическата партия, предстои ми балотаж. Избирателният район е по-консервативен от мен, но опозицията се раздира от противоречия. По традиция победителят в първичните избори вече е конгресмен през ноември.

Говореше доста разпалено. И самоуверено. Явно беше в стихията си.

— Да, но както виждам, не си тръгнала да агитираш избирателите — подметна закачливо той.

Брет отпи припряно от шерито.

— Привържениците ми не одобряват отсъствието ми от избирателния район. Затова отскочих до Париж съвсем за малко.

Гледаха се дълго, без да продумват. Нямаше и следа вече от нейната напрегнатост и тревога, но въпреки това си личеше, че е притеснена, точно както първия път, когато бяха останали сами в къщата на Източния бряг.

— А защо дойде? — поинтересува се деликатно Елиот.

Брет пое въздух, сякаш да си вдъхне смелост.

— Преди около половин месец на дипломатически прием във Вашингтон се натъкнах случайно на Моника — Брет се поколеба. — Тя ми каза, че те била изнудила, за да получи родителските права върху Дженифър. Била те заплашила да каже за нас на Еймъри.

— Господи! — възкликна погнусено Елиот. — Няма ли си друга работа, та след толкова време пак е седнала да плете интриги?

— Защо си й позволил да го направи?

Елиот забеляза, че Брет е доста разстроена.

— Нямах избор.

— Не мога да ти опиша колко зле се почувствах, когато научих — каза Брет и прехапа устна.

— Моника трябваше да го пази в тайна. Такава беше уговорката ни.

— Защо не дойде при мен, Елиот? Все щяхме да измислим нещо. Еймъри за нищо на света нямаше да позволи да го използват като маша. Ако знаех, щях…

Елиот усети, че тя е толкова развълнувана, че не е в състояние да се доизкаже, ето защо й рече:

— Не се притеснявай, било каквото било. Това вече минало. Сега всичко е наред. Наистина — виждаше, че още малко и Брет ще избухне в плач. — Надявам се да не си била целия този път до Париж само заради това.

Младата жена въздъхна тежко.

— Бях длъжна поне да поговоря с теб. Заради мен си направил огромна жертва. Поне знай, че съм ти признателна.

— Хиляди благодарности — засмя се Елиот.

Тя избърса очите си с носната кърпичка.

— Направо се чудя как си намерил сили да го направиш, като знам колко обичаш Дженифър.

— Да, и теб обичах много. И се чувствах отговорен какво ще се случи.

— След като разговарях с Моника, си дадох сметка колко лошо съм се държала с теб — каза Брет и отпи от шерито. — Само за това си мисля от няколко седмици насам.

— Недей да се измъчваш от угризения на съвестта. Наистина съм ти благодарен за съчувствието. Но онова, което се случи между мен и Моника, засягаше само нас двамата. А ти по една случайност се озова в ролята на разменна монета.

— Да ти призная, измъчва ме не само мисълта, че си се жертвал, за да ме спасиш. Имам си и други прегрешения, които ми тежат на съвестта. Искам да ти призная още нещо, Елиот.

Той не разбираше какво има предвид Брет и я погледна озадачено. Младата жена се намръщи. Остави чашата с шери, изправи се и отиде до прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото.

— Какво още има? Кажи ми, Брет! — подкани я Елиот.

— Тайлър не е син на Еймъри — пророни тя през сълзи и се разхлипа. — Той е… твое дете.

Елиот не можеше да повярва на ушите си. Думите на Брет го пронизаха право в сърцето. Той седеше като вкаменен. Тайлър — негово дете?

— Значи…

— Да, излъгах те точно както излъгах и Еймъри. Лъгах всички, включително и себе си. Въобразявах си, че това е моето възмездие, кръстът, който трябва да нося заради греха си.

Елиот се изправи и тръгна към нея. Бе неописуемо развълнуван.

— Чак след разговора с Моника разбрах колко си се измъчвал — допълни тя. — И тогава видях връзката ти с Тайлър в нова светлина. Бях решена на всяка цена да го направя син на Еймъри и изобщо не си давах сметка, че всъщност го лишавам от истинския му баща, а теб — от твоя син. Но дори да е много късно, дори ти да не искаш да си му баща, поне заслужаваш да знаеш истината.

Елиот беше като попарен. Новината го бе сварила толкова неподготвен, бе отприщила у него такива силни чувства, че той не знаеше какво да каже.

— Заради мен — продължи Брет — загуби не само дъщеря си, но и своя син. Накрая проумях, че си нямаш никого, че съм ти отнела децата. Ето защо дойдох да ти кажа истината и да те помоля за прошка.

Тя сведе глава и върху роклята й се търкулна сълза. Елиот отиде при нея, обхвана с длани лицето й и я накара да го погледне в очите.

— Не мога да ти опиша колко важно е, че ми го каза — прошепна той. — Сега за мен значение има само един човек и това си ти — Елиот се наведе и я целуна по устните. — Обичам те и винаги ще те обичам, Брет.

— Колко объркан е животът — прошепна тя.

— Не, не е объркан. Рано или късно всичко си идва на мястото — възрази Елиот и я притисна до себе си.

— Чак сега разбирам, че ми е трябвало време, за да дойда при теб.

Дъждът продължаваше да плющи навън. Двамата се прегръщаха и годините, през които бяха разделени, сякаш се топяха една по една.

— Дълбоко в себе си — допълни Брет — винаги съм знаела, че те обичам.

— Пък аз винаги съм знаел, че рано или късно ще бъдем заедно.

Целунаха се дълго и страстно.

Брет продължаваше да плаче, но този път — от радост. И от любов. Елиот знаеше, че е дошъл и техният звезден час. Че все някак ще успеят да започнат всичко отначало.