Джанис Кайзър
Любов и грях (4)

Част IV

Чеви Чейс, щата Мериленд

8 ноември 1988 година

Брет пусна бюлетината и мина покрай хората, чакащи да влязат при избирателните урни. Редът на Еймъри още не беше дошъл и тя излезе навън. Пое си въздух и се облегна на стената. После тръгна да се разходи по алеята, отрупана с окапали есенни листа. Дано Еймъри излезеше по-бързо! Искаше час по-скоро да се прибере вкъщи.

Най-сетне той излезе от училището, в което гласуваха от техния избирателен район, и забелязал, че е оклюмала, й рече:

— Горе главата! Ще дойде звездният час и на демократите. Ето, ние, републиканците, чакахме доста дълго, докато Никсън спечели тия проклети избори.

Обикновено Брет говореше ентусиазирано за политика, днес обаче не каза и дума, толкова й беше криво. В главата й се въртеше само едно — Елиот. Когато се качиха с Еймъри в колата, й се искаше да му каже всичко, да си изплаче веднъж завинаги болката, за да се отърси от мъчителните спомени.

Отново си представи как Моника ги е гледала от прозореца, докато се любят с Елиот. Брет изтича гола нагоре по стълбите и докато той се караше в салона с жена си, се залости ужасена в стаята си. Толкова се притесни, че си стегна багажа и когато Елиот се качи при нея, вече си беше облякла дори палтото.

— Извинявай — каза й той. — Моника си тръгна.

— Извинявай ли? — изкрещя почти истерично Брет. — Ти даваш ли си сметка какво се случи?

— Нищо особено не се е случило.

— Да, само дето жена ти ни завари да се любим.

— Не бери грижа за жена ми, ще се разбера с нея.

— Ами Дженифър?

— Дадох й я, за да се успокои и да спечеля време. Но скоро ще свали гарда и ще й дойде умът в главата.

— Отивам си — каза Брет, като се мъчеше, да не си изпуска нервите. — При Еймъри.

— Защо? — погледна я Елиот невярващо. — Въпреки случилото се още не е настъпил краят на света. Моника не значи нищо за мен, както и аз — за нея. Знам, не ти беше никак приятно, но не е болка за умиране.

— Така ли? Ами Еймъри? Разбере ли, това ще го довърши. Ако случайно си забравил, нека ти припомня, че си му доведен син. Виж какво стана и с Дженифър!

— Брет, обичам те. Единствено това има значение! Сега си разстроена, не си в състояние да мислиш разумно.

Брет отиде до телефона.

— Какво правиш?

— Ще поръчам такси.

— Не ставай смешна! — възкликна Елиот и се опита да изтръгне слушалката от ръката й. — Щом толкова ти се ходи във Вашингтон, ще те закарам аз.

— Не искам да имам нищо общо с теб.

— Тогава вземи колата! — изкрещя Елиот, разтреперан от яд.

Беше вбесена и отчаяна, мразеше го до смърт. Единственото, което искаше, бе час по-скоро да се махне оттук. Накрая наистина се качи в колата му и малко преди полунощ се прибра в Чеви Чейс. Еймъри вече си беше легнал, но когато Брет влезе в стаята, се събуди.

— Какво се е случило? — попита я сънено и озадачено.

Тя се отпусна на стола и дълго не пророни и думица. Мъжът й запали лампата, стана и отиде при нея. Брет хвана ръката му и я допря до бузата си. Той коленичи в нозете й.

— Какво се е случило, Брет? — повтори Еймъри.

— Дойде Моника — изхлипа тя. — И се скараха с Елиот.

Младата жена се разплака с глас и се свлече в обятията на Еймъри. Успя само да обясни, че Моника е отвела Дженифър. Мъжът й видя, че е много разстроена и реши да не я разпитва повече.

На другата сутрин Брет още спеше, когато той отиде на работа. Щом се събуди, лежа известно време, безсилна да повярва, че този ужас не е бил само кошмарен сън. Накрая си каза, че трябва да се стегне и да вземе нещата в свои ръце.

Но колкото и да я беше страх, че Моника ще я шантажира, не намери сили да признае всичко на Еймъри. Движеше се като сомнамбул из къщата. Когато беше сама, се оставяше на мъката си и ту копнееше за Елиот, ту го ненавиждаше и се заричаше никога повече да не го вижда. Проклинаше се, затова че е толкова малодушна.

Ето и сега, докато се прибираха, след като бяха гласували, пак си мислеше за него. Извърна поглед към къщите по улицата — масивни, внушителни… и безмилостни. Сякаш всичко и всички я обвиняваха.

Еймъри спря колата и на нея й олекна. Искаше моментално да се пъхне под завивките и да се скрие от света. Мъжът й я погледна обезпокоен.

— Скъпа, какво има? Напоследък не си на себе си.

— Подведох те — отвърна тя и просълзена, се загледа в голите клони на дърветата. — Чувствам се ужасно.

— Заради Елиот и детето ли? Я не се занасяй! Доколкото разбрах, той пак е прибрал при себе си Дженифър.

— Да не си говорил с него?

— Обади ми се да чуе как сме.

Брет усети как сърцето й бие като обезумяло.

— И какво ти каза?

— Вече ти обясних. Усетил е, че си го приела много надълбоко. Хайде в края на седмицата да отскочим до Източния бряг и да ги видим. Бихме могли да се поразходим и с лодката.

— Не — отсече Брет категорично.

Еймъри я погледна някак странно и на нея й се стори, че вече се е усъмнил. Но след малко й каза спокойно:

— Не го взимай толкова присърце!

Чувстваше се толкова смазана, че чак й се повдигаше.

— Хайде да си останем вкъщи — примоли се тя.

Мъжът й се наведе и я целува по челото, после погледна часовника си.

— Не ми обръщай внимание — рече Брет. — И без това ти изгубих много време. Върши си работата, ще се видим довечера.

Слезе на завоя и след като автомобилът се скри от погледа й, се прибра в къщата.

— Чака ви господин Брустър — съобщи й Оди, прислужницата.

— Господи!… — възкликна с разтуптяно сърце Брет.

Оди я погледна подозрително — не й убягваше нищо.

Брет си свали палтото и отиде в салона. Елиот седеше на фотьойла в дъното. Щом тя влезе в стаята, я загледа с мрачен поглед.

— Как е Дженифър? — попита Брет, колкото да прикрие смущението си.

— Добре е. Но сега съм загрижен не за нея, а за теб.

Брет сключи нервно пръсти.

— Това едва ли е най-подходящият момент за подобен разговор — рече накрая.

— Може и да не е подходящ, но друг няма да има.

— Тогава нека излезем навън — предложи му тя.

Отидоха в трапезарията и оттам излязоха в градината. Запътиха се към беседката. Седнаха един срещу друг. Елиот усети, че ги разделя бездънна пропаст. От страстта на Брет не беше останала и следа.

— Защо си променила отношението си към мен? Защото се чувстваш гузна ли? — попитай той.

— Да, но освен това с времето разбрах колко съм се заблуждавала.

— За Бога, Брет! Не беше само секс. Или слабост. Не си направила никаква грешка. Толкова ли не разбираш, че те обичам, че ме обичаш и ти? Какво те прихваща?

— Чуваш ли се какви ги говориш, Елиот? Каква любов! Говориш, сякаш искаш да ме убиеш.

— Да, така е. Честно казано, понякога ми се иска да те удуша, затова че си се хванала в капана на тази глупашка псевдонравственост, дето я разиграва Еймъри!

— Как смееш да говориш така! Нямаш ли срам? Та ти дори не ме познаваш!

— Познавам те и още как!

Тя се разтрепери от яд. От застиналия му израз разбра, че възприемат случилото се в съвсем различна светлина. Усетила тежкия му поглед, се изправи и отиде в другия край на беседката. Загледа се разсеяно в катеричката, мярнала се в голите клони на отсрещното дърво, и осъзна каква каша е забъркала. Знаеше, че не може да се отдаде на страстите си.

— Не се обиждай, Елиот — каза му, след като се обърна към него, — но не те обичам и никога не съм те обичала. Обичам единствено Еймъри и съм готова да направя всичко за него.

— Не ти вярвам.

— Това няма никакво значение.

— Излиза, че сме били заедно само заради секса, по някакво недоразумение. Или колкото да се позабавляваме.

— Не ми се подигравай. Въобразявах си, че имам нужда от човек като теб. Сигурно съм слаба, не знам. Няма как да оправдая онова, което сторих. Но след като се прибрах вкъщи, знам, че искам да бъда тук, със своя съпруг.

— Значи било каквото било. Мерси за хубавите спомени! — засмя се Елиот.

— Не мога да те лъжа.

— Не ти вярвам — прониза я той с поглед. — И никога няма да ти повярвам. Знам, че сме създадени един за друг. Някой ден ще го проумееш и ти.

— Не си прави илюзии — каза разплакана Брет.

Налегна я неописуема тъга, която помете гнева и страховете й.

— Каквото и да говориш, каквото и да стане, пак ще те обичам. Винаги.

Брет се изправи.

— Е, аз ще тръгвам — каза Елиот. — Прави каквото знаеш. Но ще те посъветвам едно — не казвай на Еймъри. Заради него. За тези неща няма прошка. На мен ми е все едно, още утре мога да се метна на самолета и да не се върна никога повече. Той няма нужда от мен, нито пък аз от него — Елиот се изправи. — Ако сбърка, то беше днес, а не на Източния бряг. Дано скоро го разбереш. Но аз ще те чакам, каквото и да ми струва това.

 

 

Вашингтон

9 ноември 1988 година

Меган Тиърнън чакаше в жилището си Харисън, седнала отстрани на фотьойла, който беше купила специално за него. Последните няколко седмици се беше мъчила като грешен дявол, но се бе поуспокоила, след като той й се обади. Разговаряха за първи път от близо двайсет дни, въпреки че Артър Каднес й бе звънял няколко пъти и Харисън знаеше, че тя е жива и здрава. След като извърши онова злодеяние, престана да плаче, най-малкото пред другите. Беше намерила спокойствието, което ни спохожда, след като проумеем, че вече нямаме власт над събитията. Сега не я измъчваха предишните съмнения и несигурност. Единственото, което я занимаваше, беше отношението на Харисън към нея. Слава Богу, че бе решил да намине.

Най-сетне чу как Харисън пъха ключа в ключалката. Вратата се открехна и Меган видя мъжа, когото толкова обичаше. Той си свали шлифера и го метна на стола до вратата.

— Как мина денят? — попита тя, забелязала усмивката върху лицето му.

— Същинска лудница. Но не ти казвам нищо ново. Господи, колко си хубава! — възкликна Харисън. — Дай да те целуна.

Отиде при нея и се загледа в косата й, която Меган беше изсветлила, в хубавата й нова рокля и в прекрасното й тяло.

— Наистина е страхотна — повтори сенаторът.

— Липсваше ми, Харисън.

Той я сграбчи в обятията си и клатушкайки се напред-назад, я притисна до себе си.

— Божичко, колко съм щастлив! И ти, скъпа, ми липсваше ужасно.

— Като начало сигурно трябва да ти честитя — поде Мегън, без да обръща внимание на страстните му милувки.

— Ако имаш предвид двата процента, с които снощи победих на изборите, не беше кой знае каква философия.

Мегън прихна, поразтвори изкусително уста и отметна глава. Харисън я зацелува жадно. Тя пак се засмя, отскубна се от прегръдката му и като щастливо дете прокара пръсти през прошарената му коса. Беше усетила, че се е възбудил.

— Няма ли да пийнеш едно уиски? — попита го тя.

— Ще пийна и още как.

Когато се върна с пълната чаша, видя, че сенаторът си е свалил сакото и вратовръзката и се е разположил удобно на любимия си фотьойл. За разлика от обикновено седна не до него, а на стола отсреща. Харисън се взря в младата жена, за да провери дали първото впечатление не го е подвело. Артър Каднес не я беше питал, а и тя не казваше и дума за това.

Мегън кръстоса глезени и понадигна гърди. Знаеше, че Харисън просто ги обожава. Веднъж дори й беше казал, че ако трябва да избере нещо от тялото й, то ще са именно гърдите. Знаеше, че умът и доброто й сърце не струваха нищо без великолепното й тяло.

Харисън дори не отпи от уискито и продължи да я разглежда, сетне се взря в блесналите й очи и я попита:

— Май вече не си бременна.

— Не — промълви Меган едва чуто.

Сенаторът остави питието и след като се изправи, я дръпна да стане и тя от стола. Не каза нищо, само я притисна задъхан до себе си. Най-неочаквано Меган изпита сладостно тръпчивата радост на победата, но и на поражението.

— Меги — простена накрая Харисън. — Обичам те. Давам си сметка, че не ти беше никак леко. Но знай, че някой ден, много скоро ще бъдеш моя жена.

Меган толкова се зарадва, че още малко и щеше да се строполи, но се овладя навреме. Харисън беше изрекъл думите, които тя толкова копнееше да чуе, но държеше дори в неописуемото си щастие да запази достойнство. Прошепна му, че го обича, зацелува го страстно и отпуснала ръка върху гърдите му, благодари на Бога, че й е предоставил още един шанс.

 

 

Вашингтон

18 ноември 1988 година

В седем й половина Брет и Ейвъри влязоха в ресторант „Льо Лион д’Ор“ на авеню Кънектикът.

— Добре дошли, господин съдия — поздрави ги оберкелнерът. — Някакъв специален повод ли имате?

— Днес госпожа Мейтланд научи, че е издържала успешно изпитите за адвокат — поясни гордо Еймъри.

— Честито! — възкликна мъжът. — Редно е да го полеете с шампанско.

След като седнаха, Брет укори мъжа си.

— Недей да го казваш на всеки срещнат, Еймъри. Не е кой знае какво.

— Как така да не е! Ужасно се гордея с теб, скъпа!

Тя му се усмихна благородно, макар че й се искаше да ревне. Колкото по-добре се държеше с нея съпругът й, толкова по-засрамена се чувстваше. От три седмици не я свърташе на едно място, ту решаваше, че на всяка цена трябва да му каже всичко, ту си даваше сметка, че това ще го унищожи. Елиот я посъветва да не се разкайва пред мъжа си и тя отсъди, че засега е по-добре да го послуша.

Донесоха им шампанското и взеха поръчката. Еймъри вдигна наздравица в нейна чест. Брет се опита да се усмихне през сълзи, благодарна, че съпругът й дори не подозира какво се крие зад тях. Отпиха от шампанското и тя веднага остави чашата на масата, защото усети, че й се повдига, явно нервите й не издържаха. Идеше й да се свре някъде, да се скрие от целия свят.

След миг забеляза, че в ресторанта влизат мъж и жена. Не познаваше мъжа — към четирийсет и пет-шестгодишен, с оредяваща кестенява коса. Но щом видя брюнетката с него, изтръпна цялата. Беше Моника Брустър. Усети как се изчервява. Отпърво Моника не я забеляза, но докато оберкелнерът й държеше стола, тя се обърна и погледна към тяхната маса. Отначало се изненада, но забелязала Еймъри, се подсмихна. На Брет й се искаше да потъне вдън земя, дори й хрумна да каже на мъжа си, че не се чувства добре, за да си тръгнат. За свой ужас видя, че Моника става и се запътва към тяхната маса.

— Видях ви и нали ми се водите роднини, реших, че ще е неучтиво, ако не ви се обадя — каза им Моника, грейнала в ехидна усмивка.

Еймъри бе доста изненадан — не я бе забелязал кога е влязла в ресторанта.

— Драго ми е, Моника! — каза той и се изправи. — Дойдохме с Брет да полеем отличните й оценки на изпитите.

— Честито! — обърна се жената към нея. — Ненаситна си, във всичко искаш да си първа.

Брет стрелна с поглед мъжа си, който явно не беше доловил тънкия намек.

— Защо не пийнеш с нас чаша шампанско? — покани я Еймъри.

— Не, благодаря. Тук съм с един приятел. Просто минах да ви видя.

Брет отново пламна цялата — дали Моника бе толкова жестока, че да я унизи пред всички? Идеше й да умре не толкова заради себе си, колкото заради Еймъри. Беше я страх да погледне Моника в очите. Тя обаче само подметна:

— Е, да не ви преча повече. Семейните много държат да не им се натрапват, нали така?

Потупа Еймъри по рамото и се върна на масата си.

— Доста странно се държа — отбеляза Еймъри, след като тя ги остави сами.

— Просто злобее — отвърна Брет и се засрами от думите си.

В сравнение с нея Моника се държеше повече от прилично, дори не намекна какво е видяла на Източния бряг.

— Говореше несвързано — допълни Еймъри.

— Не сме й особено симпатични — рече тихо жена му.

Голата истина бе, че Моника просто злорадстваше. Брет вдигна очи и видя, че грейнала победоносно, тя разговаря със своя кавалер и се залива от смях.

Донесоха им поръчката. Брет се опита да хапне нещо, но усети, че й се повдига и без да казва нищо, стана и тръгна към тоалетната. Наведе се над тоалетната чиния и повърна. После се облегна на вратата и дълго стоя така, за да й поолекне. Когато се почувства по-добре, отвори вратата и видя пред огледалото Моника — скръстила ръце, тя я чакаше да излезе.

— Май си зле, моето момиче? Какво те мъчи, угризения на съвестта или просто си бременна?

Брет понечи да се върне при Еймъри — не й беше до разправии, но после пак събра смелост да погледне Моника в очите.

— Какво искаш?

— А, нищо, само да видя как се гърчиш от мъка — отвърна тя, имитирайки южняшкия й акцент. — Нямаш представа колко приятно е, след като години наред са те замеряли с камъни и са те обвинили в какво ли не. Любовница на Елиот! Мед ми капе само като изричам тези думи.

— Онази вечер направих ужасна грешка — заоправдава се с разтреперан глас Брет.

— Не думай, аз пък си мислех, че си се позабавлявала — изсмя се Моника.

— Срам ме е, че го допуснах — изхлипа Брет. — Не знам дали изобщо те интересува, но все пак съм длъжна да ти кажа, че между мен и Елиот вече няма нищо.

— Това го кажи на изповедника си в черквата. Пет пари не давам за Елиот и ти го знаеш. Но ми е забавно как и двамата се правите на вода ненапита.

Никога през живота си Брет не се е чувствала толкова унизена.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Няма да ти издера очите, ако се страхуваш от това. Вероятно просто ще изчакам. Не всеки ден една жена хваща мъжа си да й изневерява. И то не с друг, а със своята мащеха — ухили се Моника.

— Нямам намерение да се оправдавам, но знай, че не съм искала да те обидя. Всъщност най-засегнат е съпругът ми. Ето за какво ме мъчат угризения.

— Чак ми иде да се разплача, като те гледам такава разкаяна, но ми е все тая какви ги вършите с Елиот. Интересува ме единствено дъщеря ми. Така че не се безпокой. Но Елиот няма да е зле да си опича акъла. Между другото, какво ти е мнението за него? Бива си го в леглото, нали? Не мога да му го отрека.

Брет едва се държеше на крака и се облегна на плота пред огледалото.

— Всичко между нас е свършило, Моника. Извинявай, че се получи така. Но щом Елиот не те интересува, защо просто не забравиш?

— Хайде, стига си ми ревала. Ако исках да кажа на Еймъри, досега щях да го сторя. Но от мен да го знаеш, ако смяташ да му изневеряваш, прави го с високо вдигната глава. Инак всеки ще те подритва. Особено ако си жена. Разчуе ли се за теб и Елиот, ти ще опереш пешкира.

След тези думи Моника се завъртя и се запъти към вратата. Но преди да излезе, се обърна и попита:

— Да не си бременна, щеше да си изповръщаш червата? Между другото, точно така разбрах, когато заченах Дженифър.

После я погледна презрително и се върна в ресторанта. Брет продължи да стои като вкаменена. Ами ако Моника беше права и тя наистина беше бременна? Опита се да обмисли положението трезво. Напоследък я мъчеха такива угризения на съвестта, че не бе обръщала внимание на състоянието си. Мензисът й наистина беше закъснял, но тя сто на сто не беше бременна. Господи, само това оставаше — да е заченала!

 

 

Вашингтон

28 ноември 1988 година

Куполът на Капитолия се мержелееше в сивкавото небе над Вашингтон. Вече се здрачаваше. Еймъри знаеше, че навън е студено. Духаше леден вятър, от време на време прехвърчаше и снежец. Едва беше минало четири часът, а колите и автобусите вече бяха запалили фаровете.

Допреди три месеца по това време на деня туристите по фланелки още се изкачваха по мраморните стъпала, за да се снимат пред коринтските колони на Капитолия. А сега дните бяха съвсем къси, нощите — студени. Но на Еймъри му беше криво и от друго — всички очакваха решението по делото за аборт „Русо срещу Клейсън“.

Мислеше непрекъснато за това дело. Вече бе решил в почивката между сесиите на Върховния съд през декември и януари да работи главно по него.

И друг път беше гледал тежки дела във Върховния съд. Делото за аборта обаче наистина го свари неподготвен, тъй като беше свързано с две основни ценности — свободата и живота. Наред с другото то засягаше и самата същност на неговите религиозни убеждения, на професията му като правист, дори на отношенията с жена му.

Еймъри погледна към телефона — днес следобед не се бе обаждал на Брет да види как е и какво е казал лекарят. Безпокоеше се много. От няколко седмици Брет беше неузнаваема. В началото той си мислеше, че жена му се е разстроила покрай Дженифър, сетне обаче тя сподели, че не се чувства добре. В понеделника след ресторанта отиде на лекар, където й казали, че след седмица трябва да й направят още изследвания. Беше бледа като мъртвец, почти не слагаше залък в устата.

Еймъри знаеше, че тя сигурно се е прибрала от лекаря и току се пресягаше да й звънне и да провери как е, но сутринта Брет го беше помолила да не се безпокои и да си гледа работата и му беше казала, че ще разговарят вечерта. Сякаш безпокойствата покрай нея не му стигаха, ами и преди час се бяха обадили от кабинета на Харисън да предадат, че сенаторът иска да се видят за малко.

Молбата беше твърде странна, понеже брат му винаги се обаждаше лично и избягваше да идва в сградата на Върховния съд. Работеха през една пресечка, но ако се виждаха през деня, се срещаха или в кабинета на Харисън, или в някой ресторант.

Еймъри пак погледна прехвърчащия зад прозореца сняг и се върна зад писалището. Неговата секретарка Бърнис беше събрала на купчина материалите по делото „Русо“ и върху тях беше оставила докладната записка на Уилям Браун, юриста, който помагаше на Еймъри по случая. Той беше млад начетен негър, завършил Йейл, който измежду четиримата му сътрудници отстояваше най-разпалено своето мнение. Еймъри открай време обичаше да общува с умни млади интелектуалци, макар че задачата на неговите сътрудници беше да вършат проучвателната работа, а не да го съветват. Уилям Браун се славеше като човек, който изразява становището си дори, когато не го питат. Тъкмо заради това други двама съдии не го бяха взели на работа, ала на Еймъри му беше интересно да изслушва мнението на младия правист и го назначи за свой сътрудник.

Преди половин месец двамата бяха обсъждали за пръв път делото и Еймъри се беше оплакал, че му е трудно да избира между два толкова важни принципа като правото на живот и неприкосновеността на личността.

— Убеден съм, Уилям, че трябва да се произнесем по делото, изхождайки само и единствено от принципите, залегнали в Конституцията. Безпредметно е да противопоставяме живота на свободата.

Младият юрист намести върху носа си очилата със златни рамки.

— Така е, господине, съдът просто трябва да реши кой да прави избора — жената или държавата. А след като Конституцията не защитава правото на жената да е господарка на тялото си, държавата е с вързани ръце да прави каквото й е угодно. Авторите на Конституцията са признали, че свободата на словото не може да бъде избирателна, иначе всеки, който дойде на власт, ще решава какво може и какво не може да говори. Същото важи и за неприкосновеността на личността.

— Изказа умни мисли — рече му Еймъри, — но аз съм тук, за да тълкувам Конституцията, а не да я пиша наново.

Сега смяташе да занесе докладната записка на Браун вкъщи на Брет с надеждата, че ако обсъдят въпроса, тя ще се поободри. Еймъри наистина беше разтревожен за нея. Накрая все пак реши да звънне и да види какво е станало при лекаря.

— Госпожата още не се е прибрала — обясни му прислужницата. — Честно да ви кажа, вече се безпокоя. Няма я от няколко часа.

— Щом се върне, я помоли да ми позвъни.

Той въздъхна тежко. Днес беше понеделник. Върховният съд беше заседавал вече цял ден и Еймъри се чувстваше капнал от умора. В този миг по вътрешната уредба му звънна секретарката, за да му каже, че е дошъл Харисън. Брат му обикновен преливаше от енергия, но този път влезе в кабинета доста навъсен.

— Как е Ивлин? — попита Еймъри.

Харисън не посмя да го погледне в очите, само изрече:

— Разделихме се. Смятаме да се разведем.

— И таз добра! — ахна невярващо Еймъри. — Какво се е случило?

— Ами нищо особено. Но няма смисъл да сме женени, след като вече не се обичаме.

— Говориш глупости, Харисън. Човек не се развежда с жената, с която е женен от трийсет години, само защото „вече не се обичали“.

— Добре де, хванал съм се с друга — изплю камъчето Харисън. — Казва се Меган Тиърнън, моя подчинена е.

— Ти не си наред. Как така се развеждаш само защото си се хванал с друга?

— Обичам я — сопна се брат му. — Не съм го решил за една нощ. От месеци се мъча като грешен дявол. Сега вече знам, че искам да се оженя за нея.

Еймъри не можеше да повярва на ушите си. Виждаше обаче, че брат му е категоричен в решението си.

— Всъщност съм дошъл да те помоля нещо. Поговори с Ивлин. Тя те уважава. Убеди я, че е в неин интерес да не се шуми около развода ни.

— А тя какво мисли? — поинтересува се брат му.

— Не е съгласна, естествено — отвърна Харисън, след което изпъшка и потърка брадичка. — Надява се с времето да ми мине. Но как да кажеш на една жена, която вече не те интересува, че любовта е мъртва?

— Виж го ти какво иска от мен! Да убедя Ивлин да плюе на вярата, която тя е приела заради теб, защото те е обичала!

— Само не ми чети конско — тросна се Харисън. — И аз бях против да се жениш за Брет, но не съм ти давал акъл, нито пък съм ти държал сметка и съм те притискал с религията. Не ти искам кой знае какво. Поговори с Ивлин, тя настоява да отложим решението за след празниците. И аз не знам защо. Сигурно се надява да се вразумя.

— И вероятно е права.

— Разбери, Еймъри, не правя нещо необмислено. Точно обратното, опитах се да скъсам с Меган. Но не намерих сили. Тази жена значи твърде много за мен. Заради нея съм готов да си сложа главата в торбата. Няма да се върна при Ивлин. Пренесох се при Меган и ще остана там.

— А как разбра, че толкова държиш на нея? Може би само си пасвате в леглото?

— Разбрах, когато усетих, че искам да имам дете.

— Дете ли?

— И ти искаш, нали, драги ми братко?

— Дума да няма, но за нищо на света нямаше да зарежа Катерин лека й пръст, колкото да намеря жена, която да ми роди дете.

— Не заради това се развеждам с Ивлин. И не само заради това съм отишъл при Меган. Вече съм решил, няма да се отметна. Единственото, за което те моля, е да поговориш с Ивлин.

Пожела му приятна вечер и си излезе.

Еймъри се върна зад бюрото и дълго седя, потънал в мислите си. Накрая стана, облече си палтото и каза на секретарката, че се прибира, понеже жена му не е добре.

 

 

Когато спря пред къщата, не светеше никъде. Той съвсем се притесни. Къде ли се бавеше Брет?

Ала щом влезе в антрето, чу тихо хлипане. Идваше от стаята горе. Изкачи на бегом стълбите. В мъждивата светлина, идваща откъм банята, видя, че жена му лежи на кревата в спалнята.

— Брет! — повика я Еймъри.

Тя спря да ридае, понадигна глава и го погледна уплашено. Но щом го позна, пак се разрида неудържимо. Еймъри отиде при леглото и запали нощната лампа.

— Какво се е случило, скъпа? — попита я нежно той. — Защо плачеш?

Брет се опита да се успокои и се взря в очите на съпруга си, сякаш за да си вдъхне смелост.

— Бременна съм — пророни накрая.

— Каква радостна новина! — възкликна Еймъри. — А ти, вместо да се смееш, си седнала да плачеш.

Сетне проумя каква е причината да е толкова разстроена. Току-що си беше взела изпитите, надяваше се да започне работа, а сега всичките й планове се проваляха. Той се наведе и я целуна лекичко по бузата.

— Нали не ми се сърдиш, задето съм на върха на щастието? Искам и ти да си щастлива.

Брет седна в леглото, прегърна мъжа си и зарови лице върху рамото му.

— Еймъри, аз не те заслужавам! — простена тя и се вкопчи в ръкава на сакото му.

— Я не ставай смешна. Бих могъл да кажа същото. Само да знаеш колко те обичам! Кажи ми сега, от колко време си бременна?

— От около шест седмици.

— Значи… е станало, докато бяхме на Източния бряг.

Брет кимна мълчаливо.

— Знам, тежко ти е, но ще направя всичко възможно да се чувстваш добре — рече Еймъри, забелязал, че Брет пак се е разстроила.

Тя само това и чакаше — отново ревна. Мъжът й реши, че просто се е притеснила. Беше чувал, че по време на бременност жените стават сприхави. Замилва я по главата, убеден, че и Брет ще обича не по-малко от него тяхното дете.

 

 

Минаваше десет вечерта, когато спряха пред жилището на Елиот на Кливланд Парк. Моника погледна входа, сетне детето, заспало в ръцете й. Робърт угаси двигателя.

— Аз ще взема чантата — предложи й той.

— Няма нужда и сама ще се оправя.

Навън прехвърчаше сняг и тя тръгна предпазливо по тънкия лед, с който беше покрит тротоарът. Идваше за трети път в жилището на Елиот. Вече близо месец си разменяха Дженифър като топче за пинг-понг. Елиот предостави на Моника да решава кога ще взима детето, главно защото и двамата знаеха, че той е притиснат до стената. Пое Дженифър от ръцете й и я покани да влезе.

— Имаш ли малко време? — попита я той. — Искам да поговорим.

— Добре, но не мога да се бавя дълго. Долу ме чака Робърт.

След като сложи детето да си легне, той се върна при жена си и седна на канапето, отрупано с вестници.

— Кажи ми какво искаш? Не можем до безкрайност да подмятаме Дженифър като топка.

— Още не съм решила — отвърна Моника и го погледна раздразнено.

— Когато си тръгнахме от Женева, не изгаряше от желание да гледаш деца. Явно си размислила.

— Да, но още не съм взела окончателно решение. Ще почакаш малко. А после ще правиш каквото ти кажа.

— Фарънс играе ли някаква роля?

— Да, много държа на него. Той е единственият свестен мъж, с когото съм си имала вземане-даване.

— Значи се беше помъкнала с Жерар, колкото да ти минава времето.

— Слушай, кретен такъв — сопна се Моника и му се закани с пръст. — Не ми се прави на по̀ католик от папата. Аз поне не се чукам с роднините. Но ако си решил да пожертваш ненагледната си мащеха, твоя работа.

— Май вече е станала и твоя работа. Но не намесвай Брет и Еймъри, те нямат нищо общо — отсече Елиот.

— Имат, имат и още как! — изсмя се жена му. — Само дето още не го знаят.

Той я погледна разколебан.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да не ми се правиш на интересен, че ще видиш дявол посред бял ден. Държа всички козове и ще правя каквото ми отърва.

— Слушай, Моника — взря се в нея Елиот, — нямам нищо против да взимаш детето. Но ако смяташ да живееш с Фарънс и Дженифър да прекарва известно време с вас, по-добре да поговорим за проблемите ви с алкохола. Само това оставаше, да позволя на двама пияници да възпитат детето ми.

— Слушай, господинчо, знаеш по-добре от мен, че никога няма да направя нещо, с което да изложа на опасност Дженифър.

— Да не би да си отказала пиенето?

— Не съм длъжна да ти давам отчет.

— На мен — не, но в съда сто на сто ще те питат.

— Знаеш ли, преди да ме заплашваш, се запитай какво ще каже същият този съд, щом научи, че нашият примерен татко чука любимата си мащеха.

— Не прави от мухата слон. Брет няма нищо общо с това дали съм добър баща.

— Нима си въобразяваш, че съдиите ще си умрат от удоволствие, щом чуят, че чукаш жена на съдия от Върховния съд?

— Не те интересува кого чукам и кого — не. Не ти в работата. Важна в случая е само Дженифър. Да, наистина е важна и то не само за теб. Знай, че започнеш ли да ме черниш и аз няма да си мълча и ще ти го върна тъпкано. На теб може и да ти е все тая, но онова сладурче, твоята любовница, доста се е притеснило.

— Ти пък откъде знаеш?

— Брет не ти ли е казала за срещата ни?

— Какво, да не си разговаряла с нея?

— Значи наистина сте скъсали — подсмихна се Моника. — Пък аз си мислех, че само ми хвърля прах в очите.

— С какво, дявол го взел, си седнала да се занимаваш? Не ме разигравай като маймуна. Какво искаш, да се изпокараме ли? Толкова ли си нямаш друга работа. Я по-добре се стегнете с Фарънс и колкото за разнообразие изтрезнейте.

— Само не ми чети морал — тросна се Моника, след това се изправи и грабна палтото си. — Аз ще реша какво ще правиш, а ти ще слушаш и ще козируваш, разбра ли? И само да си посмял да домъкнеш оная пачавра тук, докато при теб е Дженифър. Няма да ти се размине току-така от мен да го знаеш! И няма да забравя какво съм казала — изкрещя тя и затръшва входната врата.

 

 

Чеви Чейс, щата Мериленд

24 декември 1988 година

Брет се среса и се обърна да се види в профил в огледалото. И миналата Коледа беше със същата червена трикотажна рокля, още не й личеше, че е бременна. Чуваше през отворената врата коледната музика, която Еймъри беше събирал десетилетия. Някои от плочите му бяха още от трийсетте и четирийсетте години. Леля й Лиона ги бе слушала цял ден, неописуемо щастлива. Тя беше пристигнала преди два дни по настояване на Еймъри. Той знаеше, че за първи път ще посреща Коледа сама и настоя Лиона да дойде при тях. Първото, което й каза Брет, беше, че е бременна — искаше да сподели с някого новината. Леля й се зарадва почти колкото Еймъри, който от месец беше на върха на щастието. Беше много грижовен, непрекъснато я питаше има ли нужда от нещо и се мъчеше да я поразвесели. Искаше на Бъдни вечер да съобщи на всички роднини радостната вест, но Брет се възпротиви. Искаше й се да умре от срам при мисълта, че и Елиот ще научи за бременността й. Еймъри беше много учуден от острата й реакция, в погледа му дори се мярна подозрение, но не я попита нищо.

Брет се надяваше Елиот да отклони поканата. Той обаче прие да прекарат заедно Бъдни вечер. Не го беше виждала от онзи път в градината, когато той я убеждаваше как ли не, че били създадени един за друг и че рано или късно ще бъдат заедно.

Брет отиде при леля си в салона. Макар косата й да беше побеляла още повече и Лиона да бе отслабнала, сега изглеждаше много по-добре, отколкото на погребението на Ърл.

— Е, как е бъдещата майка? — попита от вратата Еймъри.

— Не го повтаряй непрекъснато, моля те. Скоро ще дойдат гостите, току-виж си се изтървал.

Мъжът й отиде да донесе нещо безалкохолно. Брет сключи ръце върху скута си и се загледа в коледната елха.

— Мила, трепериш като листо! — възкликна леля й. — Да не те е втресло?

— Не — отвърна младата жена. — Нали знаеш, че на Бъдни вечер винаги се вълнувам много.

Но не беше само това. Елиот Брустър щеше да дойде всеки момент и нервите й съвсем се бяха изопнали.

Еймъри се върна при тях и тримата си забъбриха, въпреки че леля Лиона още се притесняваше от съдията. След двайсетина минути се позвъни на вратата. Еймъри отиде да отвори, следван от Брет. Беше Ивлин. Бяха поканили и Харисън, но той беше категоричен в решението си да кара празника с Меган Тиърнън. Преди седмица Брет беше разговаряла с Ивлин и се убеди, че тя вече съвсем се е отчаяла и не се надява мъжът й да се върне при нея.

— Изглеждаш великолепно — възкликна Ивлин и я ощипа по бузата.

Брет се взря в очите й. Имаше чувството, че тя знае или най-малкото се досеща за истината.

Ивлин остави чантата с подаръците и Еймъри й помогна да свали дългото до глезените палто от норка. Еймъри я целуна по бузата.

— Жалко, че Харисън няма да дойде — каза й благоразумно, та още в началото да разсеят напрежението по темата.

— Е, така ще е занапред — въздъхна Ивлин.

— Животът продължава — рече меко девер й. — Винаги ще бъдем с теб Ив! Ела да те запозная с лелята на Брет.

Ивлин се държеше мило с Лиона, въпреки че произходът им, световете, в които живееха, бяха на светлинни години разстояние. Еймъри сложи подаръците, които беше донесла снаха му, под елхата. След половин час Брет започна да поглежда нервно ръчния си часовник. Наближаваше време да седнат около празничната трапеза, а Елиот още го нямаше. Сякаш прочела нейните мисли, етърва й възкликна:

— Дано Елиот не се е отказал да дойде! Толкова отдавна не сме карали Бъдни вечер с деца!

Брет отиде да види какво става в кухнята и да обсъди менюто с Оди, когато на вратата се позвъни.

— Ето, гостите идват! — възкликна негърката. — Не се безпокойте, тук всичко е наред. Вървете да ги посрещнете и си отпуснете душата!

Брет знаеше, че не може вечно да се спотайва в кухнята и когато се върна в салона, Елиот вече седеше до Ивлин, а Дженифър се беше разположила на коляното му. Момиченцето позна Брет и се завтече към нея. Тя се спогледа с Елиот.

— Извинявайте, че закъсняхме — каза й той и я целуна лекичко по бузата. — Честита Коледа!

Брет се мъчеше как ли не да се преструва, че между тях не е имало нищо, ала това беше невъзможно. Единственият изход бе да не го гледа.

— Колко си порасла, сладката ми! — възкликна тя и гушна Дженифър. — А не съм те виждала само няколко седмици. С какво те храни баща ти, между другото?

Дженифър беше много доволна, че е център на вниманието. Заразказва разпалено на Брет за новото си плюшено мече, което бе получила от баща си за Коледа. Тя се заслуша, но обърнеше ли очи към Елиот, пламваше цялата.

Седнаха на масата, където Брет пак усещаше втренчения поглед на младия мъж. Добре поне, че не се опитваше да я заговори. По едно време се притесни, че студеното й държание към него ще събуди подозрения и се насили да го попита:

— Как е новата служба? С какво всъщност се занимаваш сега?

— Планирам външната политика. Затънал съм до гуша в работа. А и създавам добри връзки в Държавния департамент.

— Смяташ ли да заминаваш в чужбина?

— Засега не, но и това ще стане някой ден. А ти? Сигурно се чудиш кое от многото предложения за работа да избереш?

Брет се спогледа с мъжа си. Добре, че точно в този момент Оди вкара количката с гозбите. Ивлин също се обърна към Елиот и го попита докога Дженифър ще остане в Ню Йорк.

— До Нова година. Така настоя Моника.

— Тя там ли живее?

— Беше няколко седмици в клиника за лекуване на алкохолици във Вирджиния. Твърди, че те с Фарънс вече не слагат и капка в уста и са нови хора.

— Каква чудесна новина! — възкликна Ивлин.

— Добра за Моника, но не и за мен. Тези дни адвокатът ми е разговарял с нейния и доколкото разбрах, тя си е наумила да иска родителските права.

— Фарънс беше онзи от Индия, с когото тя имаше връзка, нали? — полюбопитства вторият му баща.

Елиот кимна.

— Значи работата е сериозна. Ще се женят ли? — попита Еймъри.

— Нямам представа. Но не бих се изненадал. Заедно са се подложили на лечение срещу пиенето и Моника твърди, че той й влияел добре. Мога само да се радвам за нея. Но дано разрешим проблемите си мирно и кротко.

Брет го погледна. Съзнаваше, че и двамата се мъчат заради онова, което бяха сторили. Ами ако Елиот се досещаше, че детето в утробата й е негово?

— Е, Моника може и да се е отказала от пиенето, но вълкът козината си не мени. Сигурно си е същата усойница.

Думите му се врязаха като нож в душата на Брет. И тя не беше по̀ стока от Моника. Единствената разлика беше, че за разлика от бившата жена на Елиот, беше потайна и лъжеше в очите Еймъри. Моника поне не се опитваше да крие каква е.

На Брет й притъмня от угризения на съвестта. Идеше й да стане от масата и да излезе от стаята. Как щеше да живее цял живот с такова бреме? Ала в името на съпруга си беше длъжна да стиска зъби и да се прави, че не е станало нищо.

След вечерята Еймъри предложи да хапнат десерта по-късно и първо да видят какво има под коледната елха. Брет се опита да си избие от главата Елиот и случилото се между тях и да мисли единствено за мъжа си. Толкова се бе изнервила, че се молеше вечерта да свършва час по-скоро. Забелязала Оди в коридора, стана, за да не стои като попарена и да се поразсее.

— Повикайте ме, щом решите да пренеса десерта — рече й възрастната негърка.

— Още е рано, Оди. Но ти не чакай, върви си, ще се оправя сама.

След като й благодари, прислужницата се облече и взе чантата си. Прегърна младата си господарка и тръгна към автобусната спирка. Брет остана в кухнята да сложи кафето. Докато режеше сладкиша, чу зад себе си стъпки. Погледна през рамо и видя Елиот.

— Другите си играят с Дженифър — рече й той. — Нека поговорим.

— Нямаме какво да си казваме — отсече категорично Брет.

— Не, има и то доста. Но сега не е моментът. Защо другата седмица не обядваш с мен?

Молбата му я свари неподготвена. Беше се изнервила от погледите, които й хвърляше цяла вечер, но не беше очаквала, че ще я покани на обяд.

— Наистина, трябва да поговорим — настоя Елиот.

— Ако е за нас двамата — прошепна Брет, за да не я чуят, — няма какво да говорим. Не искам да разговарям с теб, не искам дори да те виждам, но тази вечер склоних заради Еймъри.

Известно време Елиот стоя, без да се помръдва и да казва нищо, след това отиде до вратата и вече оттам се обърна към нея.

— Не се обиждай, но още не съм убеден, че искаш тъкмо това.

Брет се олюля край кухненския плот, нозете й се подкосиха, толкова притеснена беше. Сърцето й биеше като обезумяло, а тя едва се сдържаше да не се разплаче.

 

 

Чеви Чейс, щата Мериленд

10 януари 1989 година

Духаше студен северняк, който свистеше в покрива над спалнята. Скоро щеше да стане полунощ. Вече цял час Брет не можеше да заспи. Тя си мислеше все за същото — сетеше ли се за детето, което носеше в утробата си, в съзнанието й неизменно изникваше Елиот.

След Коледа беше разтревожена от вироглавото му упорство да я убеди в правотата си. Не бе правил опити да разговаря с нея отново, ала тя очакваше, че пак ще се появи и това в известен смисъл беше още по-лошо. Елиот се беше превърнал в невидима заплаха, всеки момент можеше пак да изникне на прага й.

Еймъри все така не забелязваше нищо. И той си имаше проблеми. Беше разговарял с Харисън с надеждата да го убеди да се върне при Ивлин. Брат му обаче си знаеше своето. Вече беше решил в края на седмицата да подаде молба за развод и да огласи разрива си със своята съпруга. Ивлин се примири и се отчая.

За капак Еймъри изживяваше най-тежката криза в своята кариера. В понеделник Върховният съд изслуша страните по делото за аборт „Русо срещу Клейсън“. Брет също беше присъствала в съдебната зала: мъжът й седеше като свъсен облак и с нищо не издаваше какво се върти в ума му. Дори жена му не знаеше как ще гласува. Ето, дори сега, ден преди окончателното решение на съда, Еймъри като че се колебаеше. Чу го да въздиша, обърна се и видя, че е вперил очи в тавана.

— За утре ли си мислиш? — попита го тя.

— Да. Случва ми се за пръв път. Никога досега не съм бил така раздвоен. Ако бях законодател, щях да подкрепя проектозакон за забрана на абортите, освен в наложителни случаи.

— Щом мислиш така, защо толкова умуваш върху това дело? — попита Брет.

— Защото не съм законодател. Аз съм съдия и защитник на правата на човека. И което е най-лошото, вече знам, че моят глас ще бъде решаващ. Петима от колегите оповестиха становището си. И за другите трима съм почти сигурен. Утре, когато се стигне до гласуване, четирима ще са за, четирима — против аборта. Остава моят глас.

Брет долови мъката в гласа на съпруга си — той бе човек на принципите, но същевременно бе и много състрадателен.

— До понеделник бях наясно какво мнение ще застъпя — щях да отпратя случая в Конгреса, там да решават. Но Уилям ме накара да размисля.

— Уилям Браун ли?

— Да, впуснал се е в същински кръстоносен поход да ме убеди, че всеки има право на избор. Основният му довод е, че в нашето общество правата на човека стоят над колективните цели. Но още не съм наясно със себе си, скъпа. Не е лесно да гласуваш срещу ценности и убеждения, които са ти скъпи, които си отстоявал цял живот.

 

 

В неделя, след като се върна от черква, двамата излязоха да се поразходят из квартала. Макар и студен, денят беше слънчев и ясен. Еймъри я попита защо още не е купила нищо за детето. Тя му поясни, че още има време, но всъщност не бе докрай искрена. Просто избягваше всичко, което й напомняше какъв грях е извършила. Съзнаваше, че постъпва егоистично — мъжът й щеше да се зарадва, ако довечера завареше вкъщи бебешки дрешки.

Брет реши да отскочи с колата до Джорджтаун, където на авеню Уисконсин беше мярнала добре зареден детски магазин. Щеше да вземе едно-друго за детето, а после смяташе да се обади на етърва си, която вече два месеца не беше на себе си от мъка. Щом не беше в състояние да се хване на работа, Брет можеше поне да бъде полезна на някого. Драсна бележка на прислужницата, че ще се позабави, облече си палтото и подкара колата към Джорджтаун.

Магазинът беше претъпкан с какви ли не неща за новородени, кое от кое по-хубави. Само като ги видя, Брет се почувства щастлива, че скоро ще стане майка. Ала чувствата й бяха раздвоени. Изтръпваше при мисълта, че Елиот е истинският баща на детето. Ами ако то прилича на него?

Купи спално чувалче и прекрасно пуловерче и докато плащаше, в магазина влязоха снажен чернокос мъж с малко момиченце. Брет плувна в пот, докато видя, че не са Елиот и Дженифър. Докога ли щеше да се мъчи като грешен дявол?

От магазина за детски дрешки се запъти към заведението на ъгъла, в което бяха обядвали с етърва си един-два пъти. Вътре вече беше пълно. Над барплота имаше телевизионен приемник, привлякъл вниманието на всички посетители, които слушаха новините.

— Какво се е случило? — попита някой.

— Починал е Мейтланд.

Сърцето на Брет сякаш спря.

— Кой, кой? — попита друг посетител.

— Сенаторът Мейтланд от Мериленд. Получил е инфаркт.

 

 

Арлингтън, щата Вирджиния

14 януари 1989 година

Навън бе сковал студ, денят не бе от най-подходящите за погребение. Докато процесията прекосяваше по моста река Потомак, Елиот наблюдаваше от прозореца на лимузината забулените в мъгла хълмове в долината. След опелото в катедрала „Сейнт Матю“ доста от хората се бяха разотишли. Президентът и първата дама се бяха прибрали в Белия дом, държавният секретар се беше върнал в Департамента, повечето конгресмени също се бяха пръснали. От високопоставените държавници бе останал само министърът на отбраната Франк Карлучи. Към гробищата бяха тръгнали и Джери Фолуел, и неколцина от най-близките приятели на Харисън в Сената.

След броени дни Джордж Буш щеше да встъпи в длъжност като новоизбран президент и вашингтонци предпочитаха да не се занимават с такива мрачни неща като погребения. Имаха си по-приятни грижи — да се подготвят за тържествата, да идат на последните проби за балните рокли и смокингите. Всички смятаха, че Харисън Мейтланд не е избрал най-добрия момент да напусне политическата сцена.

Разбира се, имаше и такива, за които кончината на сенатора не означаваше само смяна в състава на сенатските комисии. На излизане от „Сейнт Матю“ Елиот забеляза млада жена, застанала с двама от помощниците на Харисън. От подпухналото й от плач лице разбра, че това е Меган Тиърнън. Жената също се запъти към гробището, явно нищо не можеше да я спре да изпрати своя любим в последния му път и Елиот я разбираше — имаше моменти, когато човек забравя за благоприличието.

За непосветените Харисън остави смазана от мъка вдовица, с която бе имал трийсетгодишен брак. Но броени часове след смъртта му цял Вашингтон знаеше при какви обстоятелства е починал сенаторът. Елиот научи още същия ден. Помощниците му нахълтали в жилището на Меган, колкото да заварят санитарите от „Бърза помощ“, които го изкарвали с носилката. Той обаче вече бил мъртъв — издъхнал от инфаркт в обятията на своята любов.

Сутринта в катедралата Елиот седна на пейката зад Ивлин, Еймъри и Брет. Съгледаше ли лицето на Брет, му се искаше да се наведе и да я помилва, да се взре в очите й. Дълбоко в себе си знаеше, че са орисани да са заедно, но дните се изнизваха един подир друг и той си даваше сметка колко напразни са усилията му да я убеди в това.

Отначало бе изпитвал угризения на съвестта. Така всъщност му беше по-лесно, отколкото да ревнува или да мрази Еймъри. Съзнаваше, че именно той е натрапникът, той разваля семейството на втория си баща. Знаеше обаче и че Брет би трябвало да е с него, че са създадени един за друг. Ала ето че Бог, съдбата, наричайте го както щете, беше отсъдил Елиот да се бори твърде дълго за своето щастие. В службата гледаше непрекъснато да върши нещо, но всъщност мислеше само за Брет.

И за Дженифър, разбира се. Тя бе другото човешко същество, за което Елиот можеше да каже с ръка на сърце, че обича.

След като отказа пиенето, Моника започна да предявява все по-големи претенции към дъщеричката им. Преди два дни адвокатът на Елиот му позвъни, за да му съобщи, че бившата му съпруга си е наумила само тя да получи родителските права върху детето. Елиот избухна в смях, ала адвокатът му каза, че този път Моника не позира и наистина е решила да се бори докрай за Дженифър.

През последните няколко месеца Елиот често се питаше дали тя няма да изпълни заканата си и да го шантажира с връзката му с Брет. Ако се вярваше на адвоката, съдиите отдавна не се интересували от морала на ищците по бракоразводните дела, освен ако с постъпките си те не застрашавали детето. Сега въпросът бе доколко съдът щеше да повярва на Моника, че наистина е отказала пиенето. И какво трябваше да направи Елиот, за да не го изнудва — да я хване мъртво пияна ли?

Погребалната процесия спря пред вратите на националното гробище Арлингтън и мислите на Елиот отново се върнаха към Брет, която беше заедно с Еймъри и Ивлин в лимузината отпред. Видеше ли я да докосва Еймъри, направо побесняваше. Не можеше да ги възприеме като семейство. Не желаеше друга жена, освен нея. И не можеше да си представи как тя е в състояние да желае друг след всичко, което бяха изживели заедно.

Свалиха ковчега от катафалката. Еймъри слезе от колата отпред и подаде ръка на Ивлин, за да й помогне, после затвори вратата. Брет, изглежда, нямаше да отиде на гробищата.

Елиот също слезе от автомобила, закопча палтото си и настигна Еймъри и Ивлин, която го погледна със зачервени от плач очи.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна му тя.

Еймъри само му кимна и тримата тръгнаха по покритата със снежец алея след ковчега. На Елиот му беше на устата да попита защо не е дошла и Брет, но нямаше как да го направи, без да нарушава добрия тон. Тя не му излизаше от главата и когато дошлите на погребението се събраха около гроба, а Ивлин отиде заедно с Еймъри да сложи цвете върху ковчега на съпруга си. Още се бе унесъл в мислите си за къщата на Източния бряг и за невероятното изживяване с Брет там, когато Еймъри дойде при него и му прошепна:

— Ще ми направиш ли една услуга? Докато пътувахме насам с колата, на Брет й призля и се тревожа за нея. Нали ще отидеш да видиш дали й е по-добре?

— Болна ли е? — попита учуден Елиот.

— Не съвсем. Чакаме дете.

Елиот не можеше да повярва на ушите си. Понечи да попита как така Брет е бременна, но се усети навреме и запази самообладание.

— Ще отида, разбира се — и се запъти към мястото, където бяха спрели автомобилите.

Шофьорът на лимузината на Еймъри бе застанал до отворената врата.

— Добре ли е госпожа Мейтланд? — попита го Елиот.

— Не, повръща й се. Помоли ме да й донеса вода. Нали ще я наглеждате?

Брет беше пребледняла като платно. Трепна, щом съгледа Елиот. Той се качи в автомобила и седна до нея.

— Еймъри ме изпрати да видя как си.

Младата жена преглътна и избърса уста с носната си кърпичка.

— А, нищо ми няма. Само съм малко разстроена.

— Но той ми каза, че си бременна.

Тя застина като вкаменена, сетне въздъхна горчиво и вдигна поглед към Елиот.

— Да, наистина чакам дете.

— Кога си забременяла? — попита я той някак обвиняващо.

— Детето е на Еймъри — отсече Брет.

Сякаш го изрита в стомаха. Елиот само поклати глава — не й вярваше, имаше нещо гнило в цялата тази история.

— В кой месец си? Беше ли бременна, когато бяхме заедно?

Стиснала уста, Брет се извърна.

— Не, но ние с Еймъри и преди това искахме дете. Реших, че сега е моментът. И забременях.

— Но, Брет, това е лудост! — възкликна бесен Елиот.

— Знам, не ти е приятно. Но се надявах, че щом научиш, ще проумееш, че в живота ми има само един мъж — Еймъри.

— А той… знае ли за нас?

— Не. Послушах те и няма да му кажа, освен ако не съм принудена. Ще го заболи ужасно. Но това дете ме свързва до гроб с него и се моля, ако случайно той научи за нас, да ми прости заради него.

— Забременяла си само защото се страхуваш от чувствата си към мен. Ти, Брет, ме обичаш. Сигурен съм.

— Не, не те обичам — отрече тя мрачно. — Всичко между нас свърши. Примири се най-после, моля те.

Атмосферата в колата бе тягостна. Елиот вече виждаше, че е изгубил завинаги Брет. Колкото и да му беше трудно, се помъчи да запази самообладание.

— Е, не ми остава нищо друго, освен да ти пожелая щастие.

Брет сведе глава. Беше се просълзила и се обърна, та Елиот да не види, че плаче.

 

 

Вашингтон

28 януари 1989 година

Елиот гледаше как Дженифър е коленичила на стола до прозореца и гледа тънещия в здрач Кливланд Парк.

Дните след погребението на Харисън се нижеха мъчително бавно. Животът му сякаш се беше обезсмислил. Вечерта на бала по случай встъпването в длъжност на Буш прекара вкъщи, точно както хората от предизборния екип на Дукакис. Но Брет явно се чувстваше чудесно. В клюкарските колони се появи новината, че е бременна. Един вестник дори помести нейна снимка от бала в Белия дод, под която пишеше: „Еймъри Мейтланд, съдия от Върховния съд, танцува със съпругата си Брет, която очаква през юли първото им дете.“.

Елиот гледа снимката цели петнайсет минути, смаян от това че тази дълбока несправедливост вече е публично достояние. И сякаш по инстинкт се вкопчи в Дженифър, с която прекарваше всяка свободна минута.

През деня я оставяше с госпожа Инграм, жената, която беше наел да я гледа. Вечер и в края на седмицата бяха заедно, освен ако детето не отиваше при майка си, която бе все по-настойчива в молбите си Дженифър да стои повече при нея. Елиот не се възпротиви, надяваше се, че с времето Моника ще се отегчи да се прави на грижовна майка. Лека-полека малката свикна, че има два дома.

Сега си поигра с Дженифър, после я заведе в кухнята да си приготвят вечеря. Щом се нахраниха, я изкъпа, сложи я да легне и й прочете една приказка. Беше им станало нещо като ритуал.

Целуна я по челцето, угаси лампата и се върна в хола. Бяха се разбрали с Моника, че в девет тя ще мине да поговорят и да се разберат. Елиот се опита да разбере още по телефона какви са намеренията й, тя обаче отсече, че ще ги обсъдят, щом се видят.

Седна на стола и разлисти неделния брой на „Поуст“, в който имаше статия за проблемите в Републиканската партия след кончината на сенатора от Мериленд Харисън Мейтланд. Докато във Вашингтон празнуваха встъпването в длъжност на новоизбрания президент Джордж Буш, двете крила на партията в Балтимор се бяха хванали гуша за гуша. Накрая бяха решили, че до извънредните избори мястото на Харисън би могла да заеме неговата вдовица Ивлин, кротка жена, която от гледна точка на политиката бе смятана за неутрална. Елиот не беше разговарял с нея от погребението насам, но щом името й се спрягаше, тя явно проявяваше интерес към предложението.

Остави вестника и погледна към часовника. Вече не го свърташе на едно място, затова отиде до прозореца и загледан в падащия сумрак, се замисли за отношенията си с Моника, които още от самото начало не бяха от най-розовите. Но дори когато се караха за щяло и нещяло, пак ги свързваше нещо, може би общото страдание. А ето че сега тя бе повела война, без да влага никакви емоции, сякаш бяха някакви непознати врагове, които се дуелират от разстояние или се обстрелват с тежка артилерия. Колкото и да я мразеше, Елиот не можеше да не й се възхищава, дори мъничко да й завижда. Не беше шега да откажеш пиенето, както и да създадеш сериозна връзка с човек като Фарънс. Явно жена му бе намерила себе си не в брака, а в развода.

Когато най-сетне се позвъни и Елиот отиде да отвори, за своя изненада видя, освен Моника и Фарънс.

— Я, цяла делегация! — възкликна той.

— Щом се разведа, ние с Робърт смятаме да се оженим, ето защо реших, че онова, което ще си приказваме, засяга и него и затова го доведох.

Фарънс се бе посъстарил, въпреки това имаше по-здрав вид. Двамата си съблякоха палтата. Моника беше в тъмносин костюм и ниски обувки в същия цвят — самото въплъщение на добродетелността. Фарънс беше в официален костюм с безупречна кройка.

— Може би трябваше да те предупредя — изгука Моника, — в случай че и ти поискаш Брет да присъства на разговора.

— Нека говорим като цивилизовани хора — рече Елиот и я погледна втренчено. — Няма смисъл да се заяждаме.

Развеселена, тя отметна глава.

— О, извинявай, Елиот, мислех, че имаш по-голямо чувство за хумор.

Той ги покани с ръка да седнат на дивана и се разположи на стола отсреща.

— Поиска да разговаряме. Казвай за какво става дума — подкани Елиот Моника.

Тя се спогледа с Фарънс.

— Твоят адвокат сигурно ти е съобщил, че искам родителските права върху Дженифър.

— Да. Реших, че си придаваш важност и както винаги, се правиш на интересна.

— Няма такова нещо. Този път го мисля съвсем сериозно. Държа да получа родителските права. Ще я виждаш, когато поискаш, но предпочитам тя да живее при мен.

— И дума да не става! Готов съм родителските права да са и на двамата, но за повече не съм съгласен.

— Май не си даваш сметка колко деликатно е положението ти, господин посланик — изгледа го навъсено Моника.

— Казах ти вече, дай да говорим като хората! Знай, че няма да ти разреша да ми извиваш ръцете. За мен най-важна на този свят е Дженифър.

— Щом ми се правиш на вода ненапита, нямам друг избор, освен да говоря без заобикалки. Не приемеш ли условията ми, ще разкажа на Еймъри за теб и ненагледната ни мащеха. Сигурно ще му е интересно да научи, че бременното му женче се чука зад гърба му с разни дипломати.

— Дори ти, Моника, не си толкова долна.

— Нали един от основните принципи в дипломацията е, ако имаш козове, да ги използваш на всяка цена? — засмя се тя.

— С други думи, ме изнудваш.

— Да, Елиот, с други думи те изнудвам. Но ти имаш избор — или ми даваш детето, или разказвам на Еймъри какви си ги вършил с Брет.

Елиот се вбеси, но се опита да не си изпуска нервите.

— Защо си играеш с живота на хората? Единственото, което е важно в случая, е доброто на Дженифър. Толкова ли не те е грижа за нея?

— Грижа ме е и още как, затова и искам да живее при мен. Тя е моя дъщеря. Аз съм нейна майка. Не склониш ли, ще съм принудена да прибягна до всички средства, за да си осигуря родителските права.

— А, тая няма да я бъде. Няма да допусна да получиш родителските права чрез изнудване — процеди той през зъби. — Все ми е тая, ако щеш, ме заплашвай, че ще вдигнеш във въздуха целия свят. Няма да жертвам дъщеря си.

— Нямало да я жертва! — изкрещя Моника. — Човек ще си рече, че е твоя собственост.

— Отдавна си загубила правата си върху детето.

Моника се размърда нервно върху канапето, сякаш се канеше да се нахвърли върху Елиот.

— Слушай, копелдак такъв! Какво си въобразяваш, че ще ме разиграваш и ще ми диктуваш как да живея ли? Да, бракът ни наистина беше една бутафория. Имах проблеми с пиенето, но вече не слагам и капка в уста. Знам, без да ти мигне окото, ще ме шантажираш с моето минало, ето защо съм готова да го сторя и аз — Фарънс я хвана за ръката, но тя не му обърна внимание. — Как смееш да ми говориш какви права съм имала над детето!

— Винаги съм ти давал Дженифър, дори преди онази случка с Брет. Много ми се искаше тя да има майка, но какво да направя, като ти я заряза.

— Е, сега вече не съм я зарязала. Готова съм да й бъда майката, за която ти уж си мечтал.

Елиот я изгледа. Знаеше много добре, че тя е способна да отиде при Еймъри, да смаже всекиго, изпречил й се на пътя. Фарънс се понаведе и погледна Елиот право в очите.

— Не съм ти особено симпатичен — рече му спокойно и овладяно, — ето защо не ми се идваше много-много тук. Но знаех, че може да се издокарате, както и стана.

— Хайде, изплюй камъчето, Фарънс! Запази дипломацията за службата!

— Наясно съм колко обичаш Дженифър и си убеден, че Моника не се е проявила като добра майка…

— Той е не по-малко виновен от мен — намеси се пак тя.

— Важното в случая е, че Моника се е променила. Други са и обстоятелствата — допълни Фарънс.

— Празни приказки, Фарънс! Кого ще заблудите с вашето новопридобито въздържателство? Това, че седмица-две не се е напивала, не значи, че е станала образцова майка.

— Е, и ти не си станал образцов баща, само защото си шибал седмица-две Брет Мейтланд.

— Какво общо има кой с кого спи! — тросна се Елиот с блеснали от яд очи.

— Понеже отвори дума за тези неща, Моника наистина е неуязвима. Разговаряхме с нашите адвокати, както вероятно и ти със своя. От два месеца Моника не пие. Аз също. Сгодени сме. Не че съм кой знае колко богат, но не съм и беден, имам добра работа, а Моника е доста заможна по линия на родителите си. Предлагаме дом, стабилност, сигурен живот. А ти, от своя страна, предлагаш на Дженифър да прекарваш с нея вечерите и края на седмицата, а през другото време тя ще бъде възпитавана от гувернантка.

— Звучи много красиво, Робърт, но няма да се хвана на тази въдица. Няма да ви дам дъщеря си, само защото имате добри намерения.

Моника подскочи като ужилена, но Фарънс отново я спря.

— Тогава нямаме друг избор, освен да разровим миналото — уточни той. — Извадиш ли мръсните ризи, ние също няма да се поколебаем да използваме всичко, което знаем за теб и госпожа Мейтланд, колкото и неприятно да е то.

— Господи, Фарънс! — поклати глава Елиот. — И ти си същият боклук като Моника.

— Ще подмина личните обиди — подсмихва се Фарънс. — Но ти помисли. Моника явно е решена да осигури добър живот на Дженифър. Допреди няколко месеца беше на различно мнение. Сега обаче ние с нея сме вече други, вярваш или не.

— Моите поздравления. Бъдете щастливи! Но без дъщеря ми.

За пръв път върху лицето на Фарънс се мярна раздразнение.

— Бяхме пределно откровени с теб, ти обаче явно не си проумял, че сме категорични в решението си. Толкова ли не разбираш, че госпожа Мейтланд може да бъде призована за свидетелка?

— Ама ти сериозно ли приказваш?

— Съвсем сериозно. Явяването й пред съда едва ли ще промени решението за родителските права, но би могло да създаде неприятности на доста хора. Както знаем, госпожа Мейтланд чака дете и един обществен скандал заради Дженифър вероятно ще й причини болка — и на нея, и на съпруга й.

— Мъчно ми е само за Еймъри — обади се пак Моника. — Представяш ли си, ражда му се дете, а той, клетият, дори не знае дали е негово.

На Елиот му идеше да я зашлеви, но все пак се сдържа със сетни усилия на волята.

— Няма да се спреш пред нищо, така ли да го разбирам?

— Нима не си се запитвал и ти, Елиот, дали детето не е твое?

— И какво очакваш от мен, да изтъргувам дъщеря си срещу това ли? — попита презрително Елиот Фарънс.

Моника вече се тресеше от яд.

— Помисли си, не бързаме за никъде — отвърна хладно Робърт. — Поговори и с госпожа Мейтланд.

— Вече нямам нищо общо с нея — тросна се Елиот.

— Тогава постъпи както сметнеш за добре. Знай обаче, че няма да отстъпим. И нямаме какво да губим, ако призовем Брет Мейтланд за свидетелка.

Елиот разбра, че е изправен пред възможно най-тежкия избор — да пощади с цената на дъщеря си Брет.

— Сам си постла така, драги — подметна ехидно Моника. — От мен да го знаеш, човек трябва да внимава с кого ляга.