Анастас Разбойников
Градъ Созополъ (7) (и лѣтуването на пловдивската детска колония)

Созополскитѣ околности.

Преди да опиша созополскитѣ околности и приятни мѣста за разходки, трѣбва да спомена за малката и приятна градинка „Царь Борисъ III“, разположена срещу пристанището, между него и банския плажъ, всрѣдъ пѣсъцитѣ на провлака, който свързва сушата съ Созополския п-овъ. Градинката е оградена съ живъ плетъ, вѫтре има пейки и сѫ посадени нѣкои растения и треви, които могатъ да вирѣятъ върху тия пѣсъци — рацинусъ и др. Голѣми дървета мѫчно могатъ да хванатъ, изолирани и брулени отъ вѣтъра.

Издигачката поставя за вълнолома камененъ блокъ тежъкъ 30,000 кгр.

Всрѣдъ градината има малка обикновена черква, нова и безъ архитектурно значение — Св. Зосимъ. Сега мѣстното гръцко население за тоя светецъ нищо не знае — счита го за нѣкакъвъ юнакъ или пехливанинъ. Зосимъ е билъ созополски гражданинъ, живѣлъ презъ времето на императора Траяна — II в.сл.Хр. — въ последствие презъ цѣлитѣ срѣдни вѣкове билъ почитанъ като мѣстенъ светецъ. Тукъ, въ тая малка градинка, лѣтовницитѣ идватъ следъ пладне на почивка, особено надвечеръ. Нѣкои отиватъ по-далеко — на хълма, на който се издигатъ най-близкитѣ вѣтърни мелници. Но и тукъ и тамъ надвечеръ често вѣтърътъ свободно и безпокойно духа.

Водолазъ, който долу намества камънитѣ, за да бѫдат поставени грамаднитѣ блокове на преградния вълноломъ.

Обаче като най-близка околность на сегашния градъ можемъ да считаме островъ Св. Кирилъ (Св. Кирикъ или още Кирикосъ). Той има триѫгълна форма, тумбестъ е по релефъ и най-голѣмата му височина достига 15 м. надъ морското равнище. Вѣроятно, както се каза на друго мѣсто, на тоя островъ сѫ дошли първитѣ чуждестранни търговци, първитѣ милетчани, на по-безопасно мѣсто, до неприятелскитѣ и дивитѣ тракийци; вѣроятно, тукъ се е основало първото търговско заселище, което е дало въ последствие началото на чуждестранната колония. Тукъ ще да е началото на Аполония Черноморска (Понтийска). Сега островътъ е извънъ града, понеже не е заселенъ, но тукъ е построено рибарското училище.

Между Созополския п-овъ и о-въ Св. Кирилъ морскиятъ протокъ е плитъкъ. Най-голѣмата му дълбочина е на изтокъ, между източния носъ на островчето и гр. Созополъ. Тя тукъ е 8 м., когато на западъ протокътъ е по-плитъкъ — може дори да се забележи пѣсъчното и каменисто морско дъно. На тоя западенъ входъ има и нѣколко скали. Необходимо е издълбаването на протока на това мѣсто, за да могатъ параходитѣ свободно да навлизатъ въ него, понеже сега вече е превърнатъ на чудесно затворено и спокойно пристанище. Именно между най-източния носъ на островъ Св. Кирилъ и града е започнатъ преграденъ вълноломъ още презъ лѣтото на 1925. год. Вълноломътъ, обаче, не е билъ довършенъ, дошелъ есенниятъ и зимниятъ бурни сезони, вследствие на което голѣма часть отъ застроеното е станало жертва на яростнитѣ морски вълни, идещи отъ откритото море откъмъ североизтокъ. Преградниятъ вълноломъ презъ лѣтото на 1926. г. наново е билъ започнатъ, работата е била усилена, а сѫ биле увеличени по тегло и каменнитѣ блокове, съ които започнали да изграждатъ вълнолома — на 25 и 30,000 кгр. За строежа на тоя вълноломъ сѫ докарвани каменни и циментови блокове отъ Бургасъ, поставяни на мѣсто отъ бига, която може да вдига до 40,000 кгр. За предварителното намѣстване поставяния на дъното камененъ материалъ, като основа за грамаднитѣ блокове, е трѣбвало да си служатъ и съ водолази. Водолазътъ бавно е подреждалъ хвърленитѣ за основа камъни, намѣствалъ ги, за да заседнатъ здраво грамаднитѣ блокове, бавно спущани отъ мощната машина. За цельта презъ цѣлото лѣто сѫ били използувани реморкьоритѣ „Раковски“ и „Левски“, както и нѣколко шалупи.

Разядениятъ брѣг на о-въ Св. Кирилъ и Самотната скала. Въ лѣво горе се вижда и малка часть отъ о-въ Св. Иванъ.

Сега вече тоя преграденъ вълноломъ е привършенъ. По него, като по широкъ и удобенъ камененъ мостъ-коридоръ, вече може да се отиде отъ Созополъ до о-въ Св. Кирилъ — едно хубаво мѣсто за разходка. Отъ друга страна, така се загражда единъ чудно спокоенъ малъкъ заливъ, въ който могатъ да почиватъ или да намѣрятъ убѣжище рибарскитѣ лодки, а сѫщо и цѣла риболовна малка флота.

Разядениятъ сев.-западенъ брѣг на о-въ Св. Кирилъ.

Всички брѣгове на това малко островче сѫ скалисти и стръмни. Най-стръмни сѫ обаче на сев.-западъ. Между о-въ Св. Кирилъ и о-въ Св. Иванъ дълбочината на морския протокъ достига 30 м. Особно сѫ разядени северозападнитѣ скали на островчето Св. Кирилъ. Нѣкои отъ тия скали сѫ откѫснати, но останали да стърчатъ нагоре и си запазили старата височина до 10 и повече метра. Такава е Самотната скала. Нѣкѫде се образували високи колони и входове. Другаде морето е нахлуло и разрушило островната скала навѫтре — изобщо тукъ посетителътъ може да се любува на една миниатюрна фьордова панорама, творение на морскитѣ вълни, които сѫ въ непрекѫсната борба съ скалитѣ на Св. Кирилъ. Илюзията за фьордовъ брѣгъ е пълна, контрастътъ между тъмночервеникавитѣ стърчащи нагоре андезитни скални колоси и тъмносиньото море е очарователенъ. Картината сѫщо се наблюдава и горе отъ рибарското училище, наблюдава се и отъ скалитѣ непосрѣдствено на брѣга, но тя е по-красива и по-вълшебна кога си на лодка и влѣзешъ навѫтре въ заливчетата, между скалитѣ, обаче морето трѣбва да бѫде тихо. Въ бурно и дори при слабо развълнувано море подобно приближаване е опасно: лодката може да се увлѣче и блъсне о нѣкоя скала.

Планътъ на Рибарското училище на о-въ Св. Кирилъ.

* * *

Друго мѣсто за разходка е о-въ Св. Иванъ. На тоя островъ се отива когато морето е по-спокойно, понеже е отдалеченъ 1600 м. отъ о-въ Св. Кирилъ и гр. Созополъ. Островътъ е сѫщо голъ и неприветливъ. Лодкитѣ, съ които се отива на него, спиратъ на западния му брѣгъ, кѫдето удобно може да слѣзете и се възкачите по скалитѣ нагоре на островното плато. Понеже островътъ е по-голѣмъ, тукъ прехвърлятъ добитъкъ — крави или овце, които, както се казва, се угоявали много добре. Тоя добитъкъ не страдалъ за вода — достатъчно била росната трева сутринь. Освенъ трева, на острова има и бодливи драки и 4–5 низки брѣстови дървета. Вѣтроветѣ биха изпочупили всѣко изолирано и по-високо дърво. На горната страна има развалини отъ черква — останки отъ миналитѣ християнски сгради, когато островътъ се е славилъ съ своя манастиръ въ околностьта, па дори и по-далеко. По-стариятъ манастиръ на острова е носилъ името на Св. Богородица. Императоръ Иоанъ I Палеологъ на 26. юлий 1363. г. е далъ грамота на манастира Св. Богородица. Следъ това манастирътъ билъ преименуванъ на Св. Иванъ Продромъ (Предтеча). Нему сѫ били подчинени метоси и манастири въ града и на малкия о-въ Св. Кирилъ. А Иоанъ II Палеологъ подарилъ на сѫщия манастиръ още единъ, нареченъ Св. Никола, който се намиралъ край морския брѣгъ — кѫдето е сега едноименното село; вѣроятно тукъ сегашното чисто българско население се е заселило, за да работи манастирскитѣ ниви. Всички манастири сѫ преживѣли голѣми разорения.

Изгледъ отъ созополския носъ Скамни на северъ. Вижда се „Сфинксътъ“, а далеко голѣмиятъ о-въ Св. Иванъ съ фара и сигналната станция; въ дѣсно е най-малкиятъ о-въ Св. Петъръ.

Но най-интересни постройки сега на тоя островъ сѫ фарътъ и сигналната станция, на която се издига националното ни знаме. До тѣхъ е постройката, въ която живѣе единъ пазачъ и нѣколко войника. Всичката дъждовна вода, която се излива надъ тая малка сграда, е схваната и чрезъ трѫба се събира въ щерна. Отъ тукъ пиятъ вода нѣколкото постоянни жители на тоя островъ. Водата била вкусна и запазена отъ разваляне. Тоя начинъ за събиране и запазване на вода ни подсѣща какъ сѫ могли първитѣ островни жители да се сдобиватъ съ прѣсна вода — въ морета и океани. Изкопанитѣ кладенци въ острова не даватъ хубава вода.

Фарътъ на Св. Иванъ посочва входа за Бургаския заливъ и посоката за пристанището. Съ своята блестяща свѣтлина, която ту блѣсва ослѣпително, ту се скрива — той направлява параходитѣ, които идатъ отъ северъ или отъ югъ — отъ Цариградъ.

* * *

Фарътъ и сигналната станция на о-въ Св. Иванъ — съ посетители колонисти.

На юго-западъ отъ Созополъ по каменистия пѫть се отива на манастира Св. Марина — друго мѣсто за разходка около Созополъ. Полусрутената манастирска сграда е построена въ единъ долъ, кѫдето високо се издигатъ нѣколко тополи. Обаче, при моето посещение (м. августъ1926. год.) изворътъ бѣ пресъхналъ. Тукъ, всрѣдъ весели зелени шубраки, може спокойно да си отпочинате. Контрастътъ спрѣмо живота въ града е голѣмъ, затова отиването до манастира Св. Марина съставлява едно приятно развлѣчение. Градътъ е еднообразенъ, погледътъ срѣща скали, камъни и струпани кѫщи, а тукъ, на Св. Марина, е зелено и весело. Тукъ се насочватъ волно къмъ небето зеленитѣ съ бѣли стъбла тополи.

* * *

Още по̀ на западъ, пѫтьтъ ви отвежда на созополскитѣ солници. Тѣ се намиратъ навѫтре въ дъното на западния заливъ — на Созополския заливъ, въ затлачена лагуна. Между тѣхъ и морето вълнитѣ и вѣтроветѣ сѫ изхвърлили сиви пѣсъчни хълмове, нарѣдко обрасли съ треви, истински мъртви дюни. Околнитѣ дъждовни и поройни води се свличатъ татъкъ въ низката блатиста местность, безъ да могатъ свободно да се изтичатъ въ морето. Тукъ се опитали да направятъ „Солници“, безъ обаче да успѣятъ. Отъ начало сѫ използували солената вода на нѣколко изкуствено прокопани кладенци. Но това се оказало недостатъчно. Направени били съорѫжения да се довежда морска вода. Солената вода, съ помощьта на помпа, се е извличала отъ залива (морето) и разпръсвала изъ солнитѣ огради. Мѣстностьта за солницитѣ е равна, низка, блатиста, нездрава, пълна съ комари. Това е свлѣченъ материалъ отъ ребрата на околнитѣ хълмове и наслаганъ въ тоя нѣкогашенъ заливъ, който въ много далечно минало е продължавалъ навѫтре въ сушата сегашния Созополски заливъ. На помощь сѫ дошли и морскитѣ вълни, които сѫ изхвърляли морски пѣсъкъ. „Солницитѣ“ сѫ вече напустнати, понеже предприемачитѣ не могли да ги оградятъ и избавятъ отъ нахлуване на поройната и дъждовна сладка вода, която лесно се пръска изъ равнината и обезсолява морската вода, докарана въ солницитѣ. Нуждни сѫ голѣми и голѣми съорѫжения (отводнявания), а всичко това костува непоносими разходи.

По сѫщия пѫть, който сега се трасира като шосе за Бургасъ, може да се отиде на Бакърлѫка. Това е хълмъ, който обаче тукъ надъ морското равнище изглежда много високъ — истинска планина. Най-голѣмата му височина е 380 м. Бакърлѫкътъ е покритъ съ дѫбова гора. Тукъ е въ изобилие рудата халкопиритъ, отъ която нѣкога аполонийцитѣ добивали медь и сѣкли своитѣ автономни бронзови и медни монети. Но има сѫщо така хематитъ (за добиване желѣзо) и дори галенитъ (за добиване главно сребро). Досега аполонийски сребърни монети още не сѫ намѣрени. Днесъ Бакърлѫкътъ, както изобщо околнитѣ странджански хълмове и долини, доставятъ изобиленъ дървенъ материялъ — главно букъ и дѫбъ. Изобщо, горската растителность на Странджа планина въ своя съставъ и запазеность представлява едно може би единствено явление въ горската природа на Европа, но въ миналитѣ епохи много разпространено. Тукъ имаме запазени типични растителни горски формации (асоциации) — истински девствени гори, запазени поради рѣдкото население, които бихме могли да обърнемъ въ „национални паркове“ по типа на северо-американскитѣ. Дебелитѣ дѫбаци се цепятъ и раздробяватъ за дъски, отъ които правятъ бъчви или бурета, а по-тънкиятъ метериалъ се използува за доброкачествени дървени вѫглища. Тукашниятъ вѫгленъ е много траенъ. Тукъ, както и край цѣлото наше странджанско крайбрѣжие до турската граница на р. Резовска, вие ще видите грамадни купища на открито дървени вѫглища, готови за износъ. Има построени и покрити складове. Като работници вѫглищари презъ зимния сезонъ тукъ идватъ и селяни отъ родопскитѣ села близу до Пловдивъ — Лѣсково и пр. Презъ зимата на 1926. г. тукъ само отъ с. Лѣсково сѫ дошли повече отъ 100 души вѫглищари съ около толкова мулета. Вѫглищата се правятъ отъ работницитѣ, които взиматъ половината отъ продажната имъ стойность, а другата половина остава за господаря на гората. Дървенитѣ вѫглища отъ Странджа планина се изнасятъ главно за Цариградъ. Тая връзка между Странджа планина и Босфорската столица е много стара — презъ цѣлитѣ срѣдни вѣкове, презъ турската епоха, та чакъ до сега. Цариградското население още се отоплява съ дървени вѫглища (съ мангали), то си готви съ тѣхъ, а за кафеджиитѣ вѫглищата сѫ една насѫщна необходимость. Ориенталскиятъ кефъ при чаша кафе се подържа и осигурява чрезъ странджанскитѣ вѫглища! Има доста търговци по крайбрѣжието, които сѫ направили добро състояние отъ тая вѫглищна търговия.

Изгледъ отъ северния брѣг на бѣжанския п-въ Кротиръ къмъ вътреномелничния хълмъ и плажа.

* * *

На югъ отъ Созополъ, покрай плажа и хълма съ вѣтренитѣ мелници и метохчето Св. Петка (Параскева), се отива на втория плажъ. Той е три-четири пѫти по дълъгъ отъ първия плажъ. Предъ него се разстила синьото море — по-дълбоко, по свободно и по-бурно, отколкото това при първия плажъ край Созополъ. Затова пъкъ кѫпането е по-опасно. Морето предъ плажа лесно мѣни дълбочината си отъ вълнитѣ, което уголѣмява опасностьта. Обаче на западъ отъ плажа се простиратъ хубавитѣ зелени лозя на созополци. Затова картината тукъ е по-приятна, отколкото на плажа при Созополъ. Далеко на югоизтокъ въ тоя заливъ, тамъ, кѫдето вече морскиятъ брѣгъ взима източна посока, за да затвори залива чрезъ носъ Колокита, се е образувало едно малко почти крѫгло заливче, съ отвесни и високи скалисти стени. Това е Корунята, любимо мѣсто за разходка, както за созополци, така и за лѣтовницитѣ. Високата стенна ограда е отъ пѣсъчникови скали, обрасли съ бръшлянъ и други влачещи се треви. Издигатъ се и нѣколко високи дървета — върба, брѣстъ и др. Подобенъ пѣсъчникъ се намира още на едно мѣсто на брѣга на тоя заливъ, до втория плажъ. Отъ тукъ сѫ го копали, та е носенъ за строежъ на созополскитѣ кѫщи още въ отдавнашни времена, което личи отъ развалинитѣ въ града. Пѣсъчникътъ е сравнително по-лекъ материялъ за строежъ, употрѣбява се и вмѣсто тухли, понеже и по-лесно се дѣла. Образувалъ се е отъ пѣсъкъ отъ извѣтрѣли скали, бавно свлѣченъ отъ текущитѣ води (дъждове) и споенъ съ малко глина. Обаче днесъ той е така извѣтрѣлъ и разяденъ, щото е станалъ шуплестъ и има изгледъ на бигоръ. Подобно образуване на пѣсъчници имаме въ мѣстностьта Кавацитѣ и по̀ на югъ до с. Кюприя — това сѫ свлѣчени пѣсъчни материяли отъ снагата на Странджа планина все къмъ заливнитѣ брѣгове, които сѫ по-низки, а не по ребрата на полуостровитѣ, понеже последнитѣ сѫ по-високи. Корунята е отлично мѣсто за отмора и прохлада. Долу току до морскитѣ вълни блика чешма съ изобилна прѣсна вода, която подземно ни се изпраща далеко отъ странджанскитѣ хълмове. Не всичката вода обаче е каптирана, голѣма часть отъ нея се промъква между камънитѣ и стига морето. Горе надъ брѣговетѣ по терасата всичко е посѣто съ лозя. За да се слѣзе долу при чешмата, направенъ е и подзиденъ пѫть. Мнозина отъ созополскитѣ важни „търговци на вода“ пълнятъ своитѣ товари съ вода отъ тукъ. Но си доставятъ вода отъ Корунята и созополци. По-хубавата и по-пивка вода е още по̀ на югъ — въ мѣстностьта Кавацитѣ.

Созополъ — изгледъ отъ бѣжанския п-овъ Кротиръ.

* * *

Не остава освенъ да продължите пѫтя си все на югъ, безъ да се отбивате въ лѣвия пѫть, който ще ви отведе на Корунята, за да стигнете на Кавацитѣ. Пѫтьтъ минава все изъ созополскитѣ лозя, затова е веселъ и неуморителенъ.

Мѣстностьта Кавацитѣ е около 3 клм. далеко отъ Созополъ. Тя се слави отъ созополскитѣ граждани, понеже отъ тукъ градътъ се снабдява съ вода, носена въ бурета. Тукъ созополската гражданка може да пере, безъ да се скѫпи, безъ да пести водата. На западъ, югъ и северъ се разстилатъ лозя, изъ които личатъ плодни дръвчета, главно праскови. Пѣсъчливата почва особно имъ подхожда. Наоколо всичко е зелено. Два изобилни чучура непрекѫснато изливатъ дебели струи вода — вкусна, мека — едно богатство за хората заобиколени отъ соленогорчива вода, които „вода газятъ — жадни ходятъ“. Мѣстностьта се нарича „Кавацитѣ“ отъ 4-тѣ грамадни тополи, които разстилатъ своитѣ клоне и хвърлятъ широка сѣнка за почивка. Бурята е изкъртила изъ основи една топола, а на друга е отчупила единъ грамаденъ клонъ, който се е спусналъ чакъ до земята.

Плажътъ при Кавацитѣ е единъ отъ най-обширнитѣ. Той се обгражда на северъ отъ далеко вдаденъ въ морето полуостровъ, съ носъ Св. Стефанъ, а на югъ го огражда носъ Св. Агалина. Морето предъ плажа е плитко и удобно за кѫпане. Лозята достигатъ близу до плажнитѣ пѣсъци, като се възкачватъ на истински дюневи образувания. Чайки на ята тукъ свободно почиватъ, необезпокоявани отъ посетители. Една еднодневна слънчева баня тукъ като-че-ли струва нѣколко бани направени на созополския плажъ. Толкова вие се чувствувате леко и свободно! Лѣтовницитѣ много често посещаватъ Кавацитѣ.

Но славата на Кавацитѣ предстои да се усили още повече. Созополската община е решила да отведе водата чакъ въ града. Водата е вече каптирана, като й сѫ намѣрени изворитѣ. На дѣсно отъ пѫтя сѫ издълбани ровове на 6–7 м. дълбочина все въ пѣсъчни натрупвания. Достигнатъ е глинестиятъ пластъ, върху който се стича на струи чиста планинска вода, която изпращатъ далечнитѣ странджански разклонения. Досега излишната вода се е изливала въ морето като малка рѣчица. Следъ каптажа, на созополската община предстои още едно голѣмо усилие: отвеждане на благодатната вода чакъ въ Созополъ, въ бѣжанския кварталъ и дори на Св. Кирилъ. Това ще бѫде едно културно дѣло незапомнено и неотбелязано въ дългата и много пѫти славна история на нашия градъ. Снабдяването на града по този начинъ съ прѣсна вода ще бѫде събитие, което ще отбележи нова епоха въ историята и развитието на града. По този начинъ сегашното българско владичество надъ града ще бѫде ознаменувано съ най-крупното дѣло за благоденствието на созополскитѣ граждани, за развитието и процъвтяването на града и превръщането му въ едно благоустроено курортно селище всрѣдъ синитѣ води на Черно море.

На 19. августъ (1926. год.) съ моторната платноходка „Хр. Ботевъ“ решихме да направимъ една по-дълга разходка. Зараньта въ 9 ч. излѣзохме изъ созополското пристанище, завихме около Св. Кирилъ и излѣзохме на открито море предъ Созополския п-овъ. Морето бѣ слабо развълнувано, обаче между решителнитѣ мореходци се завърза споръ. Едни казваха, — по-куражлиитѣ, — че морето е тихо, други, — че е развълнувано, а трети твърдятъ, че имало „дебело вълнение“, но четвърти поправятъ: „не дебело вълнение, а има мъртви вълни“. Изобщо всѣки виждаше и заключаваше съобразно съ страха си, разположението на пищеварителната си система и навтическитѣ си познания и терминология, бързо обогатени презъ лѣтуването му въ Созополъ. Докато се спорѣше за вълнитѣ, нѣкои отъ веселитѣ пѫтници чувствително промѣняха цвѣта на лицето си и прибледняваха. Но ето че ловджийското куче на митническия началникъ изсипа обратно на дъното на платноходката току-що изядения геврекъ. Всички извърнахме лице въ разни посоки — особно тия, които бѣха прибледнѣли и си даваха още куражъ, но чувствуваха осезателно разбунтуването на цѣлата си пищеварителна система и особно на стомаха. Но безсрамието на ловджийското куче на митническия началникъ даде сигналъ и, така да се каже, окуражи всички съ свиващи се стомаси — да бѫдатъ вече по-решителни и да не гледатъ другитѣ. И ето почнаха всички да се надпреварватъ и показватъ кой съ какво и въ какво количество е закусилъ зараньта. Оказа се, че пълната и страдаща отъ сърдце съпруга на г-на доктора съ апетитъ е била опустошила зараньта доста много първокачествено какао; г-нъ банковиятъ директоръ, който бѣ прегърналъ мачтата, се е скѫпилъ и хапналъ само нѣколко созополски сухи маслини; благородната му и слабичка съпруга зараньта се е разправяла съ хубавъ и прѣсенъ пандишпанъ; управителътъ на кооперацията безцеремонно е унищожилъ цѣла кутия мариновани гръцки маслини и т.н. и т.н. Изобщо, малцина гледаха наоколо и се любуваха на приятното пѫтуване. Веселата при тръгване компания сега бѣ съсрѣдоточена въ себе си, — по-точно всѣки изпитваше болезненото свиване на най-важния си пищеварителенъ органъ!

А „Христо Ботевъ“, подпомогнатъ и отъ разперенитѣ платна, порѣше морскитѣ вълни, които идѣха и се сблъскваха все отъ лѣво. Лодката ту се издигаше, ту се снишаваше, но съ бърза сила порѣше вълнитѣ напредъ. Нейниятъ управителъ спокойно държеше лулата и пущаше кълба отъ димъ. Това окуражаваше въ благополучния край на нашето пѫтуване почти половината пѫтници. Защото останалата половина вече бѣ се решила другъ пѫтъ „на дърво безъ коренъ да не се качва“. Но нашиятъ „аргонавтски походъ“ продължаваше. Минахме край скалистия носъ Колокита, сѫщо и край н. Св. Стефанъ, после видѣхме обширния заливъ при Кавацитѣ, кѫдето плажътъ, останалъ много далеко, не се забелязваше. Следъ като минахме и носъ Св. Агалина, въ дѣсно отъ насъ се отвори единъ още по-обширенъ заливъ. Веселиятъ Лефтераки за всичко ни даваше обяснения, — той е пребродилъ като рибарь цѣлото крайбрѣжие. Лефтераки, дете на морето, постоянно къмъ слабитѣ се обръщаше съ ободрителни думи. Стѫпилъ на перваза на лодката, той весело разправяше, свободно се движеше, за да бѫде постоянно съветванъ да се пази.

Но пѫтницитѣ ставатъ нетърпеливи. Всички искатъ да видятъ края на пѫтуването — прочутата р. Ропотамо, цельта на нашето дръзко пѫтуване. „Ами ако спре моторътъ, какво ще правимъ?“ питатъ нѣкои, защото тѣ сѫ слушали често да се говори за подобни опасни приключения. „Нѣма нищо, успокоява ги Лефтераки, само съ платната ще вървиме, понеже вѣтърътъ е благоприятенъ“. — „Дано не спре моторътъ“ — обажда се другъ неутешенъ отъ увѣренията на Лефтераки.

Но ето, че далеко предъ насъ се показа една обширна пѣсъчна дюна, прилична на месемврийскитѣ дюни, прекѫсната въ срѣдата отъ гора. Ние все повече се приближаваме. Надѣсно отъ насъ се издига надъ водата голъ, усамотенъ малъкъ островъ — Св. Тома — още единъ светия приличенъ на тия, които сѫ край Созополъ. Голѣмата дюна вече ясно се очертава предъ насъ, обаче ние се отбиваме въ лѣво къмъ скалистия брѣгъ. Тукъ, между тоя брѣгъ и отъ дѣсно храститѣ и тръстиката, далечни продължения на голѣмата дюна, която насамъ се прекѫсва отъ гора, храсти и тръстика, се показва тѣсно гърло, рѣчно устие. Никакво движение не се забелязва. „Христо Ботевъ“ изви още въ лѣво и предпазливо навлѣзе въ водния рѫкавъ. Това е рѣка Ропотамо, единъ истински воденъ пѫть, спокоенъ дълбокъ каналъ.

Въ леса край р. Ропотамо — следъ ядене печена риба на шишъ.

Пѫтницитѣ се почувствуваха облекчени. „Христо Ботевъ“ бързо и спокойно цепи водитѣ. Отъ лѣво и дѣсно водна трева образува обширенъ зеленъ килимъ. Тревата е висока до 70–80 см. и образува правилна ограда на рѣката — тревисти брѣгове. Като че ли се намираме и се движимъ изъ булевардъ, ограденъ отъ лѣво и дѣсно съ подредена тревиниста оградна стена. Ние все повече навлизаме нагоре по течението на рѣката. Движение на вода още не се забелязва. Извънъ зеления килимъ се издигатъ гористи хълмове. Но въ подножието имъ високи дървета съ овивни растения даватъ илюзия, че ние се движимъ всрѣдъ единъ тропически лесъ.

Най-после „Христо Ботевъ“ спрѣ на мочурливъ брѣгъ, като се опрѣ о едно съвършено полегнало дърво. Всички изскочихме изъ лодката. Мѣстностьта е дивна, гората е буйна, овивнитѣ диви лози, брашлянъ, повитъ, Smilax excelsa и др. растения сѫ покрили високитѣ дървета, подъ които можете като изъ пѫтеки или тунели да се движите. Тукъ има изворъ съ сладка вода. Ние отседнахме, за да си починемъ. Женитѣ се запретнаха да приготовляватъ обѣдъ. Мѫжетѣ приготвиха дълги шишове, на които скоро захванахме да печемъ изобилно хванатата риба. Следъ обѣдъ нѣкои отъ насъ направиха по една слънчева баня на голѣмата дюна.

Рѣка Ропотамо е типична странджанска рѣка, изливаща се въ Черно море. Странджанскитѣ черноморски притоци сѫ пълноводни, съ дълбоки корита, както старо-планинскитѣ още на северъ отъ Бургасъ, обаче се отличаватъ отъ последнитѣ, че не сѫ съ затлачени, затворени устия. Наистина, последнитѣ и тука сѫ малко стѣснени и затлачени отъ морскитѣ вълни, но тѣ още сѫ достатъчно широки и дълбоки, за да могатъ рѣчните води свободно да се изливатъ въ морето, или за да могатъ малки платноходи свободно да навлизатъ навѫтре въ рѣкитѣ. Отъ друга страна, благодарение носоветѣ Скополитро и Св. Димитъръ, морскитѣ вълни не могатъ да се движатъ направо срещу устието на р. Ропотамо и да го запълватъ. Така устието е защитено отъ натрупване на пѣсъкъ — плажътъ и дюнитѣ сѫ по̀ на западъ. Въ най-долното си течение на разстояние 1–1 1/2 км. м. рѣка Ропотамо върви право въ източна посока, докато срещне високитѣ скалисти брѣгове на вдаващия се по-нататъкъ носъ Св. Димитъръ, които веднага я отбиватъ на северъ, за да се излѣе въ морето. Въ лѣво, между долината на р. Ропотамо и морето, има скалистъ брѣгъ, обрасълъ съ гора и две обширни пѣсъчни дюни, прекѫснати, както се каза, отъ гора. Едната е висока и голѣма като месемврийскитѣ пѣсъчни натрупвания. Вѣроятно, тукъ нѣкога р. Ропотамо направо се е изливала въ морето и въ последствие последователно е била измѣствана все на изтокъ въ сегашното си легло. Така се е издигала и разширявала дюната, резултатъ отъ съвмѣстното действие на морскитѣ вълни и вѣтъра. Заливътъ, въ който се намира островчето Св. Тома, е много обширенъ и откритъ, та е изложенъ на вълнитѣ. Затова пъкъ на западъ срещу вълнитѣ се образували плажове, които откѫснали отъ морето сегашнитѣ езера-блата, — или по-добре затворени лагуни — Алепу и Аркутино, а тукъ на югъ сѫ отклонили само р. Ропотамо, като сѫ издигнали грамадна пѣсъчна дюня, нѣгде покрита съ специфичнитѣ треви за подобнитѣ ландшафти. Дюната притежава истински дюневи ондюлации, т.е. дребни вълнения, дѣло на вѣтъра. Подъ действието на вѣтъра се вижда едно истинско задимяване надъ дюневата повръхность. Отъ друга страна, по-голѣмитѣ води на рѣката не позволявали заприщването й, за да се образува отъ най-долното течение затворена лагуна, блато или езеро. Но, както се каза по-горе, отъ най-важно значение за това е посоката на рѣката и оказаната защита отъ полуострова на изтокъ отъ нея.

На 5 ч. сл. об. компанията се приготви на пѫть. „Хр. Ботевъ“ излѣзе благополучно отъ тоя пълноводенъ „тропически“ потокъ и се впусна въ морето. Сега обаче пѫтуването бѣ весело и цѣлата компания зацитира лозунгитѣ на Б. Н. М. Сговоръ: „Българино, обичай морето!“ Или — „Къмъ Черно море и Дунава за напредъкъ!“ и т.н. Тия хубави лозунги, които лесно се изказватъ и препорѫчватъ на публиката на сухо въ театритѣ, сега не ни се виждаха иронични и непостижими, както бѣ зараньта.

Рибари при Маслинения носъ (Зейтинъ-бурунъ).

Не можахме да направимъ други разходки още по̀ на югъ. Искаше ми се много да премина този полуостровъ, който е заграденъ отъ залива Св. Тома (съ едноимения островъ) и залива Узунджа, кѫдето е с. Кюприя, да се полюбувамъ на множеството скалисти носове, които праща срещу морскитѣ вълни тоя безимененъ полуостровъ. Особено ми се искаше да видя и носъ „Зейтинъ-бурунъ“, толкова пѫти споменаванъ отъ созополскитѣ рибари.

Но тоя носъ възбуждаше и други интереси у мене: тукъ нѣкои бѣжанци отъ Тракия, запознати съ културата на маслиненото дърво, намѣрили диви маслинени дръвчета. Едно такова дръвче е било предадено на помощникъ кмета на гр. Созополъ, г. Черневъ. То било посѣто, но въ последствие изсъхнало. И наистина, ние тукъ се намираме доста на югъ при омекотенъ, благодарение на морето, климатъ. Сигурно културата на маслината ще може да се развива. Самото име на носа „Зейтинъ-бурунъ“, показва за сѫществуването на маслиневи дървета, макаръ въ диво състояние. Така „Зейтинъ-бурунъ“ на български ще означава Маслиненъ носъ. Нуждни сѫ проучвания и сериозни опити въ това направление. Известно е сѫщо, че маслината, макаръ въ малки размѣри, вирѣе и на по-северния Кримски полуостровъ, на южнитѣ му изложения. Още покойниятъ царски ботаникъ Д. Илчевъ приемаше, че по нашето странджанско черноморско крайбрѣжие е възможна културата на чаевото дърво, отдавна пренесено и култивирано отъ руситѣ на срещуположния кавказки брѣгъ. Сѫщо така тукъ е възможна и културата на маслиненото дърво. Това ще бѫде една нова и много доходна култура въ България. Нуждно е тукъ сѫщо да припомня, че днесъ се правятъ опити за пренасяне чаевото дърво и въ Мала-Азия. Така, вмѣсто дѫбови и други храсти по странджанскитѣ хълмове, обърнати къмъ Черно море, ние можемъ да имаме чаени и маслинени плантации.