Анастас Разбойников
Градъ Созополъ (5) (и лѣтуването на пловдивската детска колония)

Старата Аполония и християнскиятъ Созополъ.

Аполония е билъ цвѣтущъ и богатъ елински градъ, такъвъ си оста-налъ до римското завоевание. Развалинитѣ на островчето Св. Кирилъ (основи въ земята), сведенията на старитѣ автори, задигнатиятъ отъ римския завоеватель грамаденъ бронзовъ колосъ — статуя на Аполона голѣма гордость за града, — всичко свидетелствува за великолепие, разцвѣтъ и богатство. Помпоний Мела, живѣлъ въ I в.сл.Хр., но черпилъ сведения отъ по-стари автори, както видѣхме нарича града magna. Страбонъ сѫщо така като забележителенъ градъ го описва. Аполония била първиятъ най-важенъ градъ за гръцката флота, навлѣзла въ Черно море напущайки Босфора. Прочути били неговитѣ „две голѣми пристанища“. Тия пристанища сѫ били следнитѣ: едното на западъ отъ сегашния полуостровенъ градъ, между о-въ Св. Кирилъ и града, като се е използувалъ, както и въ днешно време, голѣмиятъ Созополски заливъ; второто пристанище е било на противоположната страна, т.е. източно отъ сегашния градъ, като се е използувалъ малкиятъ тукъ заливъ. По този начинъ корабитѣ, съобразно вѣтроветѣ и вълнението, сѫ използували ту едното, ту другото пристанище. Градътъ се е развилъ толкова, щото самъ отъ своя страна е основалъ колонии. Такива сѫ Анхиало, наричанъ отъ Страбона „градъ на аполонийцитѣ“, сѫщо Тинияда (днешна Инияда), наричана отъ сѫщия Страбонъ „аполонийска область“, а сигурно и други още, за които сведения нѣмаме. Аполоновиятъ храмь (светилище) на острова, заедно съ колосалната бронзова статуя на бога Аполона въ него, сѫ били истинска гордость за града. Нѣма запазено описание на храма, нито сѫ правени разкопки, за да се открие. Но за статуята, творение на художника Каламисъ, говори Страбонъ, а по-подробно — Плиний, който я виждалъ въ Римъ върху Капитола. И двамата я наричатъ „колосъ“ (ΚολοσσόϚ). Плиний, като изброява нѣкои статуи, отличаващи се съ смѣлость въ изпълнението, на първо мѣсто между колоситѣ поставя именно тази статуя на Аполона (Д-ръ Б. Филовъ, Археологически паралели, Мсб., кн. XXVI стр. 65 и след.). Плиний казва, че тя била висока 33 римски лакти (около 13.20 м.) и струвала 500 таланта. Статуята сега не е запазена. Сѫщо и за твореца на статуята, Каламисъ, вѣроятно изъ Беотия, малко се знае. Той е работилъ презъ V в.пр.Хр.

Но отъ гр. Аполония сѫ запазени и други паметници, които говорятъ за величието на тоя градъ въ елинско време. Той е билъ въ жива духовна и материялна връзка съ йонийскитѣ градове на малоазиятския брѣгъ и Бѣло море. Особно важна по древность и художество е запазената въ Нар. Музей въ София надгробна плоча на Анаксандра. За нея проф. Д-ръ Б. Филовъ казва, че е „най-важната и най-ценната отъ всички досегашни находки въ България. Тя се отличава не само съ голѣма древность (VI в.пр.Хр.), но и съ отлична художествена изработка на релефа, която й осигурява едно отъ първитѣ мѣста между подобнитѣ ней паметници. Благодарение на голѣмия интересъ, който представя за историята на античното изкуство, тя си е спечелила вече видно мѣсто въ специалната литература, дето е издавана нѣколко пѫти“ Релефътъ представлява мѫжъ правъ, загънатъ въ мантията си и обърнатъ на дѣсно, съ лѣвата рѫка се подпира на тояга, а съ дѣсната подава овчи кракъ на кучето си, което се надига, за да го поеме. На праздното мѣсто надъ релефа има следния надписъ въ стихове (на гръцки): „Тукъ почива Анаксандъръ, мѫжъ най-отличенъ между гражданитѣ, който въ безукоризненъ животъ дочака смъртния си часъ.“

Анаксандъръ — най-отличниятъ аполониецъ.

Изобщо измежду елинскитѣ колонии на нашия брѣгъ на Черно море, Аполония държи първо мѣсто като центъръ на старогръцкото и по-специално на йоническото изкуство. „Ако жителитѣ на отдалечената Аполония, продължава проф. Филовъ, сѫ могли да си позволятъ лукса да си порѫчатъ статуята за светилището на Аполона у най-прочутия на времето си атински майсторъ, то въ това обстоятелство прозира тѣхното не само охолно материялно положение, но сѫщо и тѣхното желание да конкуриратъ въ областьта на изкуството съ самата Атина.“

Градъ Аполония билъ уреденъ като самостоятелна община — държава, както и всички други елински градове и често билъ вълнуванъ отъ вѫтрешни размирици. За две такива размирици въ Аполония говори и Аристотелъ (IV в.пр.Хр.) въ една отъ своитѣ „Политеи“, като ги взема за примѣри. Едната размирица била предизвикана при повикването на нови колонисти, а причина за другата размирица сѫ били олигархитѣ въ града, които заграбили единъ общественъ имотъ, та противъ тѣхъ се повдигнали гражданитѣ и ги обвинявали въ прахосничество. Олигархия, долна градска маса, нови колонисти — всичко това говори за икономическо и търговско развитие на града, ведно съ великолепието му.

Но освенъ съ търговия, аполонийцитѣ се занимавали съ лозарство и риболовство, както сегашнитѣ созополци (G. Seure — (Archéologie Thrace, въ Revue Archéologique, 1924, t. XIX)…

Аполонийцитѣ неприятелски посрещнали римлянитѣ. Затова Маркъ Лукулъ превзелъ града (72. год.пр.Хр.) и зле наказалъ гражданитѣ. Споредъ французкия консулъ Degrand, който е изучвалъ въ археологично отношение Созополъ и околностьта му (1904, 1905 г.) „името на Лукула и до днесъ въ Созополъ е предметъ на патриотично презрение, което възбужда смѣхъ у чужденеца“. Но разорението е било въ смисълъ на грабежъ, а не както другаде римлянитѣ сѫ затривали градоветѣ. Изглежда, че е трѣбвало известно време, докато градътъ се е застроилъ изново и се е съвзелъ. При това съзиждане сѫ взели участие и тракийски граждани, както предполага и К. Иречекъ. Въ единъ запазенъ камененъ надписъ, зазиданъ въ последствие въ предверието на главната черква Св. Георги (сега Св. Климентъ), който трудно изцѣло може да се прочете и преведе, се чете, струва ми се, следното: „Метокъ Таруловъ, отъ произходъ Декмовъ, който основа града следъ разрушаването и направи тривратието и храма на Аполона лѣкаря“. Μήτοχος Ταϱούλου ϕύσι δέ Δέχμυ, χτίσας τήν πόλιν μετά τήν έ̓χπτωσιν χαί ἐπισχευάσας τό τϱίπυλον χαί τήν βα̃ϱιν ̉Απόλλονι ἰητϱω̃.

Множеството надгробни могили около Созополъ и далеко въ околностьта му (тумули), въ които сѫ погребвали тракийскитѣ шефове, говорятъ за голѣмия напливъ на тракийско население въ града, което по своитѣ религиозни обичаи се е погребвало извънъ града и извънъ елинскитѣ гробища. Но могилитѣ въ созополската область, тия които сѫ по-далеко, говорятъ и за тракийски поселения, селища. Изобщо населението на елинската колония отрано се било смѣсило съ траки. Колонията е била винаги гръцка по култура, но не и по кръвь.

Градътъ презъ римската епоха се въздигналъ, ползувалъ се съ автономни права, но изглежда, че не достигналъ старото си величие. Той добилъ право и да кове монети (бронзови и медни). Между образитѣ на тия монети виждаме храмъ съ 4 стълпа на фасадата (лицето) и съ три идола вѫтре, Палада — Атина, Ескулапъ, три нимфи и т.н.

Въ християнско време градътъ си е промѣнилъ името, както е станало съ всички древни градове, които сѫ носили имена на езически божества. Кога е направена промѣната, точно не се знае. Най-първо съ новото си име „Созополисъ“ ние го срѣщаме въ 431. год., когато се говори за единъ созополски епископъ. Следъ тържеството на християнската религия въ Римската империя при Константинъ Велики (313. год.), нѣколко Аполонии сѫ били преименувани въ Созополъ, т.е. „градъ на спасението“.

Презъ първитѣ столѣтия на византийския периодъ името Созополъ по-рѣдко се срѣща. Презъ време на Комненитѣ, тукъ сѫ били изпращани на заточение много първенци. Но скоро Созополъ пакъ процъвтѣлъ. Това е станало, когато изново се развила черноморската търговия, но вече при други основи и други пионери. Отъ XIII в. насетне се издигнали италиянскитѣ търговски градове, главно Генуа и Венеция, корабитѣ на които бродили изъ всички познати тогазъ морета на Европа, като имали въ рѫцетѣ си и „източната търговия“. Името на Созополъ се срѣща въ търговскитѣ книги на дветѣ републики и въ морскитѣ имъ карти. Кантакузенъ нарича Созополъ „многолюденъ и голѣмъ“ или пъкъ го нарича „градъ хубавъ и пъленъ съ всѣкакво добро“. Сѣщо Никифоръ Грегорасъ го нарича „много богатъ и многолюденъ градъ“. Тогазъ градътъ още е билъ разположенъ и на о-вчето св. Кирилъ, както и на по-голѣмия о-въ Св. Иванъ е имало заселници. Тукъ има развалини отъ стара черква, но разкопки на острова сѫщо не сѫ направени. На островчето Св. Кирилъ се е издигалъ „царски и патриаршески манастиръ“ на великомѫченицитѣ св. Кирикъ и Св. Юлита (майка и синъ изъ Икония, Мала Азия). Манастирътъ билъ ставропигиаленъ — подчиненъ направо на патриаршията. Вѣроятно той се е издигалъ на мѣстото на красивия храмъ на Аполона, за който се спомена по-горе.

Манастири е имало сѫщо на полуостровната часть, на голѣмия и на малкия острови. На голѣмия островъ — „Мегалониси“ — е имало манастиръ на Св. Иванъ Предтеча (Продромъ). Въ полуостровната часть на града е имало черква св. Иванъ (сега св. Яни), принадлежаща на едноименния островенъ манастиръ.

Българитѣ презъ срѣднитѣ вѣкове не рѣдко сѫ овладявали непристѫпния и естествено укрепенъ гр. Созополъ. При това той, поради своето мѣстоположение, е падалъ малко на страни отъ българското влияние. Българитѣ повече се стремѣли къмъ Анхиало и Месемврия, предъ които на сушата се простирали обширни полета. Въ 1316. г. генуезцитѣ забранили на своитѣ поданници да посещаватъ българския гр. Созополъ, понеже тѣхни търговци били ограбени на българското крайбрѣжие.

Много пострадалъ Созополъ въ 1352. г., когато е билъ превзетъ и напълно оплененъ отъ генуезцитѣ, които водили война съ венециянцитѣ и съюзника имъ императоръ Кантакузенъ. Созополци гордо отказали предлаганата имъ помощь отъ Кантакузена, но затова зле си изпатили. Явили се неочаквано генуезцитѣ съ 10 кораби и лесно превзели неприготвения градъ. Напълно били ограбени черквитѣ, частнитѣ кѫщи, като били дори разравяни основитѣ имъ.

Изгледъ отъ вѣтреномелничния хълмъ: отпредъ е кладенецътъ, складното здание (за мрежи и лодки) и пристанището. Вижда се цѣлъ о-въ Св. Кирилъ съ рибарското у-ще, а далеко — о-въ Св. Иванъ. Въ дѣсно е градината „Царъ Борисъ III“, по-горе — входътъ за града.

Изглежда, че следъ тази грозна катастрофа Созополъ вече не успѣлъ да се издигне. Скоро се измѣнили и условията; следъ като минавалъ ту въ български, ту въ византийски рѫце, въ 1383. год. той падналъ подъ турска власть, Мурадъ I. Отъ сега нататъкъ Созополъ си останалъ единъ малъкъ градецъ въ вѫтрешностьта на империята. Търговията се пренесла въ други посоки и нашиятъ Созополъ се превърналъ въ единъ обикновенъ крайморски градъ съ рибарско, гемиджийско и лозарско население. Той не можалъ да запази или поднови ни една отъ монументалнитѣ сгради на миналото. Напротивъ, отъ руинитѣ на древнитѣ паметници започнали да градятъ своитѣ бедни кѫщи или да настилатъ камънитѣ изъ улицитѣ. Времето и човѣшката рѫка всичко сѫ разрушили. За разрушение на града презъ последнитѣ вѣкове на турското владичество помогнали и казашкитѣ нападения. Веднажъ тѣ се настанили на острова въ манастиря св. Иванъ, следъ което последниятъ е билъ окончателно унищоженъ отъ турцитѣ (XVII в.).

Едва презъ Кримската война (1853–4. г.) на Созополъ малко се усмихнало щастието. Неговото удобно пристанище на западъ — цѣлиятъ Созополски заливъ, е билъ гѫсто посетенъ отъ съединенитѣ флоти — турска, английска и французка. Най-много сѫ били английскитѣ кораби. Созополъ е билъ избранъ морска военна база за борбата на съюзницитѣ срещу Русия. На чело на флотата стоялъ турскиятъ адмиралъ Махзаръ паша. Още се сочи отъ населението „английската скеля“. При тая война, която е продължила доста дълго за онова време, созополскитѣ гемиджии или „капитани“ сѫ били въ услуга на чуждестранната военна флота, а гражданитѣ — въ услуга на моряците. Доста английски лири и французки франкове сѫ били оставени въ града. Отъ тогазъ датуватъ всички по-голѣми и по-хубави кѫщи, все строени по еднакъвъ планъ. Изобщо градътъ се възобновилъ и добилъ по-веселъ и охоленъ видъ.

Но това не било за дълго. Въпросътъ е, че градътъ си останалъ пакъ обикновенъ рибарски центъръ, и нищо друго. Такъвъ мина той и въ предѣлитѣ на нова България. Когато К. Иречекъ го е посетилъ презъ първитѣ години на Освобождението, направилъ му е не особно добро впечатление — „съ рибарско и гемиджийско население“. „Созополъ сега е забравенъ градъ, — продължава К. Иречекъ, — и пристигането на чуждъ пѫтникъ прави тамъ не малка сензация“. Обаче рибарството за града винаги било и си оставало доходенъ поминъкъ.