Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Tame a Land, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Шишков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vens (2011)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Луис Ламур. Укротяване на степта
ИК „Юнивърс“, Хасково, 1994
ISBN: 954-8397-08-0
История
- — Добавяне
Осемнадесета глава
Давах си сметка за предстоящия сблъсък и това ме правеше неспокоен. Ако Мустанг беше прав, т.е. Еш Мило ме познаваше, щеше да се наложи отново да убия човек. Щях да имам проблем и с нашето измъкване с Лиза — ако все още искаше да бъде с мен.
Озовах се на верандата в очакване. Чувствах се празен отвътре. Усещах бавното, тежко биене на моето сърце. Устата ми бе суха.
Пътят до върха на хълма — около сто и петдесет ярда, беше най-дългият път в моя живот. Чувствах топлината на слънцето. Тревата ухаеше прекрасно. Едно бяло облаче образуваше нежна сянка по земята. Дали не виждах за последен път небето и скалите?
Не знам защо, но изведнъж реших, че имам нужда кончето ми да е до мен. Пък и щеше да ми е необходимо, ако успеехме да се отървем живи.
Обмислях нещата, които бях чувал. Очаквах Еш Мило да бъде абсолютно безмилостен, без никакво състрадание. Той убивал изведнъж и без предупреждение. Можеше да бъде опасен като гърмяща змия.
Лиза отвори вратата. Това беше една по-стройна, по-прекрасна Лиза. Може би беше на осемнадесет, но в нея имаше зрялост, която я правеше да изглежда по-голяма. Но аз открих в очите й и много тъга и болка. За доста време погледите ни останаха срещнати. Лиза ме гледаше така, сякаш искаше да открие нещо в очите ми, но се страхуваше от това. Тя продума плахо:
— Рей, аз исках да ти спестя това… Наистина исках.
После отстъпи назад. В следващия миг аз гледах към Еш Мило.
Само че аз го познавах… аз го познавах! Това беше човекът, от когото се бях възхищавал най-много на света! Това бе човекът, когото почитах и от когото се учех! Човекът, който ми беше единственият приятел, когато си нямах никого на света! Това беше… Логан Полард!
Той се беше състарил. Косата му беше прошарена, а лицето — изпито. Устните на Логан сякаш се бяха свили още повече.
Спомнях си всичко — сякаш беше вчера. Спомнях си деня, когато той се застъпи за мен и Макгери не ми направи нищо. Спомням си как ме бе спасил от конекрадците, когато бях влязъл в престрелка с тях. На колко неща ме бе научил…
Логан тръгна към мен. Усмихна се и разтвори ръце.
— Рей! Рей, наистина ти! След толкова време!
Без абсолютно никакво колебание, сграбчих ръката му, силно развълнуван. Толкова много значеше този човек за мен.
— Ти си изградил име, Рей. И си се запазил… на страната на правдата. Радвам се за това.
— Значи затова си държал гангстерите далеч от Алта. Ти си ме пазел.
Той се усмихна. Само че усетих цинизъм и насмешка в тази усмивка.
— Не, Рей. Винаги съм те познавал. Знаех, че ако се срещнем, щяхме да се сблъскаме.
Гласът му стана мек.
— Виж, Рей. Момче, което е продължило да се бори, след като са убили баща му, е истинско момче. Ти направи нещо повече. Ти проследи индианците и уби поне един. Видях те да се опълчваш срещу Макгери. Ти не се страхуваше. Ти беше железен.
Логан закрачи из стаята. Лиза ме гледаше с широко отворени очи. Бях объркан. Започвах да мисля, но трудно.
— Какво стана с Мери?
Той беше с гръб към мен. Много дълго време стоя така, без да проговори.
— Тя умря при раждане, Рей. Ако не беше станало така, може би никога нямаше да се отделя от нея. Помниш ли стария шериф Балчър? Той се опита да ме убеди да остана, но не го послушах. Не можех да остана с тези спомени. Просто не можех.
Логан Полард се обърна и дойде в центъра на стаята.
— Седни, Рей. Моля те, седни.
Тъй като не бях по увъртанията, пристъпих директно към въпроса.
— Логан, ти знаеш защо съм тук.
Усмивката му изчезна. Той ме погледна съсредоточено. Вече бях сигурен, че нещата, които се носеха за стрелеца Еш Мило, бяха напълно верни. Той беше опасен мъж… и непредвидим. Много пъти съм наблюдавал очите на опасни мъже и знам как изглеждат. Но в неговите очи имаше нещо друго… нещо повече.
— Разбира се. Ти си дошъл за Лиза. Но ще трябва да те разочаровам.
Явно линията беше начертана вече. И никой от нас нямаше да отстъпи. Трябваше да опитам да спечеля.
— Ти не си такъв, Логан. Държиш я тук против нейната воля.
— Не бъди глупав, Рей. Тя може да не иска сега. Но тя ще се промени. Не я насилвам за нищо. Просто й давам време да се промени.
— Най-малко в такова място би станало това. Та тя е изискано и почтено момиче…
Той стоеше срещу мен, леко разкрачен. Носеше сиви панталони и бяла риза с черна ленена връзка. Изглеждаше добре. На времето сигурно е бил красавец. Беше въоръжен.
— Рей, ти си човекът, от когото имам нужда тук. Остани при мен. Заедно можем да бъдем като феодални барони. Можем да имаме всичко това… за нас.
Всичко това… империя от скали и пясък. Един ден сигурно щеше да се промени, но след много време. И все пак — този човек ми бе помогнал. Бил ми е най-добрия приятел, а за доста време — и единствения. Но сега аз знаех, че не можех да бъда тук и, че нашето приятелство свършваше. И аз щях да взема Лиза със себе си. И това нямаше да е никак лесно.
— Не! Не, Логан, аз си отивам. И ще взема Лиза със себе си, ако тя иска.
Тогава му разказах за имота в Мериленд.
— Ще сторя, както ме посъветва, Логан. Ще избягам от ситуациите, в които трябва да се убива. Преди да съм минал границата на „убийствата“. Преди да съм изгубил чувството за мярка…
Логан стоеше тих. Същият този Логан… Но това бе и човекът, който се беше представял за Т. Дж. Фарис — човекът, стоящ зад Билингс… Как се променяха хората. Просто невероятно!
— Лиза остава тук, Рей!
— Но… ти и Мери… Тя беше човекът, който те подкрепяше, който бе всичко за теб. Същото е Лиза за мен. Лиза е всичко за мен. И двамата го чувствахме така още от деца.
— Не! Тя остава тук!
Логан сякаш не искаше да повярва на думите ми. Аз погледнах Лиза.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Да, Рей. Ще дойда с теб.
— Виж, Логан… Аз…
Логан ми се смееше. Но не топло, както го правеше, а някак си странно…
— Рей, мислех, че съм те научил по-добре. Никога не протягай ръцете си към нещо, което друг…
— Но ти си ми приятел, Логан!
Той ми отвърна равнодушно, дори малко отегчено.
— Няма приятели. В живота трябва да вземаш това, което искаш, иначе някой друг ще ти го вземе. Можеш да вървиш, Рей. Можеш спокойно да излезеш от Рууст. Казал съм на момчетата да не те закачат. Казах на Смоуки Хил, че ще си идеш, след като поговорим.
Значи така. Той ме гледаше през оръжието си по същия начин, по който по-рано бе гледал Максери — само с една много важна разлика… Логан ме гледаше през оръжието си и аз трябваше да започна да си давам сметка за това. Както и за това, че Логан е опасен с оръжие в ръка.
Но Логан ме бе учил на други неща! Пред мен стоеше друг Логан Полард. Сега разбирах какво бе станало след смъртта на Мери — старият Логан вече го нямаше. Пред мен стоеше един леден коравосърдечен мъж, готов да убива, довел едно нежно момиче тук и възнамеряващ да го държи, докато го пречупи. Бях сигурен, че тръгнех ли, Логан щеше да ме застреля. Щеше да ме застреля, защото знаеше, че щях да се върна в Рууст с много въоръжени мъже. Беше казал така, защото ме познаваше и знаеше как ще реагирам.
— Добре, Логан. Ще си тръгна. Но бих искал да помислиш върху това. Ние сме били приятели и…
— Млъкни! Имаш късмет — направи ми услуга, убивайки Ченс Вейдър. Аз ти я връщам. Върви си — няма да ти се случи нищо.
Лиза гледаше уплашено. Сякаш искаше да ме предупреди…
Нуждаейки се от хитрост, която да ме подпомогне, аз използвах нещо, което със сигурност би го изкарало от релси и разчувствало, поне за миг. Трябваше да го разконцентрирам.
Обърнах се, уж да си вървя, след което внезапно спрях и го погледнах.
— Логан. Прочел съм Плътарк само четири пъти.
— Плътарк?
Необходимо му бе време да реагира — точно това време използвах. Стрелях! Това го бях репетирал много пъти. Бях направил най-бързия изстрел в живота си. Просто нямах друг избор. Карабината ми подскочи в ръцете. В момента на изстрела видях очите му — бели и ужасни. Неговото оръжие също изтрещя, но след като се хвърлих на пода. Втори куршум профуча над мен и се заби в стената. Аз стрелях още два пъти. Точно в този момент и Логан стреля. За част от секундата се отървах — хвърлих се нанякъде и куршумът ме размина.
Бързо се съвзех — иначе бях загубен. Той вече бе готов за нов изстрел. Но не само той — стреляхме и двамата почти едновременно. Улучи ме — усетих страхотен удар.
Но в същия миг той се сгромоляса безпомощно на пода, изпускайки оръжието си.
А аз продължавах да го гледам втренчено със заредена карабина.
— Рей, стари приятелю. Добре си се научил, нали?
Логан се гърчеше от болка. Вече изнемощяваше.
— Лиза, вземи този револвер и стой до прозореца — много трудно ще се измъкнем.
Логан лежеше и ме гледаше.
— Сякаш винаги го бях предусещал, Рей. Че ще падна от твоята ръка… Съдба.
Той умираше и го знаеше, но беше още опасен. Аз вече не можех да му вярвам. Той разбра това и каза:
— Добро момче, добро момче.
Чуваха се как идват — най-малко тридесет въоръжени мъже. И много опасни.
— Отивам на изток, Логан. Ти бе последният. Ще захвърля оръжието си.
Заредих всичко отново. Логан ме бе научил на това — да зареждам веднага, след като съм стрелял. Те стояха отвън. Аз отидох до вратата.
— Смоуки Хил, елате заедно с Бронк вътре.
Те влязоха, след като с Лиза ги бяхме взели на мушка и двамата. Логан ги погледна. Взираше се в тях, но после погледна към мен.
— Казвах ти, че Плътарк ще ти хареса… Аз…
И точно в този миг Логан умря. На пода. Стана ми болно и празно.
Погледнах към Смоуки Хил и Бронк.
— Истинското му име беше Логан Полард. Беше най-добрият ми приятел. Аз се махам от тук и тя идва с мен. Бях дошъл за нея.
Смоуки Хил се засуети. Попитах остро:
— Нещо напротив?
— Не — каза Бронк.
Тръгнахме да излизаме. Лиза бе разтревожена.
— Ти си ранен, Рей!
— Лиза, трябва да действаме бързо — да не им оставяме време да променят решението си.
Усещах засъхнала кръв под ризата си, но общо взето бях добре. Трябваше да издържа — нямах друг избор.
— Рей… той се отнасяше добре към мен. Наистина.
— Не се и съмнявам в това. Логан е бил и добър човек.
Никой не каза нищо, като излязохме и тръгнахме към конете. Може би те не искаха да застават срещу оръжието ми. Може би бяха вцепенени от случилото се. Може би просто не искаха нищо от мен.
Чак когато се отдалечихме, Лиза се отпусна и ме заоглежда. Рамото ми бе простреляно, бе засегнат и мускула на ръката. Бях улучен и в реброто. Изгубих доста кръв.
Срещнахме Мустанг, заедно с патрулираща група, около Найн Майл Вали. Успокои се щом ни видя…
Да, такъв беше животът преди страната да се разрасне и хората да захвърлят оръжията си. Някой ден, надявам се това никога да не става, може да дойде време, когато земите на Дивия Запад да запустеят и да станат отново диви и опасни… Защото всичко може да се случи — може в страната ни да дойдат врагове. Тогава всичко би се променило. Тогава момчетата трябва да вземат оръжия и да бранят своята земя като истински мъже.
Те ще могат да го направят, ако се наложи. Сега пушките събират прах по таваните, кравите се скитат тлъсти и мързеливи. Но старият дух е още жив. Също, както във времената, когато стада от едри бизони нахлуваха от Тексас. И когато момчетата търсеха злато в рекичките…