Серия
Бъкскин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blazing Six-Guns, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

Kit Dalton

Blazing Six — Guns

Copyright 1994 by Chet Cunningham/ Book Crafters, Inc.

Tornado Books — Габрово 1994, изд. Калпазанов

Редактор Мая Арсенова


ПЪРВА ГЛАВА

Бъкскин Лий Морган седеше върху дорестия си кон в покрайнините на гората. Край него нежно ромолеше поточе, което пресичаше пролетнозеления пейзаж на по-малко от двеста ярда от едно ранчо. Виждаха се хамбари и малки постройки, които оформяха скромна ферма за добитък.

Той не искаше да се приближава.

Ранчото „Спейд Бит“.

Това име и сега го преследваше, както го беше преследвало през последните десет години. Това беше мястото, където той беше отраснал. Старата къща на ранчото я нямаше вече. Беше чул, че е изгоряла. Тук той беше роден и беше живял с баща си преди много години. В добри и лоши времена… Не си спомняше майка си, нито кога тя ги беше напуснала.

Той отново погледна към ранчото. Нямаше смисъл да ходи до къщата. Не познаваше хората там. Беше продал ранчото преди дванадесет години, когато шерифът му беше натресъл някакви обвинения и даже бе имал наглостта да разпространи обява за издирване. Бъкскин беше чувал, че оттогава старият имот беше минал през различни ръце. Едно ранчо за коне не беше лесен начин за препитание.

Бъкскин хвърли последен поглед на ранчото, малкия хълм зад хамбара, кладенеца и коралите[1]. Повечето си бяха същите. Един от работниците извеждаше чифт коне.

Внезапно пушечен изстрел наруши тишината. Един от конете, които работникът водеше, падна с предсмъртно хриптене. Човекът хвърли юздите и хукна към хамбара, който се намираше на около двадесет ярда по-нататък. Видяха се само две облачета прах под краката му и той вече беше на безопасно разстояние.

Бъкскин автоматично беше извадил своя „Колт“ от кобура на дясното си бедро и се оглеждаше да разбере откъде беше дошъл изстрелът. В същото време от съседния хълм, четвърт миля на север, се спуснаха десетина конници. Те се втурнаха към ранчото, като крещяха като диваци и стреляха по сградите.

Бъкскин слезе от коня си, извади автоматичния „Спенсър“ и запълзя през редките, храсти, като същевременно зареди патрон в затвора. Взе на мушка първия ездач, който постоянно стреляше с дългата си пушка към къщата, задържа малко и стреля. Петдесет и два калибровият куршум на спенсъра се заби в лявата страна на ездача, на височината на сърцето, и той се прегъна като парцалена кукла, наклони се от другата страна на коня и падна мъртъв на земята.

Но другите ездачи продължиха да стрелят. Прозорците на къщата вече бяха изпотрошени. Бъкскин видя, че двама спряха конете си и запалиха факли. През този сезон на годината покривът на ранчото беше сух и щеше да гори като боров катран.

Лий бързо взе решение. Стреля отново и улучи врата на коня на единия подпалвач. Животното заподскача диво и ездачът изхвърча от седлото, като изпусна факлата, но бързо стана и хукна след коня.

Другият подпалвач успя да разпали факлата си. Парцали, напоени с катран, помисли си Бъкскин, прицели се по-добре и изстреля следващия куршум в гърдите на подпалвача. Той се завъртя и отхвръкна от коня, факлата падна на земята.

Другите осем ездачи бяха обградили къщата и се насочваха към хамбара, но когато видяха двамата на земята, започнаха да се оглеждат за стрелеца. Бъкскин се усмихна. Лекият ветрец полъхваше срещу него и беше отнесъл белия дим от изстрелите му назад, в храсталака край поточето. Ездачите долу не биха могли да го видят, когато излизаше над зеленината, разбит на малки леки облачета от светъл дим.

Бъкскин чакаше.

Осемте човека долу се скриха зад хамбара очевидно за да решат какво да правят по-нататък. Неочаквано от един разбит прозорец на къщата изтрещя изстрел, но последният от бандата бързо се скри зад хамбара, извън обсега на този, който стреляше.

След минута осемте ездачи се отдалечиха бързо, като внимаваха хамбарът да остава между тях и къщата. Скоро излязоха пред погледа на Бъкскин и той пусна още четири изстрела, изпразвайки пълнителя на спенсъра. Имаше още два заредени пълнителя в калъфа на пушката, но си помисли, че няма да има нужда от тях.

Няколко минути по-късно и последният нападател превали хълма на четвърт миля отвъд постройките и изчезна.

Бъкскин чу стон и видя втория от ездачите, когото беше прострелял, да вдига ръката си. В същия момент някой погледна през задната врата на къщата и бързо се скри. Веднага след това една жена излезе от вратата с ловна пушка в ръце и бързо тръгна към ранения. В движенията й личеше тревога. Когато доближи мъжа, тя ритна нещо, което вероятно беше неговия револвер, после остави пушката и коленичи в праха.

Вратата на къщата се хлопна и един мъж излезе оттам с револвери в двете си ръце. Той вероятно каза нещо на жената, защото тя отговори и погледна през рамо, после продължи да помага на ранения.

Бъкскин не можеше да я разбере. Той презареди спенсъра с нов пълнител със седем патрона, вкара един в затвора и хвана юздите на коня. Излезе от храстите, като държеше пушката над главата си в знак на приятелство.

Приближи се на петдесет ярда и извика:

— Ей, вие от ранчото! Аз съм на ваша страна, не стреляйте!

Жената бързо стана, взе ловната пушка и я насочи срещу него. Той не обърна внимание на заплахата. Свали пушката си, сложи я в кожения калъф на седлото и продължи напред.

Докато се приближаваше, Бъкскин видя, че мъжът с револверите пристъпи зад жената. Той беше сложил единия револвер в пояса си, но другия все още държеше в лявата ръка с дулото надолу.

Жената постепенно свали пушката. Беше млада, може би на деветнадесет, помисли си Лий. Евтината й басмяна рокля беше изцапана от праха. Тя изглеждаше като прищипана в талията, после драстично се разширяваше на гърдите и завършваше около шията. Ръкавите стигаха до китките й. Жената имаше тъмна и необичайно къса коса. Когато се приближи, той видя очите й — тъмни върху бледото лице.

— Значи ти си стрелецът, който ни помогна? — попита момичето.

Бъкскин беше учуден от дълбокия й гръден глас.

— Да, мис. Помислих си, че малко помощ ще ви бъде от полза.

— Благодаря. Много не се справяме с пушките. Татко казваше, че нямало нужда.

— Баща ти ли е тук?

Момичето вдигна поглед и няколко сълзи се търкулнаха от очите му. Тя ги изтри с ръка и едновременно тръсна глава.

— О, не! Той умря преди шест месеца. Още не мога да повярвам.

— Съжалявам.

Бъкскин се поколеба. Не беше поглеждал мъжа. Сега вдигна поглед и видя, че той е на не повече от двадесет години. Беше средно висок и това бе единственото нещо, заради което би могло да го помислиш за мъж. Беше силен, добре развит, но маниерите и изразът на лицето му бяха съвсем момчешки.

Момичето изтупа роклята си и посочи човека на земята.

— Ранен е лошо. Трябва да го приберем в къщата.

— Той искаше да ви подпали — недоумяваше Лий, — а сега вие ще го лекувате!?

— Разбира се. Това би трябвало да направи всеки нормален човек. Ще ни помогнеш ли да го пренесем на верандата?

Лий кимна и коленичи до ранения. Куршумът беше направил лоша входна рана, кръвта от която бе напоила половината му риза. Сигурно беше минал през тялото и излязъл през гърба.

— Чуваш ли ме? — попита той човека на земята.

— Да.

— Защо нападнахте ранчото?

— Беше по заповед. Шефът каза да го изгорим до основи.

— Кой е шефът?

— Те са от ранчото „Блек Кетл“, на юг от нас — каза момичето. — Искат нашите права върху водата.

Бъкскин махна на младежа зад момичето Да хване ранения за краката. Когато го вдигнаха, той изрева от болка, после изгуби съзнание. Пренесоха го на сенчестата и защитена веранда.

Момичето донесе кана студена вода и парчета чист плат, намокри лицето на ранения и мъжът дойде в съзнание. Бъкскин взе няколко от сухите парчета плат, направи компрес и го притисна към грозната изходна рана, за да спре кръвта.

— Как се казваш? — попита момичето.

— Няма значение… умирам. Жалко, че е за копеле като Ламбърд. — Той се задъха и на устните му се появи кръв. Гърдите му свиреха. Затвори за момент очи, после ги отвори и погледна момичето. — Мици, не съм имал нищо против теб. Само правех каквото ми нареди шефът. По дяволите! Как боли! — Изведнъж очите му се разшириха, от гърлото му излезе продължителен стон и когато той заглъхна, главата му клюмна на една страна.

— Мъртъв е — каза Лий.

Момичето преглътна сълзите си и се изправи до леглото, където беше коленичила.

— Ранната смърт на всяко човешко същество е трагедия — каза тя и отиде до стъпалата. Бъкскин застана пред нея.

— Името ми е Бъкскин Лий Морган. Минавах наблизо и реших да погледна старата си къша. Някога притежавах тази ферма. Тогава я наричахме ранчото „Спейд Бит“ — каза Лий, за да отклони вниманието й от мъртвия.

Тя избърса сълзите си и стана.

— Да, помня името „Спейд Бит“. Аз съм отраснала в града. Баща ми купи ранчото преди пет години и го превърна във ферма за крави. О, извинявай! — За момент докосна лицето си с длани, после протегна ръка. — Аз съм Мици Роланд, а това е брат ми Клод. Правим каквото можем, за да върви работата в ранчото, но се страхувам, че не постигаме много. Не разбирам от фермерска работа. Татко се справяше добре, но хвана треска и за един ден умря.

— Хората на „Блек Кетл“ често ли правят такива нападения?

— О, не! Това е първият път, когато стреляха по къщата. Преди месец изгориха малък хамбар. На следващия ден Исая Ламбърд сам дойде с файтончето си и предложи да купи ранчото ни. Гръмнах му над главата с пушката и го изгоних. Татко ме научи да стрелям.

— Добре е, щом Клод не го бива с пистолетите.

Мици направи гримаса.

— Всъщност Клод не го бива за нищо. Имахме отличен управител. Познаваше работата, познаваше и земята. Но Ламбърд ни го отне за седемдесет и пет долара месечно плюс храна.

Мици погледна Лий, после четиридесет и пет калибровия „Колт“ на бедрото му и каза.

— Не разбирам… Ние не се познаваме, а ти се намеси. Защо го направи?

Лий седна на стъпалата на верандата, а момичето седна до него.

— Някак си и аз не мога да си го обясня. Сигурно защото това е старият ми дом. Когато видях ездачите да атакуват ранчото и ми се стори несправедливо — не знаех колко души има тук. Нападателите се опитаха да застрелят вашия работник от засада, а аз мразя негодниците, които нападат в гръб.

— А може би има някакъв смисъл в това, че се срещнахме. — Тя го погледна така, сякаш внезапно й бе дошла някаква мисъл.

Лий едва сега видя, че очите й са кафяви. Те го изучаваха. Момичето имаше овално лице с щастливо изражение. Когато се засмееше, на лявата й буза се появяваше трапчинка, носът й беше къс, но леко чип и това правеше приятно впечатление. Устните й бяха пълнички, но изглеждаха добре над твърдата брадичка. Стегната, стройна шия изчезваше в блузата й. По-надолу, към гърдите й Бъкскин не посмя да погледне.

— Мистър Морган, разбираш ли от добитък?

— Изхранвал съм се от това години наред.

— Искаш ли да ръководиш моите четирима работници? Това е ранчото „Бокс Ер“. При-последното преброяване имахме двеста породисти крави, сто бичета за Продан, други триста телета, които още бяха малки, и достатъчно бикове, за да се справят с работата. Заплатата е… — тя се поспря. — Заплатата е четиридесет долара на месец плюс храна. Повече не мога да си позволя. Ако ми откажеш, ще те разбера.

— Зависи от някои неща. Бритенхостер още ли е шериф тук?

— Не си спомням такова име. Ламбърд е шериф сега. Койотът, който притежава „Блек Кетл“. Исая Ламбърд. Избран е от своите продажни броячи на бюлетини преди две години.

Бъкскин се усмихна. Момичето имаше повече кураж и огън, отколкото той предполагаше.

— Изглежда, не обичаш шерифа, мис Роланд.

— Нито него, нито сина му!

— Преди дванадесет години беше разпространена една фалшива обява за издирване, пусната срещу мен от предишния шериф. Виждала ли си такава обява? Дали все още съществува?

Тя поклати глава:

— Не зная, но тези обяви не ме интересуват.

— Казваш, че ездачите от „Блек Кетл“ са ти досаждали напоследък. Това преднамерен опит да те изтласкат от земята ли е?

— Да. Всичко започна, след като шерифът Ламбърд се опита да купи земята ни на цена далеч под минималната. Но при кого да отида? Ламбърд е шерифът.

— Трябваше да отидеш при областния прокурор. Той трябва да е тук, в Боаз.

— О, да, не бях се сетила за това. — Тя се обърна към него и се усмихна: — Мистър Морган, наистина се надявам, че можеш да ни помогнеш, като станеш наш управител. Трябва ми човек, който да се изправи срещу Ламбърд и неговите бандити. Клод просто не може да го направи.

— Как сте с финансите? Скоро ли трябва да закарате тези сто бичета на пазара?

— Крайно време е да се закарат. Закъснявам с парите. Продадох двадесет глави на малка кланица в Боаз. Сега трябва да кача тези сто глави на влака. В Боаз вече имаме железопътна линия. Опитахме се да ги закараме преди две седмици, но някакви непознати ездачи ни нападнаха и разпръснаха животните. Бяха от „Блек Кетл“. Сигурна съм, но не мога да го докажа.

Той кимна:

— Мис Роланд, ще приема работата поне докато се оправят нещата, но при две условия. Първо: наричай ме Бъкскин. Второ: трябва да прекарам един ден в Боаз, за да разбера какво е положението там. Не искам да започна работа само за да ме арестуват и обесят.

Очите й се разшириха и тя закри уста с ръка.

— О, боже! Не! — После се намръщи и кимна. — Да, ще те наричам Бъкскин, а ти ме наричай Мици. Разбира се, можеш да отидеш в града и да провериш обстановката.

— На кого в Боаз мога да се доверя? Кого смяташ за добър приятел там?

— Седларят, Хари Блекхок. Почти се бях омъжила за него, когато бях на седемнадесет, но татко не беше съгласен. После Хари реши да вземе жена от племето си. Той е със златно сърце. По-добър човек не можеш да намериш в целия Айдахо, бил той бял, черен или индианец.

— Ти като че ли все още го харесваш.

— Да, но той вече е женен. Градските големци не искаха да му продадат кожарския магазин и татко го купи за него, но той все още е на мое име, защото тук, в Айдахо, индианците не могат да притежават земя или друга собственост.

— И другаде е така. Имаш ли лопата?

— О, да, трябва да погребем тези двамата. Мисля, че няма смисъл да казваме на шерифа. Той ще разбере за тях още преди да сме го намерили. Ще ги заровим на хълма зад къщата. Аз ще ти помогна.

След час двамата нападатели бяха погребани. Момичето запази всичките им лични вещи, за да ги предаде на шерифа. Сложи ги в големи пликове и помоли Бъкскин да ги занесе в града. Описа подробностите около смъртта им отгоре и сложи подпис и дата на всеки плик.

През това време Бъкскин се запозна с двама от краварите. Другите двама бяха при кравите, защото две бяха болни.

Беше ранна утрин, когато той осуети атаката срещу ранчото, а сега вече беше почти пладне и Мици стопли храната за обяд.

Скоро Лий се качи на коня, взе пликовете и докосна периферията на шапката си:

— Ще се върна довечера или утре, зависи какво ще открия в града. Надявам се всичко да е спокойно. Във всеки случай ще се върна тук с нови стъкла за прозорците. Премерих тези в кухнята.

Тя се засмя и трапчинката на бузата й се появи:

— Бъкскин, не зная какво да кажа. Отдавна не съм виждала добро от някого. — Тя се смръщи леко. — И внимавай в града!

Когато Лий минаваше край хамбара, един от краварите му махна с ръка. Казваше се Кент и Бъкскин си помисли, че той сигурно ръководи останалите.

— Чух, че отиваш в града — каза Кент.

Лий кимна.

— Скоро ще се чуе, че някой е застрелял двама от хората на Ламбърд. Градът ще бъде в напрежение като пред гражданска война. Ламбърд е законът в Боаз. Има един стрелец при него, наричат го Слаш Уейд, той си е чиста проба убиец. Пази си гърба! Половината от мъжете в Боаз ще търсят какъвто и да е чужденец в града, който може да си служи с пушка. Слаш не се интересува дали ще убие двама или трима невинни, ако така ще улучи оня, който е чукнал двамата ездачи от „Блек Кетл“. Помислих си, че е добре да те предупредя. Това е най-малкото, което мога да направя.

Бъкскин му кимна и пое по коларския път към Боаз. До там имаше десет мили. Стрелецът гореше от нетърпение да стигне до града, за да провери за онази обява за издирване и да си поприказва със Слаш Уейд.

Бъкскин си спомняше, че между ранчото „Спейд Бит“ и града нямаше друго ранчо преди дванадесет години, но сега очевидно имаше, защото на по-малко от пет мили надолу по пътя той видя фермерски постройки.

Сградите бяха доста на запад от пътя, където река Боаз се влачеше и извиваше надолу, Докато се влееше в пълноводната Снейк Ривър.

Той беше на повече от половин миля от сградите, когато от тях излезе конник и се насочи право срещу Лий. „Това не ще да е тържествено посрещане“ — помисли си той. Сигурно имаха съгледвач, който внимаваше за всеки идващ откъм ранчото „Бокс Ер“. Все още малко хора идваха от посоката на стария „Спейд Бит“.

Беше твърде късно да бяга, нямаше и къде да се скрие, така че Лий измъкна спенсъра от калъфа, провери за патрон в затвора и продължи право към ездача.

Мъжът яздеше чисто бял кон. Когато приближи на около петдесет ярда. Лий стреля над главата на коня. Ездачът моментално дръпна юздите и спря, измъкна пушката от калъфа й, вдигна я над главата си и бавно приближи.

Лий го държеше на прицел през цялото време, докато спря на двадесет ярда от него.

— Кой, по дяволите, си ти! — извика Лий.

Ездачът свали бавно пушката и я прибра в калъфа. После подкара леко коня напред, вдигнал и двете си ръце.

Когато го приближи на десет ярда, Бъкскин видя, че ездачът беше млада жена, почти момиче. Тя приближи още и той успя да различи израза на лицето й. Беше хубава, млада и ядосана.

— Не съм заплаха за теб. Искам да те предупредя: татко изпрати двама в града, за да уведомят Слаш, изпрати и съгледвачи на миля надолу по пътя. Той е убеден, че е имало чужд човек край ранчото „Бокс Ер“, който им е помогнал. Ти ли… ти ли уби двамата мъже там?

— Да, мис. Всеки, който стреля срещу някого, трябва да е готов да умре от куршума на врага си.

Тя кимна. Лицето издаваше вълнението й.

— Не обичам убийствата. Толкова е безсмислено. Затова си мислех, че ако те предупредя за Слаш, ще обърнеш коня и ще тръгнеш в друга посока. Не те познавам. Нов ли си по тези места?

— Живеех тук преди много години.

— О, тогава не знаеш какво става тук. Татко твърдо е решил да вземе ранчото „Бокс Ер“.

— Баща ти ли е шериф тук?

Тя вдигна очи и му се усмихна с крайчеца на устните си. Сега можеше да види меките й зелени очи и дългата кестенява коса, падаща изпод ниско сложената бежова шапка с връвчица под брадичката й. Момичето беше елегантно и хубаво и той би се обзаложил, че косата й ухае на люляк.

— Да, татко е шериф сега. Не е кой знае какво. Аз… само исках да те предупредя. Има и друг път към града.

— Благодаря, ще мина по него. Как изглежда Слаш Уейд?

— Висок е колкото теб, с тъмна коса. Обикновено е облечен в черно. Има триинчов белег от нож на бузата си. Затова го наричат така[2]. Малко по-тежък е от теб. И е грозен.

— Ако видя Слаш, ще му предам поздрави от теб.

Тя тръсна глава:

— Нямай грижа. Ще бъдеш достатъчно зает. Татко му каза да те намери и да те убие.

Бележки

[1] Заграждение за коне — б. пр.

[2] Накълцания — б. пр.