Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Tame a Land, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Шишков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vens (2011)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Луис Ламур. Укротяване на степта
ИК „Юнивърс“, Хасково, 1994
ISBN: 954-8397-08-0
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Кросинг се беше разраснал. Забелязах това, докато се движех по главната улица. Пазарът бе доста по-голям. Близо до хотела се виждаше голям навес.
Изведнъж се сетих за Хетрик. Тръгнахме към гробищата. Мустанг ме следваше винаги. Намерихме гроба… и нещо повече. Видяхме гроба на жена му, която беше починала три месеца след него. И двамата си бяха отишли.
А Лиза? Може би още беше в града, въпреки че подсъзнателно имах усещането, че не беше тук.
— Мустанг, нуждая се от помощта ти. Иди в града, но бъди много внимателен. Разбери дали Бардит е още там, но пак ти казвам — внимавай. Той е адски коварен. Искам да го изненадам.
Очаквах Мустанг с трескаво напрежение. Когато дочух коня му, вниманието ми се изостри.
— Бардит е там. Подъл, както каза. Никой няма ник’ва полза от него, но той е още шериф. Хората ги е страх от „вечерните му разходки“. Преди две седмици е пречукал някого. Наистина ще е хубаво, ако се отърват от него.
— Ял ли си?
— Ъхъ.
— Аз не съм гладен. Мисля да пренощуваме тук. Искам да го сгащя сутринта на закуска.
— А! За момичето… Напуснала е града преди седем месеца. Имала е само шестдесет и три долара. Взела е влака — на запад.
— Ти сякаш си Пинкертон!
Още на зазоряване се отправихме към града. Вързахме конете си на едно дърво и влязохме в града пеш.
Имаше четирима души в ресторанта — съдържателката, старият Мейсън, който седеше на масата и двама кравари. Четирима, освен Бардит. Той седеше точно срещу вратата.
Беше изненадан. Тръгнах към неговата маса. Озовах се на две крачки от него и гласът ми прозвуча остър и силен.
— Бардит, ти си убил Хетрик. Този стар човек никога през живота си не е посягал към оръжие. Дрънкал си, че си ме бил изпъдил от града. Затова си го пречукал. Защото той знаеше, че си лъжец.
Той не успя и устата си да отвори. Аз се хвърлих отгоре му, когато видях, че ми посяга. „Залепих“ го до стената. Цапардосах го два пъти по устата.
Бях обезумял, луд. Не исках да го убивам. Исках да разкъсам всяка негова частица.
Оли успя да се пресегне до оръжието си, но аз ударих ръката му. Той нямаше никакви шансове срещу мен. Сгромоляса се като чувал с картофи на земята. След известно време се изправи на крака, но не можеше да се ориентира в посоките — беше като пиян. Опита се да ме удари, но с това само стана още по-смешен.
Повалих го окончателно на земята със силен юмручен удар пред погледите на петдесет зяпачи.
— Ти си убил Хетрик, а може би и жена му. Дрънкал си лъжи, че си ме бил изгонил от града. Ти си само едно подло човече и нищо повече.
Той не можеше дори да говори. Не му стигаше въздухът, а устата му беше разкървавена.
— Господа, къде му е конят?
— Аз ще го донеса.
Гласът ми прозвуча познато. Беше Кип. Нагласих Бардит на седлото.
— Махай се. И не преставай да яздиш поне една седмица.
Най-после Оли събра сили да каже нещо.
— Но аз имам собственост тук.
— Губиш я… като Хетрик.
— Ех, де да имах оръжие… Така животът ми не струва и пробит цент.
— Не повече от живота на хората, които си убил. Махай се. Без оръжие!
Не каза нищо. Просто се изниза като мокра връв.
— Кип, къде е Лиза?
— Не знам, Рей. Тя не приемаше помощ от никого. Искаше да се научи да се грижи за себе си сама. След смъртта на Хетрик конекрадците ги побъркаха. Знам, че си е купила билет за Алта. Нищо повече.
Ние с Мустанг напуснахме града още същата нощ. Той ми беше истински приятел, но никога не бяхме говорили за това.
Алта беше голям минен център в Юта и един от малкото не мормонски градове в този щат. Бях чувал, че е доста коварен град — където има богати миньори, се навъртат и негодници.
Никога досега не бях имал конкретна цел в живота си. Сега имах — да намеря Лиза! Само при мисълта, че може да й се е случило нещо, настръхвах.
Мустанг се зае с търсенето на хотел, а аз се втурнах към салона. Снегът трупаше бързо. Каруците, които бяха на път, щяха да се предвижват все по-трудно и по-трудно. По улицата се разнасяше нежен звук на латерна.
На влизане в салона бях лъхнат от топъл въздух, наситен с цигарен дим и дъх на долнопробно уиски. Най-малко сто души се бяха натъпкали в тясното помещение. Това ми беше много добре позната сцена. Дори виждах и познати лица — хора, чиито имена не помнех, но които бях виждал в други градове.
Имах късмета да успея да се добера до бара. Дочух двама души до мен да си говорят на норвежки. Друг пък си поръча на немски. Тук имаше хора от къде ли не.
Нямаше да мога точно тук да разбера нещо за Лиза. Тя вероятно бе разгледала града и се беше махнала. Това не беше място за нежно същество като нея. Гарата беше затворена. Не можех да направя справка и там. Снегът валеше и валеше… Мустанг дойде.
— Едвам намерих място за нощуване в този претъпкан град.
Решихме да поиграем на рулетка. На излизане от игралната зала забелязах непознат мъж да се взира в мен. Явно ме познаваше отнякъде.
Изведнъж дочух псувня… Отекна изстрел.
Всичко се случи за части от секундата. Един мъж в работен комбинезон се преви, притисна ръце до стомаха си и падна на земята.
Типът с оръжие в ръце отиде към него и хладнокръвно се прицели за втори изстрел.
Не знам защо, но не се въздържах и скочих.
— Той умира. Остави го поне да си умре!
Убиецът беше с разкопчана риза, под която се виждаше потник. Лицето му бе бледо и имаше мустаци. В очите му се четеше неповторима жестокост. Аз напипах оръжието си.
— Ти да не би да се забъркваш в проблема?
— Да.
Оръжието му бе заредено, но имаше останал само един патрон и ако не ме улучеше, беше покойник. Затова той повдигна рамене.
— Той така и така ще умре, и без втори изстрел.
Умиращият се втренчи в него.
— Лъжеш… Ти лъжеш… — това бяха последните му думи. Но убиецът не се смути.
— Аа, лъжа?! Той лъже. Не можа да преглътне загубата.
Аз продължих диалога си с него.
— Както виждам, той май не е посегнал към оръжието си.
— Затваряй си устата, бе!
— Ако представлявах закона в този град, ти щеше да хванеш първият влак, който заминава от тук и никога нямаше да ти се види лицето по тези места повече. Това е убийство. Той въобще нямаше шанс да се защити.
Гласът на Мустанг прониза въздуха наоколо.
— Оръжието на този нещастник не бе извадено, но моето е!
На „боеца“ не му стана особено приятно да види как една шестцевка го гледа. Един миньор се обърна към Мустанг и процеди шепнешком през зъби:
— Не си търси белята, синко. Това е Кей Новак. Пречукал е трима души през последните два месеца.
Ние се оттеглихме. Но тъкмо бяхме напуснали заведението, когато дочухме стъпки. Скрихме се на различни места и се заоглеждахме.
Трима мъже се приближаваха по улицата. Разпознах човека, който ме бе загледал преди малко. Показах се. Мъжете спряха. Моят „познат“ заговори.
— Тайлър, ти не ме знаеш, но аз съм те виждал в Канзас Сити. Бях слушал за теб от Били Диксън.
— Е и?
— Бил си убил Райс Уилър. И Лийт Бауърс.
— Да, така е.
— Тайлър, искаме да ни станеш шериф. Ще ти плащаме двеста и петдесет долара месечно. Ще сме ти благодарни, ако въведеш някакъв ред тук. Цялата тая „измет“ е непоносима. Само миналата нощ двама души бяха наръгани с нож.
Това предложение ме изненада. Никога досега не си бях представял истински да представлявам закона. Дадох си сметка, че така ще имам неповторим шанс да претърся всичко тук… за Лиза.
— Приемам, но искам и Мустанг в управата.
— Както искаш. Името ми е Мардок. Притежавам централния магазин. Това е Еф Грахам. Това е Неутон — притежател на складове и минни съоръжения. Ние представляваме града.
— Да, добре.
— Едно нещо… Настоящият шериф е Джон Ленг — стрелеца на Тексас. Трябва да се справим първо с него.
— И аз ли да го направя?
— Ами той е много опасен.
— Въобще няма да е лесно.
— Ние ще те поддържаме. Ще ти намерим разузнавачи.
— Нямам нужда.
Мардок извади някакви значки от джоба си и ми ги подаде. Но аз поклатих глава.
— Това е добре, но аз искам и документ, подписан от всеки един от вас.
Всичко бе уредено. Аз бях новият шериф на Алта. Мустанг се ухили, след като тримата си бяха тръгнали.
— Добре се получава. И сега ние наистина имаме възможност да се разтърсим за твоето момиче.
— Нека не губим време.
— К’во ще правим най-напред?
— Ще се заемем с шерифа. По-точно — аз ще се заема.
Тръгнахме към управата. Хубаво ми беше да усещам присъствието на Мустанг — моя верен приятел.