Луис Ламур
Укротяване на степта (16)

Петнадесета глава

Бяха ми нужни няколко минути, за да възприема всичко казано.

— Сигурно знае за мен това, което се говори…

— Не, познава те лично.

— Какво те кара да мислиш така? Абсолютно нищо не мога да си спомня за такъв човек.

— Той предотвратява вилнеенето на неговите гангстери в този град. Дал им е да разберат, че биха си имали работа с опасен човек — явно иска да избегне сблъсък с теб или крои нещо друго. Но гангстерите избягват Алта.

Засмях се.

— Ами, хубаво. Предпазва града от неприятности.

Но Мустанг не беше доволен от работите, за които явно се досещаше — сякаш нещо го ядеше отвътре.

— Рей, може би това е връзката между Билингс, Лиза и Олд Блу.

— Не виждам никаква връзка.

— Аз също, но подсъзнателно усещам, че има нещо.

Около двадесет и три часа направих вечерната си обиколка. Излизах по това време, защото пиячите вече се бяха натряскали и си мислеха, че светът е в техни ръце. В такъв момент видът на моята карабина им действаше отрезвително. Така че, в повечето случаи, единственото, което трябваше да правя, бе да се показвам тук-там.

Дали Оли нямаше предвид Еш Мило, казвайки „по-добър мъж“? Аз, разбира се, знаех малко за Мило. Опитвах се да напрягам паметта си, но безуспешно. Много хора смятаха Мило за един от най-изкусните стрелци.

Върнах се в офиса и започнах да се ровя из архивите. Първият му „подвиг“ е бил в Невада. Сякаш от тази случка всичко бе планирано — събитията по време на пътуванията ми със стадата следваха логично. Дали и моето присъствие не беше част от сценария на гангстерите? Много въпросителни се появяваха около убийството на шерифа. Архивите показваха, че Мило направо го е „накъсал на парчета“. Действал е като убиец или поне като човек, вбесен до краен предел и дори сякаш „жаден за кръв“. Предшественикът на Ленг бе водил подробен отчет, от който възприемах портрета на Мило — „остър“, интелигентен, опасен човек, стрелящ по-бързо и от гърмяща змия. И незадаващ въпроси. Но Еш Мило не приличаше на някой, когото познавах. Безпокоеше ме мисълта, че Мило можеше да има Лиза. Сетих се за Олд Блу — реших да ида да го видя.

Той веднага дойде при мен — да ме поздрави. Толкова щастлив се почувствах да си видя скъпото конче… Неочаквано пръстите ми напипаха нещо под седлото. Сгънат лист хартия! Пулсът ми се ускори. С треперещи ръце разгънах хартията.

„Скъпи мой Рей,

Моля те, не се опитвай да ме намериш. Махни се. Намирайки ме ти ще изпиташ страдание и може би ще умреш. Добре съм и ще съм щастлива да знам, че ти си добре и далеч от тук. Махни се! Ако ме обичаш, махни се!

Лиза“

Най-после съобщение!

Не мислех за нищо, свързано с това, че тя ме отпращаше. А напротив — исках я още повече, исках я до мен! Собственикът излезе:

— Исках да те известя, момичето бе тук.

— Кога?

— Преди два дена. Дойде с един каубой и с тях — още двама. Изглеждаха мошеници. Тя отиде при коня под погледите на двамата. Зарадва се, че си идвал.

— Как изглеждаше тя?

— Доста добре. Истинска красавица.

— Накъде тръгнаха.

— Тръгнаха при залез-слънце. Сякаш на юг, но въобще не мога да бъда сигурен — едвам се виждаше портата.

Въпреки, че му зададох още цял куп въпроси, не можах да науча нищо повече. Единствено разбрах, че Лиза е била непрекъснато надзиравана от мъжете, а каубоят е гледал да не се навърта много из къщата. Мъжът продължи:

— Интересуваха се за теб. И сякаш нарочно си плануваха така времето, че да тръгнат привечер.

Върнах се и разказах всичко на Мустанг. Както и това, че описанието на мъжете не ми говореше нищо.

— Рей, някакъв мъж пита за теб. Той е в хотела. Оня там… Денисън.

— Ще отида. А каза ли какво иска?

— Не. Питаше много неща за теб. Пита за Бардит и за случката в заведението на Билингс.

Хотелът имаше две крила и беше доста порутен. Денисън Мийд стоеше край огъня, когато влязох в салона. Там нямаше почти никой. Мийд стана, стиснахме си ръцете. Той изглеждаше много радостен да ме види.

— Тайлър, направо към въпроса. Когато за първи път говорихме в Денвър, аз бях поразен от приликата ти с мой познат, за когото се сетих. Когато отговори на моите въпроси, за мен вече нямаше никакво съмнение, че ти си човекът, когото търся.

— Страхувам се, че не ви разбирам, господине.

— Аз ви казах, че съм съдия. Блейър Истейт са едни от най-старите клиенти на моята фирма.

Мийд изглеждаше приятен човек, но нямах и представа какво имаше пред вид и каква беше тази цел, която той явно преследваше толкова упорито.

— Тайлър, имаш ли нещо, останало от майка ти?

— Само една снимка. Нищо друго.

— Снимка? Имаш ли я сега?

От известно време носех снимката в себе си, а не както досега — в седлото на коня си. Така че му я показах. Той се усмихна.

— Да, разбира се! Вирджиния Блейър! Нито за миг не съм забравил това лице, въпреки че я бях виждал само на снимка.

— Блейър?

— Девическото й име. Семейството й е било заможно, не богато, но заможно и с добри позиции в обществото.

Това не ми говореше нищо, докато не разбрах, че за мен имаше оставени пари. Освен това мама се беше погрижила да имам голяма ферма в Мериленд — над хиляда акра.

— Мястото е прилично… Фамилията беше разстроена, след като майка ти се омъжи за баща ти. По-късно те съжаляваха, но беше вече късно. Ние се опитвахме да намерим майка ти, но безуспешно… Сега, ако искаш да се вслушаш в моя съвет, тръгни с мен на изток. Ти можеш да гледаш животни, да обяздваш коне — това е чудесно. Ще можеш да го правиш там.

Никога досега не ми бяха предлагали нещо такова. Звучеше прекрасно — щях да правя това, което харесвах и дори нямаше да се налага да нося оръжие. И хората нямаше да ме знаят като Рей стрелеца.

Звучеше много хубаво… но си спомних за Лиза.

Бележката й ми казваше да се махам, но аз бях прочел нещо повече в тези редове. Тя се страхуваше за мен…

— Господин Мийд, ще се вслушам в съвета ви. Тръгнете и уредете всичко. Аз ще дойда, но първо имам да свърша една друга работа.

— Тайлър, бъди внимателен. Запознах се със ситуацията в този град. Ти го превърна в мирно селище, но това е само повърхността. Цялата сган от мошеници би се нахвърлила като глутница хиени върху теб при удобен случай.

— Да, сър.

Излязох на улицата, убеден в правилността на решението си. Трябваше да намеря Лиза… Тя беше с някой друг. Дано да не е направила още своя избор. Но, ако го беше направила, щях да се върна на изток и да започна отначало…

Когато влязох в офиса, Мустанг крачеше нервно.

— Имам новини за теб! Тръгнах по следите на господата, които бяха посетили Олд Блу. Тръгнали са на юг, направо в дивата пустош.

— Къде?

Попитах, въпреки че знаех отговора.

— Отиват към Рууст и един от ездачите е била жена. Лиза… и Еш Мило.

Наистина всички следи до сега сочеха за това. Може би щеше да ми се наложи да отида там, където Оли Бардит се бе подвизавал след напускането на Кросинг и където той е бил видял Лиза с „по-добър мъж“. Конците се разплитаха. Всичко започваше да се прояснява в главата ми. Ето защо Билингс мълчеше. Беше публична тайна, че той има връзки с гангстерите в Рууст.

Това обясняваше всичко… или почти всичко.

Навсякъде в Америка хората изпитваха ужас от гангстерите на Рууст. Мъжете от ранчата не биха си го признали, но се държаха приятелски и „почитателно“ към престъпниците от Рууст, защото никой нормален човек не би си навлякъл гнева им. Робъртс Рууст се намираше в плато, между мрежа от каньони — местност, позната само на гангстерите.

Колко ли наброяваха те? Някои казваха петдесет, но повечето мислеха, че са почти хиляда. Главното им сборище бе Земята на Престъпниците, простираща се от Канада до Мексико по протежението на Скалистите планини. А в Рууст и наоколо Еш Мило беше „кралят“.

Той не можеше да бъде открит, ако търсещите го не познаваха отлично „пътеките“ на Рууст. Поне така казваха хората. Никой не би се опитал да се бори с Мило.

Имената на главатарите на гангстерите на Рууст бяха известни. Еш Мило бе шефът, но имаше и други имена, само споменаването, на които хвърляше хората в страх — Сандовал, Бронк Лесли, Чене Вейдър, Стивънс. Всички те се издирваха в половин дузина щати и бяха виртуозни стрелци.

Там бе Лиза — сред престъпниците. Но тя не искаше да я търся. Добре, няма. Мустанг каза със замислен тон:

— Този Еш Мило те познава отлично.

— Ами, глупости.

— Сигурен съм. Мислех, че бях чувал всичките истории за теб. Но „клюките“ от Рууст ми разкриват история, която не съм чувал.

— Коя?

— Че си убил човек на име Макгери.