Луис Ламур
Укротяване на степта (2)

Първа глава

Движехме се в индианска земя и когато колелото ни се счупи, никой от кервана не спря. Просто продължиха и ни оставиха там — баща ми и мен.

Вече гонех дванадесетте и можех да псувам почти толкова добре, колкото и баща ми, така че и двамата му дръпнахме по една псувня.

Багли, на когото татко помогна близо до Аш Холоу тогава, само се изчерви до уши, но продължи със своята каруца, без да спре.

По това време повечето хора бяха доста услужливи, но тази експедиция се придържаше близо до капитана. Това беше Големият Джак Макгери.

Когато колелото се счупи, някой извика и ние се извърнахме назад. Големият Джак не обичаше баща ми, защото татко никога не му подражаваше и защото се разбираше с Мери Тейтъм, която Големият Джак ухажваше без успех.

Той се завъртя на красивия си черен кон и погледна към нас. Тъкмо се канехме да свалим колелото и да се опитаме да направим нещо.

— Съжалявам, Тайлър. Знаеш какво казах. Това е индианска земя. Тук не може да се спира, по какъвто и да е повод. Все пак ще вземем дъх на изворите. Там може да ни настигнеш.

После той обърна коня си и се отдалечи, и никой в каруците не показа нито с думи, нито с поглед, че дори ни е забелязал, че оставаме там.

Баща ми не искаше повече да губи време. Той погледна след тях с измъчено лице, след което се обърна към мен.

— Синко, за мен не ме е грижа. За теб се тревожа. Но дано всичко бъде на ред. Вземи сега тази пушка, иди на по-високо и наблюдавай внимателно наоколо.

Станалото — станало, баща ми се захвана с колелото, за да можем да продължим. Той беше добър в тези работи, колко каруци беше изработил тогава, както и някои по-хубави дървени ракли.

Той работеше упорито, а аз си отварях очите на четири, макар че трудно можеше да се наблюдава добре. Наоколо се простираше безкрайна равнина и високи, колкото човешки бой, треви. Тук-там имаше голи участъци, но аз не можех да ги видя. Вятърът раздвижваше тези високи треви, въртеше ги в дълги рула — така можеше да изглежда само морето — цветът се менеше от зелено-сиво до сребърно, според силата на вятъра. Отгоре небето беше широко и светлосиньо, само с няколко лениви облачета, движещи се без посока.

Имахме хубава каруца — Канистог, с шест вола, които я теглиха. Имахме два оседлани коня, а вътре в каруцата бяха инструментите на татко, храната, постелите и няколко необичайни вещи, като снимката на мама, която татко пазеше винаги със себе си, каквото и да става.

Татко се беше спазарил за две карабини Джослин, преди да напуснем Канзас и освен това всеки от нас имаше ръчна карабина Шоук & Макланахан — калибър 0,36, както и други добри оръжия.

Както казваше Макгери — индианска земя. Преди по-малко от две седмици индианците били нападнали керван от каруци, по-малки от нашата, и убили четирима мъже и една жена. По-късно го застигнали отново няколко мили на запад и убили още двама души.

Нашият керван беше голям и добре въоръжен, но Големият Джак с удоволствие би се „отървал“ от татко — няма да забравя изражението на лицето му, докато ни гледаше край счупеното колело. Той би се „оженил“ за среброто на Мери Тейтъм, донесено от нейния старец, веднага щом стигне в Калифорния.

Когато вече беше почти тъмно, татко се обърна към мен.

— Синко, ела тук. Вземи си коня, язди пред мен и оглеждай. Ако керванът наистина спре на изворите, ние ще успеем да ги настигнем.

Воловете не могат да се движат бързо, особено когато каруците са тежки. Копитата им се подуват. Но ако се почива през ден, те теглят по-добре от който и да е кон, макар и бавно.

Настъпи нощта. Поддържахме курс на запад. Направлявахме се по звездите. През цялата нощ… Когато на небето се появиха първите сиви сияния, се видя блясъкът на водата — едва забележим. Татко беше доста зад мен.

Не се виждаха нито коне, нито кервани, нито следи от огньове…

Когато каруцата се появи зад мен, видях втренчения в далечината поглед на баща ми — напрегнат и невярващ. Аз се обърнах към татко.

— Няма ги. Изоставиха ни.

— Да, изоставиха ни.

И двамата знаехме, че трябва да спрем. Воловете не можеха да издържат толкова много — нашите имаха изключително напрегнато денонощие. Татко каза:

— Трябва да ги напоим, сине. Ще се натопят и това ще ги отмори малко.

И така, стигнахме до изворите и се убедихме, че наистина керванът не беше спирал. Големият Джак не ни беше оставил никакъв шанс. Керванът е подминал изворите и никой не е знаел за неговото обещание. Никой, освен него и нас…

Спряхме за кратко освежаване, след което продължихме. След три мили стигнахме до вир с храсталаци около него и нагазихме, за да починем. Татко разпрегна воловете и ги пусна да попасат биволска трева. Той взе своята карабина и запълзя към хребета на пост.

Аз се свих да спя под каруцата. Може би вече бях заспал, когато усетих някой да ме бута — беше татко.

— Те идват, момчето ми. Вземи коня и тръгвай. Може би, ако се придържаш към равнинните участъци, ще успееш да се запазиш жив.

— Но аз… как ще отида без теб?!

— Синко, тръгвай. Един може да го направи, но двама не. Вземи Олд Блу — той е най-бързият.

— Ела с мен!

— Не, в тази ситуация това е единствената възможност. Аз ще остана тук. Те може би ще вземат захарта, която носим и ще си заминат.

— Аз оставам също.

— Не.

Татко рядко говореше с мен сурово след смъртта на мама, но сега гласът му беше остър и студен. Аз разбрах, че не мога да споря — метнах се на коня и тръгнах.

Той ми подаде торбичка с патрони и ми хвана ръката. Очите му бяха навлажнени.

— Късмет, момчето ми, късмет. Не забравяй мама.

Татко потупа Олд Блу и ме остави да тръгна. Не можех дори да си представя как ще го напусна. След първия завой аз неволно се обърнах…

Чух изстрел и видях кълбо дим близо до каруцата. Разнесе се цял залп от гърмежи. Долових пронизващия звук на татковата Джослин.

С Олд Блу се промушвахме между храсталаците. Аз сграбчих карабината си и се втурнах към тила на нападателите. Придържах се към ниските части.

Там се виждаха около дузина индианци. Първият изстрел на татко е бил точен — видях самотен жребец да се връща. Индианците започнаха да обкръжават. Татко стреля пак. Един индианец се изхлузи от коня си.

Слънцето отдавна вече беше изгряло и започна да става горещо. Разнасяше се аромат на нагорещена и прашна трева. Усещах топлина по гърба си и ръцете ми бяха потни, но трябваше да чакам.

Въпреки, че бях още момче, а баща ми не беше „прериен мъж“, аз знаех какво да правя. Нощ след нощ, край огньовете, бях слушал какви ли не истории за индиански нападения от хората от планината или от такива, на които подобни неща вече се бяха случвали. Знаех, че има време за изчакване и време за стреляне.

Татко се справяше добре. Той сполучливо устояваше на индианците. Аз се сниших. Избрах местенце с добра видимост на около сто и петдесет ярда от тях.

Изведнъж видях от седлото на Олд Блу раздвижване в тревата. Те се промъкваха, пълзейки към татко. Дали той ги виждаше?

Не, той не можеше да ги види от мястото, където беше, но явно се беше досетил, че те биха направили това, тъй като го видях да се измъква изпод каруцата и да се прикрива в скалите, недалеч от нея. Само миг го делеше от неприятна среща с четирима индианци, които вече бяха край каруцата.

Татко почака за миг. Той не се беше сражавал с индианци — беше само един добър колар. Но беше много умен. След светкавичен скок той стреля. Видях индианец да се превива, ранен в рамото. Тогава двама от тях се втурнаха напред. Татко стреля неточно, след което с друг изстрел повали на земята един от своите нападатели.

Тогава аз дочух шепот в тревата и видях четирима индианци да се промъкват с конете си зад него. Зад него и пред мен. Те бяха на по-малко от тридесет ярда пред мен.

Аз чаках точно този момент. Устата ми беше пресъхнала и аз не можех нито да плюя, нито да преглъщам. Хванах здраво моята Джослин, прицелих се хладнокръвно, както бях научен, поех дълбоко дъх, отпуснах се и стрелях. Оръжието подскочи в ръцете ми. Индианецът, в когото се бях прицелил, се строполи от коня си на тревата. Бях му разбил черепа.

Татко се завъртя бързо и стреля. Аз стрелях повторно. Вторият ми изстрел прониза индианец в гърба.

Моите изстрели ги бяха сварили по бели гащи, както казваше един наш спътник. Индианците не си бяха и представяли, че може да има друг човек с татко. И ето, за по-малко от минута бях убил двама.

Още един изстрел. Веднага се обърнах.

Двама индианци бяха нападнали татко и сега се биеха с него. В същия момент другите двама „мои“ индианци се обърнаха и тръгнаха натам. Стрелях, но не улучих — може би, защото бях неспокоен. Видях татко да пада на земята. Нож блесна във въздуха, след което полетя надолу. Разбрах, че вече беше късно да помогна на татко…

Метнах се на Олд Блу и препуснах надалеч от тук. Аз нямаше да търся селище или да се мъча да догонвам кервана. Каруцата беше наша, нещата в нея — също. Яздех няколко мили наоколо, след което тръгнах обратно.

Когато се върнах, беше вече тъмно. Беше тихо. Не се виждаха никакви огньове наоколо.

Разгледах още веднъж всичко. Реших, че на индианците не би им хрумнало, че може да се върна. Освен това — какво друго би им трябвало, след като бяха плячкосали, каквото искаха от каруцата. Олд Блу беше нервен. Вързах го за един храсталак. Отидох там сам.

Усетих мирис на горяло дърво. Индианците са подпалили каруцата, но тя не беше изгоряла.

Пропълзях до там. Намерих татко. Беше убит и скалпиран.

Претърсих каруцата, като си светех с кибритени клечки. Почти всичко използваемо беше взето. Аз знаех къде татко държеше своите четиридесет долара в злато. Намерих ги в процеп на дървото на каруцата.

Само покривалото на каруцата беше изгоряло. Обръчите бяха обгорени. Страничните дъски бяха непокътнати. Кутията с инструментите на татко беше разбита. Повечето от острите инструменти ги нямаше. Взех няколко цента от джоба на татко.

Намерих лопата в каруцата и изкопах гроб за него на хълма. Погребах го. През цялото време ревях като проклето малко момиченце. Аз, който рядко проронвах сълза…

Натрупах камъни на гроба. Написах името на татко с нагорещено желязо на дъска. После се разтършувах наоколо да намеря нещо останало.

Нямаше почти нищо, но намерих снимката на мама. Като по чудо тя не беше изгоряла — намерих я в Библията, чиито листа бяха обгорели в краищата. Сложих снимката в джоба си и тръгнах към Олд Блу.

Воловете сигурно вече ядяха сочна трева някъде… Може би при най-близката река — изворите.

Не знам дали бях още хлапе, но тези индианци бяха убили татко и плячкосали животните ни. Аз поисках да убия индианец.

Поне още един.