Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Tame a Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Луис Ламур. Укротяване на степта

ИК „Юнивърс“, Хасково, 1994

ISBN: 954-8397-08-0

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Мери Тейтъм хранеше кокошките, когато дойдох. Погледна към мен втренчено, докато слизах от коня.

— Рей, какво се е случило?

Беше ужасно да й кажа, но знаех, че трябваше. Сякаш бях потънал в земята…

— Мери, убих човек.

Тя сграбчи ръката ми.

— О, не! Не ти, Рей!

— Да, мадам. Аз убих Джак Макгери.

Мери се вцепени.

— Джак Макгери? Тук?

— Да, мадам, той каза… Той посегна към оръжието си, след като го улучих.

— Каза… Рей?

— Да, каза гадости за вас с татко.

— По-добре кажи на Логан.

Но Логан сякаш не се изненада. Разказах му всичко спокойно, без да премълчавам подробности.

— Аз мисля, че стана отчасти и защото го мразех.

— Той пръв докосна оръжието си?

— Да, сър. Изпреварих го с миг…

Нищо повече не се каза по този въпрос. Мери се захвана с приготвянето на вечеря. Тя не обичаше много да се връща към станали неща. Ядохме, аз нямах апетит. Продължавах да виждам Макгери, лежащ на земята… Не го мразех повече. Не чувствах нищо към него, освен съжаление, че нещата се бяха стекли така. Не исках никога повече да убивам човек.

Излязохме на верандата и Логан заговори. Отначало изглеждаше, че той говори общо за своето детство, за пътувания. Но започна да ми се струва, че Полард разказваше нещо специално за мен. Нещо като урок.

Едва деветнадесетгодишен той вече е бил убил човек. Човекът е бил картоиграч. После идва ред на брата на любимата му.

После Логан напуска страната. Убил е четирима мъже в престрелки. Надявал се е никога да не убива повече…

— Рей, ти си стрелец, може би най-добрият, когото някога съм виждал. Имаш дарба, прицелваш се перфектно и преценяваш разстоянията точно. Но това е голяма отговорност, Рей. Сега са времена, когато всички носят оръжия. Естествено е някои да са по-добри, други — по-слаби в стрелбата. Както в занаятите, например. Някой хора правят по-добри колела, като баща ти. Но с оръжията нещата стоят различно, защото с тях може да се убие човек.

— Спомни си за мексиканците, Рей. Тогава ти беше бавен и ако не бях там, сега щеше да си мъртъв. Все пак, предпочитах да не беше станал такъв стрелец… Никога не убивай човек по погрешка, защото тези неща измъчват цял живот…

Логан беше прав и аз го чувствах. Не бях глупав хлапак, въобразил си, че оръжието може да ме направи голям мъж. Точно в този момент въобще не можех да си представя да убия човек някога.

На сутринта, докато оправях седлото на Олд Блу, в двора влезе ездач, възседнал огромен жребец. Човекът беше мустакат и с дълга, чорлава коса. Шапката му беше малка и го правеше смешен. Но значката, която носеше на гърдите си въобще не беше смешна. Имаше и револвер.

Логан и Мери излязоха на вратата. Мери беше пребледняла от уплаха, но Логан изглеждаше спокоен, както винаги.

Човекът на коня беше с мръсна риза. Носеше тиранти. Дъвчейки тютюн, той се представи.

— Казвам се Балчър. Със сигурност мразя да ме убиват вместо някой друг.

Логан направи крачка напред.

— Какво искате, господин Балчър?

Балчър го погледна замислено.

— Какво искам?! За някой тихичък човек не бих си помислил, че може да се е забъркал в свада, но вие сте един от стрелците.

Логан стоеше тихо. Балчър извъртя голямата си глава към мен.

— Колко годишен си бе, момче?

— Карам шестнадесетата.

— Млад си, но като гледам как си хванал оръжието си… Ти ли уби тоя човек вчера?

— Да, сър.

Балчър ме огледа внимателно.

— Ти го познаваш отпреди?

Логан се намеси и спокойно разказа какво се беше случило при престрелката, без да пропуска нищо. Той изясни, че Макгери ме беше предизвикал и, че Джак бе започнал, не аз.

Балчър гледаше ту Логан, ту мен с дебнещи очи. Той се обърна от седлото си.

— Аз мисля, че в тази ситуация бих действал по същия начин. Не те обвинявам, синко. Разбирам и въобще не те обвинявам. Но ти трябва да се махнеш.

Мери се обърна към шерифа развълнувана.

— Да си тръгне? Невъзможно. Аз го чувствам като собствен брат. Това е неговият дом.

Аз трепнах и усетих сълзи в очите си. Осъзнах, че за мен няма по-скъп човек от Мери. Балчър каза със съжаление:

— Страхувам се, че трябва. Надявам се, че няма да се наложи да употребявам оръжието си. Сигурен съм, че не бих стрелял по някой от вас, дори той да иска да ме убие. Но моята служба ме задължава да пазя реда и да изселвам всеки нарушител. Не ме разбирай погрешно, момче. Нямам нищо против теб, но на хората е ясно, че си отличен стрелец. Явно е, че сред тукашните хаймани няма стрелец от твоята класа. Мисля, че е по-добре да си тръгнеш.

Слънцето огряваше напуканата земя. Беше приятно на двора. От къщата се дочуваше капеща вода и се носеше аромат на кафе. Тук се чувствах като в свой дом — единствения дом, който съм имал от доста време насам. И сега трябваше да го напусна…

Логан се обърна към шерифа със суров глас.

— А ако той не се подчини?

Балчър вдигна рамене.

— Е да, аз не мога да го застрелям — говори се, че няма по-добър стрелец от Рей Тайлър; скоростта му на зареждане на оръжие изпреварва дори и погледа на противника; никой не го е виждал да не улучва. Мисля, че дори и ако патронът му не го беше пронизал, Макгери щеше да остане шокиран от внезапната среща, шокиран и вцепенен.

Балчър се обърна на седлото си.

— Вижте, господин Полард, аз съм длъжен да пазя реда. Т’ва е работата ми. Мисля, че съм доста мързелив, за да бъда фермер. От четири години насам се справям отлично със своята работа. Аз се надявам, че той ще си отиде доброволно. Ако не го стори, ще бъда принуден да се върна с осем-десет мъже и да го изгоня насила. Но тогава ще трябва да наруша спокойствието на моите хора, а мисля, че вие не бихте искали това.

— Аз разбирам, господин Балчър. Разбирам и ще си отида.

Мери се възпротиви.

— Рей!

— Трябва, Мери, виждаш, че трябва да вървя. Всичко е наред. Мисля, че имам нужда отново да съм сред природата, пък и на Олд Блу не му харесва този заседнал живот.

На следващия ден поех към Съпрайс Вали през планината. Мислех отначало да половувам и тогава да се хвана за някаква работа, преди да поема пак на юг. Имах в себе си двадесет и шест долара и все още пазех четиридесетте долара на баща ми.

Най-тежко ми беше сбогуването с Мери. Тя се вкопчи в мен и ме целуна. Сякаш за пръв път някой ме целуваше, откакто бях бебе. Целувката й беше толкова нежна, че ме топлеше през целия път.

Логан ме изпрати донякъде. Стисна ми ръката.

— Идвай да ни виждаш. Това е твоят дом… завинаги.

По пътя застигнах шерифа. Беше се поизкривил на гърба на жребеца си. Като ме видя, той се засмя.

— Рей, желая ти успех. Не се престаравай с оръжието. Ти си добро и разумно момче. Не стреляй, освен ако нямаш причина за това.

Яздех. Бях разстроен. За втори път изгубвах хора, които ме обичаха. Първо татко бе убит от индианците, сега Мери и Логан „от мен“, от моето оръжие…

Така ли щеше да продължава и занапред?

Обширни равнини в Западната земя, плата, покрити със сняг, бобри, водни блясъци от слънчевата светлина, силни ветрове, жулещи боровете, сенки от облаци върху лицето на пустиня… Места, познати само на индианците, антилопите и бизоните.

Спане под открито небе, мразовити сутрини, огньове…

Така живеех цяла година. Далеч от хора. Четях Плътарк за четвърти път.

Вашингтон, Орегон, Айдахо, Монтана и чак до Колорадо.

Прочетох за Ханибал. Изкарвах край лагерни огньове около снежните върхове на Тетон. Бил съм край стотици лагерни огньове.

Рядко попадах на бели мъже. Видях земите на блакфитите, краусите, шошоните и сиуксите. Скитах се из забравените и от бога каньони на планините Ла Сал и през областта Абаджо.

Единствените звуци, които чувах, бяха звуците на дивата пустош. Плясък на боброва опашка във вода, разтърсващият трясък, с който е съпроводена появата на лос, грубото ръмжене на планински лъв… вятърът, водата и бурята.

Намирах убежище в пещерите или между дърветата. Всичко, на което ме бе научил Логан, ми беше от полза. Научих и много нови неща.

И така, след много дни, аз отново бях в град, където живееха хора. Чувствах се малко уплашен и несигурен. Знаех, че се бях променил. Част от тишината на планината беше „влязла“ в мен. Но и нещо от преди, сякаш не бе угаснало в сърцето ми. Не можех повече да живея сам. Имах нужда да се върна в света на хората…