Анита Лус
Джентълмените се женят за брюнетки (2)

Глава втора

И така, много скоро разбрах, че най-литературната среда в Ню Йорк е в хотел „Алгонкуйн“, където обядват всички литературни гении. И всеки гений, който ходи да обядва там, след това пише, че това е мястото, където обядват всички големи литературни гении. Тъй че поканих Дороти да отидем на обяд в хотел „Алгонкуйн“.

Дороти обаче каза, че ако искам да се запозная с истинската интелигенция, да отида с нея на парти на едно място в Джърси, където сервират бира без етер и където щели да бъдат г-н Менкън, г-н Драйзър, Шерууд Андерсън, Синклеър Луис и Ърнст Бойд. А аз казах на Дороти: „Ами ако са толкова литературни, защо се събират в Ню Джърси, дето, както всеки знае, е много неартистично място?“. Единствената причина, за която Дороти можа да се сети, беше бирата. Но аз все пак реших да отида, понеже те наистина пишат доста начетено.

Ако обаче някой си мисли, че това в Ню Джърси е литературен салон, дълбоко се лъже, понеже там дори не се споменава за литература. А дори и да се споменаваше, едва ли някой щеше да чуе, понеже литераторите непрекъснато пускаха монети в един мюзикбокс и пееха рисковани песни. А според мен, ако хората на литературата желаят да прекарат една музикална вечер, по-артистично е да си купят билети за някоя хубава опера. Но всъщност като знам какво неинтелектуално момиче е Дороти, трябваше да се сетя каква литература могат да пишат литературните джентълмени, които са й приятели.

На следващия ден накарах Дороти да дойде с мен на обяд в „Алгонкуйн“ и се оказах богато възнаградена за всичко. Защото там се събират критиците, които казват на всички останали как се пише литература, и те знаят как да се държат. Искам да кажа, че те всъщност прекарват цялото си време да показват как трябва да се държат хората на литературата.

Отидохме в „Алгонкуйн“ доста рано, та да можем да ги видим, когато влизат. Аз отдавна съм разбрала, че най-добрият начина да получиш маса близо до някого, до когото искаш да седнеш, е да се сприятелиш с главния келнер. А известният главен келнер в „Алгонкуйн“ се казва Джордж и именно той спуска кадифената завеса на специалния салон, за да не влизат там хора, които не могат да оценят литературните гении. За тях има по-неспециален салон. Та аз казах на Джордж, че искаме да седнем близо до известната литературна Кръгла маса. И Джордж ни даде най-близката от всички маси и келнерът, който ни обслужваше, бе същият, който обслужваше и тях — самият той! Аз се заприказвах с него и се оказа не само че се казва Тони, но и че е пълен идеалист. Наистина, с колкото повече хора се запознавам, толкова по-ясно ми става, че човек никога не знае с кого говори. Понеже Тони ми каза, че тялото му може и да е само тяло на гръцки келнер, обаче душата му е пълна с всичката култура на самите древни гърци.

Изглежда, Тони е бил отгледан като джентълмен, понеже баща му бил виден елин и имал и още един законен син. Та бащата на Тони ги събрал двамата и им наел учител, който да ги научи на цялата елинска класическа литература. Но много скоро майката на Тони омръзнала на баща му и той накарал един свой приятел турчин да уреди тя да участва в едно клане. Изглежда турците много обичат кланетата. Според Тони това се дължи на сухия режим. Понеже на турците алкохолът винаги им е бил забранен и, както казва Тони, когато един турчин се ядоса, той не може да отиде да се напие и да забрави, а постепенно достига до състояние, когато трябва да направи нещо жестоко. Тони казва още, че когато чете за новите начини на убийство, които измисляме ние, американците, и за това как се забавляваме със съдебните процеси, много му приличаме на турците. Та затова той смята, че се дължи на сухия режим.

Аз направих комплимент на Тони и му казах колко е умен. А Дороти каза, че ако бързо й донесе пилешка яхния, и тя ще му направи комплимент. Така че се наложи да прекъснем разговора и той да отиде да й донесе яхнията, понеже по обедно време Дороти мисли единствено за ядене, а аз никога не забелязвам ям ли или не, ако мога да науча нещо ново.

Когато Тони се върна, аз го помолих да ни разкаже всичко, което знае за гениите от Кръглата маса. И излезе, че той добре ги познава и че всички те много го обичат. Искам да кажа, че повечето келнери се интересуват единствено от бакшиша, а не от разговора на гениите, и келнерът, които им сервирал преди Тони, бил някакъв неук грък от Сардонополис, който въобще не се интересувал от културата.

Тони обаче е съвсем друг — слуша много внимателно и чува повече дори от самите гении, понеже те непрекъснато се опитват да измислят нещо умно и затова нямат време да слушат.

Първият гений, който се появи, бе Джоъл Крабтри — великият писател, дето всеки ден пише дълга колона на обща тема — за нещо, което се е случило с някой негов приятел. Понеже на г-н Крабтри му е много, много приятно хората да си мислят, че неговите приятели са по-големи гении от техните приятели. И затова не минава ден, без да спомене в литературната си колона своите приятели, за да могат всички читатели, които се интересуват от литературата, да научат какво са правили те всеки час от денонощието. И естествено те се стремят нарочно да направят нещо интересно за четене.

После влезе известният драматичен критик Хари Епълби. Неговата работа е да открива момичета, които приличат на Дюс, а това е много трудно, понеже, ако откриеш едно момиче, то естествено трябва да е младо, а щом е младо, разбира се, не може да притежава техниката на Дюс. Но г-н Епълби не обръща внимание на това, ако момичето има други добри качества. Понеже този велик драматичен критик най-много обича актриси или дори актьори, които са „прелестни“. И ако някоя пиеса, освен всичко друго е и прелестна, според него това е върхът на драмата. Тони с удоволствие слуша г-н Епълби и после пише на братовчед си в Атина, че е слушал Софокъл. Искам да кажа, че трябва да използва имена, дето са познати на братовчед му, понеже, както Тони казва, братовчед му е необразован и знае, че г-н Епълби е известен гений от „Алгонкуйн“, точно толкова, колкото и г-н Епълби знае, че Софокъл е известен гений от Гърция.

Следващият гений, който влезе, бе Питър Худ — писателят, който непрекъснато се влюбва. Тони казва, че когато един гений се влюби в някоя генийка, настъпва истински ад, понеже той не може просто да си държи езика зад зъбите като келнер, а разказва всичко на жена си и после му правят психоанализа и го обсъждат с всички останали гения, но все не могат да вземат решение какво трябва да се направи.

Най-накрая се събраха всички гении и се получи забележителен разговор. Защото един гений се обърна към друг и го запита: „Спомняш ли си какво точно каза миналия вторник? Беше нещо много смешно!“. И после той го повтори и те всички започнаха да се смеят. После бе негов ред да запита: „А ти какво каза в петък? Беше много умно!“. И другият джентълмен отговори и така всички имаха възможност да кажат нещо за себе си.

После обаче влезе г-н Ърнст Бойд и седна на тяхната маса. Сигурна съм, че бе неканен, тъй като го видях в Ню Джърси и там пееше най-неприличните песни. Е, може такъв човек да оцени изискания разговор в „Алгонкуйн“. Той обаче се смееше най-много от всички. Искам да кажа, че се смееше и когато никой друг не се смееше, та се налагаше да му хвърлят обидени погледи.

След това всички започнаха да разказват за някакво известно пътешествие из Европа. Изглежда си бяха прекарали чудесно, понеже навсякъде, където отидели, си седели в хотела и си разказвали спомени за „Алгонкуйн“. И според мен е прекрасно човек да е толкова богат вътрешно, че да не му се налага да излиза навън, за да научи нещо ново.

В този момент обаче се обади г-н Бойд и попита: „И с кои писатели се запознахте по време на пътуването?“. Г-н Бойд явно не познава етиката и затова все задаваше въпроси, на които нямаше отговор.

Оказа се обаче, че един от тях носел писмо до един литератор на име Джеймс Джойс, но не си направил труда да се запознае с него, понеже, както каза, Джойс не знаел кой е той, та защо да си губи времето с някой, дето не е чувал за „Алгонкуйн“, и сигурно си мисли, че това е индианско племе? Г-н Бойд обаче не млъкна, ами попита: „Ти защо все пак не се запозна с него? Може би щеше да чуеш нещо интересно“.

И тогава всички му обясниха, че всеки път, когато се запознаят с някого, трябва да му обясняват надълго и нашироко кои са, за да може той да оцени шегите им, а така се губи много време. А според мен защо въобще трябва гениите от „Алгонкуйн“ да се мъчат да научат нещо за Европа, щом Европа не се мъчи да научи нищо за тях? И те се върнали, понеже най-добре се чувстват в „Алгонкуйн“. А това е забележително, особено ако човек си спомни притчата за пророка, дето не е на почит в собствения си дом. А с тях е точно обратното.

Най-накрая Дороти си изяде пилешката яхния и каза, че се е наслушала на интелектуални разговори и затова ще отиде с някой неин приятел, който говори за себе си само ако го боли зъб.

И по-добре, че си отиде. Понеже след това се случи нещо наистина много неудобно, което в крайна сметка обаче стана най-щастливият момент в живота ми. Г-н Бойд се обърна и ме видя, и аз, разбира се, трябваше да му се усмихна. А той каза на цялата кръгла маса: „Господа, вие всяка седмица откривате по някоя нова г-жа Дюс, Сафо или Клеопатра, а сега е мой ред! Открих една млада дама, която е трите, събрани в едно! Позволете да ви представя г-жа Спофърд“.

Те не му обърнаха много внимание, но той все пак ме представи и ме покани на тяхната маса, и почти всички ми кимнаха, а някои даже ме заговориха. И ми позволиха да остана при тях чак до края на обеда!

А г-н Худ забеляза възхищението ми от всичко, което казват, и ми прошепна, че е разбрал, че в мене има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед, и ме покани да идвам всеки ден. И въобще няма да се изненадам, ако аз се окажа следващата, която ще психоанализира заедно с г-жа Худ. Когато разказах всичко на Дороти, тя каза, че за него това ще е добре, понеже аз знам какво се нрави в такъв случай. Та може дори да се превърне в едно от големите Вдъхновения в историята.

Следващото нещо, което направих, бе веднага да се запиша в лигата на Луси Стоун, за да запазя моминското си фамилно име, понеже то трябва да е свято, а когато момичето използва фамилията на съпруга си, това само заличава индивидуалността му. А ако твърдо настоява да носи собственото си фамилно име, хората се сещат, че е важна личност.

Подходящо място да използваш моминската си фамилия, когато си със съпруга си, е някой хотел, понеже администраторът ще поиска обяснение защо двамата взимате една стая, и така ще привлечеш вниманието на всички във фоайето.

Дороти обаче каза, че трябва да внимавам, понеже повечето от последователките на Луси Стоун въобще не могат да привлекат вниманието дори на администратора, понеже са от онзи тип жени, които мъжът води в хотел само ако наистина е женен за тях. А според Дороти, когато аз вляза в някой хотел заедно с Хенри и поискаме стая, администраторът добре ще ме огледа и ще прати Хенри в местния затвор за нарушение на закона за нравствеността.

Аз, разбира се, никога не слушам съветите на момиче като Дороти. И затова се записах в лигата и сега мога да си пиша книгата без индивидуалността ми да се смекчава под тежестта на името на съпруга ми.