Анита Лус
Джентълмените се женят за брюнетки (1)

Глава първа

Започвам пак да си водя дневник, понеже разполагам с доста свободно време, през което няма какво друго да правя. На първо място искам да кажа, че съм преизпълнена с амбиции и смятам, че всяко омъжено момиче трябва да направи кариера, ако, разбира се, е толкова богато, че да може да си позволи да има прислужници, които да се грижат за семейния му живот. Особено ако е омъжено за съпруг като Хенри. Понеже Хенри е домошар и ако и жена му е домошарка, доста често щеше да го вижда. Та затова се опитвам да постигна нещо в живота, а не всичко да спре, защото вече съм се омъжила за Мъжа на мечтите ми. Смятам, че човек трябва да познава най-различни хора, и тъй като съпругът ми е от класата на богаташите, аз предпочитам компанията на умните мъже, които са пълни с идеи. Непрекъснато си намирам по някой такъв и после, като се върна вкъщи и видя Хенри, винаги имам нещо ново да му кажа. Понеже, ако двамата с Хенри си прекарваме цялото време заедно, идеите ни няма да са чак толкова умни. А нищо не поддържа домашното огнище така, както умните идеи — те просто не дават на развода да прекърши цветето на романтичната любов.

Та след като се омъжих за Хенри, първата кариера, на която се отдадох, бе в киното. Направихме една суперпродукция за сексуалния живот на Дол и Медисън. Но имахме доста неприятности със сценария, понеже авторът държеше да го напълни само с Психология. А режисьорът искаше да го напълни с масови сцени и красиви кадри. Хенри пък искаше да е пълен с морални поуки. На мен обаче ми беше все едно с какво е пълен сценарият, стига само да имаше достатъчно романтични сцени, в които с главния герой се гоним сред дърветата и аз се крия и надзъртам иззад някой ствол също като Лилиан Гиш. И тогава г-н Голдмарк — големият филмов магнат, каза: „Най-добре за всеки случай да го напълним с всичко!“.

И така се получи чудесен сценарий, понеже не само бе романтична любовна история, но и много психологична, а и пълна с морална поуки и красиви сцени, а отгоре на всичко и с кървав бунт в армията. Наистина бе толкова пълен с всичко, че се налагаше понякога две неща да стават едновременно. Например в най-психологичната сцена Доли Медисън лежи в перлена вана и мисли за любимия си в двоен кадър, като през прозореца на банята се вижда бунтът на армията.

Излезе, че Доли Медисън е от Вашингтон и заради историческата достоверност се наложи да отидем да снимаме там. Но във Вашингтон трудно се снима филм, понеже точно като избереш някое хубаво място близо до Конгреса и се приготвиш за снимки, отнякъде се появява някой сенатор и застава пред камерата. Искам да кажа, че е практически невъзможно да поставиш камерата някъде из Вашингтон и пред нея да не застане някой велик човек. Тези сенатори за малко да развалят целия филм, понеже, макар че дрехите им са много шик, въобще не подхождат за времето на Доли Медисън. И най-накрая докарах Дороти да измисли начин да ги държим настрана. Тогава тя им каза да се махат, понеже снимаме психологически филм, а тяхното умствено равнище все още не е стигнало до периода на Доли Медисън. Аз обаче смятам, че Дороти трябваше да прояви малко повечко такт към сенаторите.

А когато свършихме филма, се оказа, че заглавието му ще бъде „По-силно от секса“ — измисли го едно доста умно момиче от кантората на г-н Голдмарк. Голямата морална поука бе, че едно момиче винаги може да устои на изкушението, стига само за миг да се сети за майка си. И кадърът в едър план, точно когато се сещам за майка си, със специални светлинни ефекти през тънка мрежа, направо бе чудесен. И щяхме да продължим да прави още кино, обаче… „стана събитието“.

Аз обожавам бебчета и когато едно момиче се е омъжило за богат джентълмен като Хенри, майчинството е още по-прекрасно, особено ако то прилича на „тати“. И дори Дороти признава, че бебе, което прилича на някой богат баща, е като голям влог в банката. Искам да кажа, че понякога Дороти е настроена философски и може да каже такова нещо, че да се чудиш как някой, дето може да каже нещо толкова философско, може да си пилее времето като Дороти.

Според мен, колкото по-скоро след брачната церемония едно момиче стане майка, толкова по-голяма е вероятността то да прилича на „тати“. Искам да кажа — преди умът на момичето да се е захванал с нещо друго. А Дороти казва, че на мое място тя би спряла с едно бебче, понеже според нея един брой от почти всичко, което прилича на Хенри, е предостатъчно. Дороти няма никакво уважение към майчинството.

Та се наложи да се откажа от киното, понеже не съм толкова непочтена като една филмова звезда, която подписа договор за доста дълга филмова поредица, без обаче да спомене за „тайната си“. И преди още средата на сериала стана невъзможно да я снимат в цял ръст, понеже според сценария тя бе невинно девойче. Накрая се наложи да я снимат само как наднича иззад някой храст или си подава главата през прозореца — така тя стана звездата с най-много снимки в близък план. Но според мен е недостойно да постигнеш това по такъв начин.

А когато Хенри разбра „тайната“, реши, че трябва да се преместим в стария фамилен дом в провинцията, където да се роди „мишлето ни“. И решихме да го наричаме „мишлето“, докато се разбере какво ще бъде. Но аз, разбира се, предпочитам Ню Йорк, та затова казах на Хенри, че тъй като цялото му семейство е родено в предградията на Филаделфия, редно е да дадем на „мишлето“ по-добра възможност. Понеже прочетох в една научна медицинска книга, че трябва да гледаш много изкуство и да си мислиш сладки мисли, и да четеш само красиви стихове и романи преди голямото събитие. Та затова казах на Хенри, че трябва да се преместим в Ню Йорк, където е събрано цялото изкуство и литература.

Хенри обаче каза, че салонът им в предградията на Филаделфия е претъпкан с изкуство, понеже баща му го е събирал с години. И наистина там има доста порцеланови момиченца и момченца, които сякаш всеки момент ще затанцуват менует, а има и три витрини, пълни със стари часовници, да не говорим пък за мраморната статуя на къпещо се бебе, което държи истинска гъба в ръчичката си. Та Хенри каза: „Защо да ходим чак в Ню Йорк, като под покривани е събрано толкова изкуство?“. Но аз му обясних, че нашето изкуство е завършено, а това в Ню Йорк още се прави и човек може да види там велики художници и да ги попита защо го правят и така да научи нещо.

Хенри обаче реши, че е длъжен да остане при баща си. Понеже баща му е вече деветдесетгодишен и Хенри се опитва да го отучи от навика му да прави, ново завещание всеки път, когато дойде нова медицинска сестра. И дори и най-грозната да намерят, той пак намира начин да се влюби в нея. Понякога наистина ни се иска или да оздравее, или…

Майката на Хенри е точно толкова романтична, колкото и баща му. Искам да кажа, че когато една дама на седемдесет и две все си внушава, че главният прислужник е влюбен в нея, наистина главните прислужници трудно се задържат у тях. Дороти казва, че ако запознаем всички композитори с майката на Хенри, светът много бързо ще остане без песни за майката.

Що се отнася до сестрата на Хенри, тя и аз просто нямаме нищо общо. Не че имам нещо против мъжкарите, ако редовно следят рубриката „Как се облича модерният мъж днес“. Ан Спофърд обаче прекарва цялото си време в конюшнята или кучкарника. Аз, разбира се, се опитвам да не мисля никога лошо за хората и смятам, че едно момиче е доста самоотвержено, ако със седмици лекува кучето от краста, но смятам също така, че то трябва да мисли и за хората наоколо и да си слага одеколон, когато идва в Салона.

Та се наложи сериозно да помисля как да накарам Хенри да се преместим в Ню Йорк. И когато добре се размислих, се сетих за истинската причина Хенри да иска да си остане в предградията на Филаделфия — тук той бе някой, а ако отидеше в Ню Йорк, щеше да бъде никой. Понеже, за да си някой в Ню Йорк, трябва да си като г-н Ото Кан, който е много известен с това, което прави за Изкуството, или пък като Реформаторите, които правят доста срещу изкуството. Г-н Кан винаги може да стане знаменит, като постави някоя нова пиеса, и някой реформатор също може да стане знаменит, като я спре. На Хенри обаче все не му достига въображение да започне нещо. И въпреки че не ти трябва много въображение, за да спреш нещо, Ню Йорк е толкова претъпкан с такива хора, че конкуренцията е много голяма.

Единственото, което Хенри наистина умее, е да говори срещу липсата на морал. Но дори не може да накара хората да се разкаят, понеже единствените, които идват да го слушат, са хора с висок морал. А „рискованите неща“, за които Хенри се сеща, може да са интересни за предградията на Филаделфия, но не и за Ню Йорк.

Разбира се, когато някой джентълмен от Канзас сити или от Сейнт Луис дойде в Ню Йорк и почувства, че е никой, той винаги може да стане някой, като дава големи бакшиши на келнерите и на бар дамите. А срещу няколкостотин долара всеки може да се обръща към Тексас Гинън^[1] на малко име. Но на Хенри няма да му е интересно да бъде знаменитост в кабарето й, освен ако не реши да стане знаменитост, като го затвори.

Та трябваше сериозно да се замисля как да направя Хенри знаменит в Ню Йорк и накрая реших, че най-бързият начин е, ако стане член на някоя асоциация.

И тогава се сетих за един мой познат джентълмен от Ню Йорк, който е много, много знаменит и е член практически на всичко, и му написах писмо, и го помолих да изпрати покана на Хенри да отиде в Ню Йорк и да стане член на нещо. А този джентълмен е член на „Приятелите на културата“ „Клуба на природолюбителите“, „Лигата срещу кучешката чума“ и „Охайското общество“. И той уреди Хенри да получи покани от всичките, с изключение на „Охайското общество“, понеже, за да членуваш в него, трябва да си роден в Охайо.

Когато започна да получава всичките тези покани, на Хенри му стана много приятно, че славата му е стигнала чак до Ню Йорк. И реши, че трябва веднага да отиде там и да стане член на всички общества. Разбира се, трябваше да ме вземе и мен. И когато пак се настаних в „Риц“ след семейния живот, който бях преживяла, почти въздъхнах с облекчение.

Още първата вечер в Ню Йорк Хенри отиде на голям банкет, където се запозна с много от известните хора, с които е пълен Ню Йорк, и това го наведе на нови мисли. Понеже след като поговори с тях, с учудване откри, че въобще не им отстъпва по ум. Така става с всички, които имат комплекс за малоценност, когато дойдат в Ню Йорк. Понеже, колкото и малоценен да се чувстваш, в Ню Йорк винаги ще срещнеш някоя знаменитост, дето има точно толкова мозък, колкото и тя.

Когато Хенри се върна от банкета, влязох в спалнята му в новата си розова нощница и го накарах да обещае, че ще останем да живеем в Ню Йорк, тъй като тук животът ни ще бъде по-духовен.

Абонирах Хенри за списанието „Книга на месеца“, което ти казва коя книга трябва да прочетеш този месец, ако искаш да бъдеш „някой“. И наистина е невероятно, че петдесет хиляди души прочитат същата книга!

После наехме апартамент на „Парк авеню“ и аз го напълних само с най-старите антики — всичко антично италианско и един от най-старите Рембранти. И почти трябва да се усмихна, като си спомня как някога си мислих, че всеки интериор трябва да е в розов сатен с много панделки. Но когато едно момиче е изучило изкуството, то не може вече да понася нищо друго, освен антично италианското. И вместо шифонени пеньоари с гарнитура от щраусови пера, каквито обичах да нося, сега се обличам само с античен италиански брокат с шлейф от избелялата роба на някой средновековен папа.

А за стаята на „мишлето“ намерихме истинска италианска люлка от един от най-старите векове. Според Дороти обаче древният италиански майстор я е направил така, че ако бебето случайно умре, люлката да става и за погребение. Тя казва още, че всяко бебе, което трябва да спи в нея, ще започне да страда от меланхолия.

Понякога Дороти наистина познава — оказа се, че античният италиански апартамент е много потискащ, особено в дъждовно време. Та затова накарах Дороти да се пренесе у нас, за да не се депресирам от цялата тази антична среда.

Най-накрая настъпи денят, в който трябваше да се роди „мишлето“, и двете с Дороти обядвахме в „Риц“. След това Дороти щеше да ходи по магазините, а после — на чай. И ме покани да отида с нея, а аз най-много обичам да ходя по магазините и на чай. Обаче в края на краищата, реших по-добре да не ходя и да се прибера вкъщи. И когато този следобед сложиха „мишлето“ в ръцете ми, се почувствах възнаградена за това, че се отказах от всичко.

После се обадих на Дороти на чая да й кажа, че е момче. Нищо не може да развълнува човек така, както новината, че някое познато момиче е минало през Долината на сенките и е излязло оттам с бебе. И всички поискаха веднага да дойдат, и аз седнах в леглото облечена в ранно италиански пеньоар, и направихме истинско парти в чест на „мишлето“. Искам да кажа, че идваха все повече и повече хора и аз не спрях да се обаждам на Рубенс за още сандвичи.

Но дойката само за малко показваше „мишлето“, понеже шумът и цигареният дим са вредни за бебетата в деня на раждането им.

В края на краищата, бях възнаградена за всичките си мъки, понеже Хенри внесе доста пари в банката на мое име.

Нищо не може да разнежи един съпруг във финансово отношение повече, отколкото когато нарече едно момиче „мамче“.

След като всичко свърши, Хенри, разбира се, настояваше да си стоя вкъщи и да бъда Съпруга и Майка. Аз нямах нищо против, докато и без това трябваше да лежа. Но когато станах, мозъкът ми се размъти и започнах да мисля за кариера. Реших обаче да не се занимавам повече с кино, понеже хората не можаха да разберат „По-силно от секса“ и филмът се оказа голям финансов провал. Затова реших да стана авторка и да прекарам повечко време в литературна среда — вън от къщи.