Анита Лус
Джентълмените се женят за брюнетки (13)

Глава тринадесета

Лестър и Клод станали безделници, върнали се в Ню Йорк и започнали да следват линията на най-малкото съпротивление. И най-малкото, което успели да намерят, било в едно гнездо на декоратори на 45-а улица.

Цялото си свободно време Лестър прекарвал в опити да се срещне с г-н Ейбълс, за да разбере защо семейство Брийн е спряло издръжката му. Той знаел толкова много неща, които в съда можели да послужат за доказателство срещу тях. Г-н Ейбълс обаче не искал да си губи времето с някой като Лестър. Но скоро Лестър и приятелите му започнали толкова много да приказват срещу семейство Брийн на публични места, че се наложило г-н Ейбълс все пак да го приеме и изслуша.

Клод дълго молил Лестър да му позволи и той да отиде с него, понеже по душа бил истински ловец на лъвове. Най-сетне Лестър отстъпил и позволил на Клод да го придружи. Когато влезли в полирания махагонов Кабинет на г-н Ейбълс, Клод се държал много почтително, понеже вярвал, че с благост ще постигнат повече. И щом ги поканили да седнат, Клод заговорил: „Господин Ейбълс, за нас е чест, че ни приехте! Ние с Лестър често седим вечер край огнището и четем на глас Вашите знаменити пледоарии“.

В този момент обаче Лестър грубо го прекъснал: „Ти ли бе, глупак! Че ти въобще можеш ли да четеш?“. Клод явно се смутил и казал: „Дръж се по-възпитано! Господин Ейбълс ще ни помисли за простаци!“. И двамата започнали да си разменят реплики и доста се поскарали. Когато търпението на г-н Ейбълс се изчерпило, той подканил Лестър направо да каже какво иска. Но тогава пак се намесил Клод и казал: „Искаме справедливост!“.

Лестър обаче изревал: „Млък!“ и обяснил, че това, което той искал, било 10 хиляди долара, иначе щял да разкаже цялата история на някой долнопробен вестник.

Г-н Ейбълс отговорил, че трябва първо да се посъветва с клиентите си. А когато се посъветвал, цялата фамилия Брийн изпаднала в паника. Понеже били представителна американска фамилия още от времето на Революцията и дотогава никога нищо не се било раз чувало за тях. Г-н Ейбълс обаче ги успокоил, че имало начин да се запази неопетнено името им, стига само да му дадат „картбланш“ да действа, независимо колко ще им струва. И, ако разбира се, им била безразлична съдбата на бившия съпруг на Дороти. Тъй като, били много разтревожени, те му казали направо да действа.

Тогава г-н Ейбълс повикал на помощ един свой таен съдружник на име Джери — бос на целия бруклински престъпен свят. И този Джери имал на разположение цяла банда гангстери, които се престрували, че са контрабандисти на уиски, за да не ги закача законът, но всъщност били специалисти по насилието — например убийствата.

След два дни Джери се запознал с Лестър и Клод в един бар и ги поканил да отидат с него на парти на последния етаж на една доста висока сграда в Бруклин. Бандитите на Джери били все яки мъжки момчета, които едвам понасяли Клод и решили, че в сравнение с него Лестър бил направо цвете и ако имали избор, щели него да оставят жив. Джери обаче им казал: „Дявол да го вземе! Кой тук е домакинът?“. И те трябвало да признаят, че е той. А Джери продължил: „Тогава не нарушавайте Етикета! Ще премахнете този, когото аз ви кажа!“. И тъй като в течение на вечерта Лестър ставал все по-противен, бандата спряла да се съпротивлява.

Около 5 часа сутринта, в разгара на веселието, Джери отишъл в малка ниша да погледне през прозореца. После се обърнал и викнал на Лестър: „Ей, приятел! Ела да погледаш изгрева на слънцето!“. И Лестър отишъл. Сигурно обаче се подхлъзнал, понеже паднал през прозореца. Заключението на следствието било „Самоубийство“.

Погребението на съпруга на Дороти било нещо невиждано. Клод го организирал в апартамента на декораторите. И изглежда, той си имал своя собствена философия — много напредничава и много, много красива.

Погребението било само за мъже и Клод поканил доста свои познати, както и цял църковен хор — все момчета. Освен това с голям труд намерил една прекрасна ваза от Гръцкия период с гръцки фигури, които танцували голи около нея. В нея щели да сложат праха на Лестър с много изискана церемония.

Първо обаче Клод произнесъл много красиво слово и казал, че според неговата философия това било просто едно прекрасно пътешествие. И добавил, че Лестър сигурно щял да се съгласи с това и трябвало да направят всичко така, както той би искал, ако бил жив. Затова не се поддали на скръбта, а Клод извадил бутилка много старо вино — вместо Жертвоприношение. След като го изпили, всички трябвало да изпеят любимата песен на Лестър. А след песента трябвало да изпият по още една чаша от жертвеното вино, но тъй като не достигнало, го разредили с джин. После Клод захванал нова реч за философията си. Но бил прекъснат от един новодошъл, който донесъл бутилка абсент. Решили да я изсипят в купата с виното и джина, за да видят какво ще се получи. След като опитали, Клод пожелал да продължи речта си, но някои от гостите вече си мислели, че той така парадирал с това, сякаш единствен той си имал своя философия. И започнали и те да излагат своите. Тогава настъпил истински хаос.

А Клод изведнъж изчезнал и когато пак се появил, бил облечен в туника, също като красив античен гръцки танцьор — бос и с диадема на главата. И така пристъпил към поставянето на праха във вазата — достойна за такова съдържание. Опитал се, разбира се, да въведе ред, но никой вече не му обръщал внимание. Накрая той иронично казал: „Момчета, ако нямате нищо против, да продължим с погребалния обред, за който сме се събрали!“.

Те обаче му били ядосани, че се перчел с философията си, и един от гостите, който вече показвал всички признаци на напиване, надигнал пак чашата за кураж и казал: „Гади ми се от теб!“.

Изведнъж всички се смълчали. Клод обаче си възвърнал дар словото и попитал: „Какво точно искаш да кажеш?“.

Гостът обърнал още една чаша и започнал да обяснява доста мъгляво, че всъщност имал предвид мъртвия. И всички се втрещили. Освен един танцьор, който, изглежда, цяла вечер бил чакал такъв момент. Така че веднага преминал на страната на опозицията и казал: „Прав си! Той заслужава само презрение!“.

Клод не можел да повярва на ушите си. И твърдо рекъл: „Това е отвратително!“. И изглежда и други мислели, че е отвратително, и положението започнало да се нажежава.

Но тогава подстрекателят пак се обадил: „Не си ли спомняш, когато те цапардоса с четката за коса?“.

Клод отговорил: „Не беше с четката, а с огледалото и то се счупи! Лош късмет!“.

„Точно така — рекъл подстрекателят. — И сега те чакат седем години нещастие!“

Клод трябвало да признае, че това не било добра постъпка от страна на Лестър, особено към някой, дето бил суеверен.

После се обадил танцьорът: „А помниш ли, че веднъж се наложи да се заключваш вкъщи, за да не те набие? А той запали слама и я набута под вратата?“.

Тогава още някой налял масло в огъня: „Ами когато те наричаше с разни обидни имена пред цялата клиентела в ресторанта на Чайлд?“.

В края на краищата Клод трябвало да признае, че обвиненията са верни. После всички започнали да се сещат за разни такива случаи и толкова се разгорещили, че взели да изхвърлят всички останали от Лестър предмети, понеже не желаели повече нищо да им напомня за него. И тогава Клод стъпил с босия си крак в кутията с праха на Лестър. Нервите му не издържали и изкрещял: „Дявол да те вземе!“ — грабнал кутията с праха и я изсипал в умивалника. След което погребението се разотишли.