Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (8)

Осма глава

„Ако не поглеждам към решетките, няма да крещя.“ Анна се съсредоточи върху отсрещната бетонна стена, боядисана в учрежденски зелен цвят. Изрисуваните графити едва се различаваха, като призраци, които търсеха контакт отвъд гроба. Изпита слабо утешение, че преди нея и други са били тук, такива като Уолдо Скуайърс, развихрили се след запой в събота вечер. Все пак я караше да се чувства, макар и в нищожна степен, по-малко изолирана. Същевременно един глас в главата й крещеше отново и отново: „Не може да е истина. Това е някакъв лош сън.“ Освен този кошмар, когато затвореше очи и отново ги отвореше, виждаше същите зелени стени, окъпани в острата светлина на неоновите лампи. Седеше на ръба на твърдата кушетка, свила колене до гърдите си, но не можеше да избегне топлината от вентилационния отвор отдолу, която се издигаше на сухи вихри и караше кожата й да я сърби и устните й да се напукват. Иззад стоманената врата в дъното на коридора се носеха гласове, периодично прекъсвани от груб смях; някой излайваше заповед на обичайния фон на звънящи телефони и тракащи кантонерки. Самата привичност на звуците беше оскърбление, жестоко напомняне, че макар за нея животът такъв, какъвто го познаваше, да е приключил, за онези отвън бе още един обикновен ден. „Моля те, Лора. Побързай и ела.“

Анна не знаеше какво би могла да стори Лора, ако изобщо можеше да стори нещо, но бе убедена, че ще се почувства по-добре от идването й. Затова не бе използвала правото си на едно телефонно обаждане за Лиз. Сестра й щеше да вдигне шум, настоявайки да я освободят, а Лора щеше да направи същото тихо и спокойно.

В един безумен миг Анна си позволи да си представи, че Марк ще дойде да я спаси. Не беше го виждала от месеци, от онази нощ при езерото (споменът, за която толкова често бе преживявала наново, че всяка подробност се бе врязала в паметта й като на гравюра). Той сигурно не би искал да му се обажда сега. Най-малкото, ще се дистанцира. Тайна любовна връзка бе едно; да те свържат с обвинена в убийство — съвсем друго. От друга страна, скоро щеше да научи. Сигурно го съобщаваха във всички новини.

Сети се за журналистите, които се тълпяха пред къщата й, жадни за кръв, и потрепери. По-голямата част от живота й като възрастна беше преминала в сянката на Моника: поклонници изникваха неочаквано пред вратата й, като че ли, ако я докоснеха, по някакъв начин щяха да се доближат до сестра й. Журналисти, които искаха изявления. Хора, които едва познаваше, я спираха на улицата от желание да научат някоя сензация от първа ръка. „Наистина ли Моника и Никълъс Кейдж имат любовна връзка? Истина ли е, че е хванала икономката си в леглото със съпруга си?“

След злополуката нещата още повече се влошиха. Като нейна асистентка, Анна бе захвърлена право във водовъртежа; разпределяше стотиците молби за интервюта, които непрекъснато валяха, пресяваше планините от писма от доброжелатели, казващи, че ще се молят за Моника, и от откачалки, мислещи, че си е получила заслуженото. Анна свикна да вижда репортери и папараци, разположили се пред портите на „Лорей-Линда“, и да чува звука от алармената система, когато някой от по-дръзките успяваше да се промъкне. Моника започна да се изолира и загадъчността й нарасна. Сега идваха предимно вероятни биографи и журналисти на свободна практика, отправили се в търсене на неуловимия бял кит на Холивуд, както и производители и търговци, изгарящи от нетърпение да натрупат пари от името й. Сякаш най-жестоката ирония беше, че дори в смъртта сянката на Моника бе засенчила Анна, отделяйки я от светлината, към която се стремеше.

Размислите й бяха прекъснати от дрънченето на вратата в края на коридора и шшш-троп, шшш-троп откъм някой, който куцукаше към нея. Погледна нагоре и видя Бени Дикърсън. Той се спря пред нейната килия, надникна през решетките, очите му, изпъкнали като на куче от породата басет, като че ли молеха за прошка.

— Адвокатът ви е тук — обяви той.

Тя примигна от изненада.

— Не знаех, че имам.

— Ами сега вече знаете.

Лора беше споменала нещо за адвокат, но Анна не бе очаквала да го уреди толкова бързо. Колко време бе изминало, откакто говориха — минути, часове? Беше загубила представа за времето. Или пък може би то бе загубило представа за нея.

Надигна се. Усещаше краката си по странен начин, като гумени, разтеглени нагоре, още по-нагоре, докато не почувства, че сякаш се носи над пода. Вратата на килията й се отвори с трясък. Пристъпи в коридора и Бени я хвана за лакътя не за да я възпре да избяга, а с кавалерски жест, който неочаквано я трогна до сълзи. Поведе я покрай празната килия до нейната и я покани в стаята за посетители малко по-долу. Видя жена на средна възраст с мека побеляваща коса, седнала до масата, изпълнила по-голямата част от голото пространство без прозорци. Тя стана и сграбчи ръката на Анна.

— Ронда Толтрий. Лора каза, че може да ви потрябва адвокат.

Първото впечатление на Анна беше за огромен ръст, но Ронда бе по-скоро внушителна с физиката си, а не с ръста: широки рамене и пищна гръд, преминаващи към тесен ханш; мускулести ръце, сякаш напълно способни да приковат клетия Бени към пода — впечатление, което джинсите и каубойските ботуши по никакъв начин не променяха. Анна си спомни, че Ронда бе поела развода на Лора.

— Благодаря ви, че дойдохте — промълви тя. Бе единственото, за което се сети в момента.

— Извинете, позабавих се — рече Ронда. — Бях се захванала с нещо, когато тя се обади.

Отблизо Анна забеляза, че белите й коси са почти колкото черните. Чифт сребърни обици с тюркоази се люлееха като махала от ушите й.

— Между другото, имате много поздрави от нея.

— Тя няма ли да дойде? — Анна се почувства съкрушена, като дете, което е очаквало майка му да го вземе от училище, но вместо нея е дошъл непознат.

— Спокойно — долу в коридора е. Мисля, че най-добре ще е първо да поговорим насаме. — Ронда освободи Бени с рязко кимване, преди да седне. — Първо трябва да ви уведомя, че специалността ми не е наказателно право. Ако желаете, мога да ви дам няколко имена.

Анна поклати глава.

— Лора ви е избрала с някакво основание — каза тя и потъна в стола срещу Ронда.

Ронда се усмихна и разкри прекрасни бели зъби.

— Бях заместник районен прокурор във Вентура цели петнайсет години — с доста впечатляващ брой присъди, трябва да добавя, — та територията ми е позната. Само дето съм свикнала да пъхам хората зад решетките, а не обратното.

— Но аз съм невинна. Веднага щом го изясним…

— Спрете. — Ронда протегна загрубяла от работа ръка, украсена със сребърен пръстен с тюркоаз колкото орех. — Добрата новина е, че няма димящо дуло. Лошата — няма толкова скоро да излезете. Не и преди предявяване на обвинението.

Анна се паникьоса. Нямаше да приключи скоро.

— Какво става после?

— Ще предявите иск и ако всичко мине добре, ще бъдете освободена под гаранция.

— Искате да кажете, че съществува възможност да не бъда? — Паниката я зашемети като удар с юмрук.

Ронда протегна ръка през масата и окуражително я постави върху нейната.

— Обещавам, че ще направя всичко възможно.

Анна се сети за нещо, което изпрати паниката й едно деление нагоре.

— Не мога да си позволя да ви платя.

— За това ще се тревожим по-късно. — Ронда се наведе да потърси и извади жълт адвокатски бележник от доста износеното куфарче в краката й. — Първо, нека се разберем за едно. Ако ще ви представлявам, имам нужда от всички факти; никакво премълчаване. — Изгледа я строго и Анна разбра, че Ронда не приема нищо за даденост.

— Нямам какво да крия — отвърна й тя.

— Добре. Да започнем с въпросната нощ.

— Бях си вкъщи.

— Има ли свидетели да го потвърдят?

Анна поклати глава.

— Живея сама.

Ронда надраска нещо в бележника си.

— Кога за последен път видяхте сестра си жива?

— Около четири и трийсет същия следобед.

— Разбрах, че сте работили за нея. — Лора явно беше й поразказала нещичко.

— Всъщност бе последният ми ден. — Стресната от иронията, Анна не можа да сдържи лека усмивка.

Ронда вдигна вежди.

— Сестра ви беше ли разстроена от вашето напускане?

— Не беше никак доволна, не. — Анна въздъхна и прокара ръка през косите си, докато се насилваше да призове спомена, който се беше опитала да заличи през последните няколко дни. — По-рано през деня си разменихме любезности. Дори стана доста разгорещено.

— Заплашихте ли я?

— Не, разбира се, не.

— Значи, доколкото ви е известно, не е имала причина да каже на агента си, че искате да я нападнете?

Анна залитна, сякаш й бяха зашлевили плесница.

— Къде го чухте?

— Имам братовчед в службите. — Ронда понижи глас заради Бени, който бе от другата страна на вратата. — Карлос Васкес. Познавате ли го?

Името й бе познато.

— Идвал е у дома един-два пъти. — Ронда я погледна неразбиращо и тя добави: — Майка ми имаше навика да се губи. — А си беше мислила, че Бети е най-голямата й грижа. — Значи те наистина смятат, че аз съм я убила?

— Така изглежда.

— Не мога да разбера. Как…

— Освен писмото, изпратено по електронната поща до агента й, в което сестра ви твърди, че се е чувствала заплашена от вас, има и физически улики, които ви свързват с престъплението.

Трескавият ум на Анна се замая.

— Не е възможно. Казах ви, бях далеч от…

— Какво бихте могли да ми кажете за Гарднър Стивънс? — прекъсна я Ронда.

— Адвокатът на Моника. Защо?

— Изглежда, в деня на смъртта си сестра ви си е уговорила среща с него за завещанието си. Според господин Стивънс е имала намерение да ви лиши от наследство. Както излиза, вие и сестра ви Елизабет ще наследите по една четвърт от имота.

— Името е Лиз — поправи я Анна, прекалено вцепенена да осмисли какво говори Ронда.

— Знаехте ли нещо по въпроса?

— Че ме има в завещанието й? Моника спомена нещо подобно преди известно време. Макар че с нея никога не можеш да бъдеш сигурен — използваше парите по метода на моркова и тоягата.

Единствената грижа на Анна бе Бети да получи необходимите грижи.

— Но дори и да знаех, че възнамерява да ме отреже, нямаше да се опитвам да я възпра.

— Даже и така да е, това ви прави богата жена.

Бушуващ, задушаващ гняв за миг измести паниката на Анна.

— Да не би да намеквате, че съм я убила заради парите?

— Кротко. Аз съм на ваша страна.

Анна я погледна предпазливо.

— Можехте да ме подведете.

Ронда се наведе напред.

— Това е само малък пример какво да очаквате от районния прокурор. — Тъмните й очи напрегнато се втренчиха в Анна и това я накара да отстъпи. — Ако не можете да понесете натиска, няма да оцелеете и минута на свидетелската скамейка — ако се стигне дотам.

Анна прекара трепереща ръка по лицето си.

— Извинете. Аз просто… денят беше дълъг.

— Разбираемо е. Сега, докъде бяхме стигнали… да, завещанието. Обвинението ще ви представи като отчаяна жена. Майка ви е в частна клиника и вие се опитвате да свържете двата края. На всичкото отгоре току-що сте загубили работата си, а богатата ви сестра планира да ви заличи от завещанието си. — Ронда замълча, за да й даде възможност казаното да проникне в съзнанието й.

Под страшния й поглед Анна усети съчувствие, стаено дълбоко у нея по причини, които допреди минута й бяха непонятни, а сега разбра — при тези обстоятелства обаче то нямаше почти никаква стойност.

Чудовищността на положението я заля като ледена вълна.

— Значи съм виновна до доказване на невинността ми; това ли ми казвате?

— Не съвсем. Бремето на доказателствата все още тегне на плещите на обвинението и доколкото успях да разбера, разполагат основно с косвени улики. — Погледът й падна върху ръката на Анна. — Ще ми кажете ли какви са тези драскотини?

Анна срамежливо прибра ръка в скута си.

— От котарака ми са.

— Същото сте казали и на полицията.

Анна погледна в безизразните, изпълнени с недоверие очи на Ронда и се почувства глупачка. Какво беше очаквала да спечели от лъжите? С глас, който почти преминаваше в шепот, призна:

— Добре, беше Моника. Но стана случайно — бе пияна и падна от стола си. Помагах й да се изправи и… — Тя вдигна ръка да покаже още незаздравелите драскотини от вътрешната част на лакътя й до китката.

— Защо не го съобщихте на полицията?

— Не исках да си помислят… — Тя въздъхна на пресекулки. — Работата ми бе да се грижа за нея.

— Съдебните заседатели няма да го приемат така.

Анна усети, че й се повдига.

— Вие… вие наистина ли мислите, че ще се стигне дотам?

— Освен ако не постигнем споразумение, което ще означава, че пледирате за по-малко обвинение. — Черните очи на Ронда се забиха в нея като свредел. — Но преди да продължим, има нещо, което трябва да знам. Наранихте ли Моника по някакъв начин… макар и непредумишлено?

— Не! — Анна се улови, че отговори прекалено рязко, и понижи глас. — Исках да кажа, имахме различия. Признавам, че понякога нещата малко загрубяваха. Но никога… — замълча и притисна, треперещия си юмрук към устата си.

— Можете ли да си припомните някой, който би искал тя да умре — бивши съпрузи, бивши любовници, недоволни служители?

— Списъкът е дълъг. — Анна не можа да сдържи лека, мрачна усмивка. — Сестра ми… — поколеба се, не искаше да говори лоши неща за покойната. — Да кажем, не беше много обичана. — Глен не се броеше; на него му бяха спестени гневните й изблици. — Но никой не я мразеше толкова силно, че да я убие, във всеки случай не и някой, когото познавам.

— Добре. Нека се върнем малко назад. — Ронда се наведе напред и се подпря на лактите си, като сключи ръце пред себе си като за молитва. — Казвате, че сте напуснали къщата на сестра си около четири и трийсет същия следобед. Направо вкъщи ли си отидохте? Не сте ли спирали за бензин или покупки?

Анна поклати глава. Само да бе знаела, щеше да напълни резервоара догоре, да си свърши всичката работа в града и да надникне при Уенди, където всички щяха да я видят.

— Попитах Лора дали би могла да гарантира за вас — продължи Ронда; устата й се разтегна в измъчена усмивка. Нямаше нужда да го казва: Лора щеше да направи за нея всичко на света, освен да лъже в съда. — Не че това би доказало нещо — ако ви бе видяла. Може да сте се върнали при сестра си по-късно.

Анна се отпусна назад на стола.

— Бях уморена. Легнах си рано.

— Извън това как се чувствахте?

— Не разбирам за какво намеквате.

— Не бяхте ли ядосана на Моника?

— Всъщност не точно, не.

— Въпреки че сте се карали?

— Свикнала съм — промълви Анна. — Беше избухлива, но обикновено бързо й минаваше.

Видя, че нещо проблясва в очите на Ронда. Неверие? Отвращение? Отново погледна бележките си.

— Според доклада на съдебния лекар съдържанието на алкохол в кръвта й в момента на смъртта е било 0,135. Това е двойно повече от допустимото. Не се ли безпокояхте да я оставите сама в подобно състояние?

Анна изчака да се пробуди обичайното й чувство за вина, но единственото, което чувстваше, бе срам, че е търпяла Моника прекалено дълго.

— Не й беше за първи път.

— Лора спомена, че е била в рехабилитационен център.

Анна кимна.

— Едва през последните няколко седмици забелязах, че отново пие.

Дълбока тъга се надигна у нея. Беше чудовищно Моника да умре по толкова ужасен начин, но тогава на нея й се струваше, че пиянството й е крайното унижение на достойнството й.

— Предполагам, влечението е било прекалено силно.

— Разкажете ми за това. Работя с деца с ФАС — уча ги да яздят. Бях с тях, когато Лора се обади.

ФАС — фетален алкохолен синдром. Анна предполагаше, че трябва да е благодарна — поне това им бе спестено; Моника никога не беше искала деца.

— Запознах се с някои от майките — продължи Ронда. — Дори на онези, които накрая престават да пият, непрекъснато им се напомня какво са направили. — Мрачно се усмихна. — Сестра ви трябва да е побесняла, че сте престанали да разтребвате след нея.

— Не можете да си представите — каза Анна с въздишка.

— Заради това ли напуснахте?

— И поради други неща. — Анна се поколеба; не бе сигурна, че си струва да бъде споменато. — Преди бях дебела. Мисля, че Моника ме предпочиташе в онзи вид.

— Позволете ми да отгатна; вече не е била център на внимание?

— Нещо такова. — Инцидентът с Глен пред съблекалнята надигна грозната си глава, но бързо го прогони; не искаше да мисли за него точно сега.

— Това може да обясни защо се е почувствала застрашена. Нещата могат да се изкривят в съзнанието на хората, особено когато са съпровождани от големи количества алкохол.

Анна поклати глава.

— Сега ми се иска да се бях държала по друг начин. Ако бях останала през нощта, още можеше да е жива.

— Или пък щяха да погребват вас.

Анна усети, че по гръбнака й пропълзяват мравки. Не беше й хрумвало, че също може да е набелязана.

— Полицията разполага ли с други следи?

— Намерили са следи от нарушител — няколко стъпки в калта до външната стена, но няма начин да се установи откога са.

Нищо ново за Анна — бе преминала през това с полицията. Не бяха се заели точно по тази причина — в Карсън Спрингс валеше толкова рядко, че стъпките можеше да са от седмици. Все пак попита:

— Мислите ли, че оттук може да изскочи нещо?

— Трудно е да се каже. Няма следа, която да води към вътрешния двор или къщата. Няма и следи от насилствено проникване.

— Което веднага ни връща на изходната позиция.

— Тя очакваше ли посетители онази нощ?

— Не ми е известно — понякога Глен се отбиваше, без да се е обадил предварително, но всеки друг щеше да е отбелязан на календара.

— Добре, ще подуша наоколо и ще видя какво мога да открия. — Ронда напъха бележника в куфарчето си. — Междувременно бих искала да съставите списък от имена. Всеки, за когото се сетите — който би могъл да знае нещо… или да е замесен.

Анна затвори очи и се опита да прогони представата, която изпълваше съзнанието й: Моника плува в басейна по лице; крайниците й са бледи като водни лилии на фона на тъмната повърхност, виеща се около безжизненото й тяло. Потрепери. Не, не можеше да се сети за никого, който да мрази Моника чак толкова много.

Подскочи, когато столът на Ронда изскърца при ставането й.

— Ще ви уведомя веднага щом назначат изслушването. Тогава ще поговорим повече — каза адвокатката й.

Мисълта на Анна подскочи.

— О, Господи! Погребението. Вдругиден е.

— Дотогава ще сме ви изкарали под гаранция. — Ронда положи ръка върху нейната, за да я успокои по начин, по който Анна си представяше, че би успокоявала уплашено дете, яхнало кон. — Опитайте се да не се тревожите прекалено много. И да поспите. И на двете ни предстои дълъг ден.

Сън? Анна бе забравила какво е. Всеки път, когато започнеше да се унася, изплуваха кошмарните видения, но отвърна единствено:

— Ще се постарая.

После разрешиха на Лора да я види за няколко минути. В джинсите и ватираната фланела изглеждаше така, сякаш също е била на езда. Анна забеляза сламка, забита в развяната й кестенява коса, когато се прегърнаха.

— Добре ли си? Няма значение, тъп въпрос. Как би могла да бъдеш? — Кафявите очи на Лора блестяха от сдържаните сълзи.

— Благодаря ти за Ронда. — Анна се опита да овладее собствените си сълзи. Все едно се бе залутала из горите, бе бродила с часове и скъпото лице на Лора се беше материализирало като светещ в мрака прозорец.

— В добри ръце си. Най-добрата е.

— Явно знае какво прави.

Лора успя да се усмихне.

— За нула време ще си навън.

— Ще имам късмет, ако ме пуснат под гаранция.

— Но ти си невинна.

— Те не мислят така.

— О, Анна! — Сълза се търкулна по бузата на Лора. — Не мога да повярвам. Тъкмо ти от всички хора.

Анна усети порив да утеши приятелката си, но знаеше, че накрая и двете ще се разплачат. Преглътна с усилие.

— Каза ли на Финч?

Лора кимна.

— В шок е, както и всички ние. Поръча ми да ти предам да не се тревожиш за Буутс. Ще има грижата да е нахранен.

— Ключът е…

— … под изтривалката. Знам. — Лора избърса сълзите си. — Има ли нещо друго, което можем да направим, каквото и да е?

— Обади се на Лиз. Кажи й, че всичко е уредено за погребението; единствено трябва да потвърди при цветаря. Номерът му е в бележника до телефона в кухнята. Ще трябва да се свърже с Глен. Той координира нещата от негова страна.

Иронията не бе стигнала до нея, докато Лора не се разсмя през сълзи и не каза:

— Ако го беше написала в книга, никой нямаше да се хване.

Кой друг, освен Анна би дирижирал погребението на човека, когото се предполага, че е убил? Усмихна се.

— И аз си мисля, че не биха.

Времето им бе изтекло. До вратата Анна стисна здраво приятелката си в прегръдката си.

— Трябва ли да се обадя на още някого? — Лора се бе вкопчила в нея, не искаше да я пусне.

Анна отново помисли за Марк. Отчаяно искаше да го види, но знаеше, че ако той дойде, това щеше напълно да я опустоши. Не можеше да поеме риска. Не и сега, когато бе толкова уязвима. Поклати глава, докато отговаряше:

— В момента не мога да се сетя за никого.

 

 

Анна заспиваше и се събуждаше. Когато се пробуди за пореден път, бе благодарение на безмилостно ярката светлина на неоновите лампи. Колко ли бе спала? Не можеше да е повече от няколко часа, защото все още се чувстваше замаяна от изтощението, очите й щипеха и главата й сякаш бе натъпкана с памук. Надигна се, вслуша се в познатата какофония на шума от килиите, но сега единствените звуци бяха тиктакането на вентилационния отвор и досадното бръмчене на неоновите лампи отгоре й. Почти усети облекчение, когато вратата в дъното на коридора издрънча и Бени отново затътри нозе, докато го съзря как се опитва да пази равновесие с подноса с вечерята й в едната ръка и усилието да помага на болния си крак със здравия.

Той пъхна подноса през процепа на килията й — руло от кайма и пюре, лъщящи от сос. От миризмата й се повдигна.

— Идвах и преди, но спяхте като пън. Подгрях го в микровълновата — обясни той.

Анна бе трогната от загрижеността му; накара я да се чувства по-малко сама.

— Изяжте го сега, чувате ли. Нищо не изглежда толкова страшно, след като си си напълнил стомаха. — Говореше тихо, почти заговорнически, все едно замисляха план за бягство.

Анна се насили да се усмихне.

— Благодаря, Бени.

— Ако има нещо, дето да го направя… — Унилите му очи я гледаха със съчувствие.

— Просто ще продължим да вярваме. — Потупа голямата луничава ръка, стиснала решетките.

Бени тръгна надолу по коридора, куцукащата му сянка пробягваше по стените. Почти бе стигнал до края, но спря и се обърна.

— О, щях да забравя. Преди малко идва човек да ви види.

Изпълни я надежда. Марк? Можеше да бъде и всеки друг — от Хектор до отец Риърдън.

— Попита ли го кой е? — опита се гласът й да не прозвучи развълнувано.

— Не мога да кажа, че го направих.

— Как изглеждаше?

— Млад. Висок, тъмнокос. — Сърцето й спря, после се сети, че на стар човек като Бени всеки под петдесетте щеше да му се вижда млад. Сякаш доловил мислите й, той попита лукаво:

— Да не е приятелят ви, а? Не се осмели да го отрече.

— Каза ли кога ще се върне?

Бени сведе поглед.

— Извинявайте, Анна, но шефът разпореди — никакви посетители повече тази нощ. Казва, че туй не е хотел.

Анна почувства как стените се свиват около нея.

— Моля те, Бени. — Толкова силно се бе вкопчила в решетките, че пръстите й бяха станали безчувствени. — Важно е. Може да е на живот и смърт. — Не знаеше дали това, което говори, е истина, но в момента й се струваше така. — Трябва да ми помогнеш.

— Ама, Анна, знаете, че не мога да го направя. — Той се приближи с кривене към нея, за да прошепне приглушено: — Може да ми струва работата. И няма да мога да се пенсионирам. — Подпря се тежко на здравия си крак, тазът му се издаде напред в поза, която можеше да изглежда комична, ако не бе болезненото изражение на лицето му. — Но вижте какво ще ви кажа… — Облиза устни и хвърли таен поглед зад гърба си. — Ако вашият човек пак дойде, докато шефът още е в почивка, ще ви дам няколко минути. — Поклати глава, сякаш се чудеше на глупавата си смелост. — Мисля, това е най-малкото, което мога да направя… след като толкоз се грижихте за госпожата.

Анна се сети, че съпругата му, Мирна, бе починала неотдавна. Но какво толкова беше направила — само няколко пъти се отби в болницата, за да се опита да даде утеха на умиращата жена. Всеки би направил същото.

— Никога няма да го забравя, Бени — каза тя дрезгаво; очите й се насълзиха.

Той си отиде, а Анна се отпусна на кушетката и придърпа колене към гърдите си. Истерията, която се бе опитвала да отблъсне, пропълзя в нея и тя започна да се смее беззвучно, докато сълзите се стичаха по бузите й. Бе копняла за Марк, но и милиони години да го правеше, нямаше да успее да измисли точно такива обстоятелства, които да го привлекат към нея.

Стори й се цяла вечност, преди Бени да се появи отново, съпровождан от по-висок мъж, който вървеше на няколко крачки зад него. Сърцето й подскочи.

— Марк — думата излетя от устата й като дъх.

Той спря пред килията й. Очите му пламтяха на фона на студената бяла светлина и тя имаше чувството, че я прегръща, макар едва да я бе докоснал. Вратата се плъзна и той пристъпи вътре.

— Пет минути — промърмори Бени, вперил поглед в часовника си, преди дискретно да се отдалечи по коридора.

Почти грубо Марк я притегли в прегръдките си.

— Скочих в колата в момента, в който научих. Просто не можах да повярвам.

— Нито пък аз — само това я накара да не се разтопи.

Той отстъпи назад, очите му настойчиво обхождаха лицето й.

— Добре ли си?

Тя успя да се усмихне.

— Била съм и по-добре.

— Исках да се обадя, когато чух за Моника, но… — Отклони поглед.

Анна усети как искрица гняв припламна през нея. „Защо тогава не го направи?“ Но знаеше, че така само ще направи положението още по-трудно и за двамата.

— Сега си тук, само това има значение.

— Имаш ли адвокат? — попита той.

Тя кимна.

— Да, от днес.

— Добър ли е? Защото мога да се обадя на няколко души.

— Първо, е „тя“, а останалото ще науча утре. — Не й се искаше да обсъждат Ронда. — Просто ме прегърни, Марк. Това е единственото, което бих могла да поискам от теб сега. — И зарови лице в ръцете му с мисълта, че Бени е само на няколко крачки от тях.

— Милата ми Анна. — Той погали косата й и тя долови аромата му — същият мирис, който бе останал по дрехите й след нощта край езерото. Сгушена в ръцете му, за пръв път през този ден се почувства в безопасност.

— Всичко изглежда толкова нереално. — Гласът й потъваше в ризата му. — Дори и фактът, че Моника е мъртва.

— Съжалявам за сестра ти.

— Не си мислиш, че съм я убила, нали? — Тя се отдръпна и го изгледа с поглед, който бе много близо до паника. Ако Марк имаше подозрения…

— Разбира се, че не. — Очевидно не таеше съмнения. Обля я вълна на облекчение. — Имаш ли представа кой би могъл?…

Тя поклати глава.

— Ни най-малка.

— Ще поговорим за това по-късно. Сега трябва да те извадим оттук.

— Адвокатката ми работи по въпроса.

— Какво бих могъл да направя?

— Мисля — каза тя бавно, — че зависи от теб.

Марк я гледаше мълчаливо. И двамата знаеха какво щеше да означава за него да се ангажира по-сериозно: в края на краищата щеше повече да навреди, отколкото да помогне. Но единственото, което той каза, беше:

— Отседнал съм в мотела. Уведоми ме веднага щом узнаеш нещо. Ще бъда там дотогава, докогато имаш нужда от мен.

Изведнъж всичко се втурна обратно в паметта й: луната, отразена в стъклото на прозореца, звукът на водата, плискаща се в дока, топлият дъх на Марк до бузата й. Споменът й дойде в повече, отколкото можеше да понесе. Погледът й се взря в копче на ризата му, което висеше на конец — нещо, което една съпруга би забелязала.

— Утре ще науча повече.

— Ще ми се обадиш ли?

Анна кимна.

— Има нещо, което междувременно би могъл да свършиш — вметна тя.

— Само кажи. — Изглеждаше облекчен, че може да помогне с нещо.

— Лиз. Би ли поговорил с нея? Сигурна съм, че се тревожи.

— Ще се отбия на път към мотела.

Анна надраска телефонния номер на сестра си на гърба на една от визитките му.

— Кажи й… — Тя сви рамене. — Всъщност нищо. Просто, че съм добре.

Възцари се неловко мълчание. Марк внезапно попита:

— Тя знае ли за нас?

Анна се усмихна и поклати глава.

— Не. — Нямаше причина да казва на сестра си. В погледа му пролича съжаление.

— Ако изобщо има някакво значение, съжалявам, че оставихме нещата така.

„Поне не ме излъга“ — въпреки всичко в гласа й се прокрадна горчива нотка:

— Мислих за теб. Много… — Изгледа го продължително и настойчиво. — Липсваше ми всяка минута от всеки ден.

До днес по-скоро би умряла, отколкото да го признае, но сега подобни предразсъдъци изглеждаха глупаво, като например да се тревожиш, че дрехите ти ще се намокрят, докато се давиш. Той се усмихна накриво.

— Ей, внимавай какво си пожелаваш! — Леко прокара свитите си пръсти по бузата й и остави огнена следа.

— Радвам се, че дойде.

— Аз също.

Бени прочисти гърлото си, за да ги предупреди, че времето им е изтекло. Марк я прегърна силно. Тя усети ударите на сърцето му и за кратък миг й се стори, че са нейните собствени. Наведе глава назад и повдигна устни да срещне неговите. Целувката му бе балсам за обтегнатите й нерви.

Неохотно се отдръпнаха един от друг.

— Утре — обеща той.

— Ако оцелея през нощта.

— Просто помни — не си сама.

Тя усети как част от напрежението я напуска. „Обичам те.“ Думите бяха на път да й се изплъзнат, ала единственото, което направи, бе да ги произнесе безмълвно към отдалечаващия му се гръб.

 

 

Марк караше внимателно, докато се бореше със стръмния, лъкатушещ път, сякаш всеки завой можеше да му предостави отговор на въпросите, които го гнетяха. Бе получил само най-бегла представа от CNN, но знаеше, че не биха арестували Анна, без да имат достатъчно улики. Натопили ли са я? И ако беше така, кой? Само едно бе сигурно: тази нощ едва ли щеше да заспи. Всъщност едва ли беше спал добре, откакто…

Разтърси глава, за да проясни мислите си. Беше прекарал последните четири месеца в опит да убедил разума си да повярва, че това вече не съществува, но истината бе, че изпитваше нещо към нея. Беше го хванало неподготвен, особено защото я познаваше отскоро. Не беше хлътвал толкова от деня, когато за първи път бе зърнал Фейт да си бъбри с приятелка в двора на Станфордския университет — ветрецът се закачаше с краищата на полата й — пола — в дните, когато, ако погледнеш хората в гръб, не можеш да разбереш момче ли е или момиче. Анна по нищо не приличаше на Фейт… но усещането, заседнало като кост в гърлото му — ето кое бе същото.

Не можеше да я изостави, така както не можеше да изостави и Фейт. А може би самият също се нуждаеше от нещо у Анна, дори само да разбере, че по някакъв начин може да почувства разликата. Не успя да спаси съпругата си, но вероятно би могъл да спаси Анна.

Примижа, докато се напрягаше да различи пътните знаци под светлината на фаровете си. Лиз му бе казала да търси сочещия горещите извори. Най-сетне успя да го види точно срещу себе си вдясно.

След няколко минути вече завиваше по тясна, настлана с чакъл уличка. В светлината на фаровете му се откроиха гъсто разположени дървета и храсталаци, преди къща във формата на буквата „А“, облицована с кедрови дъски, да се изпречи пред погледа му. На хълма различи минералните извори, осветени от прожектори — смесен провинциален стил с азиатски нюанс — Франк Лойд Райт, съчетан с И. М. Пей.

Джип „Чероки“ беше паркиран на алеята до червената миата на Лиз. Не му бе споменала, че ще има и други хора. Да не би да е неудобно? Не, щеше да му каже. Бе изненадана от обаждането му, но с нетърпение очакваше всяка информация, която можеше да й предостави.

Почука, после почака достатъчно, преди вратата да се открехне и тя да го погледне над верижката.

— Марк, здравейте. Не очаквах да дойдете толкова скоро. — Позабави се, докато откачи веригата и отстъпи да му направи път, но изглеждаше нервна. — Извинете ме за безпорядъка — измънка тя. — Нямах възможност да подредя.

Той влезе в малка дневна с таван с небоядисани греди и камина. Върху канапето бе поставена кошница с пране, което трябваше да бъде сгънато, но иначе стаята изглеждаше съвсем спретната. Лиз обаче приличаше на повлекана. С калци и измачкана памучна фланелка, с разрошена коса, сякаш току-що е станала от леглото, нямаше нищо общо с изисканата дама, която си спомняше от семейната седмица.

Дочу покашляне в съседната стая и попита:

— Може би съм дошъл в неподходящ момент?

Лиз хвърли бърз поглед през рамо.

— Не, всъщност не. Приятелят ми, хм, тъкмо си тръгваше. Да ви предложа ли нещо за пиене? В хладилника има вино. — Преди да успее да й напомни, че не пие, тя добави: — Извинете. Съвсем забравих. Бихте ли искали сода?

— Чаша вода ще ми дойде добре.

Лиз не се опита да тръгне към кухнята; просто стоеше и го гледаше; челото й се бе сбръчкало от ужас.

— Кажете ми за Анна. Толкова много се безпокоях.

— Според обстоятелствата, в които се намира, е толкова добре, колкото може да се очаква.

— Не можах да повярвам, когато го чух. — Той съзря болката в очите й, породена от това, че не е била първият човек, на когото Анна се е обадила.

— Аз също не можах — отвърна той. — Затова съм тук.

Лиз поклати глава.

— Направо кошмар. Първо Моника… а сега и това.

Марк седна на канапето. Усети мириса на току-що изпрано пране.

— Имате ли някаква представа кой би желал сестра ви да е мъртва?

— Не задавате въпроса правилно. С Моника… ами не бяхме особено близки. — Тя присви рамене. — Предполагам, понякога в кръвта има и малко вода.

— Вие дойдохте, когато тя се нуждаеше от вас.

Все пак на семейната седмица Лиз изглеждаше така, сякаш са я домъкнали насила. Едва накрая бе започнала да се разкрива.

Устата й се разтегли в измъчена усмивка.

— Направих го заради Анна. Що се отнася до мен, тя е единствената сестра, която някога съм имала.

Той погледна към снимката на усмихнато хлапе, на което липсваха няколко зъбчета, поставена в рамка на камината.

— Това синът ви ли е?

Изражението й омекна.

— Дилън. На осем години е.

— Хубаво дете.

— Сега е при баща си. Брет го взема да спи при него два пъти седмично.

— Звучи ми като добро споразумение.

Бузите й почервеняха, сякаш бе намерила скрит в случайната му забележка. Точно тогава мъжки глас, който говореше тихо по телефона, се дочу откъм коридора.

Лиз бързо излезе от стаята и се върна след малко с чаша вода с лед в едната ръка и чаша вино в другата. Докато му подаваше водата, той улови погледа й, който го оглеждаше с предишната предпазливост: мнението й за психоаналитиците бе пристрастно.

— Не ме разбирайте погрешно, докторе, но това не излиза ли малко извън правомощията ви? — Говореше непринудено, но той усети остротата в тона й.

Усмихна се.

— Не съм тук в качеството си на професионалист.

Тя отметна глава и го изгледа озадачено. Когато разбра, очите й се разшириха.

— Разбирам. — Изражението на обида и изненада на лицето й беше красноречиво: защо Анна чак толкова ми няма доверие, та да сподели.

— Предполагам, не познавам сестра си толкова добре, колкото си мислех.

Той разбра, че тя изгаря от любопитство да научи повече, но само каза:

— Единственото, което сега е от значение, е как да я извадим от затвора. Готов съм да помогна, с каквото мога.

Лиз се стовари с дълбока въздишка на стола срещу него.

— Е, и? Какво става сега? Лора говореше нещо за привличане под отговорност.

— Утре ще научим повече.

— Но вие наистина вярвате в нейната невинност? — Марк остави мълчанието му да говори само за себе си, което пришпорваше Лиз да изказва мрачни предположения.

— Обзалагам се, Глен има нещо общо с цялата история. Никога не съм му имала доверие.

— Глен? — Той се наклони напред; беше заинтригуван.

— Агентът на Моника. Изненадана съм, че Анна не го е споменала.

— Какво ви кара да мислите, че той има нещо общо?

Тя сви рамене.

— Кой знае? Може да са били любовници и той я е заварил в леглото с друг. Или пък вероятно си е мислил, че ще спечели повече пари от смъртта й. Единственото, в което съм сигурна, е, че по гадност надминава всички гадни агенти.

Точно тогава откъм коридора в дневната влезе мъж. Беше висок и загорял от слънцето, хубав по типично американския начин, който очакваш да видиш върху кутия овесени ядки.

— Здрасти, аз съм Дейвид.

Той се усмихна дружелюбно и протегна ръка. Със светложълтия си панталон и синя риза от „Айзъд“, с изсветления кичур кестенява коса, който падаше на челото му, приличаше на първокласен екземпляр от националната футболна лига, макар по-скоро да бе приблизително на възрастта на Марк.

Марк се изправи и се ръкуваха.

— Марк Рабой. Извинете, че ви се натрапих. Лиз не ми спомена, че ще има гости.

— Няма проблеми. Тъкмо си тръгвах. — Усмивката му избледня и беше заменена с изражение на загриженост. — Как е Анна? Дойдох веднага щом разбрах. Помислих си… — С Лиз си размениха съучастнически поглед. — Бих ли могъл да помогна с нещо?

— Ще ви уведомим, щом научим нещо повече.

Дейвид отново се обърна към Лиз.

— Ще ми се обадиш ли?

— Разбира се — отвърна тя безгрижно.

— Отбийте се до кафенето, ако имате възможност — предложи той на Марк. — Казва се „Къщата на дървото“. Когото и да попитате, ще ви упъти. — Марк забеляза брачната му халка. Значи затова Лиз нервничеше толкова — не че Марк имаше някакво право да съди. Усмихна се.

— Благодаря ви. Сигурно ще го направя.

Дейвид се пресегна към блейзъра, преметнат през стола до вратата.

— Е, приятно ми беше да се запознаем. Когато видите Анна, кажете й, че приятелите й са зад нея сто и един процента. Ако има нужда от нещо, само трябва да каже.

— Ще те изпратя до колата. — Лиз скочи и се изчерви.

Марк си помисли, че причината не е във виното. След минути тя се върна и той се изправи.

— Аз също ще трябва да тръгвам.

Лиз го последва до вратата.

— Знам какво си мислите — изтърси тя, докато той прекрачваше навън. Марк се спря. Явно тя имаше нужда да каже каквото й тежи. — Добре де, женен е, но между нас има нещо повече.

Подпря се на вратата, с един бос крак върху другия, а изражението на лицето й бе като на виновно дете, молещо за прошка.

— Не ми дължите никакви обяснения — каза той меко.

Дъхът й излизаше на пресекулки.

— Няма да кажете на Анна, нали?

— Вече отбелязах — не е моя работа. — Не добави, че в момента Анна има много по-належащи проблеми.

Въпреки това тя продължи:

— Дейвид е приятел на семейството. Заедно киснехме зад кафето, когато бащата на Дейвид го държеше. С него дори ходихме известно време в гимназията. — Тя се взря в тъмните гори, сякаш не ги виждаше. — И двамата сключихме бракове горе-долу по едно и също време. Едва след като се разведох… — Тя върна погледа си върху него с леко жалостива гримаса. — А пък вие си мислехте, че всичкото е заради Анна.

Очите й потърсиха отговора в лицето му.

— Какво ще стане с нея, Марк?

— Бих искал да мога да ви отговоря… но има моменти, когато дори психоаналитиците не знаят всички отговори — каза той с горчива ирония.

Точно тогава телефонът иззвъня и Лиз се втурна в къщата да го вдигне. След миг я чу да казва задъхано:

— Да… добре… ще бъда там… благодаря. — Затвори и отново се обърна към Марк, който се бе привел, а сърцето му пърхаше в унисон с нощната пеперуда, хвърляща се на явна смърт към крушката на верандата.

— Беше Лора — обясни му тя. — Изслушването е утре в единайсет.