Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (5)

Пета глава

— От нищо не съм се ужасявала толкова след погребението на татко — каза Анна.

— Моника е тази, която трябва да се бои — отбеляза Лиз мрачно. Втренчила се бе в пътя пред тях, очите й бяха скрити зад слънчеви очила, които не успяваха да замаскират унилото й изражение. Беше стиснала волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите й изпъкваха като избелелите възли по въже.

— Тук е заложено много повече от това човек просто да се прочисти от прегрешенията си. Вярвам, че би могла да остави мама без пукнат грош.

Бяха превалили хълма и приближаваха отклонението за магистрала 1. В далечината разпокъсаната мъгла се стелеше по дължината на хоризонта, сякаш някой се е опитал да я заличи на посоки, а ивица от океана проблясваше отдолу. Във въздуха се усещаше намек за прохлада, Анна свали прозореца си и позволи на ветреца да я облива. Ако поводът бе друг, а не семейната седмица, щеше да изпита възбуда при перспективата да прекара пет дни в Малибу. Вместо това стомахът й се беше свил.

— Съмнявам се, че може да стигне толкова далеч — възмути се Лиз. — Много по-забавно е да държи поводите изкъсо. Защо мислиш, ти плаща точно толкова, колкото да преживяваш?

— Е, да, но пък имай предвид и Една. Без нея… — Анна млъкна. Лиз беше права. Мотивите на Моника обслужваха собствените й интереси дори когато по някакъв начин облагодетелстваше Анна.

Сестра й я стрелна с поглед.

— Не е твоя работа да я защитаваш.

— Знам. Просто… — Анна въздъхна. — Е, тя не е чак толкова лоша.

— Това вече е нашата Анна, винаги търси доброто у всекиго — не сдържа сарказма си Лиз.

Приближиха разклона, тя намали и даде мигач за завиване. Анна се чудеше дали не бе по-добре да тръгнат с нейната кола: съществуваше реална възможност тя да се повреди и щяха да имат законното оправдание да се върнат.

— Правиш го да звучи, сякаш е нещо нередно.

— Не е. — Частица от напрежението напусна лицето на Лиз и тя се пресегна да потупа Анна по коляното. — Извинявай, не исках да си го изкарвам на теб. Просто бе истински кошмар, докато тръгвах. Дилън спретна страхотна сцена. А момичето, което трябваше да поеме регистрацията на рецепцията, не дойде — половината от помощниците ми на баните отсъстват заради грип, като следващият, когото повали, ще съм аз, и на върха на всичко… — замълча. — Няма значение.

Нещо се беше случило — Лиз се бе държала странно през цялата седмица и Анна мислеше, че не се дължи само на Моника.

— Добре, кой е той? Изплюй камъчето.

Анна познаваше сестра си прекалено добре. Не й трябваше кристално кълбо, за да отгатне, че в живота й има нов мъж.

— Да не е този нов масажист, по когото всички дами в курорта се превъзнасят?

Лиз бе излизала с няколко мъже след развода си миналата година, но с никого нямаше особена връзка. Да не би този път да беше сериозно?

— Какво те кара да мислиш, че си имам някого? — изражението на Лиз бе преднамерено безизразно.

— Вероятно защото си нямам собствен живот, живея измислен чрез другите — изсмя се Анна.

— Би ми се искало да не го правиш.

— Кое?

— Да се самоунижаваш по такъв начин.

Не бе ли казала и Финч съвсем същото? Тя потръпна и се опита леко да протестира:

— Просто се пошегувах.

— Нали знаеш какво казва Фройд: „Не съществуват шеги“. — Лиз натисна бутона и прозорецът забръмча нагоре, като плътно прегради достъпа на океанския бриз. Включи климатика. — Прекалено си млада, за да говориш като някоя старица, седнала в люлеещ се стол.

— Пропусна частта за това, колко хубава ще бъда, ако отслабна.

— Ама ти си хубава. — Лиз й хвърли кос поглед. — А като става дума за отслабване, не си спомням някога да съм те виждала толкова слаба. Колко си свалила?

Слаба? В сравнение с това, което беше преди, може би, но скоро едва ли щеше да може да стане модел на „Вог“. Тя сви рамене.

— Не знам. Престанах да се тегля миналата година, след като мила дребна старица в Сейфуей ме попита кога ще раждам.

— Леле! — Лиз потръпна съчувствено. — Е, каквото и да правиш, действа. Изглеждаш страхотно.

Анна засия и за кратък миг си позволи да се наслади на похвалата.

— Свалила съм няколко размера.

Беше обута в джинси, които не бяха виждали дневна светлина от времената на диетата Притикин, когато бе гладувала с резултат до дванайсети размер.

— Личи си. Хей, знам какво ти трябва. Какво ще кажеш за един ден в курорта — аз те каня? Заслужаваш награда. — Лиз я дари с бляскава усмивка, първата й истинска усмивка за деня. — Повярвай ми, не си живяла, докато не си изпробвала един от перуанските масажи на Енрико с горещи камъни.

— Горещи камъни?

— Не знаеш и половината… — разсмя се Лиз.

Енрико бе пикантерията на курорта за момента. Дали освен това не споделяше и леглото й?

Анна си спомни как като тийнейджърки се кикотеха, когато станеше дума за момчета. Разликата бе в това, че на Лиз никога не й липсваше интерес от страна на мъжете, докато Анна прекарваше събота вечер с приятелки или гледаше телевизия.

— Благодаря за предложението. — Осъзна колко й бе липсвала Лиз.

Трудно намираха време да се видят — и двете бяха толкова заети. А Моника не правеше нещата по-лесни. Последния път, когато трите се събраха да обядват заедно, Лиз се бе заклела, че е за последно.

Изведнъж Анна разбра колко плътно се бяха приближили до сребристата мазда пред тях, просто на сантиметри от бронята, и се улови, че натиска невидима спирачка, но се въздържа от коментар, защото да накара сестра си да намали скоростта бе като да се опитваш да обуздаеш силата на вятъра в Санта Ана. И тя като Моника имаше безразсъдна жилка.

Отново се зачуди за тайнствения мъж на Лиз, което на свой ред я наведе на мисли за собствения й несъществуващ любовен живот. Анна бе преминала през няколко увлечения през годините — най-вече по отец Риърдън — но единственият й истински приятел си оставаше Гари Кингман в колежа. Толкова години изминаха, а бузите й все още пламваха от спомена. Любовните думи, които бе шептял в ухото й, нежността, с която я бе успокоявал след това, само за да открие дни по-късно, че е…

— Само се надявам да не разбуним духовете — гласът на Лиз нахлу в мислите й.

Анна знаеше, че не само нейният стомах се присвива. От информацията, която „Патуейз“ им бяха изпратили, беше ясно, че алкохолизмът не е единственият проблем, с който се занимаваха. Следователно кирливите ризи на семейство Винченци щяха да бъдат извадени на показ.

Анна се чудеше дали идеята бе сполучлива. Какво щеше да спечели накрая? Ако бе казала как се чувства наистина, щеше да плати цената. Може би не веднага, но един ден Моника небрежно щеше да обяви, че в края на краищата ще се нуждае от работата й в събота или повече не чувства като своя отговорността да плаща сметките за майка им.

Спомни си отвратителната сцена в болницата онази сутрин — начинът, по който Моника я бе изгледала злобно. Ако погледите можеха да убиват, сега Анна щеше да се е запътила към собственото си погребение, а не към семейната седмица. Дори с Лиз до себе си и съветника от „Патуейз“, жена с двайсет години стаж във въздържанието, й се искаше да се шмугне под леглото. И все пак ще държи на своето и спокойно ще обясни на Моника защо мисли, че е най-доброто за нея.

— Разбирам — беше отвърнала Моника, когато тя свърши; изражението й бе застрашително безизразно. — По-добре ли се чувстваш сега, когато си каза каквото ти тежи? Аз определено се чувствам. Толкова е по-различно, когато разбереш, че любимите ти хора ги е грижа. — Гласът й притежаваше сърдечността на киселина от акумулатор.

Стомахът на Анна се разбунтува, но се застави да срещне погледа на Моника.

— Не го казах да прозвучи подло. Аз… аз наистина съм загрижена за теб — поколеба се, чудейки се дали наистина все още е така. — Ако не престанеш да пиеш, наистина ще напусна.

— Върви по дяволите! Нямам нужда от теб. Нямам нужда от никого! — Ярки червени ивици се откроиха по бледите бузи на Моника, а очите й блестяха от сълзите в тях. — Коя, да му се не види, си ти, че да ми казваш какво да правя?

Погледът й се спря върху Рита, сякаш тя бе огромна купчина тор, стоварена в долната част на леглото й. Жената продължи да се усмихва и нито за миг не изглеждаше разгневена. Явно бе виждала и чувала всичко и преди.

— Лиз? — осмели се тя. — Имаш ли да кажеш нещо?

Лиз прочисти гърло, като изглеждаше, че би предпочела да е в операционната и да й режат апендикса.

— Права е, сестричке. И аз съм го забелязвала. Онзи път, когато обядвахме заедно. Беше пияна като мотика. Непрекъснато събаряше разни неща, после се разкрещя на келнера, като че ли вината е негова. Никога не съм се чувствала по-сконфузена.

— Предполагам, няма нищо общо с факта, че бившият ти съпруг вероятно е преспал с половината жени там — нанесе удара Моника. — Преди да започнеш да ми говориш колко скапан е моят живот, опитай се да хвърлиш поглед върху своя. Не можа дори да задържиш собствения си съпруг.

Лиз пребледня като чаршафа, в който се беше втренчила, а изражението й издаваше, че й се иска да го усуче около шията на сестра си.

— Сестрите ти не са дошли тук да те тормозят — отбеляза Рита.

Главата на Моника се стрелна напред да я погледне в лицето.

— По този начин ли си го изкарваш? Нахвърляш се върху парализираните, когато са повалени? Що за мъчителка си ти!

Анна чуваше как някакъв пациент крещи надолу по коридора.

— Сестра! Сестра! Къде, по дяволите, отидоха всички? Ох, Господи, боли. Ох… Ох… Ооох…

— Никой не може да те застави да направиш нещо — продължи Рита със същия отмерен тон. — Това, което сестрите ти се опитват да кажат, е, че те също имат свой избор. И изборът им е да не те гледат как се напиваш до смърт.

Моника се извърна към стената. Внезапно избухна в плач.

— Ох, какво значение има? Вие вс… вс… всички сте против мммен… — ридаеше тя, гърдите й се тресяха. — Просто мммога да си оп… опра пистолет до главата. — Повдигна набразденото си от сълзи лице към Анна. — Добре, ще отида… но не защото мисля, че имам някакъв проблем. Правя го само заради вас. Ако това ще ви направи щастливи…

Замълча и зарови лице във възглавницата; представление, достойно за „Оскар“.

Щастливи? Сега Анна се замисли колко време беше изминало, откакто бе чувствала нещо повече от проблясък на задоволство от време на време. Не, то нямаше нищо общо с щастието; беше вкопчване в скъпоценния живот. Ако не се пребори с това, собственият й разум ще бъде застрашен.

След нощ, през която спаха на пресекулки в мотела, на сутринта потеглиха рано-рано. Следваха картата, изпратена им с останалите материали, и намериха отклонението. Лъкатушещият път ги поведе нагоре по стръмната алея с дървета. След няколко минути излязоха на брулено от вятъра възвишение, където се скупчваха ниски постройки от секвоя, свързани с пътечки, и се откриваше невероятен изглед към океана. Човек би могъл да го вземе за луксозен хотел за тайни срещи, ако не беше дискретният надпис: „Само за поканени гости“. Присъединиха се към членовете на други семейства, общо около четирийсет души, които се точеха към кафенето, където щяха да пийнат кафе и да хапнат кифлички, преди да се отправят, въоръжени с брошури и стикери, към встъпителната лекция в съседната сграда.

Лекционната зала с редиците сгъваеми столове срещу черна дъска бе наполовина запълнена, докато заемат местата си. Семействата се настаняваха на групички, които се разграничаваха по незаетите столове от двете им страни, и изглеждаха не по-щастливи от Анна и Лиз. Анна огледа тези, които мислено бе нарекла „Полските мишки“: патриарх с дълга бяла брада и гащеризон с презрамки, съпругата му, негова двойница, същинска Мини Пърл, и четиримата им високи и здрави синове. Зад тях седяха господин и госпожа Непоклатими, облечени изключително елегантно; жената тревожно се оглеждаше наоколо, все едно виждаше оцелели от същото корабокрушение, с които заедно са били изхвърлени на брега, докато дъщерите им тийнейджърки гледаха така, сякаш корабокрушението би било предпочитаната алтернатива. До Анна и Лиз седеше двойка индийци, които тихичко си говореха; сарито на жената бе приветливо цветно петно сред морето бежови сгъваеми столове. Семейството отзад — едър възрастен мъж с червендалесто лице, който разговаряше високо с провлачен южняшки акцент; тъничката му съпруга, чиито къдрици като лиани се развяваха около шията й, докато си вееше с брошурата, и пъстрите членове на клана им на най-различна възраст — можеше да е направо от някоя пиеса на Тенеси Уилямс.

Анна хвърли поглед към сестра си. Лиз бе облечена подходящо за променливия климат на Малибу — ту мъгливо, ту слънчево — в жълтеникав панталон и тюркоазна риза с отворена яка; бе наметнала памучен пуловер през раменете си. Размениха си погледи и Анна се сети за глупавата игра, която си играеха като деца: какво би предпочела… да бъдеш грозна, но да имаш ум в главата, или красива, но тъпа; да вървиш чисто гола посред бял ден или напълно облечена по някоя тъмна алея посред нощ; да се омъжиш за грозен богат мъж или красив просяк? Ако я играеха сега, изборът щеше да бъде между почистване на зъбния канал при зъболекаря или това място. Не беше необходимо да пита, за да разбере какво би предпочела сестра й. Лиз мразеше да се ровят старите кокали. Направо бе алергична. Щом станеше дума за детството им, лицето й се покриваше с петна и започваше да се чеше. Ако седеше, постоянно щеше да кръстосва крака и да сменя позата, докато играе с косата си, което късаше нервите на Анна точно толкова, колкото ако бе седнала до неспокойно шестгодишно дете.

Поне засега нямаше да им се наложи да се справят с Моника. След лекцията беше сеансът по групова терапия. Нямаше да се срещнат с пациентите преди обяда.

Всички глави се извърнаха към привлекателна жена някъде към трийсетте, която енергично влезе през вратата. Лицето й бе дружелюбно; лъскавата тъмна коса се развяваше над раменете й, докато решително се отправяше към катедрата.

— Добър ден на всички. Аз съм доктор Медоус — обяви тя на микрофона. — Искам да благодаря на всички ви, че сте тук. Знам, мнозина са пропътували стотици мили и не са се спрели пред нищо, за да отделят необходимото време. Вие проявихте и огромна смелост. Каквито и да са различията помежду ви, всички сте преживели едно и също — член на семейството ви е с пристрастеност, подложила на изпитание вашето търпение, а понякога дори и вашата обич. Фактът, че сте се отворили към нови възможности и пътища, е ключът към пътешествието, което ще предприемете. — Огледа присъстващите и топло се усмихна.

Лиз започна да нервничи, когато доктор Медоус продължи и постави ударение върху необходимостта да се разчупят старите модели и да се създадат нови. Пристрастяването е заболяване, подчерта тя, а не морален недостатък.

— Пристрастените не се събуждат сутрин с мисълта как да наранят близките си и да си съсипят живота. Макар че — побърза да добави — това не прави човек по-малко отговорен за действията си. От семейството и приятелите зависи да се тегли чертата. Докато продължавате да търпите неправилното поведение и да оправяте нещата след тях, защо ще трябва да признават, че имат проблем или да направят нещо, за да променят нещо?

Тя помоли да бъдат споделени примери за начина, по който членове на семейството неволно са улеснили проявите. Мъжки глас в дъното на залата изкрещя с отвращение:

— Да й влача задника към леглото всяка нощ.

Доктор Медоус се усмихна с разбиране. Слабичка, тъмнокоса жена вдигна ръка:

— Да го оправдавам пред началника му.

— Да й се купува нова кола, когато потроши старата — изпищя госпожа Непоклатима, като стрелна с обвинителен поглед съпруга си, който неловко се размърда на стола си.

Лекторката кимна.

— Добре, хайде сега да поговорим за границите.

— Че какво ли ще е това? — пошегува се някой, с което предизвика вълна от смях.

Доктор Медоус нарисува на дъската две тънички фигурки на няколко сантиметра разстояние и заобяснява:

— Това са границите при здравите хора.

Отдолу нарисува втора двойка, разположени много по-близо една до друга, а едната фигурка бе по-голяма от другата. Посочи по-малката от двете.

— Това сте вие, зависимите от потърпевшия. Вие не разглеждате себе си като равностойна личност. Позволявате да ви изнудват. Същевременно чувствате, че е ваше задължение да оправяте всичко, което не е наред, навсякъде и с всеки около вас. Може дори да не си обърнете внимание, когато сте болни, или да си докарате някоя болест, като се суетите наоколо и се опитвате да угодите на всички останали, освен на себе си. Мнозина от вас също се увреждат, защото мисълта ви дотолкова е ангажирана с грижи за другите, че буквално не гледате къде ходите.

Тръпка на осъзнаване прониза Анна. Та лекарката говореше тъкмо за нея. Случаят, когато си изгори ръката, докато махаше тигана от печката: не се ли оплакваше от майка си? А миналата зима, когато грипът й премина в пневмония, защото бе прекалено заета да снове напред-назад между Моника и майка си, за да си остане в леглото. „Нищо чудно, че съм толкова потисната.“

С ъгълчето на очите си зърна глави, които кимат в знак на потвърждение. Очевидно не бе само тя. И до какво беше довело напрегнатото усилие? В нейния случай до нищо. Нито Моника, нито тя се чувстваха по-добре. Бети бе единствената облагодетелствана, но на каква цена?

Дори Лиз сякаш попиваше всичко. Беше престанала да нервничи и съсредоточено гледаше лекарката. Накрая всички вече неловко се изправяха на крака и тя промърмори:

— Маминият живот.

Беше истина. Всичките години, когато търпеше баща им, години, които бяха износили Бети като обувки, обхождащи същата утъпкана пътека ден след ден. Колко различен можеше да е животът на всички им, ако се бе опълчила срещу него.

— Предполагам, да се чалнеш си има своите преимущества — отбеляза тя сухо. Бети нямаше да прекара остатъка от живота си, агонизирайки поради избора, който бе направила.

Всички бяха разделени на групи по цветове — Анна и Лиз попаднаха в зелената група — но докато се шляеха навън и примигваха от слънчевата светлина, която почти бе прегорила мъглата, Анна не бързаше да се отправи към класната им стая. Бавно преминаха покрай мястото за пушене, покрита тераса, където шепа заклети пушачи, вероятно пациенти, се бяха скупчили и жадно пафкаха. Погледът й бе привлечен от хлапе с щръкнала коса и избеляло дънково яке. Изглеждаше й смътно познато.

Лиз я смушка.

— Това не е ли…

Анна се сети откъде го познава. „Гейб Талбът“, прошепна тя в отговор. Звездата на популярния сериал „Момчетата са си момчета“. Кой ли щеше да бъде следващият — капитан Кенгуру?

— Не знаех, че е… — Тя си прехапа езика; не бе в правото си да съди.

Влязоха в определената им стая и завариха дванайсетина стола, подредени в кръг. Отбелязаха наличието на кутия хартиени кърпички, стратегически разположени до всеки един. Анна усети, че стомахът й се свива. „Моля те, нека да не плача.“ Винаги се чувстваше толкова тъпа, когато плачеше пред хората. Никой не изпитва съжаление към теб, когато си дебел; просто изглеждаш прекалено патетичен.

Останалите от зелената група бяха господин и госпожа Непоклатими, една по-възрастна жена с къдрава като на пудел коса и покорният й син на средна възраст, свенлива млада жена в дълга памучна индийска пола и голям шал, мъж с тъмни кръгове под очите, който лесно можеше да бъде взет за пациент, и три поколения жени от едно и също семейство, всичките с една и съща непринудена усмивка и естествено поведение. Най-малко вероятно изглеждаше тъкмо те да се пречупят, така че Анна бе изненадана, когато най-младата, която изглеждаше на нейните години, едва седнала на стола си, се пресегна за кърпичка.

Ръководителят на групата им бе поразително привлекателен мъж с късо подстригана тъмна коса, побеляваща на слепоочията, и очи с наситения цвят на океана, който се виждаше през прозореца зад гърба му. Анна може би щеше да се уплаши, но изражението му бе толкова сърдечно, докато оглеждаше стаята, че тя незабавно почувства как се отпуска.

Стикерът го идентифицира като доктор Маркъс Рабой, въпреки че им се представи като Марк. Жената, която плачеше в кърпичката, вдигна глава с гузно изражение, а той деликатно започна:

— Ще си говорим за неща, които са болезнени. Може да предизвика изблик на най-различни чувства, но случилото се тук си остава между тези четири стени. Разбрахме ли се? — Той огледа кръга и погледът му се задържа върху Анна. Или тя просто си въобразяваше?

„Ох, Господи! Защо трябва да е толкова красив?“ Тя се сети за добрия стар доктор Фредерикс, личния им лекар, когато беше малка, който пускаше тромави шеги и им даваше близалки. Такъв човек щеше да я разсейва по-малко. Сега цяла седмица щеше да се взира в този двойник на Мел Гибсън, а не в проблема, който ги бе довел тук.

Всеки от кръга се представи и каза по няколко думи за причината да дойде в рехабилитационния център. Когато дойде ред на Анна, тя се поколеба и внезапно усети, че езикът й се е вързал.

— Аз съм Анн… и съм тук заради сестра ми Моника. Смятам, че би могло да се каже, че нещата малко… излязоха извън релсите. Искам да кажа, с пиенето й. Разбирате ли, аз работя за нея… — Направи пауза, защото остро усети втренчения поглед на Марк. — Така че често съм около нея. Искам да кажа, повече от необходимото. Тоест повече, отколкото би било, ако… — Гласът й изтъня и бузите й пламнаха. — Както и да е, затова съм тук.

Следващата бе Лиз:

— Не съм сигурна защо съм тук. — Седеше, кръстосала крака и плътно обгърнала гръдния си кош с ръце; лека бръчка пресичаше челото й. — Никога не сме били особено близки с Моника. След като тя стана известна, дори сякаш не се познавахме. Но дори и така да е, бих желала да я видя трезва. Ако не заради самата нея, то заради Анна.

Изражението на Марк бе меко и загрижено. Анна бе сигурна, че е чувал много по-тежки истории от тези, които тя или Лиз можеха да разкажат. Явно имаха доста съмишленици в отдела за разстроени членове на семействата на пияници. Тя малко се отпусна. Може би в края на краищата нямаше да е толкова зле.

Прекараха първия половин час в разговор какво очакват да получат от седмицата. После Марк им раздаде скицници и цветни моливи.

— Искам всеки да нарисува спомен от детството — инструктира ги той. — Но има уловка: трябва да го направите с лявата ръка.

Упражнението изглеждаше безсмислено, но Анна имаше желанието да се справи. Отначало всичко, което успя да направи, бяха драскулки, но постепенно започна да се различава момиченце, съвсем само на задната седалка на кола. Изглеждаше нещастно — не, повече от нещастно, изглеждаше отчаяно. Тя се намръщи и захапа долната си устна. Откъде пък бе изникнало това! Беше толкова отдавна, че почти не си го спомняше.

Един по един споделяха случките, които стояха зад рисунките им. Тази на госпожа Непоклатима бе за куче, вързано на каишка, което теглят от ридаещо момиченце.

— Казваше се Теди. — Говореше толкова тихо, че Анна трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Дълго исках от родителите си да ми вземат куче. Накрая те се предадоха и ми го подариха за рождения ден. Влюбих се в него. Беше толкова сладко с големите си кафяви очи и големи уши. Единственото лошо нещо бе, че пишкаше по килима и дъвчеше всичко, което му попадне. Не беше виновно. Просто си беше кученце. Но майка ми… е, тя не бе особено доволна. — Гласът й затрепери. — Най-лошото бе, че дори не ми казаха. Един ден дойде човек и го отведе.

Съпругът й безизразно се взираше напред, сякаш да покаже, че чувствата са признак на слабост. Неговата рисунка изобразяваше малко момче, което строи замъци от пясък на плажа, и можеше да бъде реклама за „Море и небе“.

Свенливата жена с дългата пола и големия шал, Софи избухна в сълзи, преди да може да промълви и дума. Марк й каза да не се тревожи; можеха да поговорят по-късно насаме. Софи кимна, приведена напред, обхванала главата си с ръце. Колкото и травматизиращ да бе споменът, не можеше да се открие в рисунката й на усмихнато семейство, събрало се около масата за вечеря.

После внезапно всички погледи се обърнаха към Анна. Тя си пое дълбоко дъх. Този ден баща им ги бе извел да пият сироп със сладолед. Но по пътя към центъра тя беше направила нещо, което го бе накарало да побеснее — не можеше да си спомни какво — и я бе наказал да чака в колата.

— Какво чувстваше тогава? — настоя Марк внимателно.

— Разочарование, предполагам… — Беше толкова отдавна. Кой би могъл да помни?

— Не беше ли разстроена?

— Е, да… предполагам.

— Трябва да си изпитвала гняв.

— Бях дете, с което доста лесно можеш да се разбереш. — Тя сви рамене.

— Това ти ли го казваш или твоите родители?

Тя се замисли за момент.

— Не знам. Чувала съм толкова много различни версии за детството си, че вече не съм сигурна коя е моята. Нормално ли е?

— Дай определение за „нормално“.

— „Нормално“ — каза тя с жалка усмивка — са всички останали, освен теб.

Той й се усмихна в отговор.

— Един от начините да се гледа на нещата.

Стори й се, че зърва нещо да проблясва в погледа му, и се сети за плаката на стената в кафенето с лозунга: „Преструвай се, докато успееш“. Нима Марк си имаше своите демони?

Продължиха с Лиз и грубата й рисунка на бебе, което пада от висок стол, вероятно самата тя. Но Анна усети, че не може да се съсредоточи върху разказа й. Мислеше за Марк, като не можеше да се отърси от чувството, че съчувствието му произтича от личен опит. Беше женен, ясно личеше от широката златна халка, която носеше, но въпреки това тя долавяше усещането за някаква загуба. Още по-странно бе, че й се прииска да протегне ръка и да стисне неговата, за да го подкрепи. Изчерви се при мисълта и се почуди дали не е на път да се превърне в странна личност като старата госпожица Финли от черквата, която бе обсебена от желанието да говори за любовта на живота си, убит през Втората световна война и когото, според Алтия Уормли, тя едва познавала.

Прекъснаха за обяд и всички въздъхнаха с облекчение. Беше два пъти по-тежко, от каквато й да е работа, която някога бяха вършили. В кафенето Анна си взе салата, купичка плодове и домашно сирене, докато Лиз, която можеше да яде всичко и да не качи нито грам, отрупа чинията си с лазаня. Времето беше меко и понесоха подносите си навън. Седнаха до една от масите за пикник в покрития вътрешен двор с изглед към моравата. Изненадващо, страхът, който Анна беше чувствала на път за това място, изглежда, се бе разсеял. Може би имаше някаква връзка с Марк, който, освен че водеше групата им, бе основният терапевт на Моника. Сестра й можеше да върти всеки мъж във вселената на малкия си пръст, но Анна не можеше да си представи Марк да се поддаде на магията й. Което означаваше, че има надежда, когато след две седмици върнат Моника вкъщи, тя да бъде значително по-укротена и може би дори мила.

Мислите й трябва да се бяха отнесли, защото следващото, което видя, бе, че Лиз размахва ръка пред лицето й и вика:

— Ехооо, има ли някой вкъщи?

Анна примигна и физиономията на сестра й дойде на фокус.

— Извинявай. За какво говореше?

— Определено не е това, което очаквах. — Лиз хвърли поглед през моравата, където хората седяха и кротко разговаряха или просто се наслаждаваха на слънцето. — Мислех, че ще се отнася само за Моника, но не е така, нали? Всички по някакъв начин сме свързани в тази история.

— Ябълки от едно дърво — кимна Анна.

— И няколко гнили между тях — отвърна Лиз с изкривена усмивка.

— Съжалявам, но не мога да си спомня за високия стол. — Анна я стрелна с извинителен поглед.

— Вината не е твоя. Ти дори не беше там. — По някаква причина сестра й изглеждаше раздразнена.

— Знам, но…

— Ще престанеш ли! Винаги си толкова дяволски мила, че накрая започвам да се чувствам като лайно — нахвърли се Лиз.

— Защо?

— Защото ти вършиш цялата черна работа.

— Искаш да кажеш с мама.

— Наред с всичко останало. — Извърна поглед.

— Ако се чувстваш така, значи може би е време да поемеш своята част. — Анна направо бе изненадана от това, което каза.

Лиз изглеждаше на ръба да започне да се защитава, но се ухили гузно.

— Ето така е по-добре. — После се намръщи и промърмори: — Поне не съм толкова лоша като Моника. И да не забравяме, имам дете.

— Ще ми се и аз да можех да кажа така — въздъхна Анна.

— Извинявай. Знам, не трябва да се оплаквам. — Сега бе ред на Лиз да се извинява.

— Няма нищо — промълви Анна.

— Онзи ден с татко? Помня го, като че ли беше вчера. — Бе се взряла в далечината, храната в чинията й изстиваше. — Ти трябваше да ме пазиш и когато аз не исках да мирясам, той си го изкара на теб. Знаеш ли как това ме накара да се чувствам? — Лиз се извърна към нея и Анна бе изненадана да види, че очите й бяха пълни със сълзи. — На път за вкъщи оповръщах цялата задна седалка.

Анна бе забравила тази част.

— Странно, израснахме под един и същи покрив, но сякаш всички сме имали различно детство.

Вниманието им беше привлечено от мъж и момче, седнали един до друг на моравата. Момчето шумно ругаеше, мъжът го бе прегърнал през раменете в опит да го успокои. Лиз отмести поглед. Явно за този ден беше поела достатъчно семейни кошмари.

— Е, какво мислиш за Марк? — попита тя.

Анна си помисли за бръчиците от смях, очертали се в ъгълчетата на очите му, очи, успели да я видят, докато за другите тя бе невидима, добрата стара Анна, на която може да се разчита като на вярно куче в нозете им. Заобиколи въпроса и попита:

— Ти какво мислиш за него?

— Висок, мургав и красив. — Устните на Лиз се извиха в лукава усмивка.

Анна се изчерви.

— Нямах предвид този смисъл.

— Какво да направя, че е толкова секси. Не ми казвай, че не си го забелязала.

Червенината на Анна се засили.

— Той е хубав — факт.

— Може би е готов за свалки.

— Не е — отвърна Анна по-рязко, отколкото възнамеряваше и усети изненадващ прилив на ревност при мисълта, че сестра й е готова да флиртува с него. Същевременно един глас й пошепна подигравателно: „Трябва да го приемеш, той не би се заинтересувал от теб дори да не беше женен“.

— Какво те кара да си толкова сигурна?

— Халката на пръста му. Освен това — осмели се предпазливо — си мислех, че се срещаш с някого.

— Какво общо има?

— Искаш да кажеш…

— Говорех за теб.

— За мен? — изцвърча Анна. Добре де, тази мисъл й беше минала и на нея, но също така си бе мечтала да спечели от лотарията или някоя сутрин по магически начин да се събуди стройна.

— Не го осъзнаваш, нали?

— Да осъзнавам какво?

— Колко си хубава. Винаги си била, но сега, когато си по-слаба, си дори по… — Тя потърси думата. — Драматична.

— Явно Холивуд не е открил сестрата, която трябва. — Анна се изсмя сухо, но тайно й бе приятно. Особено защото Лиз не се славеше, че прави лъжливи комплименти.

— Шегувай се колкото си искаш. Един ден ще те сполети и аз ще ти го натякна: „Нали аз ти…“

Анна задъвка салатата, като си мислеше: „Това ще бъде денят на живота ми“.

— Ами ти? Сериозно ли е с този човек?

Лиз сви рамене, докато ронеше трохички от хляба и ги подхвърляше на врабчетата.

— Кой казва, че се виждам с някого?

Нещо в изражението й вдигна предупредителен червен флаг или пък беше поради разговора за Марк.

— Само не ми казвай, че е женен — изпъшка тя. Гузна червенина обля бузите на Лиз и Анна си помисли: „Олеле, Боже!“

— Не е това, което си мислиш — побърза да се защити Лиз.

— Не си мисля нищо. Просто не искам да те видя наранена.

— Аз съм голямо момиче.

— Дилън знае ли?

— Господи, не! — Лиз изглеждаше ужасена от възможността. — Става само през нощите, когато е при баща си.

— А съпругата?

— С брака му е приключено. Стои само заради… — Тя млъкна и се намръщи. — Много е сложно.

Видът й беше толкова нещастен, та Анна заподозря, че цялата история е нещо повече от връзка за разнообразие, започнала на безобидно парти — промъкване на пръсти, лъжи, обещания, които никога не се осъществяват. Трябва просто да погледаш Опра, за да разбереш, че всичко ще приключи със сълзи.

Какво караше Лиз да си мисли, че положението й е толкова уникално? Дали не си въобразяваше, че е толкова по-различна от безбройните други жени, преминали по същия път? Нима до такава степен се залъгваше?

Анна се въздържа да изкаже мнението си. За момента имаше по-сериозни грижи. Като Моника. Каква щеше да бъде след двете седмици, прекарани на това място? Укротена или щеше да избухва и от най-малкото? Марк ги беше инструктирал да съставят списък на сблъсъците, които щяха да разгледат през седмицата. Нейният щеше да е цял километър, но ще намери ли смелостта да предизвика гнева на Моника? Да заличи трийсет и шест години само за четири дни? До вчера не би повярвала, че е възможно, но сега се хвана да се чуди дали само килограмите са онова, което сваля от себе си.

 

 

— Добре, кой иска да започне? — Марк стрелна с поглед кръга пациенти и семействата им с лека усмивка на разбиране. Беше последният ден от семейната седмица и мигът, от който всички се бяха ужасявали, бе настъпил. По същия начин можеше да попита кой би пожелал пръв да се изправи пред взвода за разстрел.

Не се вдигна нито една ръка. Бяха изминали четири дни: изхабиха няколко кутии кърпички, работните им тетрадки се измачкаха и зацапаха, душите им се разголиха. Сега знаеха един за друг повече, отколкото много от най-близките им приятели. Анна беше чула разкази, които щяха да накъдрят косата дори на Опра, и бе плакала за невинните деца, които тези мъже и жени някога са били. Софи, преследвана от чичо си като момиченце. Скот, с тъмните кръгове под очите, чиито родители се бяха отказали от него, когато разбрали, че е хомосексуалист. Не бе изненадващо, че госпожа Непоклатимата, Линдзи, е класическият случай на клетото богато момиченце, отгледано от цяла върволица бавачки, уволнявани веднага щом прекалено се привържела към тях.

Дори Лиз изпълзя от черупката си. Говори откровено за баща им и Анна бе изненадана да научи, че погрешно е вярвала, че на тази й сестра, най-малката, някои от нещата са били спестени. Слушаше я да разказва за годините, когато се изпускала през нощта, с часове лежала будна, подгизнала и единствено се осмелявала да надзърта от страх, че баща й ще я удари, ако разбере. Анна усети как се опитва да преглътне сълзите си.

Най-изумителна бе промяната в Моника. Първия ден Анна очакваше да я завари да ръмжи като тигър в клетка, но тя бе забележително кротка. Може би от лекарствата, които й даваха, но изглеждаше почти уязвима. По-скоро наранена, отколкото порочна. Заговори за пиенето си и колко трудно е да престане, макар да знае какво причинява на себе си и на хората около нея, и очевидно бе искрена. Никой не бе чак такъв добър актьор, дори и Моника.

Анна усещаше, че понякога гневът и възмущението отстъпват на съжалението. И все пак тайничко изръкопляска, когато Марк упрекна Моника, че оправдава всичко със злополуката, и я застави да признае, че е алкохоличка. Анна се оказа права за него. Той беше единственият мъж във вселената, когото сестра й не можеше да върти на малкия си пръст.

Хвърли поглед към Моника, в която сега едва ли можеше да се разпознае богинята, обезсмъртена в безброй списания и филмови плакати. Гримът беше изтъркан от прочутото й лице и червеникавокафявата й коса бе свободно захваната с ластик в конска опашка. В прекалено широката фланелка и торбести панталони, пристегнати с връв, дрехи, които преди две седмици не би облякла дори вкъщи под смъртна заплаха, тя напомни на Анна за Моника като тийнейджърка, преди да отхвърли Винченци заради Винсънт и преди да се превърне в суперзвездата, известна на милиони хора по света.

Моника не вдигна ръка и хвърли предупредителен поглед към сестрите си да не се осмелят да бъдат доброволци. Това накара Анна да го направи. Внезапно си спомни случаите, когато бе преглъщала както чувствата, така и гордостта си, за да не преобърне лодката. Ръката й се стрелна нагоре сякаш по собствено желание.

— Ще започна първа. — Стомахът й се бунтуваше и сърцето започна да блъска в гърдите, но бе възнаградена от сърдечната окуражителна усмивка на Марк.

Моника й хвърли злобен поглед, преди бавно да докара количката в центъра на кръга. Анна придърпа стола си и го разположи срещу нея. Снощи десетки пъти бе преговаряла списъка си със сблъсъци. Репетираше всеки един с Лиз, за да не направи грешка или, още по-лошо, да се огъне. Лице в лице с Моника бе съвсем различно.

— Добре ли е на това разстояние? — попита доктор Медоус, хубавата тъмнокоса жена, провела лекцията първия ден, ден, случил се сякаш в друг живот.

Анна изчака Моника да отговори, но се сети, че също има право на мнение.

— За мен е добре — отвърна тя, но си мислеше, че би предпочела то да е колкото от тук до Питсбърг.

Моника кимна почти недоловимо.

— Помнете, че това няма нищо общо с доказване на нещо — отбеляза Марк и напомни на Анна за основните моменти, които бяха разгледали заедно по време на вчерашното занятие. — Придържайте се към това, което се е случвало с вас, не с някой друг член на семейството, и по какъв начин то ви е засегнало. — Премести поглед към Моника. — По-късно ще имате възможност да отговорите, но засега ще ви помоля просто да слушате. Ясно ли е?

— Имам ли избор? — попита тя измъчено.

Анна отвори тетрадката си и извади лист, изписан със спретнатия й, четлив почерк. Ръцете й лепнеха, а главата бучеше като оставена отворена слушалка на телефон. Изражението на Моника бе непроницаемо — все едно гледаш тъмните прозорци на лимузина, където единственото, което виждаш, е собственото ти отражение.

Започна с най-скорошната случка.

— Ти загуби съзнание на пода в банята и те откарахме в болницата, аз почувствах… — положи усилие да си припомни подходящите думи — страх и… гняв. — Запъна се и хвърли поглед към диаграмата на стената, на която с големи черни печатни букви бяха изписани емоциите, които сега я владееха, объркани в избликваща смесица: Гняв. Страх. Болка. Вина. Срам. Радост. Любов. Всичко, с изключение на радостта. Нито една не съдържаше радост, доколкото разбираше.

Колкото и да бе странно, мълчанието на Моника не й помагаше. В известен смисъл на Анна щеше да й е по-лесно, ако й отговаряше. Поне щеше да знае какво да очаква. Отново хвърли поглед към бележките си.

— Онзи път, когато ми се разкрещя пред Глен заради глупавата вратовръзка, почувствах гняв, болка и срам.

Изведнъж всичко се втурна в паметта й. Миналата Коледа при опаковането беше сбъркала подаръка на Глен — той нямаше да каже нищо, ако Моника не се бе нахвърлила върху нея, псувайки като каруцар. Разбира се, беше пияна. Бузите на Анна пламнаха при спомена.

Зърна някакъв проблясък в очите на сестра си. Угризения? Или изненада, че след толкова време още се разстройва? Анна погледна надолу и видя, че ръцете й треперят.

— Тържеството, на което се предполагаше, че съм гост, когато ме накара да поемам палтата до вратата, замисляла ли си се поне за миг колко бе унизително? Да стоя там, в най-хубавата си рокля… — Сълзите заплашиха да рукнат и тя бързо примигна да ги възпре.

— Придържайте се към чувствата си. — Учтивият глас на Марк я върна към действителността. Тя кимна трескаво и задавено се опитваше да си поеме въздух. — Изпитвам срам — каза тихичко. Беше толкова трудно, а каменното изражение на Моника го затрудняваше още повече. Какво ставаше зад тези очи? Каква бе цената, която Анна щеше да заплати?

„Има и по-лоши неща от това да останеш без дом“, каза си тя. Поизправи гръб.

— Онзи път, когато имах грип, а ти продължаваше да твърдиш, че щом си настинал, най-добре е да го караш на крак, само защото не искаше да ми дадеш отпуск. Чувствах… — поколеба се, завладяна от силата на гнева си. Преди да се осъзнае, крещеше: — Дявол да го вземе, заради теб стигнах до пневмония!

Анна отново седна, шокирана от изблика си. Все пак й се стори, че с ъгълчето на окото си долови Марк лекичко да кима одобрително.

Устата на Моника зейна. Не поради шока от нейната дързост, схвана тя, а от объркване. „Дори не си спомня!“ Можеше да е умряла, но радарът на сестра й дори не бе го отбелязал. Внезапно й дойде прекалено много. Малко по-рано Лиз шеговито бе нарекла стола, който сега бе изправен срещу този на Моника, „старата електрическа играчка“ и Анна усети физически потрес, когато години сдържана ярост се втурнаха през нея. Скочи, ридаейки, и изхвърча от стаята.

Марк я намери свита на моравата да ридае сърцераздирателно.

— Поне светът не е свършил. — Гласът му бе мек и изпълнен със съчувствие.

Тя вдигна глава и видя, че той я гледа със смесица от възхищение и разбиране. Преглътна задъхано.

— Извинете. Не исках да…

— Всичко беше добре. — Очите му бяха нежни и усмихнати, бръчиците в ъгълчетата им се извиваха и стигаха до побеляващите му слепоочия. Освен това изглеждаше по-висок или може би така й се струваше, защото се бе надвесил над нея. Тя сви пръсти и избърса сълзите.

— А пък аз си мислех, че съм тук заради Моника.

— Щяхте ли да дойдете, ако си мислехте иначе?

— Вероятно не. — Леко се засмя.

— Не сте единствената.

— Това прави ли ни страхливци?

— Далеч сте. — Изражението му стана сериозно. — Това, което има значение, е, че го отприщихте. Има и такива, които по-скоро биха рискували главата си в някоя битка.

— Разликата не е толкова голяма, нали? — Ако имаше битка, всички щяха да бъдат наградени с „Пурпурно сърце“.

Той кимна и се настани на тревата.

— В някои отношения дори е по-трудно.

Моравата просветваше в спусналата се мъгла. Анна съзря местната котка да се измъква изпод един храст с нещо в уста, което приличаше на гущер. Докато котката се отправяше по пътеката към главната сграда, тя си помисли колко безпомощна се бе чувствала досега — безпомощна като този гущер. Извърна се към Марк и опря брадичка на коленете си.

— Защо имам чувството, че битката далеч не е приключила?

— Не бих изключил възможността за мирен договор.

— Не познавате Моника.

— Може би ще се изненадате, че обичаме да мислим за себе си като за изключителни — в „Анонимните алкохолици“ го наричаме терминално уникални — но не сме. — Тя си припомни, че Марк също е бил алкохолик, а вече от десет години е въздържател. — Минеш ли през стотина сбирки и чуеш ли стотина души да разказват твоята история, може да те накара да се смириш.

„Смирение“ не беше думата, която би й хрумнала за Моника.

— Предполагам, всички се залъгваме по един или друг начин. — Тя въздъхна.

Котката изчезна под друг храст, а плячката в челюстите й вече не се гърчеше.

— Промяната може да предизвика страх.

— Но няма връщане назад, нали? — Точно сега Анна копнееше за относителната безопасност на своя пашкул. Точно както за сестра й беше по-лесно да използва злополуката като повод да пие, така за нея бе удобно да обвинява Моника за всичко.

Той вдигна вежди.

— Бихте ли искали да е така?

Тя си помисли за живота, който я очакваше вкъщи, и поклати глава. Не, искаше да е свободна — без борбата и сърдечната мъка, които да я доведат до това.

— Просто… не очаквах, че ще е толкова трудно — каза тя.

— Бих искал да знам по-лесен начин. — Марк изпъна крака на тревата и тя забеляза, че носи тъмносини чорапи и кафяви обувки. Стори й се странно трогателно и се запита защо съпругата му не се е погрижила.

— Мислех, че такива като вас знаят всички отговори — подхвърли тя лекомислено.

Той се разсмя, отметнал глава назад, с чудесен плътен смях, който приличаше на глътка топъл, сладък чай.

— Не си го и помисляйте. Истината е, че през повечето време се препъваме в тъмното като всички останали.

— Какво ви накара да станете терапевт?

— Изтрезнях.

— Какво правехте преди?

— Ако щете вярвайте, бях пилот.

— Сериозно? — Тя се зарадва като на намерена монета, уверена, че е единствената от групата им, с която той споделя. — Искам да кажа, не ми прилича на нещо, от което човек би се отказал.

— Не беше по собствено желание — Федералната администрация по въздухоплаване ми отне разрешителното, след като почти се разбих в пустинята с шестима фармацевти, които отиваха на конгрес във Вегас.

— Ужасно. Пострада ли някой?

— За щастие, не. Но когато по време на разследването се изясни, че съм пил, бях доста съсипан. Прекарах повече от година просто да се задържа трезвен, преди да се върна в университета, за да си взема степента.

— Поне човек не може да ви обвини, че сте водили скучен живот.

— Дайте определение на „скучен“. — Очите му се втренчиха в нейните, сякаш бе разбрал, че тя има предвид собственото си невзрачно съществуване.

— Напуснах колежа, когато баща ми почина — каза му тя.

Всичко, което той знаеше от груповите им занимания, бе, че Анна живее с майка си, но не и какво я бе довело до това решение — ако можеше да се нарече такова.

— Не беше нещо, което съм планирала. След погребението възнамерявах да остана само за няколко седмици да помогна. Но мама… е, тя не беше на себе си. Ще отиде да свърши нещо и ще се загуби, такива работи. Отначало си мислех, че е поради скръбта й, но после установихме, че има Алцхаймер.

Беше по-лесно да говори за това с Марк, отколкото със сестрите си. Моника май мислеше, че Бети просто си получава заслуженото, а Лиз избягваше темата от чувство за вина.

— Искате ли да узнаете нещо ужасно? Понякога я мразя заради това. — Сякаш Бети бе загубила не ума си, а спестяванията, които бе правила цял живот, чрез глупави инвестиции.

— Напълно човешко е.

„Мога да се влюбя в теб.“ Мисълта я връхлетя като гръм от ясно небе. Беше си падала по някого и преди, но никога толкова бързо и с такава сила. Да не би да ставаше като госпожица Финч или просто обстоятелствата я бяха направили по-уязвима? Някъде бе чела, че е нормално в подобни ситуации.

На върха на езика й беше да се поинтересува за съпругата му, но не искаше той да си помисли, че има скрит мотив, и вместо това попита:

— Ще се връщаме ли вече? — Тя нямаше да липсва на никого, но цяла стая с хора чакаше него.

— Бет ще се оправи — отвърна той. Имаше предвид доктор Медоус. — Исках да се уверя, че вие сте добре.

Някаква лекота в стомаха се разля из цялото й тяло, прииска й се да хвръкне. Не доказваше ли, че тя е специална? Но вътрешният глас й се скара: „Не ставай смешна! Той просто си върши работата.“ Като го пренебрегна, Анна настоя:

— Определете „добре“.

— „Добре“ — каза той и се усмихна по начин, който я накара да разбере, че не е сама — е това, което се преструваш, че си, преди да започнеш да вярваш в него.