Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (14)

Четиринадесета глава

Анна и Марк се отдалечаваха от Лас Каситас, а Финч и приятелите й спряха пред Белвю Гардънс, на не повече от петдесет километра от тях. Клиниката за интензивни грижи, където живееше Лорейн Уелс, беше измазана в бяло сграда с плосък покрив, заобиколена от олеандри и с някакво грамадно дърво, от което падаше нещо лепкаво по тротоара отпред жена в розова престилка любезно ги поздрави, когато влязоха.

— Лулу много се вълнува от срещата си с вас — им съобщи тя, когато се разписаха. — Няма много посетители.

Финч и Анди си размениха поглед, който говореше: обзалагам се, че е така. От мястото те побиваха тръпки. Саймън се оглеждаше с интерес, сякаш наум си водеше бележки за експозе относно частните клиники, а Люсиен каза, без да се запъва:

— Ние също очакваме срещата с нетърпение.

Пътуваха с часове заради задръстване. Няколко пъти спираха — за бензин, за тоалетна, после за закуска в „Бъргър Кинг“ — и стигнаха в Пасадина малко преди единайсет. Сега, докато оглеждаха фалшивата дървена ламперия и изкуственото дърво, което събираше прах в ъгъла, Финч се питаше дали не бяха пътували напразно. Какво ли би могло да излезе? Същевременно глас в главата й прошепна: „Може пък да не сме тръгнали за зелен хайвер.“ Беше чувала за съвпадения, прекалено чудати, за да не се окажат съдбоносни. Като жената в списание „Пийпъл“: попаднала на собствената си снимка като бебе, докато прелиствала семейния албум на приятелка — оказало се, че е осиновена, а приятелката всъщност й е братовчедка. Ами онова странно чувство, което я бе завладяло, докато слизаше от автобуса в Карсън Спрингс онзи първи ден? Че е била тук и преди.

Тръгнаха по коридор, който миришеше на дезинфектант; от двете му страни се бяха разположили редици мумифицирани старци, потънали в инвалидните си колички. Беше уредила срещата преди няколко седмици. Междувременно бе толкова заета с училище и събирането на пари (да не говорим за Люсиен), че почти не бе разсъждавала върху нея. Сега, когато спря пред вратата на стаята на Лорейн, усети, че нещо в стомаха й се превърта като подводна вълна.

Люсиен я хвана за ръка.

— Всичко ще бъде наред.

— Прекалено късно ли е да се върнем? — промърмори тя.

— Помисли си какъв разказ ще излезе — ликуваше Саймън.

Анди му хвърли гаден поглед.

— Да не си посмял.

Влязоха в стаята и завариха много стара жена, потънала дълбоко в шезлонг, навела глава над книга.

— Госпожо Уелс? — извика я тихо Финч.

Жената вдигна глава и широко се усмихна.

— Лулу, моля. — Постави книгата встрани и с известно усилие се изправи. Висока и изпита, с шапка къдрици в толкова невероятно червен цвят, че трябваше да е перука, приличаше на остарялото сираче Ани.

— Божичко, не очаквах да сте толкова много. — Тя ги огледа с удоволствие.

— Люсиен ни докара. — Финч разпери палец към него.

— А пък ние се лепнахме — каза Анди, докато представяше себе си и Саймън.

— Много хубаво! Да се надяваме, че ще запомня правилно всичките имена. — Погледът на Лорейн преминаваше от един на друг, сякаш бяха подаръци и се опитваше да реши кой от тях да разопакова най-напред. — Седнете, настанете се удобно. Съседката ми по стая няма да има нищо против. — Тя направи жест към второто легло, което не беше застлано. — Гърти почина миналата седмица.

— Съжалявам — каза Финч.

— Недей. — Лорейн отново се настани на стола си. — Единственото, което правеше, беше да се държи гадно и да пъшка. Почти ме бе побъркала, дъртата крава. — Те сигурно изглеждаха стреснати, защото добави с пламъче в очите: — Знаете ли кое му е хубавото, когато остаряваш? Можеш да говориш каквото си искаш. Както и да е, човек свиква хората тук да умират — някак си върви с територията.

— Отдавна ли сте тук? — попита Саймън.

— Достатъчно дълго, за да ми се иска аз да бях ритнала камбаната. Предполагам, скоро ще дойде и моят час.

Погледът на Финч блуждаеше към фотографиите в рамки на стената: лъскави снимки 16х20 на филмови звезди, някои от които разпозна, като на всяка от тях имаше личен автограф за Лорейн.

— Познавате всички тези хора?

— Абсолютно. Онзи ей там е Дерек Лорд. — Лорейн посочи красив мъж с тънки мустачки и тъмна чуплива коса. — По онова време нямаше по-голяма звезда. Ама беше широкопръст. Умря без цент в джоба.

— Били сте актриса? — Финч се надигна да разгледа снимка на много по-младата Лорейн, застанала до тъмнокоса красавица, в която с изумление разпозна Вивиан Лий.

— Аз? За бога, не. — Тя си взе бисквитка от подноса на масата до лакътя й, преди да го подаде на Финч. — Специално ги поръчвам. Храна за птичките. Сега, докъде бяхме стигнали? А, да, до бляскавата ми кариера. Не, никога не съм била актриса. Естествено, и аз си имах мечти подобно на всяко друго момиче с блестящи като звезди очи, току-що дошло от провинцията, но проблемът бе, че не ставах за сцената. Вместо това се наместих зад кулисите. — Посочи цветна снимка на младата Лорейн как набожда подгъва на червена рокля на дипли, носена от самата Лана Търнър.

Саймън подсвирна.

— Брей! Обзалагам се, че бихте могли да разкажете много неща.

Лорейн се наведе напред и с поверителен тон каза:

— Всичките съвършени фигури? Познавах всеки недостатък — гърди, главното дунапрен, задници, които трябваше да се повдигнат. Главната героиня е качила някое и друго килце? От мен зависеше да направя костюмите им както подобава. Един — няма да ви кажа кой — ме накара да му пришия таен джоб от вътрешната страна на панталона за плоската бутилка. На втория ден на терена рухна в безсъзнание точно по средата на най-голямата си сцена. — Тя се изкиска; звук, наподобяващ камъчета, които се удрят в буркан.

— Това не е ли Селма Лам? — Анди бе зяпнала друга снимка — Лорейн под ръка с миловидната руса звезда от „Чужденец в рая“.

Старицата се разля в усмивка, която разкри уста, пълна с криви зъби.

— Тя и никой друг. О, беше жена барут! Още от първия ден се сдушихме. Когато разбра, че съм от Деф Смит, Тексас, както и тя де. — Въздъхна.

Финч внимателно огледа снимката и разпозна фона на покритите със сняг планини, както и намиращата се наблизо червена училищна сграда. Спомни си деня, когато бяха отишли там с Люсиен, и усети, че възелът в стомаха й се отпуска.

Лорейн още веднъж се изправи и се затътри да посочи опърпания мъж, встрани на фотографията.

— Този тук е режисьорът, Ханк Монтгомъри. Между него със Селма имаше — как му викате сега, деца? — нещо.

— Прабаба ми го е познавала — каза й Финч. На Сам никога не й омръзваше да разказва историята за деня, когато майка й го беше посетила на терена — същият ден, запечатан на снимката.

— Познавал е нея и още неколкостотин други момичета. — Лорейн намигна с разбиране. — Нямаше жена, която да му устои.

На Финч й хрумна, че самата Лорейн сигурно не е останала безразлична. Ами ако беше забременяла? Което щеше да означава, че е напълно възможно това…

Косъмчетата по тила й настръхнаха. Тя заекна:

— Дали вие и той…

Лорейн се разсмя и Финч забеляза, че яркочервеното й червило се бе размазало в гънките около устата.

— За бога, не. Бях прекалено умна. Което е повече, отколкото бих могла да кажа за някои.

— Но аз си мислех… — Финч млъкна, объркана. Сега й се струваше глупаво. Как бе могла да си въобразява, че имат някаква връзка?

Лорейн й хвърли леко извинителен поглед. Бе очевидно, че Финч и приятелите й бяха подмамени тук под фалшив претекст. Момичето преглътна разочарованието си. Искаше й се да се разсърди, но сърце не й даваше. Лорейн просто бе подтиквана от самотата си — нещо, което тя самата много добре разбираше.

— Щях да ти обясня по телефона — продължи Лорейн, — но някои неща е по-добре да бъдат казани лично. Наистина има история, но ти не си част от нея. Виж сега, имаше такова момиче — сладко, младо същество, съвсем невръстно. Ханк, той успя да накара коленете й да омекнат и погледът й да се кръстоса. Бих заложила цяло ранчо, че е девствена, но това не възпря нито единия от двамата. Когато Селма надуши, ами не би поискала да си в обсега на прицел около нея този ден.

— Това е по-интересно от „Даусънс Крийк“ — промърмори Анди.

— Грейс Елистън се казваше — продължи Лорейн. — Помня го, щото Селма не спираше да говори за нея. Когато Грейс се оказа бременна, Ханк й плати да си затваря устата и тръгнаха всеки по своя път, но Селма не бе човек, дето да позволи нещата да приключат така. След като бебето дойде, непрекъснато казваше неща от рода на: „Как се чувстваш, татенце?“ или: „Не мислиш ли тия дни да идеш да видиш малкото си момиченце?“. Направо го бе изкарала извън релси. Мисля, че се чувстваше зле — не толкова заради Селма, а защото не е при детето си. Доколкото знам, то е единственото, което някога е имал.

Елистън? Името звучеше познато.

— Познавам Марта Елистън — вметна Финч. — Училищната ни сестра.

— Ами я да си помисля, тя трябва да е… — Лорейн направи сметката — на около четирийсет и пет, четирийсет и шест години.

Финч не знаеше възрастта на госпожа Елистън, но горе-долу й изглеждаше точно.

— Не живее ли с майка си? — обади се Анди. — Понякога ги виждам в църквата. Предполагах, че е вдовица — имам предвид възрастната дама, — но сега, като се замисля, никога не съм я чувала да споменава съпруг.

— Винаги съм се питала какво ли е станало с Грейс — каза Лорейн. — Сигурно не й е било леко.

Нито пък на Марта — да расте без баща под сянката на скандал. Нищо чудно, че винаги изглеждаше толкова примирена.

Останаха още малко, докато Лорейн им разказа доста за миналите дни, но през цялото време, като второ сърце, у Финч пулсираше прозрението, че е твърде вероятно никога да не узнае кое е истинското й семейство. Беше обречена на живот на пожелания и мечти за това, което е могло да бъде. Изведнъж й се доплака. Бе благодарна, когато Люсиен, сякаш доловил мисълта, стисна ръката й.

Финч едва се изправи.

— Ще трябва да тръгваме — каза тя. — Пътят е дълъг.

Лорейн изглеждаше тъжна, че си отиват. След минутно колебание Финч се приближи до нея и запечата целувка на челото й, набръчкано като стар портфейл.

Лорейн се вкопчи в ръката й, взирайки се с воднистите си очи.

— Надявам се, ще намериш това, което търсиш, скъпа.

Финч направи усилие да се усмихне.

— Аз също.

Но знаеше, че надеждата й да намери семейството си бе равностойна на тази да отлети до Луната.

 

 

Лора и Хектор сглобяваха кошчето, когато тя влезе.

— Не, обърнал си го, тази джаджа влиза там. — Лора вдигна поглед от указанията за сглобяване, в които се бе вторачила, за да забоде пръст в скобата, която Хектор завинтваше. Той кимна и спокойно продължи. Останалите части бяха разпилени по плетената черга пред камината заедно с частите от люлката.

— Върнах се — обяви Финч, когато те не забелязаха, че е застанала до тях.

Лора й хвърли отнесен поглед, издуха кичур коса, паднал над едното й око.

— Който и да пише тези работи — каза тя, докато размахваше тънкия лист в ръка, — е или идиот, или си прави майтап с хората. — И го подхвърли встрани с презрително пръхтене.

— Откъде да знаем, че не е „тя“? — Дори и навел ниско глава, Финч усети, че Хектор се усмихва.

— Никоя жена не би рискувала това нещо да се срути, когато в него има бебе.

Той се залюля на пети с отвертка в ръка.

— В такъв случай бъди спокойна. Не бих искал да бъда обвинен, че съм направил нещо, което да навреди на детето ни.

Лора се опита да изглежда ядосана, но се кикотеше прекалено силно. Кикотът бързо премина в хълцане и тя се стовари по гръб, като не можеше да си поеме въздух. Пърл и Роки се дотътриха да проверят какво става и я побутваха с носовете си. Тази Лора им бе непозната — вървеше наоколо и си тананикаше по цял ден, като от време на време се разсмиваше на глас без причина. Объркваше местата на вещите из къщата, а в бакалницата забрави половината неща, които възнамеряваше да купи. Явно единственото нещо, което занимаваше ума й, беше бебето, което щеше да пристигне само след няколко седмици.

Финч започваше да се чувства съвсем ненужна.

— Да ви помогна ли? — Тя махна към полусглобеното кошче.

— О, мисля, че Хектор ще се справи и сам. — Лора седна; приличаше на едро розовобузесто дете. Косата й пращеше от електричество. — Мога да разбера кога съм излишна. — Тя му хвърли престорено обиден поглед, докато се опитваше да се надигне сред носове и махащи опашки. Сякаш изведнъж се сети: — Как мина днес?

Финч сви рамене.

— Ще ти разкажа, докато вечеряме. — Последва Лора в кухнята, където Мод разточваше тесто, докато тиганът цвъртеше на печката.

— Любимото ти ядене, пиле, печено в тесто — обяви тя и подложи за целувка брашнената си буза.

Привичната гледка на Мод, която приготвя вечеря, я накара да почувства буца в гърлото си.

— Ще сложа масата.

— Хектор е почти готов с кошчето — съобщи Лора, като грабна шепа салфетки от едно чекмедже.

Мод изпръхтя.

— Мястото едва стига за люлка, камо ли за кошче — говореше за нишата до стаята на Лора и Хектор, която бяха превърнали в детска стая.

— На бебетата не им трябва много място — отвърна Лора, свивайки рамене.

— Те растат.

— Е, засега ще свърши работа. — Лора се носеше наоколо, вадеше кутия с мляко от хладилника, миг след това я връщаше обратно. — Когато порасне, ще го разширим. А не забравяй, че не след дълго Финч заминава за колежа.

Финч беше очаквала това с нетърпение, но сега мисълта й причини остра болка. Мод стисна устни.

— Дори и в такъв случай…

Лора се засмя лекомислено.

— Признай си, иска ти се да е при теб.

На Финч й бе нужно известно време да осъзнае, че тя има предвид бебето, не нея.

Мод отново изпръхтя и тежко налагаше тестото с точилката. Можеше да го отрича колкото си ще, но нищо не би й харесало повече от едно бебе, около което да се суети ден и нощ.

Внезапно Финч се почувства изолирана. Спомни си годините в приемни домове, където най-хубавите неща и най-щедрите порции винаги отиваха за най-малките и най-сладки дечица. Как би могла да се състезава с едно бебе? А ако съдеше по това, колко отнесена бе Лора сега, нещата само щяха да се влошат, когато Есперанса пристигнеше.

— Е, поне ще има много дрехи за износване. — Мод бе ушила цял гардероб роклички — възможност, от която бе лишена, когато се оказа, че бебето на Сам е момче.

— Само без къдрички, моля те. — Лора пълнеше кана на мивката.

— Доколкото те познавам, ще е яхнала седлото, преди още да е проходила. Още една мъжкарана — точно каквото ни трябва — мърмореше Мод добросърдечно.

— Между другото — каза Лора, — Алис иска да ми направи тържество за подаръците. Казах й…

— Само за това ли мислите всички тук! — Финч тръшна една чиния на масата. — Ами Анна? Може да отиде в затвора, а всичко, което ви интересува, е това тъпо бебе!

Лора изглеждаше зашеметена.

— Не съм забравила Анна — възрази тя. — Всъщност казах на Алис, че ако иска да организира тържество, бихме могли да го направим за събиране на пари. — Тя постави каната долу. — Финч, какво става? Да не си разстроена, защото…

Финч не чу останалото; вече излиташе през вратата. Навън въздухът охлади горещите й бузи, когато се втурна през двора в сгъстяващия се здрач.

В обора я приветстваха конете, които тъничко цвилеха в яслите си. Тя чу шумолене и лъскавата кестенява глава на кобилата й се появи над вратата към бокса. Финч притисна буза до копринената шия и вдъхваше конския аромат. Не бяха ли те и двете някак си отхвърлени? Както Пънч и Джуди преди нея, Шайен бе дошла при тях чрез „Изгубените лапи“, в чийто борд бе Лора — състезателен кон, надживял полезността си.

Чу, че вратата на обора се отваря, и се извърна, видя Лора, която я гледаше загрижено.

— Финч, какво има?

— Нищо.

— Опасявах се — Лора въздъхна и се отпусна на пейката. — Нещата не се развиха, както се бе надявала, нали?

Финч се приближи и се отпусна на пейката до нея, без да усеща пикантните миризми, които полъхваха към тях през двора.

— Тя е просто приятна стара дама. Чувствам се толкова глупава, че изобщо си помислих… — опитваше се да се овладее и да не заплаче. — Предполагам, такива неща стават само във филмите.

Настъпи дълго мълчание, нарушавано само от конете, които процвилваха за бучките захар, с които Лора обикновено се запасяваше по джобовете си. Накрая тя се обади:

— Съжалявам. Иска ми се да имаше нещо, което бих могла да кажа, за да ти стане малко по-добре.

— Наред съм. — В момента нищо не можеше да я накара да се почувства по-добре.

— Няма нужда да те уверявам, че ние сме твое семейство; вече го знаеш.

Финч кимна тъжно.

— Чувствам се като пълен идиот.

Лора я прегърна през раменете.

— Когато бях на твоите години, си мечтаех за голямо семейство с най-малко шест деца. Не бе писано да стане така, но знаеш ли какво? Не бих го заменила с нищо друго. Теб и Хектор, и Мод, вие сте всичко за мен.

— С бебето ставаме петима. Ще ти трябва още едно да ни направиш шест. — Ъгълчето на устата на Финч се повдигна нагоре.

Лора се разсмя.

— Първо ще видим как ще потръгне с това, макар че с всичките мъки, през които преминахме да сглобим кошчето, би било срамно да го използваме само веднъж.

Тогава Финч й разказа за Ханк Монтгомъри и Грейс Елистън. Лора не изглеждаше изненадана; само кимна и каза:

— Нана разправяше, че е най-магнетичният мъж, когото някога е срещала. Имам чувството, че е бил истински разбивач на сърца.

— Питам се дали Марта знае, че той й е баща.

— Определено никога не е споменавала нищо. Ако беше, целият град щеше да говори за това. — Ханк Монтгомъри можеше да тъне в забвение навсякъде другаде, но в Карсън Спрингс бе легенда. — Сега, като се замисля обаче, наистина си спомням някакви стари клюки за Грейс. В онези времена извънбрачно бебе щеше да предизвика значителен скандал. Горката жена. — Тя поклати глава.

Финч се взря в скъпото познато лице. Кой можеше да каже дали Марта нямаше да е по-добре, ако майка й я бе дала за осиновяване?

— Мислиш ли, че трябва да поговоря с нея? — попита тя. — На нейно място аз бих искала да знам.

Лора се намръщи замислено.

— Може би ако отидем при Грейс вместо…

— Ние?

— Допускаш ли, че бих те пуснала да отидеш сама?

Финч усети, че гърдите й се отпускат.

— Бихме могли да я поканим у нас след литургия тази неделя. Нали разбираш, на обяд или нещо такова.

— Тогава ще трябва да поканим и Марта. Не, мисля, че най-добрият ни шанс е да се отбием през седмицата, когато Марта е на работа. Естествено, ще трябва да ти напиша бележка за училище. — Очите й искряха като очите на Анди, когато двете замисляха някаква интрига.

— Само ако не трябва да ме пита какво ми е било. Няма да ми е приятно да я лъжа в лицето, когато тя е причината да отсъствам.

— Добър аргумент. Ще кажа, че си на изследвания. Потънаха в дружелюбно мълчание. Финч съвсем беше забравила за вечерята, докато Лора не предложи:

— Какво ще кажеш да се прибираме?

Финч осъзна, че умира от глад.

— Толкова съм изгладняла, че мога да изям… — Тя вдигна поглед и видя, че кобилата й я гледа укорително или поне така й се струваше. — Няма значение.

След няколко минути седеше пред димяща чиния с пиле, печено в тесто, бисквити, зелен фасул и прочутата туршия от цвекло на Мод. Сведоха глави, докато Лора каже молитвата. Когато стигнаха до „Амин“, Финч го произнесе по-силно от останалите.

Лора й се усмихна през масата и за изпълнен с ужас миг Финч си помисли, че се готви да произнесе банална реч — за това, каква благодат е да се имат един друг и как трябва да се държат заедно — но всичко, което тя каза, бе: „Някой да иска масло?“