Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (6)

Шеста глава

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: Познай какво?

„Скъпа Моника,

Намерих си работа!!! Просто чистя стаите в мотел, но както мама винаги е казвала, човек трябва да упорства в това, което прави. Признавам си, че не ти повярвах, когато ми каза, че това ще се случи, но не се отказах. Щом се вкисна, си мисля как така на известна личност като тебе ще й пука да седне и да отговори, но в края на краищата смятам, че ще се справя. Вчера, на срещата на «Анонимните алкохолици» рано сутринта, си получих париците за 3 месеца. Беше хубаво, макар че все още имам да изминавам дълъг път. Инспекторът ми по предсрочно освобождаване разправя, че ако не създавам проблеми, има голяма възможност скоро да си върна децата. Толкова ми липсват!!! Рожденият ден на Брайана е другата седмица. Благодаря за удостоверението за дарение. Когато й дам пекарницата на Барби, ще й кажа, че е от двете ни.

Довиждане засега!

Кристъл“

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: RE: Познай какво?

„Скъпа Кристъл,

Урааа! Това за новата ти работа са страхотни новини. Но най-важното е, че си чиста и трезва. Най-добрият подарък, който можеш да направиш на децата си (сигурна съм, че Брайана ще хареса пекарницата на Барби!). Съжалявам, толкова забавих отговора на последния ти имейл. Точно сега съм доста заета. Повечето с хубави неща, но, както и при теб, плаването невинаги е успешно.

Моля се тази работа да доведе до по-значими и по-хубави неща и скоро отново да получиш децата си. Повярвай ми, в известен смисъл е по-голяма работа, отколкото да бъдеш известен.

С обич, Моника“

Почти цяла седмица Анна бе подбирала важното сред писмата и електронната поща, натрупали се, докато я нямаше. Довлече вкъщи компютъра от офиса и си направи импровизирано бюро от кухненската маса, където седеше и сега и се усмихваше на новините от Кристъл. Усещаше ги като добро предзнаменование, защото в много отношения нейната борба отразяваше като огледало битката на Анна.

През десетте дни след семейната седмица Анна бе свалила още два килограма и половина. Дори и „стройните“ панталони в дрешника й бяха широки. По-важното обаче бе, че очите й се бяха отворили за начините, по които си бе позволила да я превърнат в жертва. Онзи ден, когато Алтия Уормли й се обади, за да я убеди да се присъедини към групата за поддръжка на олтара, бе отговорила: „Благодаря, че си се сетила за мен, Алтия, но наистина нямам време“. Докато неотдавна щеше да отстъпи или най-малкото да обещае да си помисли. От другата страна на линията бе настанала продължителна тишина — Анна не знаеше коя е била по-изумената от двете, тя или Алтия — но след като затвори телефона, се разсмя лудешки и си помисли: „Не беше толкова трудно.“ Никой не беше умрял и никой нямаше да гори в ада (макар Алтия навярно не мислеше така).

Анна насочи вниманието си към съобщението, изскочило на екрана — още един от редовните кореспонденти на Моника, когото познаваше единствено като Рошавия Кери. Няколко пъти седмично пращаше електронни писма и изискваше лична информация, като номера на обувките на Моника (фетишист по краката?), любимите й храни и какъв парфюм употребява. Набързо прочете последното и усети как кожата по врата й настръхва.

До: [email protected]

От: Рошавия Кери @aol.com

Относно: Един съвет към умните

„Тревожа се за теб, скъпа. Стените не са достатъчни, за да възпрат хората отвън. Ти най-добре от всички трябва да знаеш. Виж какво се случи на Джон Ленън и онази актриса, забравих как се казва, дето нарязаха цялото й лице. Ако искаш тези от нас, които ги е грижа за теб, да спят по-спокойно, моля те, моля те, пази се. Безброй ненормалници дебнат.

Твоят най-голям поклонник“

Откъде знаеше, че охранителната система не е толкова проста? От време на време натрапници се промъкваха на територията им, но доколкото знаеше, за тези инциденти никога не бе имало публикации. Последният случай, стигнал до вестниците, бе отпреди няколко години, когато бе хванат мъж да се прехвърля през незатворен прозорец, стиснал подарък за Моника — годежен пръстен с диамант, както се оказа. Престъпността в Карсън Спрингс бе нещо почти непознато, а повечето от почитателите й — безобидни и Моника не се остави това да я тревожи дълго. Анна щеше да повдигне въпроса, когато сестра й се върне. Неотдавна градинарят Естебан бе видял следи от натрапник. Рошавия Кери? Или някое дръзко хлапе, като момчето на Съливан, което преди няколко месеца си навехна глезена, докато се катереше по стената. Какъвто и да бе случаят, Анна не разполагаше с достатъчно улики, та да се обърне към полицията.

Погледна часовника, бе единайсет и половина. Скочи и няколко минути маха на Една и майка си на път към вратата. Ако не побързаше, щеше да закъснее за ангажимента си в „Приятно подстригване“. Бе идея на Лора, поставила край на оправданията на Анна с талон за безплатно подстригване. Може би беше подарък за рождения й ден чак през март. Въпреки това тя й бе благодарна. Ако не за друго, просто бе приятно да излезе. Слънцето грееше и докато колата й дрънчеше по Олд Соренто Роуд, листата на белите дъбове над главата й се стелеха към земята. Полята наоколо, които през последните месеци бяха шафрановожълти и лилави от златисти слънчогледи и лупина, вече бяха ръждивокафяви в очакване на зимата. Хладният въздух струеше през прозореца в лицето й; ароматът на треви й напомни за времето, когато като дете скиташе из тези поля, береше диви къпини и изяждаше повечето, докато се прибере. Хрумна й, че съвсем доскоро щеше да се чувства виновна да остави майка си с Една, за да направи нещо, което не е свързано с работа или със задълженията й, нещо, което си е само за нея. Сега усещаше единствено топлата искрица на очакването.

„Една е права. За всички ни ще е по-добре, ако мама отиде в някой дом.“

Уплахата от миналата седмица бе последната капка. Бяха отишли да пазаруват в „Сейфуей“; Анна се бе обърнала за повече от трийсет секунди и когато се огледа, Бети я нямаше. След няколко изпълнени с напрежение минути я бе открила да броди из паркинга — нищо й нямаше, освен умората. Дори и така ставаше все по-ясно, че състоянието на майка й изисква повече усилия от тези, които тя или дори Една биха могли да положат.

Немислимото преди бе започнало да й се струва единственият разумен начин на действие. Досега бяха имали късмет, но следващия път Бети можеше да е ударена от кола или да падне и да си счупи таза. Дори и у дома трябваше да я следи като орел, за да е сигурна, че няма да подпали къщата или да я удари ток.

„Имаш собствени егоистични причини, признай си.“

Анна се намръщи. „Добре де, какво от това? Не заслужавам ли също да бъда щастлива?“ Прекара половината си живот в грижи за майка си; кога щеше да дойде нейният ред?

Разтрепери се и вдигна прозореца. Беше въпрос на договаряне. Нищо нямаше да се промени, ако Моника не се съгласеше да покрива сметката. А това беше трудна работа.

Лиз се бе оказала права: Моника я държеше изкъсо, което щеше да е по-трудно, ако майка им е в старчески дом, където всичките й нужди щяха да бъдат удовлетворявани. Щеше да е необходимо известно убеждаване, даже и заплахи, ако се наложи, да накара сестра си да постъпи правилно.

Анна си припомни, че другата седмица по това време ще е тръгнала да прибере Моника. Кого щеше да намери — дамата или тигрицата? Единствено мисълта, че отново ще види Марк, я предпазваше от силния ужас.

Анна не бе престанала да мисли за него. Беше се надявала, че чувствата, които бе изпитала през семейната седмица, ще избледнеят, че връзката, която бе усетила, е просто връзката между удавника и неговия спасител. Но това… нещо, каквото и да бе то, живееше свой живот. В най-неподходящи моменти от деня се хващаше, че се пита какво ли прави той сега, дали носи неподходящи по цвят чорапи, или пие кафе от глупавата чаша във формата на крава. Знаеше, че би било прекалено да се надява той да мисли за нея отделно от морето семейства, които идваха на приливи и отливи и оставяха плаващи отломки от кошмари и страхове, но в мечтите всичко е възможно.

Е, тези мечти поне не бяха така патетични, колкото щяха да бъдат преди. Беше забелязала, че напоследък мъжете я заглеждат. А онзи ден в железарския магазин, докато ровеше за панта, с която да замени счупената на подвижната врата, която Хектор милостиво бе приел да поправи, осъзна, че продавачът, толкова внимателен, всъщност флиртува с нея. Не беше от класата на Марк, разбира се, но беше приятно да те забелязват.

Пристигна в „Приятно подстригване“ няколко минути по-рано, спря колата в алеята на спретната бяла дървена къща под сянката на голям кестен няколко врати по-надолу от „Чай и съчувствие“. Дори да не бе видяла табелата, щеше да разбере, че е на точното място по опръскания с кални ивици зелен експлорър на Лора, паркиран зад червената хонда на Сам.

Анна изкачи стълбите до верандата, където пееха чанове, а котка дремеше върху тапициран сламен стол. Вратата бе леко открехната и тя пристъпи в тясно фоайе, което миришеше на лак за коса. Отдясно сводеста врата водеше към дневната, преобразена в салон. Всичко, което можеше да види от мястото, където стоеше, бе чифт стъпала с алени нокти, обути в еспадрили с коркови токове, изпънати на лежанката. Да, Джери Фицджералд лежеше, облегната назад, с глава в умивалника, докато хубава, с матова кожа жена миеше косата й.

— Мислехме, че имаш нужда от компания — каза Лора и се надигна от шезлонг до стената.

— С други думи, беше се притеснила да не се уплашиш — обади се Сам със смях. Бе седнала, потопила крака във вана със сапунена вода, да се подготви за педикюра, разтворила в скута си последния брой на списание „Родители“.

Норма Дивейн нанасяше боя върху завита с фолио глава, от която стърчаха кичури влажна коса, завити като спагети. Тя се извърна да й се усмихне. Анна разпозна главата под цялата цапаница — Гейл Уорингтън. Със съпруга й притежаваха туристическата агенция „Стани и тръгни“, чиито плакати с екзотични места винаги караха Анна да забави крачка, когато минаваше покрай тях.

— Внимавай — предупреди я Гейл. — Норма е нацист във фризьорството — няма да приеме отговор като „не“. Ще получиш това, което тя желае.

— Трябва да се грижа за репутацията си. Не мога да те пусна да излезеш оттук като недодялано произведение — изпръхтя Норма, игриво сръга Гейл и се заклатушка на обувките си с високи заострени токове, които, заедно с прозрачната й, обсипана с изкуствени диаманти черна блуза над черно бюстие и плътно прилепнал клин, й придаваха вид на престарялата съучастничка на някой гангстер. Вдигна косата на Анна от раменете й така, сякаш държеше умряла мишка, и каза: — Сладурче, не се засягай, но трябва да извърша последно причастие. Кога за последен път си правила нещо с тази коса?

— Честно? Не мога да си спомня. — Анна свенливо се засмя.

— Няма значение, захарче. Когато свърша с теб, няма да се познаеш.

Ако някой можеше да я преобрази, това бе Норма. Говореше се, че върши чудеса. Въпреки това Анна гледаше не особено уверена. Прехвърлила петдесетте, Норма остаряваше по непристоен начин, както обичаше да казва. Косата й в пънкарска прическа с тъмночервения цвят на петльов гребен стърчеше на остри кичури по цялата й глава, а чифт сребърни обици с големината на чаени лъжички се люлееха от ушите й. Носеше достатъчно грим, за да поддържа еднолично бизнеса на „Ревлон“.

— Ако не беше Норма, щях да приличам на чорап, току-що изваден от сушилнята — каза Лора, като докосваше краищата на косата си, разперена в стилна подстрижка, чудесно подхождаща на лицето й.

— За мен всичко би било някакъв напредък — каза Анна.

— Отпуснете се, дами. Не е пластична операция на бюста. — Джери се изправи; главата й бе загърната в кърпа и приличаше на султанка на трона си.

— Която на теб определено не ти е нужна. — Погледът на Сам целенасочено се спря върху гърдите на Джери. Закачки, разменяни единствено между стари приятелки. А Джери с еластичното си горнище, което показваше повече от няколко сантиметра от гънката между гърдите й, не прикриваше особено достойнствата си.

Беше трудно да се повярва, че преди години Джери е била послушница. Имаше хора като Алтия, които виждаха оскърбление на църквата в секси облеклото й и поредицата бивши любовници, но Анна се възхищаваше на смелостта й да хвърли старата си кожа. Не беше толкова лесно, като да смениш професията си или, както в нейния случай, да отслабнеш.

— Седни. Ще се върна след секунда. — Норма посочи стола до Сам. На масичката до него имаше термоси с кафе, чай и чиния с кексчета. Другата фризьорка вероятно бе забелязала, че ги оглежда, защото извика:

— Вземи си.

Анна бе изкушена, но поклати глава:

— По-добре не.

— Завиждам ти за силната воля — поздрави я Джери. — Цялото време, което прекарвам в „Чай и съчувствие“, е истинска битка да запазя останалото от талията си.

Рядко пропускаше възможността да напомни, че дъщеря й стои зад всички изкусителни печива.

— Не го споменавай — изохка Гейл и потупа плоския си корем.

Анна си спомни, Сам й бе споменала, че в гимназията Гейл е била водачка на мажоретките. Тя все още изглеждаше така, сякаш би могла да понаучи на това-онова сегашната група в гимназия „Портола“.

Анна се настани на стола. Това тук нямаше нищо общо със „Салона за красота“ на Мей, където два пъти месечно водеше Бети да й измият и фризират косата със старомодните сешоари, които винаги я караха да си мисли за Елза Ланчестър в „Булката на Франкенщайн“. При Норма се чувстваше домашен уют с джунджурийките, разпръснати наоколо, и двете тоалетки с огледала от трийсетте години.

— Направи ме красива за срещата ми с кралицата — обяви Джери на фризьорката с множество плитчици, украсени с мъниста, които тихичко потракваха, докато тя се навеждаше да вземе ножиците си от чекмеджето.

— Упражняваш ли реверанса? — подхвърли Лора.

— Онзи ден тъкмо си мислех, че съм го докарала, но изгубих равновесие и се пльоснах по задник. — Джери се засмя гърлено. — Мислиш ли, че Нейно Кралско Величество ще има нещо против да се наведе, та да мога да й целуна ръка?

Всички в града сигурно вече бяха научили, че тя ще бъде представена пред кралския двор в Лондон, първата спирка от европейското турне на Обри — единственото, за което говореше от седмици.

— Защо не й занесеш бурканче мед? Може да я направи по-сладка — предложи Лора със смях.

Джери рядко пропускаше възможността да раздаде безплатни мостри от „Благословена пчела“. Можеше да разбереш кой й е приятел по бурканчетата мед, наредени по рафтовете в кухнята.

— Ще трябва нещо по-сериозно от мед да услади старата чанта. — Норма плесна още от сместа върху главата на Гейл. — Ама не й казвай, че аз съм го рекла.

— Ти добре ли си? Едва ли ще мога да разменя и две думи с нея — изпръхтя Джери.

— Сигурна ли си, че не ти трябва екскурзовод? — предложи Гейл, но не съвсем на шега. Агенцията й се славеше с обиколките, които се рекламираха в брошурите. Анна ги съзираше навсякъде, където отидеше. Купчинка от тях върху масичката сега привлече погледа й. Напечатано с плътни букви върху най-горната можеше да се прочете: „“Стани и тръгни" може да те заведе там и сега!"

— О, мисля, че ще можем да се справим сами. — Джери пусна лукавата котешка усмивка на младоженка. — Единственото, за което искам да ви помоля, хора, е да хвърляте по един поглед на децата, докато ме няма.

— Анди е добре дошла у нас — каза й Лора.

— Повярвай ми, нищо не би й допаднало повече… ако не бе изкушението да командва Джъстин.

Гейл я изгледа изумена.

— Оставим ли нашите момичета да се оправят сами, когато се приберем, от къщата няма да е останало нищо. Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Джери сви рамене, косъмчета от черните й къдри се понесоха към пода.

— И двата уикенда ще прекарат при баща си. А пък и Клеър обеща да ги наглежда поне веднъж дневно. Освен това не мога да продължа да се отнасям към Анди като към бебе. Тя е на шестнайсет… което никога не се уморява да ми напомня. — Намигна на Анна. — Почакай да дойдат децата и ще видиш какво е. Сменянето на пелените е най-малката работа, повярвай ми.

— Аз ли не го знам. — Сам завъртя очи.

Анна усети, че я пронизва болка. Щеше ли някога да има деца? Стрелна с поглед Лора, вторачила се в пространството със странно изражение. Анна се зачуди дали си мисли за бебетата, които никога нямаше да има. Горката Лора. Беше опитвала толкова отчаяно с Питър, а после той я изостави заради друга, която веднага забременя… Тъкмо тогава Лора прочисти гърло и каза:

— Докато още сме на темата, дами, може би вие първи ще научите… — Блажена усмивка се разля по лицето й и Анна усети, че сърцето й подскача, като си помисли: „Бременна е.“ — С Хектор решихме да си осиновим дете. Искам да кажа, бебе — добави тя бързо, несъмнено във връзка с Финч.

— Божичко! — Гейл се поизправи.

— О, Лора. Това е прекрасно! — Анна скочи и прегърна приятелката си. Добре де, може би беше малко обидена, че го чува едва сега, но всъщност бе очарована. Никой не заслужаваше това повече от Лора.

— Дъщерята на моята приятелка Сали си осинови сладичко момченце — вметна Норма. — Всички казват, че страхотно прилича на нея.

— Нашето ще прилича повече на Хектор. — Те търсели да осиновят бебе от Мексико, обясни Лора. Агенцията ги предупредила, че е дълъг процес, но понеже Хектор е оттам, ще помогне.

— Финч сигурно се вълнува — отбеляза Анна.

— Не можеш дори да си го представиш — отвърна Лора. — А пък Мод… тя направо е на Луната. Само за това говори, освен календара.

Мод не бе единствената, която приказваше за голия календар на кръжока по шев. Целият град жужеше.

— Трябваше да ме поканят да позирам. — Норма разлюля бедра и прокара ръка през червения гребен на косата си. — Хората щяха да имат за какво да си дават парите.

— Бях на фотосесията. Беше фурор — каза им Лора. — Трябваше да видите Мод — нямаше нищо върху себе си, освен шапка и перли. — Изкиска се и поклати глава.

— Трябва да им го признаем на момичетата. Нужен е кураж да махнеш всичко, когато си започнал да увисваш. — Джери повдигна гърдите си нагоре, за да подчертае думите си.

— Когато стигна осемдесетте — изсумтя Гейл, — единственото, което ще показвам, ще са ноктите.

Анна се опияняваше от разговора. Значи така си говореха жените, когато се чувстваха свободни. През целия си живот бе дебелото момиче, което хората заобикаляха на пръсти. Никой не споменаваше за диети, да не говорим за това, как изглежда гол. Дори темата за брака и децата беше свеждана до минимум. Наистина ли толкова се бе променила?

След няколко минути я накараха да седне пред огледалото.

Норма се залови за работа сред вихър отрязани кичури. Никой не говореше; бяха изпаднали в унес при вида на пеперудата, която се появяваше от пашкула си. Дори Джери, необичайно за нея, мълчеше.

Когато Норма свърши, изключи сешоара и отстъпи назад като Ботичели, свалил воала от „Раждането на Венера“.

— Не е зле, нищо, че аз го казвам.

Възцари се тишина. Лора тихичко промълви:

— О, Анна. Колко си прекрасна.

Косата, преди увиснала до раменете й, сега се спускаше на ефирни пластове точно до под ушите й. Естествената й чупливост я правеше да изглежда леко разрошена от вятъра в стил „Мег Райън“. Анна извърна глава на едната и другата страна, като се взираше в отражението си с изумлението на неочакваната среща с отдавна изгубена близначка. „Здравей“, произнесе само с устни и очите й се насълзиха. Не беше само от косата; двойната брадичка бе изчезнала и скулите бяха започнали да се очертават там, където преди имаше само бузки като на язовец. Очите й изглеждаха по-големи и по-искрящи.

— Норма, ти си гений — въздъхна Гейл.

Норма се усмихна, сякаш нямаше нужда да й го казват.

— Както винаги съм твърдяла, защо да даваме цяло състояние в Бевърли Хилс, когато можете да получите същото тук за четирийсет?

— И собствената й майка няма да я познае — произнесе се Джери.

„Тя така или иначе не ме познава през повечето време.“ Но Анна прогони мисълта, не искаше да разваля мига.

— Самата аз едва мога да се позная — промълви тя и не можеше да откъсне поглед от огледалото.

Джери изрови комплект грим от чантата си и се залови за работа. Крайният резултат не бе толкова драматичен като прическата; само подсилваше ефекта. Нямаше спор, че времената, когато я вземаха за майката на Лиз, както веднъж се бе случило с късоглед чиновник — без съмнение най-смущаващият момент в живота на Анна през последните години — бяха останали зад гърба й. Тя се надигна от стола си, някак си се чувстваше по-лека.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря — прегърна тя Лора. — Това е най-хубавият подарък за рождения ден, който някой някога ми е правил.

— На тези от вас, които все още го празнувате. — Гейл тъжно се засмя.

В момента Анна се почувства на не повече от шестнайсет.

— Дами, това трябва да се отпразнува. — Норма се стрелна от стаята и се появи отново след няколко минути с бутилка изстудено шампанско и картонени чаши. Наля на всички, включително и на Мирна Макбрайд, влязла тъкмо когато тапата изхвръкна.

— За красотата във всичките й многобройни прояви — вдигна тост Лора.

Анна вдигна чашата си.

— За твоето бебе.

— За приказно пътешествие. — Гейл хвърли поглед към Джери.

Джери се ухили и вдигна чашата с пенливата напитка.

— Бог да пази кралицата!

 

 

Този път разстоянието не й се стори толкова голямо. Не изгаряше от нетърпение да види Моника, но перспективата да прекара дори няколко минути насаме с Марк я караше да се чувства по-малко напрегната. Беше ли болезнено вторачването в мъж, когото едва познаваше? Беше ли на границата да се превърне в откачалка като във „Фатално привличане“? Е, поне изглеждаше представителна. В чест на повода се бе втурнала да си купи нов панталон и памучен пуловер в нюанс на синьото, подхождащ на очите й.

Преди още да е разбрала, се отклони от крайбрежната магистрала към стръмната алея, която лъкатушеше нагоре към „Патуейз“. Бе преценила времето така, че да пристигне точно когато сутрешните групи приключват заниманията си. Марк обикновено се връщаше в кабинета си преди обяда и тя се надяваше, че ще имат възможност да поговорят. Главата й се замая при мисълта, пулсът й туптеше в основата на шията. Краката й омекнаха, сякаш последните два часа бе въртяла педалите по нанагорнище, когато излезе от колата и тръгна по пътеката, като се спря единствено да приглади косата си и да изтрие потните си длани в панталона.

Бе наближила основната сграда, когато го зърна да върви в същата посока по друга пътека. Той се спря, сякаш да си припомни коя беше, преди решително да се отправи да я поздрави.

— Анна.

Ръката й потъна в топлото му ръкостискане.

— Отначало не ви познах. Косата ви… — за миг търсеше думата, но бързо се осъзна — изглежда чудесно.

— Благодаря. — Свенливо докосна краищата, бузите й горяха.

— Дошли сте тъкмо навреме. Сестра ви трябва да слезе всеки момент — в стаята си е, приготвя си багажа.

Сините му очи се присвиха в ъгълчетата, докато говореше. Беше забравила колко е привлекателен. Носеше джинси и бяла риза „Оксфорд“ с навити ръкави. Жълтеникавокафявите му чорапи подхождаха на тежките кафяви кожени обувки, отбеляза тя.

— Всъщност — започна Анна — се надявах да разменя няколко думи с вас.

— Защо не отидем в кабинета ми? — Той махна към основната сграда и докато вървяха бавно по пътеката, Анна усещаше, че едва докосва земята.

Стигнаха до входа и тя зърна отражението си в стъклената врата: привлекателна жена с високо вдигната глава. Помисли си: „Добре, не съм толкова противна. Но това не променя факта, че е женен“.

Марк отключи врата в дъното на коридора и тя пристъпи в малкия, отрупан с книги кабинет с изглед към моравите, над които блещукаше преливащата в цветове пара над водните пръскачки. Разположи се на стола срещу бюрото му, а погледът й бе привлечен от снимка в рамка, на която стройна тъмнокоса жена яхаше велосипед — жена му? Анна усети остра болка, като видя колко е красива.

Той седна срещу нея, облегна се назад на стола и кръстоса крак над коляното си.

— Вероятно се питате какво да очаквате. — Трябваше й миг да осъзнае, че има предвид Моника.

— А, да — отвърна тя, въпреки че не за това й се искаше да говори с него.

— Очаква с нетърпение да се прибере у дома, поне това мога да кажа.

— Усещането ми е познато. — Тя се усмихна, после сведе поглед. — Не исках да ви засегна.

Той се изхили.

— Семейната седмица често оказва такъв ефект.

— Тя… има ли нещо, за което трябва да внимавам? Нали разбирате, като… — замълча, защото осъзна, че говори предишната Анна, и жално се усмихна. — Извинете, стар навик.

Той кимна, беше го приел в движение.

— Старите навици умират трудно.

— Какво бихте препоръчали — бавна гладна смърт или куршум в главата?

Той вирна глава и се усмихна.

— Сигурен съм, че прекрасно ще се справите.

Тя прочисти гърлото си.

— Всъщност има нещо друго, което исках да ви попитам. Отнася се за майка ми. Напоследък си мисля, че е крайно време да… — поколеба се, обзе я чувство за вина. От изражението му обаче бе очевидно, че той не я осъжда. — Обадих се на няколко места — продължи тя, като в съзнанието й изплува образът на майка й в някаква злокобна институция, упоена до ступор. Логично бе да знае, че не всичките бяха такива, но… — най-лошото във всичко е, че дори не знам дали е правилното решение.

— Сигурен съм, че дълго сте го обмисляли. — Гласът му беше мек и успокояващ.

— Това не променя начина, по който се чувствам. — Погледът й се отмести към прозореца. Отвън тревата искреше на обедното слънце толкова примамливо, колкото на плакатите на витрината на „Стани и тръгни“. Прииска й се да може да се телепортира някъде далеч оттук.

— Който е точно какъв? — попита той като всеки добър психоаналитик.

— Като най-лошата дъщеря на света.

— Обсъждали ли сте го със сестрите си?

— Лиз е „за“ с две ръце. — А и защо не? Не й се налагаше да се чувства толкова виновна, че не е помогнала. — За Моника не знам. Още не съм говорила с нея.

— Не звучите особено оптимистично. — Гледаше я напрегнато; лицето му бе осветено от слънчевите лъчи, които падаха косо през щорите. Тя отбеляза дълбоките бръчки, които се врязваха от двете страни на устата му, и по-малките, като драскотини, в ъгълчетата на очите. Той също беше страдал и това я караше да го харесва още повече.

— Вече знам какво ще каже, защото се бърка в джоба й.

— Разбирам. — Явно бе прекарал достатъчно време с Моника, за да разбере защо Анна не изпитва особен оптимизъм.

— Възнамерявах да поговорим, докато пътуваме към къщи — отбеляза Анна. — Освен ако не мислите, че би било по-добре да го обсъдим тук — пред вас.

Марк само се усмихна и каза:

— Сигурен съм, че ще справите и сама. — Тя не знаеше дали да го приеме като комплимент, или той любезно я бе поставил на мястото й, сякаш трябваше да знае какво да прави, а не да пита. — Помнете, че има повече от един начин да одереш котка.

— Като например?

— Бъдете готова да упорствате, независимо от последствията.

Анна въздъхна.

— Веднъж вече заплаших да напусна. Виждате докъде ме доведе.

— Да започнем с това, дето не съм сигурен, че да работите за сестра си е добра идея.

— Шегувате ли се? Идеята е ужасна — избухна тя в смях. — Повярвайте ми, ако имах някакъв изход, щях да напусна на минутата, но точно сега не мога да си го позволя. — Марк не предложи друг съвет и тя продължи: — Просто в случай че Моника реши да помага, съм направила списък на домовете в нашата област. Надявах се, че вие бихте могли да ме насочите. Нали разбирате, какво да търся… и какво да не търся.

Той замълча за момент, сякаш обмисляше отговора. После я изненада:

— Сигурно ще е по-лесно, ако дойда с вас.

Анна изведнъж усети как дъхът й секна. Изведнъж величината на предложението му я замая и тя заекна:

— Това е… ами много великодушно от ваша страна, но… аз не исках… искам да кажа, вие сте толкова зает и всичко… не бих могла…

Той не я остави да довърши.

— Следващия петък имам конференция в Санта Барбара. Следобед ще бъда свободен. Устройва ли ви?

— Н-н-не. Искам да кажа… да, така е добре. — Откаже ли Моника да я пусне за следобеда, щеше да напусне.

— Добре. Ще го отбележа на календара си.

Анна незабавно усети, че изгаря от жега въпреки прохладния океански ветрец откъм прозореца. Просто любезен или имаше нещо повече? Чу се да изтърсва:

— Не мога да повярвам, че го правите.

Марк се усмихна и Анна отново усети нещо грижливо пазено дълбоко под спокойната повърхност.

— Знам какво преживявате. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Майка ви или баща ви?

Нещо проблесна в бездънните му сини очи, после поклати глава и тихо отвърна:

— Жена ми.

 

 

Не бе имал намерението да го разкрива. Просто не можа да измисли причина да не й казва. Сам бе изненадан. Винаги избягваше да споменава Фейт. Не защото беше тайна — всички от персонала знаеха — а поради реакцията, която обичайно предизвикваше: коментарите варираха от добронамерени, през безчувствени до направо жестоки. Бе установил, че хората обикновено подхождат към темата така, както биха се приближили до ръмжащо куче. Дори кръвосмешението, благодарение на Опра и подобните й, бе обсъждано значително по-открито, отколкото психичните заболявания. На шизофрениците параноици в частност се гледаше като на прокажени.

— Извинете. — Анна го наблюдаваше с мекия поглед, който повече от веднъж, макар да го бе срам да си признае, го беше преследвал в леглото. — Сигурно ви е тежко.

— Справям се.

— Къде е тя сега?

— В „Хилядата дъба“ — психиатрична клиника.

Сладкото личице на Анна се смръщи в съчувствена гримаса.

— Отдавна ли е там?

Марк бе приятно изненадан. Много малко хора изобщо го бяха питали — най-често сменяха темата.

— Осемнайсет месеца — отвърна той. — Времето преди това… — замълча и сви рамене. — При шизофренията може да се постигне подобрение, но е неизлечима.

— Но повечето шизофреници не са настанени в институции.

— Нейният случай е краен. Така е по-добре, повярвайте ми.

„Тя е там, където не може да се самонарани.“

— След време, кой знае? — Бе открил, че надеждата живее свой собствен живот.

— Каква ирония. Искам да кажа, вие сте терапевт. — По бузите й пропълзя червенина. — Извинете, бе неуместно.

— Всичко е наред. Самият аз съм си го мислил… неведнъж. — Не можеш дори да си представиш. — За изключително дълъг период не успявах да се отърся от чувството, че е мое задължение да я излекувам.

Той се загледа в снимката на бюрото си. Беше направена през лятото, когато бяха наели селската къща в Дордон, последната им истинска ваканция. Преди осем години — нима бе толкова отдавна?

Тя бавно кимна. Очите й бяха ясно, невинно сини. По някаква причина само това, че я вижда, му даваше надежда — ако не за самия него, поне за човешкия род. Анна прошепна:

— Повечето хора нямат и най-малката представа, нали… какво е? Човекът, когото обичаш, е тук… а всъщност го няма. Понякога си мисля, че смъртта е за предпочитане. — Руменината по бузите й се сгъсти и образува ивици на скулите й. — Знам, звучи ужасно.

— Ни най-малко. — Той се усмихна, за да й покаже, че не само тя мисли така.

— Майка ми беше… — Анна разпери ръце в безпомощен жест. Марк познаваше това отчаяние — как да обобщиш в петдесет или по-малко думи човека, за когото могат да бъдат изписани томове. — Тя имаше прекрасно чувство за хумор и обичаше да чете — къщата ни бе пълна с книги. Беше сръчна. Години наред ни шиеше дрехите, всичките онези възхитителни дрехи, които ни правеха да си приличаме. Когато бяхме малки, хората си мислеха, че с Моника сме близначки. — Усмивката й бе толкова сериозна и мила, та все едно го прониза като нож. — А що за човек е вашата съпруга?

Сега Марк разбра защо е толкова привлечен от нея. С Анна не съществуваха обичайните условности — беше толкова естествена. Той бързо погледна към ръцете й, леко отпуснати в скута; ноктите им вече не бяха изгризани до живеца. Ръце, едновременно нежни и умели; малкият пръстен с опал, който тя нервно въртеше, бе единственото им украшение. Изведнъж почувства как нещо леко се отпуска в стомаха му и се улови, че му се иска да се пресегне през тясното пространство, което ги делеше, и да обхване ръцете й.

— Съпругата ми… — замълча, защото му беше трудно да извика спомените, които с часове наред, ден след ден, се бе опитвал да потисне. — Тя беше… е… адвокат. Обичахме да се шегуваме, че единственият начин да се прекрати спор в дома ни е единият от нас да заспи. Беше толкова непримирима в мненията си. Това бе една от причините да се влюбя в нея.

Той си представи Фейт на бюрото в Интендантството в жалкия й офис на ПЖД — „Първо жените и децата“. Не че би обърнала внимание на заобикалящата я среда; можеше да работи за това, което я вълнуваше, на кашон вън на тротоара. Единственото, което имаше значение, бяха клиентите й — бедни жени, главно самотни майки, за които неуморно водеше сражения както с бащи, които не си плащаха издръжката, така и с осигурителите. Не съществуваха крайности, до които не би могла да стигне, и за него не бе необичайно, когато късно вечер се върнеше от работа — като обикновено се бе отбил в бара на път за вкъщи — да попадне на увита в одеяло просната фигура, спяща на дивана.

— Откога стана такава? — Анна го погледна съчувствено.

— Като че ли цяла вечност.

Тя изрази съпричастието си с въздишка.

— Знам какво точно изпитвате. Най-лошото от всичко е как се загнездва в теб. Вместо да ги загубим изведнъж, ние ги губим малко по малко. Понякога ми се е искало да се разкрещя на майка си, като че ли тя е виновна, че не може да помни. Тогава се мразя.

Марк намираше подкрепа в откровеността й и още малко свали защитата.

— С Фейт отначало нямаше нищо, което да ме наведе на тази мисъл — припомни си той. — Просто поредица от дреболии. Коментари извън контекста. Начинът, по който понякога ме гледаше, все едно възнамерявам да я нападна. После имаше натрапчиви мисли за съседите ни.

— Какво за тях?

— Бе убедена, че ни шпионират.

Тя кимна.

— Понякога на мама й щуква, че баща ми я преследва — независимо че е мъртъв от почти двайсет години. Лицето й се вкаменява и, заклевам се, трябва да погледна назад, за да се уверя, че него го няма там.

— Страхът е истински дори когато демоните не са.

— Това, което най-много мразя, е, че се чувствам толкова… толкова… — Тя стискаше и отпускаше ръце. — Сякаш съм от другата страна на заключена врата и колкото и да се опитвам, не мога да проникна зад нея. Чувствали ли сте се някога така?

— През цялото време.

Имаше ли представа колко е красива? Вероятно не. От разговорите си с нея знаеше, че всичко, което тя вижда, е пълнотата й, непропорционално раздута в съзнанието й. Това, което я правеше красива, много по-красива от Моника, бе чистосърдечието, което рядко бе срещал, освен в деца.

Доктор Фелоуз, основател и директор на „Патуейз“, със сигурност би погледнала с подозрение на неговото предложение да й помогне в избора на дом за майка й. Щеше да попита Марк дали няма скрит мотив. А в краткия миг на нерешителност, който беше съпътствал импулса му, и самият Марк се бе чудил. Но той не искаше да замъкне Анна в леглото. Освен че влизаше в професионалната му компетентност, не искаше да я види наранена. Тя нямаше нищо общо с Натали, сегашната му приятелка, на която не й пукаше, че е женен, и нямаше да иска нищо повече, дори и да не беше.

Интеркомът изжужа и му спести по-нататъшни размисли в този дух.

— Моника е тук — обяви Синди в приемното. — Сестра й там с вас ли е?

Гласът й бе напрегнат. Явно, Моника не беше загубила обичайната си претенциозност и Синди изгаряше от нетърпение да се отърве от пациентката, която, онзи ден Марк бе чул, тя нарече Нейно величество трън в задника.

— Кажете й, че ще дойдем след минутка. — Не можа да се пребори с чувството за обезкураженост. Моника се бе оказала костелив орех. Дори и след месец занимания в дневните групи, сесии само с него и срещи на „Анонимните алкохолици“ напредъкът й в най-добрия случай можеше да се определи като микроскопичен.

Той се надигна да изпрати Анна и докато тя стоеше права, нещо в линията на скулите й, в извивката на брадичката й го накара да си спомни за майка си. Те не си приличаха във физическия смисъл — Еси бе ниска и мургава, с прями кафяви очи и хубава уста — а в излъчването на решимост, което имаха. Майка му беше дошла в тази страна с празни ръце и бе отгледала децата си без баща и без помощ почти от никого. От това, което виждаше у Анна, бяха издялани от едно и също дърво. До вратата тя хвана ръката му.

— Не бих могла да ви изразя благодарността си.

— Няма защо. — Той си припомни колко му бе трудно на самия него, докато търсеше място за Фейт, а беше лекар.

За сетен път се запита дали импулсът му е бил правилен. Имаше ли и друг интерес, освен този да се прави на добрия самарянин? Може би. Но това нямаше да причини никому зло, така че какво лошо имаше?

 

 

— Затвори си прозореца. Замръзвам.

Анна постигна компромис, като го затвори наполовина. Така ли щеше да бъде през целия път към къщи? Моника изглеждаше твърдо решена да даде ново значение на старата поговорка: „Вълкът кожата си мени, нрава — не“.

— Защо не си облечеш пуловера?

Той лежеше измачкан на седалката — кашмирен с бледожълтия оттенък на пресечена сметана, и струваше повече от седмичната заплата на Анна.

Моника само скръсти ръце пред гърдите си. Изглеждаше малко бледа, може би защото беше без грим.

— Не знам защо не изпрати лимузина. Само това ми трябва, да заседна някъде на пътя в тази стара купчина желязо. — Тя хвърли поглед навън, към мантинелата — единственото, което ги отделяше от шейсетметровата пропаст, където океанът проблясваше под тях.

— Помислих си, че ще имаме възможност да си поговорим. — Анна се бореше да запази спокоен тон, като си мислеше: „Нека започнем с причината, поради която не мога да си позволя нищо по-добро от тази стара купчина“.

— Да поговорим? — изпръхтя Моника. — Единственото, което правих през изминалите няколко седмици, е да говоря. Толкова ми е писнало, че пет пари не давам, ако не разговарям до края на живота си.

„Което ще е добре дошло за мен.“

— Е, все трябва да си имала някаква полза. Не си спомням откога не съм те виждала да изглеждаш толкова… свежа.

— За разлика от какво, по-точно?

— Знаеш какво. — Анна не възнамеряваше да играе предишната игра.

Моника изчака сестра й да нагази по-дълбоко и когато не го направи, въздъхна тежко:

— Добре де, признавам. Беше права да ме разкараш. Това ли искаше да чуеш?

— Единственото, което съм направила, е да ти дам тласък в правилната посока. — За добро или зло, тя не желаеше това бреме.

— Няма значение, един месец в руски лагер щеше да е пикник в сравнение с това. Имаш ли нещо против да запаля?

Анна отвори уста да попита любезно дали не може да почака, докато спрат да заредят, но осъзна, че щяха да бъдат думите на предишната Анна.

— Всъщност, да — отвърна тя.

Очите на Моника се присвиха.

— Браво, браво. Госпожицата се отстоява. Предполагам следващото, което ще заповядаш, е да млъкна.

— Не е лоша идея. — Спокойствието, с което говореше, я стъписа. Откъде се беше появило? Сякаш с години се бе задушавала и внезапно отново можеше да диша. — Виж, ще пътуваме дълго, а ти съвсем не улесняваш нещата.

Моника придоби вид, все едно се готви да изрече нещо гадно, после се отпусна назад с въздишка.

— Извинявай. Просто… уплашена съм, разбираш ли? — Гласът й бе тъничък, почти детски. — Там се грижеха за всичко. Не вземаш решения. Не… — замълча, потръпна, пое въздух. — Не съм сигурна, че самостоятелно мога да се справям. — Очите й заблестяха от сълзи, тя се пресегна и сграбчи ръката на Анна. Пръстите й бяха ледени. — Ще ми простиш ли?

— Няма какво да ти прощавам. — Анна сви рамене. Усети прилив на съчувствие, но устоя. Защо винаги само на нея, никога на някой друг? Майка им например. Моника нито веднъж не бе попитала за Бети.

Анна събра смелост да отвори дума по въпроса. След разговора си с Марк се чувстваше по-силна. А си бе мислила, че тя е лошата.

— Слушай, има нещо…

Не получи възможност да довърши.

— Само една съвсем мъничка цигарка? — увещаваше я Моника. — Ще си отворя прозореца.

Анна беше на път да се предаде, когато в съзнанието й изскочи: „Заради един пирон… кралството бе погубено“. Ако се огънеше дори за нещо толкова дребно, щеше да загуби самообладание… а в крайна сметка и битката.

— Може да почака — каза оживено и с ъгълчето на окото си видя как челюстта на Моника увисна. — Трябва да поговорим.

— За какво? — попита унило сестра й.

— За мама. Тя е по-зле.

— Е и? — Дори не се престори на загрижена.

— Така че… — Анна си пое дълбоко дъх — идва ми в повече от това, с което мога да се оправя.

— Не плащам ли на Една?

— Една не е там непрекъснато.

— Добре де, вземи я да работи един-два часа допълнително на седмица. — Моника говореше толкова помпозно, сякаш предлагаше един милион долара.

— Не това имам предвид.

— Я стига, че колко може да е зле? Всичко, което прави, е да седи пред телевизора.

„Като че ли би могла да знаеш.“

— Трябва да я наблюдават всяка минута. Миналата седмица едва не подпали къщата.

— Какво очакваш да направя аз?

— Мисля, че знаеш.

Моника й хвърли изненадан поглед. Не беше свикнала Анна да е толкова пряма и явно я бе накарало да поприбере шпагите.

— Предполагам, някакъв дом. — Гласът й бе безизразен.

— Не виждам друг избор.

— Говори ли с Лиз? — опита се да се застрахова Моника.

— Тя е изцяло „за“.

— Лесно й е да го каже. — Нямаше нужда да добавя на глас: Не Лиз ще покрива сметките.

Слепоочието на Анна запулсира. Ако сестра й не се съгласи, нямаше друг избор, освен да обяви къщата на майка си за продан. Дори и тогава парите нямаше да са достатъчни за дългосрочни грижи в някой от по-добрите домове. Бети щеше да свърши в едно от зловещите места, които не се различават особено от складове за стари хора.

— Очевидно не можем да направим нищо без теб — каза тя толкова спокойно, колкото можа.

— Право в целта.

Анна намали скоростта, докато навлизаше в следващия завой и си мислеше за стръмната урва отпред. Ако случайно поднесе от канарата, щеше да разреши всички проблеми, нали? Тогава си спомни за Марк… и Лиз… и скъпите й приятелки Лора и Финч. Животът, който само преди няколко седмици й се бе струвал непоносим, изведнъж беше станал скъпоценен.

— Няма да ти падам на колене — отсече остро. — Тя е и твоя майка.

— Направила съм повече, отколкото ми се полага.

Анна преглътна острото възражение, което бе на върха на езика й.

— Виж, не казвам, че не си била щедра. — Без Една тя вече щеше да е в някоя клиника.

„Като жената на Марк.“ Бе усетила тръпка на егоистична радост при откритието, но когато видя болката на лицето му, незабавно я беше обзело чувство на вина и завист. Щеше ли някой мъж някога да я обича толкова?

— Сигурно си мислиш, че съм червива с пари — тросна се Моника. — Знаеш ли колко ми струва краткото престойче? Трийсет хилядарки. А не може да се каже, че напоследък се търкалям в пари.

Наистина, дните й като актриса бяха приключили, но Анна бе пресметнала, че сметката за един месец в „Патуейз“ приблизително се равнява на това, което инвестициите й донасяха за същия период. Скоро нямаше да й се наложи да отиде в приют.

— Другата седмица ще огледам някои места — продължи Анна със същия премерен тон. Нарочно не спомена, че Марк е изявил желание да я придружи; Моника можеше да го разбере погрешно. — Надявах се дотогава да сме го уредили.

— А ако не се съглася?

Сега вече и двете й слепоочия пулсираха. Сети се за съвета на Марк: „Бъди готова да се справиш, независимо от последствията“. Пулсът й се забави и тя си припомни нещо друго — начина, по който Моника беше реагирала единствения път, когато Анна заплаши да напусне. Може и да се нуждаеше от заплатата си, но сестра й се нуждаеше от нея още повече.

— Не очаквай, че ще ми хареса — отвърна тя хладно.

— Което ще рече?

— Може да ти се наложи да намериш заместник на още някого, освен Една.

— Много смешно. — Моника се засмя насила, фалшиво като престорената смелост, с която говореше. — Няма да го направиш. Ти обеща.

— Обещанията могат да бъдат нарушавани.

— Това заплаха ли е?

Анна сви рамене.

— Мога просто да те уволня — повиши глас Моника.

— Давай тогава, уволни ме.

— Не говориш сериозно.

Внезапно Анна видя всичко — натрупаните унижения, годините на раболепничене — като огромно кално свлачище, тръгнало надолу да освободи съзнанието й. „Всичко друго би било по-добро“, помисли си тя. Ще продава моливи на улицата — или пък тялото си, ако се наложи. Каза твърдо:

— Никога в живота си не съм била по-сериозна.

Моника яростно я изгледа: „Явно се е променила!“.

Анна долови тръпка на ужас в присвитите очи на сестра си.

— Добре — процеди тя. — Първото нещо утре сутрин е да получа оставката ти.

Прозвуча толкова драматично, като реплика от филм, че Анна се изкикоти.

— Ще се опитам да позная — „Сладкият мирис на успеха“? — И сръга Моника. — Хайде, отпусни се. Аз съм ти сестра.

— Което ти беше много удобно да забравиш. — Долната устна на Моника трепереше.

— Ти какво очакваше? Не ми оставяш никакъв избор.

— Нямаше да се осмелиш да ме заплашваш по такъв начин, ако… — замълча, защото вероятно не желаеше да проиграва ръката си. Вместо това жалостиво каза: — Лесно е да се възползваш от някого в неравностойно положение.

— Трябва да направиш кампания по телевизията за събиране на средства — изтърси Анна. — Джери Луис може да се съгласи да стане домакин.

Моника изглеждаше стъписана. Самата Анна беше леко шокирана. Наистина ли го бе казала? Всеки, който я чуеше, щеше да я помисли за безсърдечна. Но, дявол да го вземе, беше й писнало все да върви на пръсти.

— Наистина ли ще го направиш — ще ме оставиш да се оправям сама? — Гласът на Моника прозвуча задавено. — Защо просто не ме извлечеш сега и не ме захвърлиш на пътя?

„Продължавай да дрънкаш и може би ще го направя.“

— Имам по-добра идея — каза Анна. — Малко по-надолу правят хамбургери. Защо не слезем и обсъдим всичко като цивилизовани възрастни хора?

Отначало Моника не каза нищо. Седеше и се взираше през прозореца; лицето й изразяваше безнадеждност. Или пък може би пресмяташе следващия си ход? Накрая се обърна към Анна с въздишка на капитулация.

— Само ако седнем отвън, където мога да пуша.

Анна потисна усмивката си.

— Честното си е честно.