Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (13)

Тринадесета глава

Той спря пред втория чифт блиндирани стоманени врати и се наклони към интеркома.

— Доктор Рабой на посещение при доктор Файн.

Беше реплика, която сякаш винаги съдържаше намек за бурлеска — всеки от стотиците пъти, когато я бе произнасял. „Добър ден, докторе. Приятно ми е да ви видя отново, докторе. Как е нашата пациентка? Добре, казвате? Радвам се да го чуя, докторе.“ Когато и да отидеше на посещение при Фейт, винаги се спираше да размени по някоя дума с лекуващия й лекар, преди да продължи надолу по коридора — размяна на реплики, която все по-малко възприемаше като съобщаване на важна информация и все повече — като ритуал.

Вратата изжужа и той влезе.

— Здравей, Шърли.

Любимата му сестра го възнагради с широка усмивка, която превърна бузите й в лъскави тъмни сливи. Беше облечена в светлосиня престилка, закопчана отпред с метални токи (стандартното облекло за отделението, където копчетата често биваха изтръгвани, а понякога — поглъщани), и с яркорозов ластик за коса около китката — Шърли винаги сплиташе косата на Фейт преди всяко негово посещение, малка любезност, която го трогваше повече, отколкото можеше да изрази.

— О, здрасти, докторе. Как сте? — От двайсет години Шърли бе напуснала Алабама, но всяка нейна дума все още се точеше като потопена в меласа.

— Държа се. — Стандартният му отговор. Дано имаше малко късмет тя да не е попаднала на неговите петнайсет секунди слава — снимката, на която тича по стълбите на провинциалната къща, прегърнал Анна.

— Изглеждате ми нещо поотслабнал. Не ви ли хранят в курорта на богаташите?

Марк се усмихна. Шърли приемаше работата му в „Патуейз“ като неделна разходка в парка в сравнение с нейната непрестанна битка в окопите на първа линия в „Хилядата дъба“ и никога не пропускаше да го подкачи. Този път той не й обърна внимание и попита:

— Как вървят нещата?

— Постарому, постарому. — Масивните й рамене се разлюляха, докато ги свиваше.

— Как е Фейт? — Говореше небрежно, може би прекалено небрежно. Шърли го бе наблюдавала от първия ден: не можеше да бъде измамена от привидното му дружелюбие и отнесен израз.

Тя се наведе през плота.

— Питаше за вас, докторе. Тоя кльощав бял тип, дето много знае, викам аз. А тя ми хвърля оня поглед — знаете кой, съвсем невинен. После вика: „Ами, Шърли, недей говори така за мъжа ми. Той съвсем не е кльощав.“ — Смехът на Шърли се носи на вълни от щедрата й пазва, където той често беше копнял да положи глава, както преди бе правил с майка си. — Кълна се, понякога си мисля, че просто ни мотае.

Марк се усмихна разбиращо. Един от най-обнадеждаващите и същевременно влудяващи аспекти на болестта беше, че в основата си личността остава незасегната. Фейт не бе загубила прекрасното си чувство за хумор.

— Не бих й вярвал много-много — каза той безгрижно и подаде на Шърли кутията шоколадови бонбони „Сий“, която винаги й носеше.

Тя я скри със заговорническо намигване.

— Не искам хората да си мислят, че ме ухажвате. — И махна с пълната си ръка към коридора, където петнистият линолеум блестеше с пресен слой восък. — Вървете сега.

Бърни Файн тъкмо затваряше телефона, когато той влезе. Надигна се и заобиколи бюрото — едър човек, склонен към затлъстяване, с разрошено стърнище посивяла коса и очила с дебели стъкла, които увеличаваха очите му и му придаваха вид на сладко и малко глуповато мече от анимационен филм — нищо че е един от най-добрите умове в областта си.

— Марк, радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

Марк се усмихна.

— Не и според Шърли. Мисли, че съм недохранен.

Бърни цъкна с език.

— Би нахранила целия свят, ако можеше.

— Не се съмнявам.

— Какво става с теб тези дни?

Марк помисли да му разкаже, просто за да види изражението на лицето му, но злощастията на Анна си бяха тежки и без да бъдат влошавани, за да предизвикат шок.

— Това-онова. А ти?

— Не мога да се оплача. — Бърни, кацнал на ръба на бюрото си, приличаше на купчина дрехи, стоварени там. — Най-малкият ми син завършва през юни, втори по успех. — Сияеше от гордост. — Казах ли ти, че е приет в Медицинския факултет на Харвард?

— Това вече е нещо. Искам да кажа, ами… Харвард.

— Ще му подарим пътешествието, за което винаги е мечтал.

Марк разрови спомените си.

— Чувал съм, че в Нова Зеландия е прекрасно.

— Най-добрият сърф на света според Зак. Само си представи, синът ми — бъдещият лекар. Но, по дяволите, заслужил си е правото да се прави на плажен герой за две седмици.

Марк никога не беше виждал съпругата или тримата му синове. Познаваше ги само от снимките в рамка на бюрото на Бърни. Изчака да отмине краткият миг, сигнализиращ, че тази част от програмата е приключила, после прочисти гърло:

— Как е тя?

Бърни сякаш изтрезня.

— Няма нещо много за съобщаване. Прекратихме й паксила — не реагираше добре. Чакаме да видим как й се отразява велбутрин.

Нямаше нужда да обяснява: при шизофрениците постоянно сменящият се режим на антипсихотици и антидепресанти бе като да забъркваш коктейл „Молотов“.

— Тя…

— Не. — Бърни извади смачкана кърпичка от джоба на плътните си джинси и започна да трие стъклата на очилата си. — Наблюдаваме я отблизо.

Преди три месеца Фейт се беше пронизала с нож за отваряне на писма, който бе отмъкнала от бюрото на рецепцията. За щастие раните се оказаха повърхностни, но ги беше поизплашила. И все пак Бърни Файн, правеше му чест, не предположи, че вероятно друга институция би била по-подходяща за „специфичните й нужди“ — може би от любезност или от уважение към него като към професионалист, но по-вероятната причина беше, че тя бе от най-редкия вид пациенти — видът, чиито месечни сметки се изплащат в брой. Бе наследила малко пари след смъртта на дядо си и те се оказаха достатъчни Марк да заобиколи неизбежните увъртания и забавяния, съпътстващи здравните осигуровки, или още по-лошо: административните формалности.

— Изглежда ли депресирана?

„Глупав въпрос“, помисли си той. Кой не би бил на такова място, дори и ако не си е депресиран от самото начало? От друга страна, с лекарствата, които взимаше, през по-голямата част от времето бе прекалено упоена, за да усеща каквото и да било.

— Не повече от обикновено. Всъщност забелязвам известно подобрение. — Бърни говореше предпазливо.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — попита Марк.

— Споделя повече в груповите занимания. Както и по време на индивидуалните сеанси. — Върна очилата на носа си и очите му доплуваха обратно на фокус. — Изрази леко безпокойство за посещенията ти.

— Знам, не идвам толкова често, колкото преди. — Усети, че го пронизва вина, но не прибягна към обичайните случайни оправдания. Не дължеше обяснения на този човек със здрава жена и три здрави момчета, колкото и мил и полезен да беше. Бърни го гледаше с любопитство.

— Никога не съм я чувал да се оплаква. Каквото и да има, обвинява себе си. Загрижена е как всичко се отразява на теб. Мисля, че частица от нея би желала да те освободи.

Марк се засмя горчиво.

— Свобода? Относително понятие.

Разбира се, би могъл да се разведе с Фейт. Но каква полза? Всяка сутрин, когато се събуди, тя ще е първото, за което ще помисли. Не можеше да я изостави така, както не можеше да изостави и Анна. И в това бе проблемът.

— Не ти казвам какво да правиш, Марк — въздъхна Бърни. — Честно казано, не знам какво бих направил аз на твое място.

Той се усмихна.

— Просто ще продължиш стъпка по стъпка, поставяш единия крак пред другия и се надяваш обувките скоро да не се износят.

— Как си — наистина? — Бърни се наведе напред, очите му на мече от анимационен филм се втренчиха толкова напрегнато в Марк, че бе дразнещо.

— Взел съм си малко отпуск. — Марк сви рамене.

— Това чух и аз. — Бърни изнамери вестникарска изрезка от вестник от купчината на бюрото си — статия в „Стар“ от миналата седмица, комплектувана със задължителната размазана снимка: Марк и Анна се гмурват в колата му. Подаде я на Марк.

— Една от сестрите я донесе.

Марк й хвърли поглед и му я върна обратно.

— Благодаря, виждал съм я.

— Най-сетне са ти написали името правилно.

— На мен лично ми харесва частта, където пише „приятел на предполагаемата убийца“.

— Има ли нещо в това?

— Откога вярваш какво пише в таблоидите?

— Виж какво, Марк, ако се виждаш с някого… — Бърни сви рамене, сякаш да му покаже, че не му влиза в работата да го съди. В доброто му лице Марк видя разбиране — не само лично към самия него, но и към компромисите, които често трябва да се правят в подобни ситуации.

— Фейт знае ли? — Марк усети смътен прилив на безпокойство. Можеше да го е видяла по телевизията или да го е чула от същата услужлива сестра, донесла изрезката.

— И да знае, не го е споменавала.

— Все пак е нещо. — Марк вече почти бе излязъл от кабинета, когато се извърна и каза: — За да бъдем точни, влюбен съм в нея.

Бърни не трябваше да пита кого има предвид. Само се усмихна и отвърна: „Mazel tov“.

Ако Марк се беше ужасявал от посещението, резервите му се стопиха в момента, в който зърна Фейт. Седеше по турски на прозореца в библиотеката и четеше на друга пациентка под наблюдателното око на Роли, санитар от Ямайка (чиито дълги масури бяха безкраен източник на очарование за отделението). Наведена над книгата, подпряла лакти на колената си и с плитката, която се спускаше по едното рамо, тя изглеждаше едва на осемнайсет — тогава се запознаха. Той се спря на прага, запленен от думите, които се ронеха от устата й като музика:

„Булката целуна чашата, и рицарят я взе,

изпи до дъно виното и чашата разби.

Тя сведе взор надолу и руменец изби,

тя вдигна взор нагоре, въздишката стаи,

с усмивка на уста си, в очите — със сълзи.“

„Лохинвар“. Приказката за любовта, предсказана от звездите. Усмихна се от иронията; погледът му се отмести към жената на пода в краката на Фейт. Сигурно бе два пъти по-възрастна и поне два пъти по-тежка, но седеше като послушно дете с полузатворени очи и разтворени устни.

— Фейт — извика той тихичко.

Тя вдигна поглед.

— Марк — колкото бързо лицето й светна, толкова бързо се помрачи после. — Не те очаквах преди обед — каза тя с плахост, направо съкрушителна.

Библиотеката беше най-уютното място от общите помещения в „Хилядата дъба“ с килим и удобни столове, с редици отделни етажерки, пълни с книги по всеки въпрос, и все пак, докато я прекосяваше, го побиха тръпки.

Тъкмо бе стигнал до нея, когато ръка го дръпна за глезена. Погледна надолу и видя лукаво, кръгло като луна лице да се хили към него.

— Би ли желала Фейт да ти дочете приказката? — попита той и изтръгна глезена си от хватката на жената.

Тя закима енергично, тънката й побеляла коса висеше по бухналите като тесто могили на раменете й. Погледна към Фейт и настоя с детско гласче:

— Започни отначало.

Фейт се наведе да разроши косата й със смях на обич и за кратък миг отново беше неговата съпруга: светец покровител на безпомощните.

— Не сега, Айрис. Ще ти почета още след срещата с групата, обещавам. Точно сега имам нужда да остана насаме с Марк.

Тя вече рядко го споменаваше като неин съпруг и въпреки че му причиняваше болка, предпочиташе да си мисли, че е от чувствителност спрямо онези, които нямаха собствени съпрузи или пък каквито и да е посетители.

Айрис се изправи и си мърмореше нещо, докато тътреше нозе из стаята и подръпваше безформената си престилка. Фейт и Роли размениха погледи — досущ родители на трудно дете — които пронизаха сърцето на Марк като малка отровна стрела. После Роли се приближи да го тупне с ръка по рамото и приглушено каза:

— Ще бъда навън в коридора. Ако имаш нужда от мен, просто ме повикай. — От ямайския му акцент на Марк му се счу, че казва „надвикай“.

Останаха сами и Фейт грациозно слезе от прозореца, предложи бузата си за целувка. Бе облечена в сив анцуг „Найк“, който я караше да изглежда, сякаш е била навън да потича, илюзия, подсилена от лекия влажен отблясък по бузите и челото й. Кичурчета се бяха измъкнали от плитката й и на слънчевата светлина проблясваха като изпредено злато.

— Избавление — каза той.

— Понякога Айрис може да е доста обсебваща — усмихна се Фейт.

Те се настаниха на канапето, което гледаше към рафтовете, обозначени Р-Т; Марк в единия край, Фейт — в другия, подгънала босите си крака под себе си. Забеляза тъмните кръгове под очите й. Бяха ли и преди толкова отчетливи? Изглеждаше и по-слаба.

Дали се хранеше достатъчно?

— Родителите ти изпращат много поздрави — каза й той. — Опитват се да се свържат с теб цяла седмица. — Внимаваше да не прозвучи като обвинение. Бяха свикнали с промените в настроението й. Понякога със седмици отказваше да приема телефонни обаждания.

— Бях заета — каза тя и сви рамене.

— Те искаха първа да научиш. — Той се поколеба, после каза: — Синди е бременна.

— Сериозно? Страхотно! — Звучеше истински зарадвана.

Въпреки това той я огледа внимателно.

— Бебето се очаква през ноември.

— Леле! Най-сетне ще стана леля.

Той зачака да се появят пукнатините, но когато това не стана, се поотпусна.

— Много са развълнувани. Майка ти вече е превишила картата си „Виза“ от покупки за бебето.

— Сигурна съм. — Тя се усмихна с разбиране.

Ето. Сянката в очите й точно сега — като нещо, което се стрелва под спокойната, бистра повърхнина на езеро. Той си пое дъх и събра сили за гмурването.

— Не бяха сигурни как ще го приемеш.

Тъмната сянка се надигна към повърхността и бавно се разпростря по лицето й. Марк зачака, сърцето му бясно туптеше.

— Винаги ли трябва да се връщаме към това! Божичко, толкова ми е омръзнало всичко. — Тя сви колене към гърдите си и обви ръце около тях.

— Щеше ли да е по-добре, ако не ти бях казал?

— Има ли някакво значение какво искам аз!

— Нямах намерение да те разстройвам.

— Не се безпокой. Сигурна съм, че малко цветно хапче ще ме оправи. — И глухо се изсмя. На слепоочията й изпъкнаха сини венички като жилките по черупката на яйце.

Мисълта на Марк се отнесе към онзи ужасен ден. Беше бързал да се прибере вкъщи след работа, угрижен, защото бе звучала особено странно по телефона. Помисли си, че има нещо общо с хормоните, които взимаше. От години се опитваха да имат бебе и тя си беше взела отпуск за последната серия. През онази сутрин й се повдигаше и макар предпазливо да бе обнадежден, беше започнал да подозира, че има и нещо друго, освен ранните признаци на бременност. Все по-често се обаждаше вкъщи в средата на деня и я намираше все още в леглото, депресирана и летаргична, класическите признаци на психично заболяване. Той обаче ги бе пренебрегнал — именно той, който трябваше да знае. Страхът, който нарастваше някъде в дълбините на съзнанието му, не разцъфна напълно, докато един ден не бе влязъл в банята и не бе намерил Фейт в безсъзнание на пода в локва кръв.

Първата му мисъл беше, че е направила спонтанен аборт — докато не видя окървавеното шило за лед в ръката й. Беше се свлякъл на колене да провери пулса й и бе изпитал усещането, че тежко потъва през пода.

В линейката беше сграбчила ризата му и го бе придърпала, за да прошепне дрезгаво в ухото му: „Навън ли е?“. Лицето й бе с цвета на чаршафа, с който я бяха завили до брадичката. „Бебето?“ — Ужасът му нарасна още повече при мисълта, че може да е абортирала детето им. Тя бавно бе поклатила глава: То.

Дни по-късно историята излезе наяве: гласове крещели в главата й, а понякога се появявали и по радиото, шепотът на дявола, който растял в утробата й и който накрая щял да я убие, ако тя първа не се отърве от него. Казваше, че може да го почувства въпреки рентгеновите снимки и изследванията, които показваха, че всичко й е наред. Затова взела нещата в свои ръце. Докато я слушаше как спокойно описва събитията, довели до потресаващата сцена, на която бе станал свидетел, Марк бе плакал от ужас и от усещането за пълното си безсилие. Сякаш я наблюдаваше как се дави, докато той стои на брега, без да може да скочи и да я спаси.

И все пак, колкото и странно да звучеше сега, той беше оптимист. За известно време, с терапията и лекарствата, тя бе изглеждала така, сякаш има подобрение. Но винаги бе крачка напред, после две назад и последвалите години доведоха до поредица от хоспитализации. Два пъти беше правила опити за самоубийство. Веднъж Марк я беше хванал да държи ножа притиснат до китката й, а тя се бе нахвърлила върху него. Това бе последната капка: на следващия ден я заведе в „Хилядата дъба“. Оттогава си беше там — осемнайсет месеца — без да се броят кратките набези под надзор във външния свят.

Не беше ли и той изолиран от онзи вид любов, която някога бе приемал като даденост? Докато срещна Анна. Въпросът бе накъде щеше да тръгне отсега нататък.

— Сърдиш ли се, че не можах да дойда миналата седмица? — попита той нежно.

— Трябва ли? — изстреля тя.

— Ти ми кажи.

Фейт въздъхна, сякаш отговорът трябваше да е очевиден.

— Аз искам да не го правиш по задължение. Ако ти е писнало от мен, просто кажи. Няма да ти се сърдя. На мен самата ми е писнало от себе си.

Той се пресегна да я хване за ръката.

— Не искам да преставам да те виждам.

— Тогава къде беше?

— Казах ти — взех си няколко дни отпуск. Бях на едно място на крайбрежието.

Фейт отметна глава, огледа го напрегнато и за миг той бе сигурен, че е разбрала.

— Е, това го обяснява — промълви тя.

— Кое? — усети, че изстива.

— Защо имаш такъв тен.

Той си отдъхна. Каквото и да подозираше, нямаше да опипва; сигурно знаеше, че накрая това единствено ще я нарани.

— Опитвам се да постигна вида на Джордж Хамилтън.

— Не виждам това да му пречи, особено при жените — това беше най-близкото до истината, което тя щеше да си позволи.

Марк побърза да смени темата.

— Как върви рисуването? — Бърни Файн бе предложил да се заеме с изкуство като форма на терапия и на Фейт като че ли й хареса.

— Добре.

— Има ли нещо, което да искаш да ми покажеш?

— Още не.

— Е, когато си готова…

— Не се дръж покровителствено с мен. — Тя го изгледа студено.

— Не мислех, че го правя.

— Ами, правиш го. Много добре знаеш, както и аз, че го върша само за да не стигам до крайности. Също като лекарствата, само че идва в повече цветове.

— Е, поне не си си отрязала ухото. — Бе открил, че понякога шегата помага; заобикалянето само влошаваше нещата.

Този път Фейт не се засмя.

— Не е смешно — отбеляза тя.

— Разбирам, че още ми се сърдиш.

— Върви по дяволите! — Тя го погледна ядосано; очите й се насълзиха.

— Фейт… — Той протегна ръка за помирение, но тя се отдръпна.

— Мразя това.

— Знам. — Поне не бе казала, че мрази него.

— Не, не знаеш — извика тя. — През повечето време мога да го понеса. Но когато те видя, се сещам непрекъснато за всичко, което ми липсва. Това е, което го прави трудно. — Гласът й се накъса. — Вината не е твоя. И не казвам, че съм готова да се върна у дома. Истината е, че аз… аз се чувствам в безопасност тук.

Както винаги, той се почувства разкъсван в противоположни посоки: искаше жена му да се върне и искаше да може да си отиде оттук завинаги. А сега имаше и Анна.

— Би ли предпочела да не идвам известно време? — попита нежно.

Фейт се взря в него толкова продължително и така настойчиво, че можа да го усети в гърдите си: тъпа болка. Спомни си какви бяха неделите преди: половин сутрин се търкалят в леглото; вафли, напоени с кленов сироп, дълги разходки ръка за ръка. Щеше ли отново да изпита тези неща, или бе единствено пожелание?

Лицето й се сгърчи и тя заплака.

Той я прегърна.

— Шшшт… всичко е наред.

Тя тихичко плачеше в ризата му.

— Н-н-не искам да престанеш да идваш.

— В такъв случай няма да можеш да се отървеш от мен. — В такива моменти почти му се искаше отново да пие — каквото и да било, стига да притъпи болката.

Фейт се сгуши в него като малко дете. Отново си помисли за сестра й. Когато настъпеше денят, Синди и съпругът й планираха да дойдат с бебето. Марк го бе обсъждал задълбочено със Синди, както правеше с всичко, свързано с Фейт — като военни маневри. Синди се безпокоеше какво ще причини това на сестра й, но повече се тревожеше за бебето.

— Ами ако поиска да го подържи? — беше попитала тя; гласът й бе нисък и звучеше засрамено. Той беше разбрал как се чувства: що за човек би отказал на сестра си такова нещо?

Точно както сърцето на Марк се късаше за балдъзата му, сега се късаше за съпругата му. Погали косата й, като мърмореше успокоително. След малко щеше да се отправи в търсене на жена на име Кристъл, за която не знаеше нищо, освен адреса в Енсино, който приятелят му Кийт му бе дал. Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе, че може би истинската лудост на този свят е самата любов — объркан звяр, който по-скоро ще си разбие главата в тухлената стена, вместо да я прескочи.

 

 

Лас Каситас приличаше на дузината останали жилищни блокове, край които бе спирал по пътя: няколко етажа сив сгуробетон около централен вътрешен двор с басейн и редици врати с достъп откъм външни стълбища. Докато се качваше по металните стълби, го обгърна мирис на хлор, като изпарения от химически отпадъци, и дочу виковете на деца, които се плискаха в басейна.

Стигна до вратата на 3-Ф и отвътре дочу детски плач и приглушения глас на майка, която е на ръба на нервите си; тонът й се променяше от заплашителен до умоляващ. Почука и след пауза, която му се стори цяла вечност, вратата се открехна.

— Да? Какво искате? — Към него се взираше слабо, уморено лице, обградено от вълнисти кичури изкуствено накъдрена жълта коса.

— Аз съм приятел на Анна — каза той. — Питах се дали бих могъл да разменя няколко думи с вас.

— Не познавам никаква Анна.

— Знаете я като Моника.

Жената се сети и уморените й сини очи за миг се оживиха.

— А, тази. Да, четох във вестника. Гадно положение.

— Затова съм тук. Имате ли нещо против да вляза? — попита той.

Тя се поколеба, после вратата се отвори малко по-широко и откри жилава жена по шорти и блузка с презрамки през шията. Изглежда, мускулите й бяха придобити с тежък физически труд, а не с тренировки в спортна зала.

— Вижте, моментът не е подходящ — каза тя. — Детето ми е болно, а аз трябва да ходя на работа.

— Няма да ви отнема много време.

Очите й се присвиха и тя го огледа от глава до пети.

— Откъде разбрахте как да ме намерите?

— Не беше трудно. — Кийт бе взел името й от сметките й в AOL. Оказа се, че Кристъл Лонгмайър имаше доста забележителна история, макар някои неща да й се бяха разминали след последния й известен адрес — щатски изправителен дом в Ломпок.

— Между другото, аз съм Марк. — Той протегна ръка, която тя неохотно пое, като все още го оглеждаше подозрително.

Детето вътре заскимтя.

— Брайана, миличко! — изкрещя Кристъл през рамо. — Изпий си сока и бъди добро момиче! — После се обърна към Марк. — По-добре да тръгвам.

— Моля ви. Важно е.

Кристъл изпусна дълга страдалческа въздишка.

— Добре, но само за минутка.

Беше излязла на площадката и бе оставила вратата да се затвори зад гърба й, а момиченцето изплака жално:

— Остави я отворена да мога да те виждам!

Той зърна дребно, бледо личице в мрачните дълбини на затъмнената от пуснатите щори дневна.

Кристъл скръсти ръце пред гърдите си.

— Вижте, господине, не искам проблеми. И без това ми е достатъчно тежко.

„Но не толкова, колкото на Анна.“

— Не съм дошъл да създавам проблеми.

Устата й се изкриви в лека, напрегната усмивка.

— Тъй ли? Всички така казват. Имам две деца и три години неприятности от последния тип, който ми пробута тия приказки.

— Анна ми каза за вас. Тя, изглежда, много ви уважава.

Частица от непреклонността напусна лицето й и тя загриза нокътя на палеца си, преди свенливо да наведе глава.

— Виж, неприятно ми е, че й се случи това. Искам да кажа, тя е добра и въобще, но като че ли няма какво да направя за нея. Сега би ли ме извинил…

Беше се обърнала да си върви, когато той изстреля напосоки:

— Били сте там онази нощ, нали?

Постигна желания ефект. Кристъл застина и ръката, набраздена от стари белези, се стрелна да затвори плътно вратата, като прекъсна писъка, долетял отвътре.

— Чуй, не знам какво си намислил — изсъска тя, — но ако не се разкараш оттук до трийсет секунди, че и по-скоро, ще повикам ченгетата.

— Мисля — каза той със същия мек тон, — че ако искахте да викате полиция, щяхте да го направите преди седмици.

Тя се свлече по стената от сгуробетон.

— Какво искаш?

— Отговорете.

— Знам само това, което пише във вестниците.

— Къде бяхте през онази нощ?

— У дома с децата.

— Можете ли да го докажете?

— Не се налага да го правя. — Изгледа го яростно.

— Не пред мен. Но съм сигурен, че от полицията ще искат да узнаят. — Той се пресегна към сакото си и извади мобилния си телефон.

Тя протегна ръка да го спре да набере номера; ивици червенина се откроиха по бузите й, сякаш й бяха ударили шамар. Марк не знаеше дали защото се чувстваше виновна, или просто бе страхът на човек, прекарал известно време зад решетките.

— Недей. Ще си помислят, че имам нещо общо.

— Имате ли? — Той не извърна поглед.

— Не. — Гласът й бе слаб. Отвътре скимтенето бързо прерастваше във вой. — Идвам! — извика Кристъл през рамо; изражението на лицето й напомняше изтощен от сражения войник, който събира сили за още една атака. Отново се обърна към Марк. — Моето момиченце? Било е в приемни домове през половината си живот. Плаче през цялото време и не може да спи, ако не свети лампа. Ако моят инспектор надуши, ще се озова обратно в затвора толкова бързо, че няма и да разбера какво ме е сполетяло. Не мога да сторя това на децата си.

— Изглеждате прекалено тревожна за някой, който няма какво да крие.

— Все ще ти припишат нещо. Винаги го правят. — За кратък миг той почти изпита жалост към нея. — Нямаш представа какво е. Тя бе единствената, на която й пукаше. И виж къде свърши.

Вой, който пресекна в дрезгава кашлица, достойна за Мими от „Бохеми“, долетя като сигнал.

— Ето как си го представям аз — каза той. — Искали сте да видите със собствените си очи дали Моника, или може би трябва да кажа лицето, което сте мислили, че е Моника, е толкова страхотна, колкото ви се е струвало. Просто един поглед, и щяхте да си тръгнете, без да е станало нищо лошо. Как се справям засега?

— Не е зле. Трябва да си намериш работа в някой от онези таблоиди. — Безизразният й поглед не издаваше нищо.

— Вижте — продължи той, — на мен не дължите нищо. Но дължите на Анна.

— Дори и да знаех нещо, което не е така, децата ми са на първо място. Както и да е, откъде да съм сигурна, че не си ченге?

— Ако бях, щяхте да сте на път към града за разпит.

— А на теб щяха да ти останат две ревящи деца — върна му топката тя.

— Все още бих могъл да ви подведа.

— Може би, но няма да го направиш.

— Какво ви прави толкова сигурна?

— Почтен си, затова. — В нейната уста това прозвуча като обида.

Марк я изгледа дълго и настойчиво, сякаш да опровергае преценката й за него. Но явно тя бе понасяла неща, много по-лоши, от каквото и да успееше да й сервира той. Можеше да се огъне, но нямаше да се пречупи. Единствената надежда бе Анна лично да се обърне към нея.

Риданията отвътре се усилиха.

Кристъл буташе вратата, когато се спря и хвърли поглед през рамо. Той бе изненадан да види, че избледнелите й сини очи блестяха от непролетите сълзи.

— Кажи на Анна… — гласът й леко потрепери — кажи й, че съжалявам.

 

 

На следващата нощ, в стаята си у Лора и Хектор, Марк разказа на Анна за случилото се.

— Мисля, че тя знае нещо — настояваше той. Бяха в леглото; Анна се бе сгушила в извивката на ръката му. — Или е това, или е просто смъртно уплашена.

— От какво?

— Да не я върнат обратно в затвора.

— Защо ще се чувства виновна, ако не е направила нищо лошо?

— Наркоманка е. Ние си мислим, че всичко лошо, което се случва, е по наша вина, защото в повечето случаи е. — Той тъжно се усмихна.

Разказа й за краткия си разговор с детектива, който се занимаваше със случая, корав бивш морски пехотинец. Съдейки по вида му, не бе чужд на чашката. Бърч го беше отрязал, като уведоми Марк, че не се интересува от разследването на други нишки. Точните му думи бяха: „Ако нейната адвокатка иска да пуска фишеци, за да й прикрие задника, като се опитва да го припише на някой друг, не е моя работа да й помагам“ — но Марк бе пропуснал тази част.

— Значи сме пак в изходно положение — каза тя мрачно.

Той можеше да различи всяка минутка от последните четири седмици, отпечатани върху лицето й: тъмните кръгове под очите й, леките бръчици като скоби от двете страни на устата й.

— Помолих моя приятел да проучи и онзи, другия тип. — Човекът, известен само като Рошавия Кери, чието увлечение по Моника граничеше с обсебеност. Оказа се женен мъж с пет деца — при това методистки свещеник.

— Жал ми е за клетата му жена, да не говорим за паството му. Мислиш ли, че може да има нещо общо?

— Всичко е възможно. Има само един проблем: живее в Кентъки.

— Както съм чувала, от Кентъки излитат самолети.

— Не го изключвам — каза той. — Всъщност се обадих. Междувременно мисля, че си струва отново да посетим Кристъл. — Усмихна се. — Може да имаш повече късмет.

Анна придърпа завивките около себе си, като трепереше въпреки електрическата печка, която проблясваше като жарава в мрака.

— Смешно. Аз не бих я определила като насилник.

— Те могат да бъдат всякакви — каза той, имайки предвид Рошавия Кери.

— Мислиш ли, че е убийца?

Марк поклати глава.

— Наречи го предчувствие, но не, не мисля.

— Може да е било злополука.

— Единственото, което знам, е, че колкото по-скоро разберем какво крие, ако изобщо крие, толкова по-добре. — Той погледна през прозореца. Дворът пред обора представляваше пустинен лунен пейзаж; удължена сянка на куче го прекоси като извънземно създание.

— Ако откаже да говори, можем да накараме Ронда да й изпрати призовка.

— Няма да е добронамерен свидетел. Би могла да отвърне на огъня.

— Мислиш, че би излъгала на свидетелската скамейка?

— Без свидетел кой би могъл да докаже, че лъже? Освен това няма да сме сигурни.

Анна въздъхна.

— Предполагам, утре ще разберем. — Бяха планирали на сутринта първо да отидат при нея.

— Като спомена за това, ще трябва да поспим. Чака ни дълъг ден — добави той.

Анна се претърколи настрани и го прегърна през врата.

— Не ми се спи.

Той целуна устните й.

— Липсвах ли ти?

— Ще си развалиш ли мнението за мен, ако кажа да?

— Не мислех, че е нещо лошо някой да ти липсва.

— Така е, ако не липсваш на този, който ти липсва.

Марк наклони глава и се усмихна.

— Знаеш ли какво ми се иска? Да можеш да се видиш такава, каквато аз те виждам.

— Кажи ми какво виждаш ти. — Анна го изгледа сериозно.

— Красива, смела, секси жена.

— Дали не долавям някакъв таен мотив? — Като се усмихваше, тя плъзна ръка под завивките.

Той стисна китката й, притегли я до устата си и целуна отворената й длан. Ухаеше на прясно откъснати цветя, лавандула или зюмбюл.

— Кристъл не бе единственият човек, когото видях вчера.

Усмивката й угасна.

— Доколкото схващам, имаш предвид Фейт.

Той кимна.

— Никога не съм крил нищо от теб и не възнамерявам да започвам сега.

Анна се напрегна и се отдръпна.

— Това означава ли нещо? — В гласа й се беше промъкнало стоманено острие.

— Просто си помислих, че трябва да знаеш.

— Че си женен? До болка известен факт. Знам, че нямаш и намерение да се развеждаш с жена си.

— Нямам избор.

Щеше ли да се ожени за Фейт, ако знаеше какво предстои? Ако трябваше да отговори честно, не бе сигурен, ала нямаше смисъл да се чуди. Очевидният факт беше, че обича две жени и едната от тях, за добро или лошо, бе съпругата му.

— Винаги има избор. Нали ти ми го каза? — Сега Анна бе седнала и го оглеждаше по същия предпазлив начин, по който го бе правила Фейт. С разрошената си коса и рамене, които проблясваха на лунната светлина, никога не бе изглеждала по-красива.

— Можеш да живееш с някои избори; с други не можеш.

— Значи това, което казваш, е, че когато всичко свърши и допуснем, че аз съм свободна жена, ще се върнем обратно към това, което бе преди? Или може би ни виждаш като любовници за уикенда — без обвързаност, без въпроси. — Тя поклати глава. — Извинявай, Марк, но този път няма ти да поръчваш музиката. Ако не друго, поне ми позволи да вземам решенията си сама.

На Марк му се дощя да й изръкопляска, макар че беше се отдръпнал от изненада. Очевидно жаравата, по която стъпваше, я бе заредила в много повече отношения.

— Така е честно — каза той. — Имам само една молба. Бихме ли могли да го отложим дотогава?

Анна се загледа през прозореца. Когато погледът й се върна към него, вече бе започнал да се безпокои, че я е загубил. Тя се пресегна да хване ръката му и прокара палец по венчалната му халка.

— Жена ти знае ли?

— Май подозира.

— Сигурна съм, че не очаква от теб въздържание.

— Ако имаш предвид това, не е казала нищо.

Анна се зарови в ръцете му и го целуна продължително, притискайки се към него. Той усети отклик в слабините си и пъхна ръка между краката й. Бе влажна. Господи.

— Да, по дяволите, липсваше ми — прошепна тя на ухото му.

Марк я претърколи по гръб и разтвори краката й. И двамата дишаха тежко. Обикновено той не бързаше, галеше я и целуваше, докато страстта я завладееше дотолкова, че свенливостта й я напускаше, но разбра, че тази вечер няма да е така. Тя го привлече в себе си и обви крака около него, за да посрещне всеки тласък с интензивност, съответстваща на неговата. След малко усети, че тя потръпва и отхвърля глава назад с беззвучен вик.

Тогава и той свърши — толкова силен порив, че почти загуби съзнание. Лицето на Анна отново изплува на фокус и той видя, че бузите й пламтят, а устата й е извита в лека усмивка.

— Подсещай ме да отсъствам по-често — каза той. Възнамеряваше да се пошегува, но лицето й помръкна. Искаше му се да се срита.

Анна бързо се овладя и отговори с безгрижие, което съкруши сърцето му:

— Ако някой ще ходи някъде, това съм аз.

 

 

Марк вървеше отпред по стълбите; металните планки леко звънтяха под стъпките му. Слънцето още не жареше, но вече бе горещо, мръсните растения около басейна бяха повехнали. Шумовете на хора, вече станали и приготвящи се за деня, долитаха през затворените врати, покрай които минаваха: приглушени гласове, бръмчене на кафемелачка, синоптик по телевизията съобщава днешната прогноза: „Слънчево и ясно, с температури над трийсет градуса. Време е да заредите хладилниците и надуете климатика…“

Стигнаха до апартамента на Кристъл и Марк почука. Никой не отговори и той опита да натисне бравата. Вратата се отвори. Нямаше никого. Без да промълвят и дума, те преминаваха от стая в стая; изпразнените чекмеджета и дрешници, спечените кръгли следи по рафтовете на шкафчето с лекарства мълчаливо свидетелстваха за това, което Марк разбра още щом престъпиха прага: Кристъл бе избягала. Единственото, което беше останало, освен мебелите, бяха мръсните чинии в мивката и купичка с храна за котки на пода.

Той се наруга наум: „Грешката е моя. Позволих й да се измъкне“. От друга страна, какво би могъл да направи, за да я спре? Обърна се към Анна.

— Портиерът може да знае нещо.

Тя кимна, но той видя собствената си безнадеждност, отразена върху лицето й. Едва ли Кристъл бе оставила адрес за контакт.

Оказа се, че портиерът е и хазаин, мъж на средна възраст с шкембе и бежова коса, стърчаща на туфи около бледото теме. Когато го попитаха за Кристъл и дали има някаква представа къде може да е отишла, той изруга под носа си.

— И аз самият бих искал да знам. Кучката ми дължи наем за два месеца. — Изрови пакет „Кемъл“ от провисналия джоб на мъхнатия си халат и запали, като примижа към Анна през дима, който се кълбеше около главата му. — Изглеждате ми позната. Виждали ли сме се преди?

Тя изтръпна, но запази спокойствие.

— Не мисля, че се познаваме.

Човекът очевидно не бе направил връзката, но въпреки това я огледа със съмнение, сякаш се питаше какво общо би могла да има с такива като Кристъл. После сви рамене — така или иначе, беше без значение за него.

— Ако я намерите, предайте й нещо от Луи. Кажете й, че следващият път, когато се срещнем, ще бъде в съда.

— Мислите ли, че някой от хората тук може да знае къде е отишла? — попита Марк, когато Анна замълча при споменаването на съда.

Хазаинът дръпна дълбоко от цигарата си и се замисли.

— Можете да опитате при съседите й, но се съмнявам да знаят нещо. Оная бе саможива. Единствено децата й я интересуваха.

Оказа се прав. След около час, прекаран в тропане по врати, което не ги отведе доникъде, най-лошите им страхове се материализираха в увереност: Кристъл и децата й бяха безследно изчезнали.

— И сега какво? — Анна се отпусна на стълбите сразена.

Той седна до нея.

— По дяволите, искаше ми се да знам.

Единственото сигурно беше, че се озоваха в задънена улица.