Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (11)

Единадесета глава

Докато Анна и Марк се насочваха на юг по магистрала Санта Моника, Финч оглеждаше писмото, подпряно на тоалетката й. Не беше се прибирала от закуска, защото тренираше Шайен на манежа, и се бе втурнала да си вземе душ и да хвърли на гърба си чисти дрехи, преди да се срещне с Анди. Бяха домакини на чай парти по случай рожден ден в „Чай и съчувствие“ на групичка по-малки момичета, първият, от които бе имал такъв невероятен успех, че сега се записваха месеци предварително.

Мисълта за цвърчащите тринайсетгодишни деца изчезна, когато вдигна писмото, без съмнение оставено от Мод, която обикновено носеше пощата. Пликът бе бледосин и омачкан; леко лъхаше на лавандула. Когато забеляза обратния адрес, сърцето й заби.

„Госпожица Лорейн Уелс

1345 Белвю Менър

Пасадина, СА 91105“

Тя се отпусна на леглото и разкъса плика. Беше писала на Лорейн, но не бе очаквала толкова скоро да получи отговор. В действително изобщо не бе очаквала, че ще й пише. Извади единствения лист с трепереща ръка.

„Скъпа госпожице Кайли,

Благодаря Ви за писмото. Бих желала да се срещна с Вас, ако е възможно, но за съжаление напоследък не излизам много. На осемдесет и седем години съм и вече имам две смени на тазобедрената става. Ако можете да дойдете при мен, ще Ви бъда изключително благодарна. Сигурна съм, че има много неща, за които бихме могли да поговорим.

Можете да ме намерите на (626) 555–8976. Очаквам с нетърпение Вашия отговор.

Искрено Ваша, Лорейн Уелс“

Намръщена, Финч го прочете още веднъж. Какво точно означаваше?

„Сигурно просто е самотна възрастна жена, която си търси компания.“ Може би всичко, което щеше да чуе, беше куп истории, които не я засягаха изобщо. В случай че Лорейн все още е с акъла си.

От писмото можеше да се съди, че е съвсем на себе си. „А представи си, просто си представи, че имат някаква връзка.“ Тя пъхна писмото обратно в плика и го прибра в чекмеджето. „Само почакай, докато Люсиен научи.“ Мисълта я изненада. Защо той, а не Анди? Една целувка не ги правеше двойка. Нито пък фактът, че утре ще ходи на барбекю в дома му. Нищо, дето Люсиен се бе пошегувал, че баща му е толкова либерален, та момичето може да пренощува, а на стареца и окото няма да мигне.

„Той не е като другите момчета“, каза си тя. Повечето от които през цялото време се опитваха да й бръкнат в гащите. Освен ако само не играеше играта много тънко, като последното момче, с което беше ходила. Преструваше се, че я обича, но я бе използвал само да си върне предишната приятелка.

Отхвърли спомените за онези дни и се огледа, сякаш да събере мислите си. Стаята й встрани до обора си беше до голяма степен същата като преди, когато бе принадлежала на Хектор, с изключение на покривката на леглото, подарък от кръжока по шев на Мод по повод окончателното й осиновяване, и плакатите, които си бе окачила — на единия имаше табун мустанги, галопиращи през равнината, а на другия — апалузка кобила с жребчето си. В рамката на огледалото на тоалетката бе пъхната снимката й с Анди, докато се побутват за пред фотографа, на последното откриване на галерията на Иън, и една снимка на Лора и Хектор, заобиколени от целия клан Кайли-Делароса в деня на сватбата им.

Финч взе душ и си навлече рокля. Обикновено ходеше с джинси, но всички момичета на тържеството щяха да са официално облечени. Не искаше да изглежда опърпана в сравнение с тях.

— Леле, колко си хубава — каза Мод, когато тя връхлетя в кухнята и плъзгащата се врата се тресна след гърба й. — Мисля, че не познаваш приятелката ми, доктор Стайнбърг.

Тя посочи жената, седнала до нея на масата, която не бе толкова стара, колкото Мод; в косата й имаше повече кестеняво, отколкото бяло. Изглеждаше й позната.

— Не сте ли…

— Мис Ноември — рече тя със смях и изпъчи почти плоската си гръд. — Макар че бих предпочела да ме наричаш Дороти.

Финч си спомни, че Дороти не бе официален член на кръжока по шев, но я помолиха да позира за календара, защото отчасти бе вдъхновен от нея — печалбата щеше да отиде за изследователска програма, оглавявана от лекарката. Всичко беше започнало миналата година, когато Мод бе изпратила цветя да й благодари, че е спасила живота на Джек — Дороти завеждаше неонаталното отделение в „Доминикан“, — и бе апелирала да се помогне за годишното набиране на средства за болницата. Оттогава бяха неразделни приятелки.

— Вие, хора, да не сте намислили да повторите? — подразни ги Финч и хвърли поглед към снимките, разпръснати на масата, извадки от фотосесията. Зърна гола фотография в цвят сепия на Мейвис Фицджералд до пианото; над едното й рамо се спускаше артистично надиплен шал.

— О, небеса, не. Веднъж е достатъчно — побърза да обясни Мод. — Опитваме се да решим коя от всичките ще послужи най-добре за реклама. За великденската разпродажба на печива. Нали знаеш, че клубът винаги предоставя известно количество сладко? Е, Дороти измисли съвършеното име — „Добре запазено“. Става ли за примамка?

Финч усмихнато поклати глава. Отдавна трябваше да е свикнала със странностите на Мод, но това вече бе върхът.

— Дами, не сте ли достатъчно известни?

— По-скоро сме безчестни. — Очите на Мод проблеснаха.

— Какво ще кажеш за тази? — Финч посочи към групова снимка на дамите, на която те държаха саксии с цветя пред стратегическите места, с Мод в средата, надничаща изпод огромна сламена шапка. Беше толкова… ами присъщо за Мод.

— Не мислиш ли, че изглеждам прекалено… — Мод замълча и се изкикоти.

— Секси? — подкачи я Финч. — Да, би могла да предизвикаш някои мисли у Уолдо.

Беше добре известно, че портиерът на клуба си пада по нея, макар Мод да бе направила всичко възможно да го обезсърчи. Била виждала достатъчно мъже да се напиват до смърт, бе казала тя хладно, като имаше предвид покойния си съпруг. Финч запечата целувка на бузата й, която миришеше на незабравки.

— Трябва да бягам. Ще се върна навреме за вечеря. — На излизане махна на Дороти. — Довиждане. Радвам се, че се запознахме.

Докато се друсаше надолу по Олд Соренто Роуд в пикапа на Хектор, мислите й се върнаха към Анна. Журналистите все още обсаждаха дома й — бяха пооредели, но явно достатъчно, за да я държат встрани. Финч изгаряше от нетърпение да сподели новините си — досега бяха събрали почти три хиляди долара! — но снощи, когато се бе отбила да й каже, вкъщи нямаше никого. Утеши се с мисълта, че докато Анна се върне, парите ще са станали още повече. Днес с Анди планираха да се обърнат към някои от майките на тържеството.

Пристигна в „Чай и съчувствие“ и видя Клеър да се суети наоколо по престилка, докато поставяше завършителните щрихи към подредбата на масата.

— Не съм закъсняла, нали? — попита тя. Клеър винаги бе толкова оправна; караше те да се чувстваш, че си дошъл съвсем малко по-късно от необходимото.

— Тъкмо навреме. — Тя пъхна стръкче кученца в източена ваза и се изправи да се усмихне на Финч. — Анди е в кухнята. Сигурна съм, че не би отказала малко помощ.

Косата на Клеър, с цвят на кленов сироп, бе завита на кок, от който се бяха отпуснали няколко къдрави кичура и очертаваха стройната й шия. Медальонът във форма на златно сърце, който съпругът й Мат бе й подарил на годежа им — с негова и на двете му деца снимка вътре — се подаваше изпод набраната й копринена блуза.

Сватбата им миналата Коледа беше най-романтичната, която Финч някога бе виждала: церемония на свещи в „Св. Ксавие“, с госпожица Хикс от библиотеката, която, оказа се, притежаваше изненадващо приятен глас и изпълни „Аве Мария“, после елегантният прием на закрито в „Исла Верде“.

Откъм задната част долетяха ударите на чукове и стърженето на трионите — Мат и бригадата му преобразуваха гаража, в който с Клеър може би най-сетне щяха да се нанесат. Работата почти бе приключила. Оставаше само да изберат цвета на боята, тапетите и плочките — нещо, което отегчаваше Анди до сълзи, а пък Финч, израснала, без да знае какво е истински дом, намираше за безкрайно очарователно.

В кухнята намери Анди да подрежда миниатюрни ягодови тарталетки върху покрити със салфетчици чинии. Тя се пресегна да си вземе една и Анди я плесна през ръката.

— Ей, ей! Я си спомни миналия път.

Как би могла да забрави? Група дванайсетгодишни деца, които общо едва ли тежаха колкото Мат, бяха опустошили всяка трошица и шумно искаха още. За щастие фризерът бе зареден за точно такива извънредни случаи. Една-две минути в микровълновата, и момичетата се тъпчеха с топли шоколадови сладкиши с орехи и лимонови пасти.

— Да се надяваме, че днешната група няма да е толкова лакома — каза тя.

Анди й подаде нож и посочи към тавата шоколадов сладкиш на печката.

— Внимавай да ги нарежеш на съвсем малки парченца, че да изглеждат повече.

Няколко минути преди пристигането на гостите всяка маса бе заредена със сребърна етажерка с подредени чинии с миниатюрни сандвичи, ягодови тарталети, микроскопични вафли с крем и еклери, както и бисквити и шоколадов сладкиш с орехи на хапки. Клеър беше купила етажерките от Делия Симс, редовна посетителка на „Къщата на дървото“, която ги бе открила в килера за съдове на баба си миналата година, когато се готвеше да продаде имението на търг. (Финч дори не знаеше как се наричат, докато Клеър не й каза, и сега тя винаги внимаваше да използва правилното френско произношение — etagere; правеше го да звучи по-изтънчено.)

Клеър отстъпи назад, за да се полюбува на ефекта.

— Почти ме кара да пожелая отново да съм на тринайсет.

— Каква бе тогава? — Анди облиза капка шоколадова глазура от пръста си.

Беше странно да ги гледаш и двете заедно — колкото си приличаха в някои неща, толкова се различаваха в други. Допреди малко повече от година Анди дори не знаеше, че Клеър съществува, но сега бяха близки като сестри, отраснали заедно. Анди бе главната шаферка на сватбата на Клеър, а когато майката осиновителка на Клеър почина миналата година, Анди бе летяла с нея до Мирамонт за погребението.

Клеър се усмихна.

— Мисля, бях чудачка, но съм сигурна, че така е било само в моята глава. Разбира се, фактът, че бях двайсет сантиметра по-висока от най-високото момче в класа, не помагаше.

— Трябва да чуеш Джъстин. — Анди направи гримаса. По-малкият й брат бе много израснал през последната година и гласът му звучеше като жабока Кърмит.

— Миналата година момичетата бяха радиоактивни. Сега единственото, за което той и приятелите му могат да говорят, е кои от тях носят сутиен.

Клеър наля мляко в една кана.

— Бях последното момиче в класа, което го сложи. Молех се в църквата да ми порасне бюст.

— За щастие ето за какво никога няма да се безпокоя. — Анди хвърли лукав поглед към гърдите си — поводът за завист от всяко момиче в гимназията „Портола“. — При мен бе акнето. Приличах на пица с всички екстри.

— Пица? Мислех, че тук е чайна.

Всички глави се извърнаха към Джери, когато тя се втурна през вратата в опънати по краката джинси и кожено яке върху еластично розово горнище. Не трябваше да търсиш по-далеч от майка й, за да разбереш откъде Анди се е сдобила с бюста си.

Момичето завъртя очи.

— Говорехме за… — замълча. — Няма значение. — Джери сви рамене — бе свикнала Анди да се отнася към нея като към същество от друга планета — и остави хартиената торба на масата до вратата. Всяка седмица донасяше пазарски торби с лимони от дърветата край „Исла Верде“, на които Клеър намираше подходящата употреба — за всичко от лимонада до прочутите й лимонови торти.

— Кое момиче има рожден ден? — попита Джери, докато оглеждаше ръчно нарисувания плакат над вратата.

— Дъщерята на преподобния Григс — уведоми я Клеър.

Джери огледа подредената маса с копнеж.

— Имаш късмет, че съм на диета, иначе щях да нападна всичко като мравки на пикник. — Твърдеше, че докато е била в Европа, е наддала, но Финч не можеше да забележи.

— Мамо — изстена Анди доброжелателно, когато Джери опита една паднала трохичка. В някои случаи се държеше така, сякаш тя е родителят. Бе станало по-лошо, откакто майка й отново се омъжи. Освен че се беше сдобила с нов, втори баща, Анди трябваше да напусне къщата, където бе живяла още от раждането си. Сега спалнята й бе два пъти по-голяма от предишната, но това едва ли можеше да компенсира всичко, поне според Финч.

Джери се обърна към нея.

— Някакви новини?

За момент Финч усети, че я обзема паника, като си помисли, че Анди може да й е казала за Лорейн, преди да се сети, че имаше предвид бебето.

— Още чакат — отвърна тя. — От агенцията обясниха, че може да е нужно известно време.

— Кажи им, че стискам палци — настоя Джери.

Часовникът на фурната иззвъня.

— Паят ми. — Клеър побърза да го извади; Джери се понесе след нея, като поскърцваше с ниските еспадрили и носеше торбата с лимони.

Финч чу, че на алеята спира кола, и погледна през прозореца; видя шумното ято тринайсетгодишни момичета в най-хубавите им празнични дрехи да се изсипват от черен микробус „Субару“; майка с угрижено изражение ги водеше нагоре по пътеката.

— Момичета! Внимавайте как се държите! — извика тя, когато те нахлуха през вратата и запищяха от удоволствие. Финч разпозна госпожа Лийхи, собственичката на магазинчето за занаятчийски изделия до „Деларосас“ — дребна, изпита от аеробика жена с къса, пухкава руса коса и очила в стил „Сара Джесика Рафаел“. Тя се обърна към Финч с изнурена въздишка. — Нощуваха у нас. Не заспаха до не знам кое време и са малко напрегнати.

— Не се безпокойте, ще се справим — отвърна Финч усмихната.

— В такъв случай разполагайте с тях. — Тя хвърли предупредителен поглед към пухкава червенокоска, която си взе тортичка, докато Анди обикаляше останалите и им показваше къде да оставят подаръците. — Ще се върна в три да ги взема.

Почти бе стигнала до вратата, когато Финч набра смелост:

— Хм, госпожо Лийхи? Събираме пари за фонда за защита на Анна Винченци. Питах се дали вие, хм, бихте желали да направите дарение. Каквото ви е възможно. Всеки долар е от полза.

Усмивката на госпожа Лийхи избледня и Финч си помисли: „Опаа!“ Досега имаше доста голям късмет, но се срещаха и такива, които бяха отписали Анна като виновна до доказване на невинността й. Финч разбра, че госпожата е тъкмо от тези, още преди да отвърне хладно:

— Бих искала, но може да изглежда така, сякаш вземам страна.

— Но тя е невинна! — отрони Финч.

Госпожа Лийхи я погледна с остър упрек. Явно смяташе, че е неуместно да обсъждат темата пред момичетата.

— Мисля, че съдебните заседатели трябва да решат — каза тя с умишлено приглушен тон, като отстъпи назад, сякаш да подчертае дистанцията. — А сега бихте ли ме извинили.

Финч усети, че кръвта нахлува в бузите й. Как човек може да бъде толкова студен? Тя почти щеше да каже на кучката какво мисли, но заради повода си сдържа, езика.

— Сигурна съм, че ако я познавахте… — Гласът й изтъня. Погледът на госпожа Лийхи можеше да спре движението на улицата.

— Бих допуснала, че не изглежда такъв човек, но нали знаете какво казват — тихите води са най-дълбоки.

Финч преглътна ядовития отговор, който копнееше да изстреля към гърба на оттеглящата се жена. Почти се зарадва, че тържеството ще я поразвлече; щеше да я предпази от собствените й мисли за убийство. С Анди прекараха следващите няколко часа в наливане на лимонада, горещ шоколад и чай. Добавяха сандвичи и сладкиши, които се поглъщаха толкова бързо, колкото успяваха да напълнят чиниите. Усмихваха се, пускаха шеги и устройваха игри, но през цялото време Финч усещаше как ужасът й нараства. Какъв шанс щеше да има Анна, ако мнозинството мислеше като госпожа Лийхи?

Скоро Клеър изнесе тортата, залята с бяла шоколадова глазура, украсена със захарни рози. Очите на рожденичката се разшириха, когато я поставиха пред нея. Другите момичета пляскаха с ръце и надаваха одобрителни възгласи и Натали имаше нужда от два опита, преди да духне всичките свещи. Клетото дете бе астматичка, макар да не личеше по розовите й бузи и грейналите очи.

Госпожа Григс пристигна точно в три да прибере Натали. След отказа на госпожа Лийхи на Финч не й се искаше да се обърне към нея. Но госпожа Григс винаги бе дружелюбна и Финч не можеше да си позволи да проявява плахост, не и когато бе заложено толкова много.

Тя изчака Натали да хукне към колата с по една пазарска торба с разопаковани подаръци във всяка ръка, но преди да успее да отвори уста, съпругата на пастора се впусна в излияния:

— Не знам как да ви благодаря, момичета. Не помня откога не съм виждала Нат толкова щастлива. Иска ми се да можех да присъствам. — Изглеждаше тъжна. Бяха си отишли дните на майката закрилница: дъщеря й бе дала ясно да се разбере, че не трябва да си подава носа тук.

— Направили сме много снимки — успокои я Анди.

— С нетърпение очаквам да ги видя. — От изражението на госпожа Григс изглеждаше, че тринайсетгодишнината щеше да е толкова трудна за нея, колкото и за момичето.

Финч прочисти гърло.

— Хм, между другото, питахме се дали…

Анди долови колебанието й и се намеси:

— Събираме пари за фонда за защитата на Анна Винченци.

Финч чакаше с пресъхнала уста. Преподобният господин Григс и съпругата му се ползваха с голямо влияние сред общността. Ако те таяха съмнения към Анна…

Но госпожа Григс, закръглена и пухкава като съпруга си, със сърцевидно лице, което се подчертаваше от ниско растящите корени на косата в средата на челото, я спаси от мъките й.

— Всичко, с което разполагам в момента, е четирийсет. Ще свърши ли работа? — Тя извади портфейла си, измъкна две двайсетачки и ги напъха в ръцете на Финч. — Моля, кажете на Анна, че се молим за нея. Всъщност съпругът ми възнамерява да я спомене по време на службата в неделя — довери тя с приглушен тон. — Някои хора са склонни да правят прибързани заключения. Нуждаят се от напомняне, че точно срещу такъв тип мислене проповядва Иисус. — Тя прибра портфейла обратно в чантата си с усмивката на жена, която се надява да промени света, макар и в незначителна степен. На Финч й се искаше да я разцелува.

Преди не вярваше в Бога. Но точно сега, докато наблюдаваше как госпожа Григс подскача по пътеката, й се стори, че всичко е възможно — дори чудеса.

 

 

— Почти стигнахме. — Люсиен натисна клаксона и едно куче, необгърнато от жълтото кълбо прах на пътя, се понесе след тях.

Финч не бе разбрала, че живее толкова далеч, чак в покрайнините. Като забеляза редицата пощенски кутии, окачени на стълбове, килнати под различен ъгъл сред гъсто обраслите плевели, тя се зачуди дали баща му наистина е толкова заможен, колкото бе предполагала. Каза небрежно:

— Никога не си ми споменавал с какво се занимава баща ти.

— Пенсиониран е. — Люсиен имаше напрегнатото изражение, което винаги се появяваше, когато станеше дума за баща му.

— От какво?

— От живота.

— Не знаех, че можеш да се пенсионираш от това.

— Можеш, ако си богат. — От циничния му тон стана ясно, че не е нещо, с което се гордее. — Дядо ми направи един тон пари от недвижими имоти — обясни той. — Оттогава татко си живее живота. Един вид е черната овца на семейството.

Черна овца или не, но все пак вероятно сноб.

— Питам се какво ли ще си помисли за мен — каза тя нервно.

— Не е в позицията да осъжда някого, повярвай ми. — Вероятно се усети как прозвуча, защото побърза да добави: — Но съм сигурен, че ще те хареса. Защо не?

Финч се сети за няколко причини, но запази мислите за себе си.

В края на изровената кална алея, която правеше пътя към къщата й да прилича на магистрала, те завиха надолу по друга застлана с чакъл алея за коли и домът на Люсиен се извиси пред погледа им — съединени постройки на различно ниво, засенчени от величествени зелени дъбове. Нагоре по хълма имаше конюшня и кошара за коне.

— Не знаех, че имате коне! — възкликна тя.

— Преди имахме — вече не. Продадоха ги. — Той спря зад редица от коли. Дворът бе приятно оформен — имаше дори японско езерце с миниатюрен водопад, но изглеждаше занемарено.

— Колко тъжно. — Тя си помисли колко би била съкрушена, ако трябва да изгуби Шайен.

— Така или иначе, бяха основно за показ. — Люсиен сви рамене.

На Финч й бе трудно да си представи как някой би могъл да притежава кон така, както би притежавал скулптура, но се въздържа от коментар и последва Люсиен в къщата. Завесите бяха спуснати, но дори в мъждивата светлина видя, че от известно време не е почиствано. Накъдето и да погледнеше, имаше препълнени пепелници, празни кутии от бира и чаши от кафе. Парченца от нещо, което й се стори като геврече и чипс, хрущяха под подметките й, докато прекосяваше застланата с килим дневна.

Откъм задната част на къщата се носеха гласове, накъсвани от сърдечен мъжки смях. Финч пристъпи през плъзгащата се стъклена врата към покрития с тръстика вътрешен двор, където група мъже на средна възраст се бяха разположили около маса и пиеха бира. Единият вдигна ръка за поздрав, без да сваля очи от плешив мъж в хавайска риза, който разказваше виц. Когато стигна до развръзката и петимата изреваха от смях, единият, тя предположи, че е бащата на Люсиен, се надигна от стола с цигара в едната ръка и бира в другата и бавно се приближи към тях да ги поздрави.

— Татко, това е Финч. — Люсиен изглеждаше нервен, докато ги представяше.

— Здравейте. Радвам се, че успяхте да дойдете. — Месестата му ръка погълна нейната и тя усети, че се взира към червендалесто лице, което смътно напомняше това на Люсиен.

— Благодаря, че ме поканихте, господин…

— Гай. Тук не се придържаме към формалностите. — Той й смигна. — Какво да ви предложа за пиене?

— „Спрайт“, ако имате. — Имаше усещането, че би й забъркал и мартини, ако пожелаеше.

— Аз ще го донеса. — Люсиен изчезна вътре и я остави сама с баща му.

— Разбрах, че си от Ню Йорк. — Гай се срути на един стол и направи жест към съседния. — Имаме двуетажен апартамент на Седемдесет и първа и Медисън. С изглед към парка откъм цялата стена. По дяволите, още плащам за него — каза той, като без съмнение имаше предвид издръжката, която даваше на бившата си жена.

— Аз живеех във Флатбуш. — Финч усети тръпка на перверзно удоволствие, когато видя изражението на лицето му. За хора като бащата на Люсиен тази част на Бруклин сигурно изглеждаше по-далеч от Луната.

Той бързо се съвзе и каза малко по-сърдечно, отколкото трябва:

— Е, няма значение откъде си; брои се докъдето стигаш. — Впери замъглен поглед в Люсиен, появил се с чаша в ръка. — Нали тъй, сине?

— Точно така, татко. — Люсиен бе докарал леко напрегната усмивка.

— Вземете мен например. Писна ми от вечната безкрайна надпревара и приключих. Реших, че е време да се порадвам на живота.

На Финч й се струваше, че радостта му е малко прекалена, но единственото, което каза, беше:

— Имате хубава къща.

— Петнайсет акра от рая. Става за живеене, нали? — Той отметна ръка напред в експанзивен жест, който събори кутията с бира на масата до лакътя му. Отскочи от плочките при краката му с кух, метален звън, преди да се претърколи към храстите. — Просто виж изгледа.

Очите му обходиха ръждивокафявите хълмове, извисени в далечината. Когато погледът му се върна към Финч, за един миг сякаш се чудеше коя е и какво прави тук. После се усмихна и добави:

— Ей, не ме оставяйте да ви губя времето. Защо, деца, не отидете да поплувате?

— Мислех първо да я разведа наоколо. — Люсиен изглеждаше, сякаш едва се сдържа да не избяга.

— Разбира се, не бързайте. Ще ви извикам, когато сложа пържолите. — Надигна се от стола, чиято плетена пластмасова структура изскърца, и се отправи обратно към приятелите си.

Люсиен остави напитките им на земята и я поведе през странична порта към пътеката нагоре по тревистия склон към конюшнята.

След миг Финч предпазливо се осмели:

— Баща ти изглежда симпатичен.

— Да, като пушка, заредена със смях. — Люсиен хвърли мрачен поглед обратно към къщата.

— Всеки винаги мисли, че неговите родители са най-лошите. — Тя се сети за бащата на Анди, който се държеше така, сякаш с Джъстин са реликви от първия му брак, които повече не би могъл да използва, но сърце не му дава да ги изхвърли. — Както и да е, не може да е толкова зле, иначе нямаше да си тук.

— Да кажем, че е по-малкото зло.

— Добре де, но поне имаш родители.

— Когато се сетят, че съм тук. — Ритна един камък, който се завъртя и изчезна във високата трева. После с крива усмивка добави: — Но ти си права, може да е и по-лошо. Освен това още само една година и се махам оттук.

Усети леко присвиване, като си помисли за колежа. Люсиен щеше да кандидатства в Харвард и Йейл; тя щеше да е късметлийка, ако влезе в държавен колеж.

Продължиха мълчаливо; тревата шушнеше в краката им. Насекоми се виеха в сноповете слънчева светлина, които падаха косо измежду дърветата; тлъсти облаци се носеха над главите им и загръщаха околните хълмове със сенките си.

Стигнаха конюшнята и Люсиен надникна да се убеди, че не са се заселили диви животни. Финч разбра, че е изминало доста време, откакто някой се е качвал тук, и все пак се създаваше усещането за нещо, изоставено набързо; сякаш един ден бяха извели конете за езда и никога повече не бяха се върнали. Яслите бяха посипани с плесенясваща слама; прашни и лепкави такъми висяха от пироните по стените. Няколко чифта ботуши със спекла се върху тях кал стърчаха до вратата.

— Яздиш ли? — попита тя, докато опипваше юзда, покрита с дебел слой прах.

Люсиен кимна.

— Майка ми ме водеше. В Сентръл Парк има конюшня. — Изглеждаше натъжен, вероятно си припомняше по-добри времена. — След известно време престанахме да ходим. Едва можеше да се държи на седлото, толкова беше пияна.

Тя докосна ръката му и нежно рече:

— Няма да е винаги така. Разбираш го, нали?

Той сви рамене, но не изглеждаше убеден.

— Даа, знам. Просто от време на време се чувствам така. — Той задържа погледа й и тя разбра, че ще я целуне.

Този път се остави; позволи на езика му да си играе с нейния. Не бе започнала да изпитва напрежение, докато той не се отдръпна и не попита:

— Ти ми вярваш, нали?

— Зависи. — Сега той щеше да предложи да си съблекат дрехите, че няма нужда да отиват и по-нататък, че тя може да не си сваля сутиена и гащичките, ако иска.

Той вирна глава и я погледна със съжаление.

— Все още не разбираш, нали?

— Какво?

— Че се чувствам най-големият късметлия на планетата просто защото съм с теб.

Финч не знаеше какво да каже. Мисълта, че едно момче може да я иска заради това, което е, а не просто за онова, което би могла да му даде, беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Така ли? — изграчи тя накрая.

Той кимна; очите му обхождаха лицето й.

— Искаш ли да се връщаме?

Тя се поколеба, после отвърна тихо:

— Не.

Те изровиха купчина чулове от сандък в стаята с такъмите. Люсиен ги постла върху онова, което бе останало от сеното в сеновала, и се изтегнаха. В топлия, неподвижен въздух под гредите се целуваха още известно време. След малко тя се надигна и изтегли фланелката си през главата. Не носеше сутиен. Люсиен лениво проследи линията, оставена от банския на загорялата й кожа.

— Сигурна ли си? — Ако досега не беше го обичала, в този миг го обикна. Беше очевидно, че я иска, но много повече желаеше решението да е нейно.

Финч си припомни дните, когато предлагаше тялото си като палто, окачено на вратата.

— От известно време не съм… — замълча.

Той я гледаше сериозно.

— Някой те е наранил — това ли е?

Тя сви колене към гърдите си; трепереше въпреки топлия въздух.

— Познаваш ли Сузи Уентуърт? — Той се усмихна: „Че кой не я познава? Тя е курвата на училището.“ — Е, такава бях и аз. Дори не трябваше да ме напият — изпитваше нужда да се самонаказва, да нарисува толкова грозна картина, та Люсиен да потръпне от отвращение.

— Не ме интересува, дори ако си преспала с цял футболен отбор — подчерта той.

Тя усети как свилото се плътно кълбо в нея лекичко се отпусна.

— Не че изобщо съм ги искала. Бе сякаш… — бореше се да намери думите, с които да го изрази — през останалото време бях невидима, а когато бях с някого, знаех, че съществувам.

Люсиен кимна бавно.

— Чувството ми е познато.

Финч вдигна ръкава му нагоре и леко прокара върховете на пръстите си над ярко моравия белег на китката му. Този път той не се отдръпна.

— Твой ред е — обяви тя.

— Няма кой знае какво за казване — гласът му бе спокоен. — Не че реших да свърша със себе си, защото родителите ми са се развели. Честно! Беше по-добре без тях, да си налитат непрекъснато. — За момент замълча, втренчен в гредите, където в лъч светлина лениво танцуваха прашинки. — После, не знам, преди около година като че ли всичко някак се разпадна. Нали знаеш израза: така рухват кулите. И аз така се чувствах, все едно парченца се ронеха от мен.

Върховете на пръстите й се придвижиха нагоре по дланта му.

— И цялото кралско войнство, и всичките коне…

— … не можаха да направят Хъмпти Дъмпти цял. — Люсиен дрезгаво се изсмя.

— Веднъж видях как умира човек.

— Наистина ли? — Той се извърна да я погледне. След всичко последвало, сега й се струваше полузабравен кошмар, а не спомен.

— Приятелят на приемната ми майка. Гледах го как кърви до смърт и не си помръднах и пръста да му помогна.

— Сигурен съм, че си имала основание.

— Да, мразех го.

— Значи е заслужавал да умре.

— Никой не заслужава да умре. — Тя бе изумена от яростта, с която той говореше.

След малко Финч се изтегна до него; вслушваше се в отмереното биене на сърцето му и си представяше как изпомпва кръвта навътре и навън.

„Сега трябваше да ми бъде за първи път“, помисли си тя, когато най-сетне се любиха. Всъщност само приличаше на първи път.

Тя разбра, че и той не е новак, не само заради презерватива в портфейла; можеше да познае от внимателния начин, по който се движеше в нея, сякаш не искаше да свърши прекалено бързо. След няколко минути тихо го насърчи:

— Добре е.

Люсиен се отдръпна, за да я погледне.

— Ами ти?

— Мисля, че не мога. — Не бе могла с никой от предишните.

Той се усмихна.

— Ще се погрижим за това.

Той се разлюля към нея. С предишните й любовници бе ставало набързо, но с Люсиен приличаше повече на бавен танц без дрехи. Усещанията нарастваха — не като надигащия се прилив от любовните романи, по-скоро като топла вода, плискаща към нея на леки вълнички. Тогава изведнъж тя изви гръб и простена:

— Ох!

Люсиен също извика и след миг се претърколи по гръб. Докато лежеше до него, потънала в пот, с бясно туптящо сърце, тя си припомни полуискрено измърморените думи на привързаност, последвани от пипнешком търсените дрехите и трябва да бягам ще ти се обадя сутринта с излитане от вратата. Люсиен се раздвижи, но само за да подпре глава на лакът и да погледне към нея.

— Само си представи, вместо това можехме да сме отишли да плуваме.

— Много смешно.

Изражението му стана сериозно и той нежно отмести кичур от бузата й.

— Знаеш ли колко си красива?

— Казваш го просто така.

— Защо да лъжа?

— Не знам.

— Все някога ще трябва да повярваш в някого — настоя той. — Бих могъл да съм аз.

Тя се замисли над думите му, докато се връщаха надолу по хълма. Дали му вярваше достатъчно, за да сподели с него надеждите и мечтите си?

— Имам новини от онази жена — каза тя предпазливо.

— Коя жена?

— Онази, за която ти споменах — Лорейн Уелс.

— И какво?

— Иска да се срещнем.

— Кога?

— Мислех да отида следващия уикенд.

— Можем да вземем колата ми.

Финч не очакваше, че Люсиен ще пожелае да я придружи, и бързо отвърна:

— Няма да е много забавно.

— По-добре, отколкото да вися тук.

Тя сведе поглед, по-благодарна, отколкото искаше той да разбере. Същевременно глас в главата й крещеше, че все още не е твърде късно; все още може да се оттегли, без да бъде наранена. Тя спря и погледна нагоре към него.

— Наистина ли вярваш в онова, което каза преди? Че няма да промени нищо?

Люсиен я притегли плътно, прегърна я и тихо каза:

— Защо промяната винаги трябва да е към лошо?

 

 

Вечерта се прибра вкъщи и завари Лора и Хектор, седнали на канапето, хванати за ръце, със зашеметено изражение. Беше толкова необичайно да види, който и да е от двамата да седи неподвижно, че направо се смрази от ужас и местеше тревожен поглед от единия към другия, а черни мисли за Анна прелитаха през главата й.

— Какво има? — попита тя.

Лора я погледна, сякаш не разбираше. После мечтателна усмивка се разля по лицето й.

— Нищо — отвърна тя.

— Обадиха се от агенцията. — Хектор се размърда като пробуден от дълбок сън, широкото му кафяво лице бе леко обърнато нагоре.

— В неделя? — Финч пристъпи напред; кракът й попадна върху гумен кучешки кокал, който приглушено изпищя.

— Сюзън нямаше търпение да ни каже. — Гласът на Лора трепереше от обзелите я чувства. — Имат бебе за нас.

Финч усети, че я залива вълна на облекчение — Анна беше добре! — преди да я осени: щеше да има сестра!

— Олеле, Божичко! Ама сериозно ли?

— Виж сама. — Лора отлетя от канапето и се понесе към вехтото бюро с подвижен извит капак, върху което бе поставен компютърът; пъстри кубове плаваха по екрана.

Тя щракна с мишката и плаващите кубове бяха заменени от снимката на усмихнато, дебелобузо бебе с шапка от черна коса, щръкнала нагоре. Финч усети, че сърцето й прелива.

— Името й е Есперанса. — Лора прекара пръст през една от пухкавите бузки на детето толкова нежно, сякаш бе от плът и кръв. — Не е ли красавица?

— Кога ще я вземем? — попита Финч, останала без дъх.

— Сюзън казва поне след шест седмици.

— Добре, че говоря испански. — Хектор се ухили като горд баща и подпря прашните си каубойски ботуши на масичката за кафе, направена от стар дървен капак за прозорци по време на онова, което Лора наричаше своята фаза „Марта Стюарт попада на Малката къща в прерията“.

Финч се загледа в снимката.

— Толкова е сладка — Есперанса. Испанската дума за надежда.

— Надявам се, си толкова доволна, колкото и ние. — Лора обви кръста й с ръка.

Разбра, че Лора не искаше тя да се почувства по-незначителна.

— Шегуваш ли се? Сега ще печеля двойно повече като детегледачка. — Финч нямаше доверие в себе си да каже това, което й бе на сърцето. Последното, от което Хектор се нуждаеше, бяха две ревящи жени в ръцете му.

Лора се засмя.

— Джек е късметлия. Сега ще си има две племеннички.

— Съобщи ли на Мод? — Финч усети влажен нос да се притиска до крака й и се наведе да погали Пърл по главата. Макар полусляпа и почти толкова глуха, явно усещаше възбудата във въздуха.

— Ще го направя веднага щом си дойде. — Финч си спомни, че кръжокът по шев в неделя се събираше у Мейвис. — Не мислиш ли, че прилича малко на Хектор? — Лора отново се бе втренчила унесено в екрана.

— Кой, Мод ли? — подразни я Финч.

Хектор се надигна от канапето и бавно се приближи.

— Нали знаете какво казват хората — всички ние, мексиканците, си приличаме — подхвърли той с намигване.

Сякаш току-що осъзнала факта, Лора прегърна Хектор с радостен вик. Той я вдигна и я завъртя, докато и двамата останаха без дъх.

Промъкна се мисълта за Анна. Как можеха да празнуват? Защото животът си продължаваше. Не можеш да разделиш доброто и лошото повече, отколкото би могъл да разделиш миналото и бъдещето. Не бе ли го научила днес с Люсиен?

Преди да го осъзнае, беше хванала ръцете на Лора и Хектор и тримата затанцуваха из стаята, докато клетата стара Пърл стоеше объркана и махаше с опашка.