Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (17)

Седемнадесета глава

Финч вече не трябваше да се тревожи за Анна и попадна във водовъртежа на домашните вълнения: след по-малко от седмица Лора и Хектор щяха да заминат за Мексико за последната фаза на осиновяването. Междувременно в къщата цареше суматоха, а Лора се бе превърнала в човешкия вариант на увеселително влакче — в един миг под душа ревеше „La Vida Loca“ с колкото й глас държи, а в следващия се тюхкаше дали всичко няма да пропадне в последния момент.

Хектор се занимаваше с работата си както обикновено — грижеше се за конете, поправяше разни неща из ранчото, вечер ходеше на училище — но Финч усещаше, че също е угрижен. Ще седне да чете книга, но минаваха минута след минута, преди да отгърне страницата; или пък толкова ще се отдаде на мислите си, докато реши някой кон, че направо можеше да се огледаш в козината му, когато свършеше. Лора бе станала почти същата забравана като Мод и обръщаше къщата с главата надолу, докато намери връзка забутани ключове или очилата си за четене; Хектор пък, обикновено сдържан, определено беше станал бъбрив и на вечеря ги заливаше с разкази за това, какво е да растеш в шестнайсетчленно семейство. Не бе нужно да споменава за големия си опит в сменянето на пелени.

Тържеството бе по идея на Мод. Настояваше да организира едно и за Анна, но тя учтиво й отказа, защото сега искала само малко мир и покой. Старата дама не приемаше отказ и бе пренасочила усилията си към посрещането на Есперанса в новия й дом с фанфари. Бяха поканени всички, включително и сестра Агнес. Сам отговаряше за цветята, а Алис — за дребните подаръци (пазеше в тайна какви ще бъдат). Клеър щеше да достави десертите. Иън рисуваше плакатите — единия на английски, другия — на испански. Мод дори бе предложила на шега кръжокът по шев да направи стриптийз и получи само ужасените стенания на всички.

Едно-единствено нещо хвърляше сянка върху доброто настроение на Финч: Люсиен се връщаше в Ню Йорк веднага щом ги разпуснеха за ваканция. Майка му, току-що завършила рехабилитацията, му беше уредила работа за през лятото във фирмата на чичо му. Финч дори не знаеше дали ще се върне през есента. Люсиен отговаряше уклончиво.

Мисълта толкова я глождеше, че когато един ден Лора обяви като гръм от ясно небе, че е време да посетят майката на Марта Елистън, Финч се зарадва. Щеше да се поразсее. Беше им се предоставила чудесна възможност: Лора бе чула, че старата дама е повалена от херпес. „Не е ли християнски дълг да я навестим?“ — попита тя и намигна.

На следващия ден се подрусваха по Олд Соренто Роуд в експлоръра на Лора с бананов сладкиш, загънат в алуминиево фолио, още топъл от фурната, сгушен в скута на Финч. Марта и майка й живееха, както се оказа, близо до Мейвис, в къща от стъпаловидно разположени дъски, боядисани в канарено жълто със синя дограма — приятна изненада, след като Марта бе толкова невзрачна. Позвъниха. Никой не отговори и Лора натисна бравата — не беше заключено. Тя пъхна глава и извика:

— Здравейте! Има ли някой вкъщи?

Слаб гласец някъде от дъното на къщата запита сприхаво:

— Кой е?

— Лора и Финч Кайли от църквата. — Лора пристъпи, без да чака да я поканят.

Откриха старата жена в спалнята й надолу по коридора — дребна могилка под пухена завивка. Поднос с недокосната закуска бе оставен на нощното шкафче до лакътя й заедно с множество флакончета с лекарства. Кукленско личице, сбръчкано като ябълка, ги гледаше втренчено и недоверчиво от купчина възглавници.

— Чухме, че не сте добре — каза Лора бодро. — Помислихме, че ви е нужна малко компания.

Финч очакваше старата жена да се изненада — в края на краищата едва се познаваха — но изражението й бе на човек, за когото изненадите отдавна са отминало нещо.

— Не съм много за компания тези дни — каза тя и седна, като нагласи бял кичур на мястото му. — Но понеже сте изминали целия този път, все пак можете да седнете.

Лора се настани в шезлонга до леглото, а Финч остана права. Във въздуха се усещаше лек неприятен мирис, не просто на болест, а на отчаяние, сякаш старата дама се бе борила с нещо много повече от кръстословицата, плъзнала се или хвърлена на пода.

— Едно време леля ми имаше херпес — наруши Лора възцарилата се неловка тишина. — Разправяше, че е почти толкова зле, както когато е раждала. — Фройдистка грешка, която предизвика червенина, разляла се по ключиците и нагоре по врата й. — Но сега нищо й няма.

— Винаги има нещо — измърмори мрачно старицата. — На моите години нищо не помага. Боли ме всяка костица от тялото, а червата ми не са наред от години.

Финч едва се сдържа да не сбърчи нос. Уф! Нищо чудно, че Марта винаги изглеждаше толкова потисната. Но кой не би бил, ако трябва да слуша това по цял ден?

— Опитвали ли сте с кисело зеле? — никой не можеше да възпре Лора. — Мод твърди, че върши чудеса.

— На мен нищо не ми помага. — Старата жена все едно се гордееше с факта. — Мога да изпия цял галон сок от сливи и да ям трици, докато не започнат да ми излизат през ушите, но никаква полза.

— Е, в такъв случай… — Лора погледна Финч с изражение, близко до паника.

Финч пристъпи напред.

— Донесли сме ви бананов сладкиш.

Тя протегна завития във фолио сладкиш, който старицата изгледа подозрително.

— С орехи ли е? — попита тя. — Защото съм алергична към орехи. Една хапка, и ще се издуя като балон.

— Може би ще хареса на дъщеря ви — промълви Лора в последен опит.

— Нея я няма.

— Ами, когато се върне…

— Не знам кога ще е.

Финч я изгледа изумено. Госпожа Елистън говореше така, все едно не знаеше много добре, че Марта е в училището, както обикновено по това време на деня. Мисълта как измъчена се прибира вкъщи при някой, който дори не оценява тежкия й труд, бе повече, отколкото Финч можеше да понесе. Майката на Анна не можеше да направи нищо, но на тази тук стара гарга явно й харесваше да е трън в задника.

— Сигурно е хубаво, че дъщеря ви е медицинска сестра — подхвърли тя. — Толкова често боледувате.

Старицата я изгледа с присвити очи, сякаш подозираше Финч в сарказъм.

— Родени сме да страдаме — отвърна с мъченическа въздишка. — Така пише в Библията.

— Изобщо не съм съгласна. — Лора говореше лековато, но Финч усети, че старицата е засегнала някакъв нерв. — Ако Бог искаше да сме нещастни, нямаше да ни предостави толкова неща, на които да се радваме. Не пише ли в Библията да възрадваме сърцата си и да ликуваме?

— „Вечна слава во Христа след изтърпените страдания“, Петър, първо, глава пета, стих десети — цитира тя триумфално. Беше се оживила и сега явно се забавляваше. — На печката има кафе; сипете си, ако желаете. Аз не мога да го пия. Причинява ми киселини.

— Ще трябва да си тръгваме. — Лора хвърли още един отчаян поглед към Финч.

— Отбихме се само да видим как сте — побърза да добави момичето.

— Марта ли ви накара? — Старата дама ги огледа подозрително.

— Тя дори не знае, че сме тук — възрази Лора. Това поне бе истина, но госпожа Елистън не изглеждаше убедена.

— Миналата седмица идва жена от агенцията — като че ли би ми харесало някакъв непознат да ми виси тук цял ден. Не можеш да им имаш вяра, нали разбирате. Всичките крадат. На приятелката ми Пърл отмъкнаха цялото семейно сребро. Няма да го допусна. Казах го на Марта, но тя се бои да не ми се случи нещо, докато съм тук съвсем сама.

Финч силно се съмняваше, че същевременно едва ли би пропуснала възможността да натяква, че я оставят сама, и с отвращение си помисли: „Сигурно ще надживее Марта“. Мод винаги изтъкваше, че киснатите в саламура изтрайват най-дълго.

— Тя е добра сестра — изтърси Финч. — Искам да кажа, ами вие трябва да се гордеете с нея.

Старицата вирна глава и се втренчи в момичето като лукав стар папагал.

— Кой казва, че не го правя?

— Това, което исках да кажа…

Лора се изправи.

— Наистина трябва да тръгваме. — Този път говореше по-решително. — Сигурна съм, нуждаете се от почивка.

— Ще оставя сладкиша в кухнята — обясни Финч.

— Непременно заключете вратата след себе си — извика старицата след тях. Опазил Бог някоя друга добронамерена душа да реши да се отбие и да я види как е.

Едва когато се озоваха навън, те се осмелиха да се спогледат.

Лора изпусна въздишка.

— Брей! Не бях сигурна, че ще успеем да излезем живи оттам. — Тя завъртя очи. — Следващия път, когато ми хрумне блестяща идея, ми напомни да си пийна сливов сок.

Тя се разкикоти и не след дълго и двете се бяха превили, притиснали ръце до устата си, за да заглушат смеха си, докато вървяха по алеята.

— Забелязах, че дори не спомена Ханк — подхвърли Финч, когато вече бяха в колата.

— Будалкаш ли ме? Страхувам се, че щеше направо да левитира над леглото. — Лора включи двигателя. Сигурно случайно бе натиснала здраво педала на газта, защото се заклатушкаха по алеята с изскърцване. — Ако продължава така, отец Риърдън ще трябва да приложи екзорсизъм.

Това предизвика нова взрив от кикот.

— Радвам се, дето не споменахме нищо — подхвана пак Финч, когато успя да си поеме дъх. — Не бях сигурна, че идеята е толкова добра.

Всъщност нямаше нищо общо с Марта и майка й, осъзна тя. Беше си въобразявала как ще се чувства по-добре, като знае, че търсенето на семейството й не бе пълен провал. Вместо това бе осъзнала, че понякога, дори когато нещата изглеждат унили, тревата от другата страна на оградата невинаги е по-зелена. Ами ако собствената й майка приличаше на тази на Марта?

— Чудя се какво ли е намерил в нея — имам предвид Ханк — каза Лора. — Трудно е да си представиш Грейс Елистън като жена, поддала се на съблазън.

— Лорейн спомена, че преди е била красива. — На Финч също й бе много трудно да си го представи.

— Допускам, че обвинява Марта за съсипания си живот. — Лора поклати глава. — Питам се дали някога се е замисляла каква благословия е това.

— Никога не съм си представяла, че може да ми е жал за някого, който не е бил даден за осиновяване — каза Финч със смях.

— В онези времена е било по-различно. На Грейс сигурно не й е било лесно.

— Не колкото на Марта. Хм, не караш ли малко прекалено бързо? — Финч хвърли поглед към скоростомера и видя, че карат с 80 километра в час в зоната с ограничение до 50 километра.

Лора я изгледа гузно и свали крак от педала за газта.

— Предполагам, защото бързам да се прибера вкъщи.

— Аз също. — Планът им бе Лора да я остави в училище, но днес не й бе до учене.

Скоро подскачаха по Олд Соренто Роуд.

— Е, щом ти можеш да кръшкаш, предполагам, и аз мога — обяви Лора. — Какво ще кажеш да оседлаем конете и да пояздим? Ще е срамота да си стоим вкъщи в такъв ден.

Финч се ухили.

— Точно това ми се искаше и на мен.

 

 

Вечерта, преди Лора и Хектор да заминат, Финч седеше по турски на леглото в стаята им и гледаше как Лора приготвя багажа. Обикновено хвърляше нещата в куфарите както й падне, но сега не бързаше и бе проснала половин дузина тоалети на леглото, докато агонизираше кои да вземе. Искала да направи добро впечатление, да не им изглеждала като някой гринго-сноб.

— Никой никога не би те взел за сноб — увери я Финч.

— Надявам се да си права. — Лора задъвка устни и изучаваше два почти еднакви тоалета, разположени един до друг.

— Дори и да си сложиш съкровищата на короната — вметна Финч за всеки случай.

— Не съм сигурна, че е комплимент, но все пак благодаря — отбеляза Лора със смях.

— Сигурна ли си, че си взела всичко необходимо за бебето? — подразни я Финч, като огледа издутия платнен сак, натъпкан с пелени, рецепти, одеялца, гащеризончета, ританки и шапчица срещу мексиканското слънце.

— Права си. Май няма да имам нужда от всичките тези неща. — Лора се отпусна на леглото до нея. Не беше ясно дали имаше предвид факта, че бе взела достатъчно за три деца, или че осиновяването все още може да се провали, дори и в такъв напреднал стадий.

— Всичко ще бъде наред — потупа я по ръката Финч.

— Знам. Просто съм нервна, това е. Още не мога да повярвам — бебе. — Лора прекара ръка през косата си и тя щръкна като наелектризиран ореол. — Точно когато си мислех, че ще ми е самотно, когато заминеш за колежа догодина.

— Като че ли някога можеш да бъдеш самотен в тази къща.

— И все пак… — Лора отново бе придобила изражението, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Ще ми липсваш.

Колежът, изглеждал нещо толкова далечно, изведнъж се бе превърнал в реалност. Гърлото й се сви.

— Засега не отивам никъде.

— Дотогава толкова ще ти е омръзнало да сменяш пелени, че ще излетиш като куршум. — Едното ъгълче на устата на Лора се изви в крива усмивка.

Финч се просна по гръб и се загледа в петното на тавана във формата на петльов гребен.

— Питам се какво ли е да имаш сестра.

— Помня, когато родителите ми донесоха Алис от болницата. Мислех си, че е само за мен. — Гласът на Лора затихна. — Имах навика да я обличам в дрешките на куклите ми, докато не порасна. И начинът, по който ме гледаше с тези нейни големи сини очи, сякаш съм слънцето, луната и звездите — ами никога не съм се чувствала толкова значима. — Тя се усмихна към Финч. — Нищо не може да се сравни с една сестра. Ще видиш.

Точно в момента всичко, което Финч искаше, бе времето да спре. Сви се и положи глава в скута на Лора. Когато беше по-малка, гледаше със завист как майките гушкат децата си, но се бе научила, че е по-добре да не желаеш онова, което не можеш да имаш. Сега топлата тежест на ръката на Лора върху челото й напомни отново за пропуснатото, което малката й сестричка щеше да приема като даденост.

— Ох, да му се не види! — Лора изруга тихо. Финч вдигна глава и я видя да поднася смачкана хартиена кърпичка към носа си с гузно изражение. — Обещах си да не плача. Ако не внимавам, докато кацнем, ще съм станала истинска ревла.

Финч се изправи.

— Всичко ще е наред. Хайде, ще ти помогна да приготвиш багажа.

Прегледа куфара и отново провери, за да е сигурна, че съдържа всичко, от което Лора ще има нужда, докато се пита какво няма да облече. За момент Хектор надникна, завъртя очи и изчезна. Мод донесе пътен несесер за шиене за всеки случай. Дори и кучето се дотътри; Пърл подви опашка под краката си при вида на куфара.

Всичко бе свършено и Финч отиде в дневната да погледа телевизия, където дрема час и половина в компанията на предаване на „Нешънъл Джиографик“ за дивата природа на Аляска. Пробуди се много по-късно от звука на приглушени гласове. Изпод вратата на стаята на Лора и Хектор се процеждаше светлина. Бе сигурна, че няма да спят тази нощ.

Завиждаше им. Каквото и да се случеше, поне си принадлежаха. Докато всичко, което щеше й остане от Люсиен, бяха спомени и имейл адрес. Щеше ли някога да го види отново? Внезапно й се стори непоносимо да не знае отговора. Как бе стигнала от това да се чуди какво да прави с него, дотам, че да не знае какво ще прави без него!

 

 

— За какво мислиш? — попита тя, докато се разхождаха ръка за ръка из двора на училището, не по-различни от двойките, на които преди тайничко се бе подигравала.

Люсиен сви рамене.

— Просто се питах дали може да се получи прилична оценка за проект, писан насън.

Годишните изпити бяха започнали и от напрегнатите изражения в двора на училището можеше да се съди, че той не бе единственият, който се безпокоеше за оценките си. Финч знаеше, че също следва да се тревожи, но с всичко онова, което се случваше, не можеше да се застави да се загрижи особено дали е получила пет или пет минус за някакъв глупав доклад.

— Ако е за госпожица Гудби — каза тя, — можеш да препишеш каквото и да е и щом го предадеш, шестицата ти е в кърпа вързана.

— Значи сега съм любимецът на учителката?

— Ти го казваш, не аз.

— Сигурно е заради неустоимия ми чар. — Той спусна клепачи и се опита да изглежда загадъчен.

— За жена, която не е била с мъж от потъването на „Титаник“, всеки би изглеждал привлекателен.

Той се разсмя.

— Предполагам, имаш предвид истинския „Титаник“, не филма. Както и да е, откъде знаеш?

— Забелязвал ли си как върви? Сякаш някой й е пъхнал нещо в задника.

— Тази сутрин си в добро настроение.

— Не можах да спя много снощи. — Тя игнорира Кортни Русо; беше застанала с обожателите си до кафенето и ги зяпаше, сякаш знаеше нещо, за което те не подозират.

— Добре дошла в клуба.

Внезапно Финч усети раздразнение. Това ли бе всичко, за което можеше да мисли той — да се представи отлично на изпитите?

— Не съм стояла да уча цяла нощ — тросна се тя. — Просто имах проблеми със съня, това е.

Люсиен я изгледа лукаво.

— Нещо те е тревожило?

— Ами я да си помисля. Може да има нещо общо с факта, че родителите ми всеки момент ще доведат бебе у дома.

— Кога се връщат?

— След седмица.

— Тогава ще разбереш.

— Какво ще разбера? — Да не би Люсиен да предполагаше, че осиновяването може да се провали?

— Какво е да има бебе вкъщи — намръщи се той. — Както и да е, какво те гложди?

— Нищо. — Тя сви рамене и пусна ръката му.

Люсиен я познаваше твърде добре. През изминалите седмици се бяха сближили, бяха навлезли в толкова съвършено настроен ритъм, че дори и сега, когато погледна надолу, тя с ужас отбеляза, че върви в крак с него. Веднага забави ход и го остави да я задмине, но не бяха вървели дълго, когато я сграбчи за китката и я привлече в празна класна стая.

— Няма да те пусна, докато не ми обясниш какво се е случило — настоя той.

— Ще закъснеем за час.

— Забрави за часа.

— Даа, точно така. На кого му пука? Догодина ти дори няма да си тук. — Думите й се изплъзнаха.

— Значи това било. — Той кимна бавно, с разбиране, после с въздишка се отпусна на най-близкия чин.

— Значи е вярно — промълви тя. — Няма да се връщаш.

Люсиен се бе втренчил в пода.

— Така изглежда.

— Идеята твоя ли е или на майка ти? — Настояваше да знае.

Той вдигна поглед към нея — олицетворение на мъката.

— Не ме заставя или нещо такова. Просто… точно сега й е много трудно, но се опитва, разбираш ли? Не искам да я затруднявам още повече. — В очите му имаше сълзи.

— Ще продължим ли да се виждаме? — Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Ще се върна една седмица след Коледа. Баща ми ще ме води на ски. — Нямаше нужда да й го казва: плановете му за ваканцията не я включваха.

— Няма значение. Не съм сигурна, че и аз ще съм тук — уточни тя хладно. — Леля и чичо имат къща в Кабо. — Харесваше й начинът, по който звучи. Кабо.

Като че ли бе от хората, свикнали да хукнат към места като Кабо Сан Лукас, когато им хрумне. Но не беше точно и лъжа; Алис и Уес наистина имаха апартамент в Кабо, който винаги им предлагаха, макар че Лора и Хектор по-скоро биха отлетели за Луната. Какво ще правят в Кабо с бебе, бе попитала Лора.

Той изглеждаше съкрушен.

— Наистина ли? Защото се надявах… — Сви рамене. — Няма значение. Не е кой знае каква голяма работа.

— Кое?

— Имах намерение да питам баща ми дали може да дойдеш с нас.

— Наистина ли? — Сърцето й изпърха, но също толкова бързо замря. Не можеше да моли Лора и Хектор да финансират подобно пътуване; всеки цент от спестяванията им бе отишъл за бебето. — Страшно бих искала — рече тя толкова небрежно, колкото можеше, — но родителите ми очакват да прекарам Коледата с тях. Не ми се ще да ги разочаровам.

— Ще тръгнем на следващия ден.

— Виж какво, за твое сведение, аз дори не умея да карам ски — сопна му се тя почти гневно.

— Ще те науча.

— Ами ски?

— Можеш да вземеш под наем.

— Не всеки може да си го позволи, както ти е известно. — Тя го изгледа яростно, сякаш е виновен, че е бедна.

Той вирна глава и й хвърли онази бавно разцъфваща усмивка, която винаги я размекваше.

— Виж какво, не бих ти го предложил, ако очаквах да си платиш пътуването. Ще бъде подарък от баща ми. Ще бъде очарован, повярвай ми, от всичко, което ще ме държи далеч от него.

Заля я облекчение, въпреки това прояви упорство и каза:

— Откъде да знам, дотогава може да си имаш нова приятелка?

— По същия начин и ти можеш да имаш друг приятел — върна й го той веднага.

— Как ли пък не.

— Не ми казвай, че не си забелязала как те гледа Алън Дорфмайер.

— Измисляш си.

Той се ухили. Едва когато се отправиха към следващия си час, той попита:

— Та какво мислиш, искаш ли да дойдеш или не?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Трябва да питам родителите си, но съм почти сигурна, че няма да имат нищо против.

Люсиен я притегли към себе си и силно я целуна, без да обръща внимание на учениците, които минаваха покрай тях.

— Представяне на предстоящите удоволствия — прошепна той в ухото й.

— Предполагам, означава, че Алън не се брои — отвърна тя.

— Само да те пипне с пръст, ще му изкарам червата.

Звънецът удари. Вратите на шкафчетата се затряскаха. В коридора се надвикваха резки гласове. Заместник-директорът оповести по радиоуредбата, че следобед ще има специално събрание.

— По-добре да побързаме — каза тя.

— Госпожа Г ще мине веднъж и без мен. — Той не помръдна, само я прегърна още по-силно.

— Не съм сигурна, че аз ще мога. — Ужаси се, когато осъзна, че е на ръба на сълзите.

Коледа изглеждаше далече. Помисли си, че ако може да преживее това, ските щяха да са пикник. Дори и да се нарани, какво е счупен крак или ръка в сравнение с любовта?

 

 

Два дни преди Лора и Хектор да се върнат, Финч и Анди се заловиха със задачата да почистят къщата от мазето до тавана. Преровиха вещите, натрупали се на задната веранда — ботуши със спечена върху тях кал, изгризани от кучетата фризби, полупразни чували с пръст за разсад, и напълниха няколко големи чувала за отпадъци. Изкъпаха кучетата, вързаха фльонга върху къдравата глава на Роки, която завърши съществуването си след пет минути, изпотъпкана в двора. Дори боядисаха в бяло оградата на алеята за колите. Когато не остана нищо за чистене и лъскане, Финч огледа блесналите дървени мебели, издрасканото от котката канапе, застлано с току-що изпрана покривка, и китката върби с котенца в буркана от мляко до камината и изпита огромно удовлетворение. Къщата не бе изглеждала толкова добре от сватбата на Лора и Хектор.

В последната минута се отби Анна да предложи помощта си. Изглеждаше потисната и Финч се досети: сигурно Марк й липсваше. Същевременно изглеждаше изпълнена с решимост да се справи с живота си. Преди винаги създаваше впечатление, сякаш върви на празен ход, но напоследък около нея се беше появило усещане за сила.

Бъбреха си на верандата, когато експлорърът спря в алеята сред облак прах. Сърцето на Финч се качи в гърлото й, докато гледаше Лора и Хектор да слизат. Къде беше бебето? Беше ли се случило нещо? Беше чувала ужасяващи истории за осиновители, тръгнали с огромни надежди само за да се върнат с празни ръце заради някакво препятствие в последния момент или типична за Третия свят неразбория.

Тогава Лора отвори задната врата и се наведе да вдигне нещо от седалката. Единственото, което Финч можа да види от мястото, където седеше, бе увит в одеяло вързоп, от който се появиха чифт пухкави кафяви ръчички и се размахаха като диригент. Лора ги забеляза и широко се усмихна, докато вървеше по пътеката, стъпвайки толкова предпазливо, сякаш носеше крехко новородено, а не дебеланче на шест месеца. Финч усети, че я залива вълна на облекчение.

Есперанса бе дори по-сладка, отколкото на снимката, с кръгло личице, трапчинки и снопче мастиленочерна коса, щръкнала нагоре като пънк. Финч протегна ръка и бебето сграбчи показалеца й с изненадваща сила, като гукаше и риташе от удоволствие. Сърцето на Финч подскочи.

— Искаш ли да я подържиш? — Лора я подаде без по-нататъшни формалности.

— Тежи цял тон — отбеляза Финч със смях, но се опасяваше, че всеки момент ще се разплаче.

— Половината са пелени. Не съм ги сменяла от летището. — Лора говореше така, сякаш дори смяната на пелените е привилегия.

— Погледни личицето. — Анна погъделичка дебеличко кафяво краче и се взря в очи с цвета на „Хърши Кисез“ с толкова дълги мигли, че се извиваха и докосваха веждите й. Джек трябваше да внимава; имаше конкуренция.

Точно тогава Мод се появи на верандата и като разбра защо е цялата олелия, се плесна с ръка по гърдите.

— Господи!

Взе бебето от ръцете на Финч и започна да го разглежда от глава до пети. Изглежда, Есперанса също бе очарована от Мод, която гукаше:

— Много добре ще си се разбираме, нали, сладичкото ми грахче?

— Пълзи ли вече? — попита Анна.

— Все още не се справя много добре, но се опитва — каза й Лора.

Сините очи на Мод сияеха. Отдавна не се беше грижила за бебета. — Синът й сега бе на средна възраст и си имаше собствено семейство — но знаеше какво точно да направи, когато Есперанса заскимтя — тръгна напред-назад, като я потупваше по гръбчето. Бебето незабавно спря да нервничи.

Когато заклюма, Лора я взе от Мод — вече беше придобила опит; бутна вратата, докато Есперанса се бе отпуснала на рамото й.

— Както виждам, всичко е минало добре — каза Анна на Хектор.

— Имахме малко проблеми в посолството, но после плаването бе леко. От вчера чичо Сам си има чисто нов поданик. — Той се ухили и показа счупения си преден зъб.

— Слава Богу. Толкова се тревожех. — Анна явно се бе опасявала от най-лошото. Щеше ли до края на живота си да си представя, че опасността дебне от всеки ъгъл?

Хектор я попита:

— Как е новата работа?

Анна се оживи.

— По-трудна, отколкото си мислех, но всеки ден научавам по нещо ново.

Както винаги тя скромничеше.

— Шефът й каза да се опита да напише книга — уведоми го Финч. — Ако става, ще я издаде.

— Ключовата дума е ако. Както и да е, със сигурност е по-добре… — усмивката й избледня — от това да си стоиш вкъщи — довърши неуверено.

Финч се зачуди как го правеше. Ако Моника бе нейна сестра, щеше да хвърля камъни по гроба й.

— Радвам се да го чуя. — Хектор я погледна с обич; Финч знаеше, че тези дни той спи по-спокойно, защото вече не я грозеше беда. — Новини от Марк?

— Обади се онзи ден. — Анна наведе глава, но не достатъчно бързо, за да прикрие болката в погледа си.

Хектор внимаваше да не изразява чувства:

— Когато говориш с него другия път, предай му, че ни липсва.

— Ще му кажа. — Тя едва успя да се усмихне; след минута се извини, че си има работа вкъщи.

Останаха сами и Хектор прегърна Финч през рамото.

— Добра работа — похвали я той и кимна към бялата ограда.

— Предположих, ще бъдеш много зает с бебето — каза му тя.

— Добро предположение. — И хвърли лукав поглед към къщата. — Всъщност имам чувството, че занапред нищо няма да е както преди.

— Сигурен ли си, че не си искаш предишната стая? — подразни го тя.

Хектор се ухили, дълбоките бръчки в ъгълчетата на очите му се извиха към слепоочията, където тя за първи път забеляза леко посребряване.

— Разполагай се спокойно — усмихна се той.

— Плаче ли много?

— Не повече от другите бебета.

— Имаш ли нещо против, че не е… — Изведнъж се стресна.

— Моя? — завърши той вместо нея. — Наистина, винаги съм си мислил, че ще имам собствени деца, но стана така, както трябва да бъде. — Той я загледа, тъмните му очи блестяха в еднаква степен от хумор и обич. — Ти си виновна, да знаеш. Ако не беше ти, нямаше да знаем какво изпускаме.

— Само ми направете услуга и не осиновявайте още дванайсет — каза тя притеснена и се разсмя.

Тайно бе доволна, че разбира чувствата му — на този случаен баща, който се бе оказал по-добър от онзи, когото можеше да открие.

След известно споделено мълчание той кимна към колата и попита:

— Би ли ми помогнала с куфарите?

Финч го последва по стълбите. Откъм къщата дочу как бебето плаче със сънлив, вял гласец, докато Лора чуруликаше приспивна песен с немузикалния си глас. Погледна нагоре и видя ястреб, който лениво кръжеше в небе с толкова наситен син цвят, че сякаш щеше да се разпука, и за миг си се представи как се извисява до него. Върна се на земята от аромата на лазаня от фурната и гледката на Хектор, който държеше огромно сомбреро, широко почти колкото усмивката му.