Бевърли Бърн
Малката циганка (8)

7

— Пей, циганко и дано тези оскотели от виното глупаци млъкнат за малко.

София не видя кой и вика. В кафенето на Кале де лос Сиегос, Улицата на слепците, въздухът беше премрежен от облаците тютюнев дим и тежки алкохолни изпарения. Тя си проби път през навалицата, като придържаше червените си поли плътно към тялото и накрая се добра до масата на тореадорите, които си личаха по дългите свински опашки, закачени по жилетките. Там цареше оживена разправия за качеството на биковете, изкарани миналата неделя на арената. Все пак един реши да прояви учтивост и да й обърне внимание.

— Буенас ночес, хитанита — каза той и я ощипа отзад.

София се дръпна, но му се усмихна. Всички й викаха „хитанита“, малката циганка, и всички й пускаха ръце. Вече беше свикнала.

Откакто беше избягала преди четиринадесет месеца от Триана, тя бе научила доста неща — повечето неприятни. Като жена, непридружавана от брат, баща или съпруг, тя бе законна плячка на всеки местен мъжкар. Отгоре на всичко бе циганка и бедна. Нищо че пееше навсякъде и че винаги я канеха отново. Нищо че я засипваха с пари. София едва успяваше да свърже двата края.

Навсякъде трябваше да дава процент от припечеленото на собствениците на заведенията, но в цивилизовани градове като Валенсия, Толедо или Мадрид за това отиваше почти целият й приход. Ако пък решеше да пее на открито, на някой площад или булевард, веднага долиташе местният Ре де лос Мендагос, кралят на просяците. И от името на гилдията на просяците и конфискуваше по-голямата част от парите. Все пак София се чувстваше по-спокойно в северните градове, въпреки алчността на местните хора. Така бе по-далеч от Андалусия и тамошните цигани.

От една седмица пееше в това мадридско кафене. Нямаше никаква официална уговорка, но хората бяха свикнали с присъствието й и дори я чакаха. Бяха направили и някаква импровизирана сцена. А последните два дни собственикът я водеше тържествено до сцената и я представяше гръмогласно на клиентите. Но днес, като си пое дъх да се провикне, се сети за нещо и се обърна към нея.

— Човекът, за който ви говорих, пак дойде, Житанита.

— Къде е — София се изпъна, за да огледа по-добре заведението.

— Ей там, вляво. Гологлавият.

— Стар е. И защо е седнал с тези трима махо?

— Всеки сяда при махо, сводниците, когато иска да си купи някоя жена. Само че този човек, освен другото, ги рисува.

— Не знам — колебливо каза София.

— Не бъди глупава. Поне поговори с него. Само че по-късно. Сега трябва да попееш.

Той я вдигна на бара. София нагласи червената си пола. Зелената, която й беше дала Фанта, се бе износила. Новата й пола беше по ръбена с виолетови шнурове и бродирана с черна дантела. Сама си я беше ушила, като пости една седмица, за да събере пари за памучния плат. Но парчето беше стигнало и за черна блуза, също обшита с черна дантела. Искаше да си купи и черна мантиля, но още не беше спестила достатъчно. Вместо това беше затъкнала в косите си цветя. Продавачките на цветя я познаваха и й даваха с отстъпка. Тази вечер си бе избрала розови рози.

— Млъквайте, глупаци — изрева собственикът. — Тихо, за да може Ла Житанита да пее.

Глъчката постепенно замря и в кафенето се възцари тишина.

София още изпълняваше южняшки песни и фламенко, но имаше едно нововъведение в репертоара си — напоследък използваше й кастанети. Циганите посягаха към резбованите парченца дърво, които се държаха между палеца и дланта, само когато щяха да танцуват. Но София ги използваше за съпровод на песните си, първо, защото публиката обожаваше острото им щракане и второ, защото един мъж от Валенсия й беше подарил един красив чифт кастанети. Чак когато всички утихнаха под звука им, из кафенето се разляха нейните песни. Песни за любов, отмъщение, радост и болка.

— Художникът недочува — обясни и по-късно собственикът. — Но казва, че усещал ритъма на музиката ти. Разправя, че му влизал в костите.

— Да не е глух?

— Да. Преди няколко години пипна срамната болест. Но още чука.

Беше се научила да не се изчервява, когато й говореха като на уличница. Това беше част от цената, която й се налагаше да плаща заради липсата на мъжка закрила.

— Сигурно това ще иска и от мен. А аз не искам. Тогава защо да си губим времето и двамата?

— Девствената Житанита — собственикът я ощипа по бузата. — Всички разправят, че не си разтваряш краката пред първия срещнат. Сигурно е така. Но художникът не те вика за това. Има си достатъчно жени да му топлят леглото. Иска да те нарисува.

— И ще ми плати за това?

— Да, така казва.

Тя се поколеба няколко секунди, сетне кимна.

Собственикът си проби път през навалицата до масата на художника. Тримата махо още бяха там, но се сместиха да направят място на София.

— Дон Франсиско — обяви собственикът, — ето я, както ви бях обещал — той се обърна към София. — Това е най-великият художник в Испания, Житанита. Дон Франсиско де Гойя-и-Луциентес. Най-видният ми клиент. Гледай да не го обидиш.

— Житанита — каза Гойя. — Това е прякор. А как е истинското ти име?

— Викат ми София — знаеше, че трябва да говори по-високо, но гърлото я болеше от пеенето и от облаците тютюнев дим. Художникът се наведе над масата. Не я беше чул.

— София — изкрещя тя.

— А, сега чух. Хубаво име. Казаха ми, че си дошла от Севиля, София, Там има ли много синеоки циганки?

Тя поклати глава.

— Да, така си и мислех. Но не съм виждал досега очи с подобен цвят. Искам да го хвана за картините си. Ще ми позираш ли?

София се поколеба.

— Не знам, дон Франсиско. Не искам да ви обиждам, но никога преди не ми се е случвало да позирам. Ще ми обясните ли какво значи това?

— Няма нищо сложно. Ти ще седиш, а аз ще рисувам. Само главата и раменете. Можеш да си останеш облечена. Три реала на час.

— За колко часа?

Предложението беше изкусително. Може би щеше да изкара някоя пара от това. И нямаше да я дели с никого. Собственикът вече й беше казал, че няма да иска процент.

— Четири, може би пет часа — каза художникът. — Докато не свърша, няма да знам колко време ми трябва.

София се поколеба, сетне прие. Може би ако маестрото се позабавеше, щеше да й даде достатъчно пари за черна мантиля.

— Добре — каза Гойя. — Добре. Радвам се. Ела утре — той й даде адреса на ателието си. — Виж, написал съм го тук. Ако се загубиш, покажи хартията на някой да те упъти. На някой свещеник, или друг образован човек.

— Няма нужда, дон Франсиско. Аз мога да чета — гордо отвърна София и пъхна листа в деколтето си.

Той не я чу. Вече се беше извърнал и говореше с мъжа от лявата му страна. Но махото, седнал до София, я огледа с внезапно пробуден интерес. Той носеше пищния костюм, характерен за професията му — дълга пелерина, влачеща се по земята и огромно сомбреро с паунови пера. Къдрите, които се подаваха изпод шапката, бяха тъмнорижави. София също го изгледа предизвикателно, сетне се извърна. Време беше да попее още малко.

 

 

— Сенъорита — рижият мъж изникна изпод сянката на крайпътния чинар и застана на пътя на София.

Тя вървеше бавно, загледана в един водоносец и магарето му. Животното мъкнеше два огромни меха с вода. Разправяха, че в Мадрид имало седемстотин чешми и че цялата вода от околните планини била докарана в града. Звучеше невероятно, но можеше пък и да има известна истина. За едно поне беше сигурна — досега не беше виждала жена да мъкне кофа с вода в Мадрид. А по-богатите не караха дори прислугата да им носи вода от чешмите. За това си имаше общински служители и те разнасяха водата по частните домове. Други пък събираха боклука, а си имаше специални хора дори за почистването на улиците от конските изпражнения.

Разправяха също, че в Мадрид живеели близо двеста хиляди души. Преди да дойде в града, не вярваше в целия свят да има двеста хиляди души. Нищо чудно, че за всичко си имаше организация, дори за доставката на жени по домовете. София вдигна поглед към рижия махо, но не го поздрави.

— Сенъорита — повтори той — искам да говоря с вас.

Тя се опита да го заобиколи.

— Аз обаче не искам да говоря с вас, сеньор.

Махото й препречи пътя.

— Че защо? Сега излизате от художника, нали? Как беше? Маестрото постави ли лицето ви на портрет, за който сетне цяла Испания да говори?

— Всичко, което направи Гойя, сетне се обсъжда из цяла Испания. Що се отнася до портрета ми, не знам. Още не е готов.

— И вие прекарахте в студиото четири часа. Не отричайте, аз ви видях, когато влизахте. Това прави дванадесет реала. Плати ли ви?

София поклати глава.

— Лъжете — ухили се мъжът. — Знам, че плаща на моделите си след всеки сеанс.

София пъхна зад гърба си ръката, в която стискаше монетите.

— Не, не е. Не ми е платил. Кълна се.

— Не се притеснявай. Няма да искам моя пай. Имам си хубава маха, която ми носи добри пари.

Май беше прав. Не я причакваше заради парите. Това й даде смелост.

— Твоята маха е глупава. Всички тези жени, които спят с мъже за пари, а сетне носят припечеленото на техните махо, са глупачки. За какво са й такива като теб?

Мъжът се разсмя.

— Не мога да ти обясня за какво съм й аз, но мога да ти го покажа, ако искаш.

София пак се опита да го заобиколи, но той се протегна и я спря.

— Чакай, не съм дошъл да ти говоря за това. Имам делово предложение, но не каквото си мислиш. Нищо не ти струва да ме изслушаш. Ела, ще седнем на чаша вино и. Ще го обсъдим.

Тя тръгна с него, защото беше по-лесно, отколкото да седи и да се разправя, пък и защото следобедът беше топъл, защото нямаше какво да прави до десет часа, когато трябваше да пее в кафето на Кале де лос Сиегос и защото самата мисъл за самотната килийка, където спеше, я потискаше.

Той я хвана под ръка и я преведе покрай основите на новия музей, който щяха да вдигат на Дел Прадо. Недалеч имаше едно заведение, където наливаха силното и ароматно червено вино от Роха. Край цялата стена стояха наредени големи дъбови бъчви. Прислугата пълнеше от канелките големи калаени кани и ги разнасяше на клиентите, насядали на дълги пейки зад грубо издялани дървени маси. Залата беше пълна с махо. Личаха си отдалеч по пъстрото облекло, сякаш се гордееха със занаята си. Имаше и жени — до една хубавички и облечени по последна мода. Махи, които издържаха тези паразити.

— Не ми харесва тук — обърна се София към мъжа, който й се беше представил като Педро. — Казвай бързо каквото имаш за казване и да си тръгвам.

— Ще изпием по чаша, ще ти обясня за какво става дума и сетне си свободна да правиш каквото си искаш.

Педро махна на момчето, което обслужваше клиентите. То веднага дотича с каната си, напълни чашите и драсна нещо на стената зад гърба им.

— Наздраве — каза Педро, отпивайки от нея с поглед, докато надигаше чашата. — Красива сте, Житанита, Надявам се, че маестрото ще хвърли цялото си майсторство във вашия портрет.

Не му отговори. Не я беше повикал, за да й обяснява колко е красива. Вече трябваше да му е станало ясно, че не смята да става ничия маха. Ако й се наложеше да изпадне чак дотам, предпочиташе да бъде обикновена „puta“, улична проститутка. Поне щеше да знае каква е и да пази всичко припечелено за себе си. До смърт й беше омръзнало да дели парите си с разни мъже заради някакви измислени от тях причини. Засега преживяваше, като продаваше гласа си. Ако й се наложеше да продава тялото си, сама щеше да поставя условията.

— Имам един приятел — обади се най-сетне Педро. — Много важен и много влиятелен в своята област. Толкова важен, колкото Гойя е в неговата.

— Явно имаш много видни приятели. Чудя се какво толкова намират в теб.

Махото пламна.

— Ама и ти имаш един език, като на дърта вещица. И аз започвам да се чудя дали не съм сбъркал.

— Май си прав — София понечи да стане, но Педро я хвана за ръката и я придърпа обратно на пейката.

— Сядай. И си дръж устата затворена. Не ми харесваш особено, Житанита, пък и съм сигурен, че аз не ти харесвам. Но са ми поставили една задача и мисля, че ти си момичето, което ще свърши работа. Миналата вечер каза, че си можела да четеш. Не излъга ли?

— Не, не ви излъгах.

— Къде се научи?

Не знаеше отговора на този въпрос. Беше се научила да чете и смята някъде в онази част от миналото си, за която не си спомняше нищо.

— Не е твоя работа.

Педро сви рамене.

— Да си прочела някоя книга досега?

Най-накрая беше успял да събуди любопитството й. За последните четиринадесет месеца София беше останала с впечатлението, че вече е чула всички въпроси, които мъжете имат да задават на жените. Всичките искаха еднакви неща. Е, този въпрос беше нов.

— Не — смутено отвърна тя. — Не съм чела истинска книга. Че къде бих могла да намеря такова нещо?

— Не знам, но нали каза, че си можела да четеш.

— Мога. Ти можеш ли? — той кимна. — Виждаш ли онази табела? Ще ти кажа какво пише на нея.

Тя прочете списъка на различните изби, от които беше докарано виното и съответните цени.

— Невероятно — каза Педро, когато тя приключи. — Досега не бях виждал жена да може да чете. Освен може би някоя от благородните или богатите.

— Предполагам, че общуваш най-вече с жени от аристокрацията.

Този път Педро не обърна внимание на обидата.

— Онзи мъж, за който ти споменах в началото. Моят влиятелен приятел. Той ме помоли да му намеря компаньонка — София пак се надигна. — Дявол да те вземе, стой си на мястото. Не е, за каквото си мислиш. Трябва му някоя, с която да си приказва. Има си жена, но тя е дебела, грозна и той не може да я гледа. Затова търси някоя красива жена, с която да си говори за книги и… — той направи драматична пауза — и за музика. Каза, че би било добре да намеря някоя, която да свири на мандолина или китара, но ако беше чул за теб…

— Това ли е всичко? — София вече се увери, че я взема за глупачка. — Значи иска само да си приказваме за книги и музика. И какво ще ми даде в замяна?

— Всичко — простичко отвърна Педро.

— Какво имаш предвид?

— Чу ме какво казах. Ще даде на тази жена къща, в която да живее. Вече дори е купил къщичката, един мъничък дворец край пътя за Толедо. Ще й купува също храна и дрехи. Нали ти казах, всичко.

— А тя какво ще ти дава на теб?

— Нищо. Уговорката ми е само с господина. Той ще ми плати. Ти няма да имаш нищо общо.

— И защо точно аз? Защо не се обърне към някоя благородна дама?

— Благородните дами не стават компаньонки.

— Някой го правят — настоя София.

— Знам. Но той търси някоя, която да не принадлежи към неговия свят, някоя напълно различна. Е, какво ще кажеш?

— Не.

— Защо не?

— Не ти вярвам. Мисля, че ме лъжеш и не вярвам, че цялата история е толкова невинна. Аз съм певица, не проститутка.

Педро сви рамене.

— Както искаш. Жалко все пак, защото те чака, за да поговорите. Ей онзи мъж там.

Не можеше да удържи любопитството си. София се обърна и погледна, където й сочеше. Единственият мъж в заведението, който не беше облечен като махо. Истински господин, с черен фрак, кремава жилетка и копринени чорапи. Не беше млад, косата му вече бе посребрена. Гледаше я настойчиво.

— Това ли е той? — попита тя, като се извърна към Педро.

— Да. Ела да се поразходим. Той ще тръгне след нас. Така сме се уговорили. Двамата ще можете да поговорите. Сетне сама ще решиш дали да тръгнеш с него, или не. Можеш само да спечелиш, Житанита, а не рискуваш нищо.

Тъй и не се върна при Гойя, за да довърши портрета. Просто забрави за него, тъй като от мига, в който Педро я запозна с Хавиер, всичко се промени.

 

 

София се пренесе в къщата край пътя за Толедо в началото на май 1801 г. Педро и Хавиер я наричаха „къщичка“, но за София това беше цял палат. Имаше пет стаи, наредени около вътрешния двор. В двора я посрещна едно дърво — мимоза, цялата обсипана в тежки жълти цветове. Ароматът им проникваше из всички стаи. А когато се покажеше на прага, можеше да види кралския дворец.

— Харесва ли ти — попита Хавиер.

— Великолепно е — София се хвърли на врата му. — Ти си невероятен, Хавиер.

Още не можеше да разбере защо я иска, защо й предлага толкова много в замяна на нещо тъй незначително, но вече бе престанала да се притеснява и благославяше късмета си. Може би това бе „прекрасното бъдеще“, което Фанта бе видяла в нейните карти.

— Надявам се, че няма много да скучаеш, защото аз няма да мога да идвам често — повтаряше за дванадесети път Хавиер.

— Няма, обещавам ти. Ще се чувствам като принцеса.

— Надявам се. Безкрайно ме радваш, София и искам да бъдеш щастлива. А сега да седнем и да си поговорим за книгата, която ти донесох миналата седмица.

— Хареса ми. Най-много ми хареса дон Кихот, но всички хора в тази книга са прекрасни.

— Персонажи — поправи я внимателно Хавиер. — Така наричат хората, описани в някоя книга. И защо смяташ, че всичките са прекрасни? Някои от тях не бяха ли доста жестоки в подигравките си към дон Кихот?

София прехапа устни и се замисли.

— Май да. Не се бях замислила за това, но сега… Да, прав си.

Обсъждаха романа един час, сетне тя му попя малко. Той харесваше най-много нежните мелодии на солера. Никога не беше изпълнявала фламенко пред Хавиер.

— Прекрасно — прошепна той, когато последните тонове отзвучаха. — Прекрасно.

На вратата се почука. София се стресна и пребледня.

— Влезте — каза Хавиер, после се обърна към София. — Не се бой. Това е просто прислужницата.

Прислужница! Не бе и сънувала, че може да има прислужница.

— Скъпа, това е Хуана, Тя ще се грижи за теб.

София видя да влиза една жена, стара като Фанта и със същото сурово изражение. Не приличаше на прислужница. Повече приличаше на пазач, който да я следи и да докладва на Хавиер какво прави в негово отсъствие.

— Не ми трябва прислужница.

— Напротив — настоя той. — Според мен ти трябва. Освен това познавам Хуана от години. Готви прекрасно. Много ще ти хареса.

София се обърна към прислужницата.

— Можете ли да правите задушен таралеж?

Старицата пребледня.

— Не готвя такива гнусотии.

— Така си и мислех. Хавиер, аз съм циганка и съм свикнала да живея като циганка. Ти го знаеше, когато ме повика.

— Много ми харесва начинът, по който живееш, синеока моя циганко. Но ако смяташ да останеш в тази къща, Хуана също ще остане.

София огледа стаята и си помисли за бараката зад конюшните, която доскоро й служеше за убежище срещу дъжда и вятъра, при това за пет реала седмично.

— Ще те науча как да готвиш таралеж — каза тя на Хуана.

Прислужницата тъй и не усвои това изкуство като хората, но самата тя научи София на доста неща.

— Приготвила съм ви банята, сеньорита — каза тя на София още същата вечер, след като Хавиер си тръгна.

— Какво си приготвила?

— Банята, сеньорита. Готова е в кухнята, до огъня.

София последва Хуана от чисто любопитство. На пода, до голямата камина, беше поставен кръгъл меден леген. От него излизаше пара.

— Какво си сложила вътре?

— Топла вода, доня София. И билки, за аромат.

Никой досега не й бе викал доня София, дори Хавиер. Тя смело се приближи до легена.

— Не е удобно човек да се навежда така — отбеляза тя, докато се готвеше да потопи глава под водата. — И е прекалено горещо.

— Не се прави така — спокойно каза Хуана. — Свалете си дрехите и ще ви покажа.

София обмисли положението.

— Богатите жени така ли правят?

— Да. Особено когато са млади и хубави. Къпането излезе на мода напоследък.

Това сложи край на колебанието. София започна да се съблича. Беше напомнила на Хавиер, че е циганка само защото това бе по-изгодно в момента. Но в себе си бе решила да научи да се държи като жените гаджо. Затова и беше приела предложението на Хавиер. Като циганка, животът й постоянно висеше на косъм и тя трябваше всеки ден да се бори за оцеляването си. Като жена гаджо, тя беше в безопасност и всичко необходимо само се появяваше отнякъде, сякаш паднало от небето.

— Сега какво да правя? — попита тя, след като се съблече.

— Влезте в легена, доня София. Аз ще ви измия.

В първия момент имаше чувството, че са я попарили с вряла вода.

— Сварих се!

— Не, сеньорита. Така е само за няколко секунди, сетне ще ви стане приятно. Седнете обратно в легена.

София приклекна намусена и се потопи цялата под водата. Заля я вълна от удоволствие и покой.

— Хуана, това май наистина е хубаво. Ти някога къпала ли си се?

— О, да, сеньорита. Предишната ми господарка настояваше да бъда много чиста и да мириша на хубаво.

София понечи да попита коя е била предишната й господарка, но прислужницата я обливаше с ароматизирана вода, която вземаше с порцеланов черпак от голямата кофа. Сетне започна да търка косата на София с листа от лимоново дърво. Миришеше прекрасно и София също се чувстваше прекрасно. Всичките й въпроси се изпариха и тя се отдаде на непознатото доскоро чувство на безметежен покой.

— По-хубава си от всякога — каза Хавиер, когато се появи на следващия ден. — И миришеш много съблазнително.

— Преди не миришех особено хубаво, нали? — попита София.

— Е, да кажем, че сега е още по-хубаво. Сега миришеш като дама.

— Добре. Такава и искам да бъде.

— Ще станеш — обеща й Хавиер. — Ще те науча, а и Хуана ще ти помага. Това дали ще те направи щастлива, София?

— Много щастлива.

Наистина беше така. И да бъде щастлива май бе единственото нещо, което искаха от нея. Когато Хавиер се отбиваше, двамата говореха за нещата, на които й бе казал да вика „литература“, а сетне тя му пееше бавни и тъжни песни. Сетне опитваха какво е приготвила Хуана за вечеря. Докато се хранеха, той й обясняваше по какво да разпознава различните сортове и реколти вино и как да приготвя и сервира сложни блюда от рода на фазана. Освен това той търпеливо й помагаше да усвои тънкостите на доброто възпитание — как да си служи с приборите и салфетките, как да пие от стъклена чаша, а не от гледжосана купичка.

Ако трябваше да посочи най-забележителното нещо в новия си живот, София би избрала съдовете. В пещерите на Триана й наливаха в калаена чаша. В посадите и кафенетата сервираха в глинени гледжосани купички. А в новата къща Хавиер я беше снабдил с крехки порцеланови съдинки и стъклени чаши, в които се отразяваха всички цветове на дъгата. Когато ги зърна за пръв път, София потръпна от удоволствие, сякаш съдините бяха част от някакъв забравен спомен, от времето преди да стане циганка. Тъй и не успя да го хване, не съумя да пробие завесата около миналото си, но всеки път се радваше на белите и индиговосини чаши, които красяха масата в къщата край пътя за Толедо.

От своя страна Хавиер с искрено удоволствие я учеше на всички тези неща, с които не се бе и надявала да се сблъска.

И май това бе цялото удоволствие, което бе склонен да извлече от нея. Държеше я за ръката, когато се разхождаха и я целуваше за довиждане, преди да си тръгне. Това бе и целият физически контакт между тях. Понякога София се чудеше дали не е умряла, някак без да усети, и дали не е отишла на небето.

 

 

— Доминго е мъртъв — делово съобщи Бенджамин Мендоса през декември 1801 година.

В паметта на Робърт изникна човекът, на когото бе гостувал преди две години.

— Кога е станало това? И как?

— Починал преди три месеца, през септември. Проклетата блокада на Наполеон бави новините от Испания. Да не говорим за пратките херес. Що се отнася до начина, по който е умрял — изглежда, че е станало в леглото му. Сърцето му спряло. Погребали го с всичките католически церемонии. В некролога се споменава и опечалената вдовица. В доклада на моя информатор се споменава, че тя нападнала любовницата му на гробището. Направила голям цирк от погребението.

— Предполагам, че Мария Ортега е успяла да излезе наглава с доня Кармен.

— Казваше, че никога не си я виждал.

— Съпругата ли? Не, видях любовницата. Има забележителна външност.

— Да, това вече си го казвал. Ще трябва да се справиш и с двете, но не вярвам да ти създадат много проблеми.

— Значи не си променил решението си? — попита Робърт.

— Не, разбира се, че не съм. Нали не си забравил всичко, което си говорехме?

— Не съм забравил, но…

— Какво „но“? Робърт, ако не ти стиска да се захванеш с това, по-добре ми го кажи от сега.

Робърт не отговори веднага. Плъзна поглед по удобната, позната стая, в която беше отраснал, в която десет поколения негови прадеди бяха отраснали и си помисли какво всъщност е неговото наследство.

— Ще са захвана с това — отвърна накрая той. — Не осъзнавах колко всъщност го желая, докато ти не ми заговори за твоите планове. Оттогава не мога да мисля за нищо друго. Понякога имам чувството, че се побърквам.

— Властта — каза Бенджамин. — Заради нея мъжете се бият и умират.

— Допреди няколко месеца бих казал, че парите са по-важни. Сега съм съгласен с теб.

— И двамата знаем истината — Бенджамин отиде до прозореца и се взря в далечината. Къщата почти не бе престроявана от шестнадесети век насам. Имаше два етажа, долният от камък, а горният от дърво. Прозорците бяха тесни и стъклата бяха подсилени с оловни рамки. Изгледът към Тауър, Лондонската кула, беше донякъде влошен от мътното старо стъкло, но все пак символът на кралската власт върху живота и смъртта си личеше ясно.

— В наши дни властта значи пари. В предишни времена може и да е било различно. Не знам. Сигурен съм обаче, че днес парите владеят всичко, каквото и да си мислят коронованите глави, когато сънуват техните си сънища.

— Казвал ли си това на Лиъм — попита Робърт.

— За смъртта на Доминго ли? Не, още не съм.

— Имах пред вид твоите планове.

— Не. И за това не съм му казал — Бенджамин хвърли поглед към часовника на полицата. Месинговото му махало се клатеше равномерно. — Ще се появи всеки момент. Заедно ще му кажем.

 

 

Равинът, който оглавяваше церемонията по обрязването на Лиъм Самюел Мендоса, го бе нарекъл Лео. Майката бе предпочела англо-ирландското име Лиъм. И двете означаваха едно и също, лъв. Лиъм изглеждаше достоен за него. Имаше величествена грива от пясъчноруса коса и хищен гърбав нос, но приликата му със свирепия звяр свършваше дотук. Беше бавен, педантичен и малко тромав, на него можеше да се разчита и обикновено успяваше да запази спокойствие. Доскоро Робърт си мислеше, че Лиъм е наследил характера на баща си. Сега вече не бе толкова сигурен на кого всъщност се е метнал брат му.

— Значи Доминго умрял — повтори Лиъм, след като Бенджамин му съобщи новината. Сякаш трябваше да складира вестта някъде в паметта си.

— Да. Преди два месеца. Добре ме чу — днес Бенджамин не проявяваше обичайното търпение към сина си.

— Значи Пабло Луис ще оглави дома Мендоса.

— Пабло Луис ще наследи титлата идалго — кимна Бенджамин. — Тя му се полага по закон. Може би си въобразява, че и домът Мендоса ще премине в неговите ръце така леко. Ако изобщо се сеща за бизнеса, в което се съмнявам.

Лиъм изглеждаше умерено заинтригуван.

— Ако не е Пабло Луис, тогава кой ще застане начело?

— Твоят брат Робърт.

Лиъм погледна първо Робърт, сетне Бенджамин, сетне отново брат си.

— Успял си да уговориш това с Доминго, докато си бил в Испания ли?

— Нищо не съм уговорил — отвърна Робърт. — Това е план на баща ни.

Лиъм повтори процедурата с въпросителния поглед, като местеше глава първо към баща си, сетне към брат си. Накрая продума.

— Съжалявам. Не можах да разбера.

— Дявол да го вземе, момче! — избухна Бенджамин. — Не виждаш ли цялата логика? В Кордова няма човек от семейството, който да застане начело. Доминго остави само един син, побъркан гърбушко, който върлува из цялата страна, опръскан до лактите в бича кръв. След като умра, ти трябва да оглавиш нещата в Англия, така че остава само Робърт. Така ще бъде най-добре. Когато ти командваш тук, а Робърт в Испания, домът Мендоса ще стане по-силен от всякога.

Добре го извъртя, стара лисицо, помисли си Робърт. Лиъм ще се почувства поласкан и няма да забележи какво става. Точно така се и получи. След няколко минути Лиъм ентусиазирано обсъждаше бъдещите им планове.

— Всичко трябва да стане тихо и мирно — обясняваше Бенджамин. — Робърт просто трябва да се върне възможно най-бързо в Кордова и да поеме юздите, които Пабло Луис несъмнено вече е изпуснал. Мисля, че гърбушкото ще се радва някой да снеме товара от плещите му.

— Няма как да не загуби — спокойно отбеляза Робърт. — Ако ми помогне, ще е най-добре и за него.

— Не се притеснявай, ако ти се наложи да вдигнеш малко шум — изсумтя баща му. — С добро или с лошо, важното е да се справиш. Не вярвам все пак този побъркан да ти се опре. А можеш да разчиташ на помощ от съвсем неочаквани места. Този план не ми е хрумнал в последния момент. Подготвям се от двадесет и шест години. Лиъм, май е време да тръгваш. Трябва да бъдеш в адмиралтейството след един час, нали?

— Нови кораби ли — попита Робърт, когато Лиъм излезе.

— Най-малкото един. Имаме късмет, че Нелсън успя да вмести в програмата си едно нападение срещу Копенхаген, между задачите си да прави нови копелета на лейди Хамилтън и да си поръчва нови вицеадмиралски униформи.

— Отново битката за власт, за която спомена по-рано — отбеляза Робърт.

— Горе-долу, макар че от войната рядко печелят хората, които водят битки. Те са пионки в ръцете на по-силните. Впрочем знам от сигурен източник, че новият ни премиер ще предложи мир и ще подпише някакъв договор с Наполеон. Смятам, че Пит е решил, че е време за малко мир, затова си подаде оставката и уреди избирането на Адинктън. Той не е държал толкова пламенни речи срещу Наполеон, затова ще му е по-лесно да предложи мир.

— Бог да благослови министъра, който сключи мир. Тогава нашите доставки на херес пак ще тръгнат.

Бенджамин кимна.

— Да, така е. Но независимо дали воюваме или не, нашата задача е да държим кесията на хората, които контролират армиите и флотите. Това е истинската власт, момче, и заради нея ти утре потегляш към континента.

Той сложи на бюрото една малка кутийка.

— Имам нещо за теб. Виж го.

Робърт отвори кутийката. На сиво-синьото кадифе лежеше медальон, дълъг около седем сантиметра и широк пет. Огледа го внимателно.

— Този надпис е на иврит, нали?

— Да. Знам, че не можеш да го разчетеш, но сигурно се сещаш какво пише, нали?

— Не, как бих… — Робърт внезапно вдиша поглед. Баща му се усмихваше. — Господи, наистина знам — промълви младежът. — Това е висулката, за която пишеше в старата хроника. Доказателството за верността на разписката, което Феликс Руес предоставил на Мигел Антонио през 1575 г.

— Същата висулка. Или поне смятам, че е така. Със сигурност знам само, че Рамон Мендоса я е донесъл в Англия. Оттогава се е предавала от баща на син. Сега я давам на теб.

Най-вероятно се беше предавала от бащата на най-големия син. Робърт разбра защо баща му беше изпратил Лиъм по работа. Прокара пръсти по медальона.

— Можеш ли да ми кажеш какво пише?

— Това е стих от един от нашите псалми. „Am eshkacheck Yeroslalayim tishkack, yimiru tidbak Lbhoni“ — цитира Бенджамин. — „Ако те забравя, Йерусалиме, нека ме забрави десницата ми.“ Семейното предание на Мендоса гласи, че този стих станал девиз на семейството някъде през седми век, когато ги изгонили от Кордова и те били принудени да се преселят в Танжер, Северна Африка. Тогавашният глава на семейството накарал да гравират тези думи на вратата на дома му в Африка. За да напомня на потомците, че техният истински дом, техният Йерусалим, е Кордова.

— Седми век — прошепна Робърт. — Невероятно.

— И на мен така ми изглежда. Преданието гласи също, че един от неговите потомци финансирал първото нахлуване на маврите в Испания. Естествено, за да може родът Мендоса да се върне в Кордова.

— Мислиш ли, че това може да е истина?

Бенджамин сви рамене.

— Историята ли? Не знам. Но независимо дали е истинска или не, звучи поучително. Не я забравяй, Робърт. Не забравяй също за съдбата на Рамон и за наученото в Англия. Ще ти трябва цялата хитрост и умение, които можеш да събереш, момче. Няма да е толкова лесно, колкото казах на Лиъм. Но ти ще победиш и домът Мендоса ще се възвиси, по-силен и по-богат от всякога.

 

 

Пътят беше бавен и заобиколен, както преди две години и поради същата причина — френската блокада. Нощта беше студена и влажна. Робърт стоеше на палубата на двумачтовия холандски китобоен кораб. Беше вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студа и се беше подпрял на купчина грижливо навити корабни въжета.

Китобойният кораб щеше да го закара до Ротердам. Оттам щеше да поеме по суша за Испания — с карета, ако можеше да се уреди, или на кон. Знаеше какво го чака. Останалата част от пътуването щеше да е доста по-неприятно. Ръбестият корпус на китобойния кораб се тръскаше по вълните като плоско камъче, запратено от дете на морския бряг. В момента трюмът стоеше празен, но целият съд бе пропит от вонята на китова мас.

Капитанът беше холандец, нисък, набит и квадратен като кораба си, но също толкова сигурен и стабилен. Можеше напълно да се разчита на него. Години наред бе служил по корабите на Мендоса, кръстосващи между Саутхамптън и Кадис. На тях научи английски и се превърна в поредната брънка от веригата делови контакти, с които империята на Мендоса обхващаше света. Когато холандецът пожела да заработи за своя сметка, Мендоса му дадоха пари да купи първия си китобоен кораб. Той плащаше лихвите и даваше дял от печалбата си в продължение на пет години. Но знаеше, че още не се е изплатил за услугата. Обърна се към пътника си:

— Добре ли сте, господин Робърт?

— Толкова добре, колкото може да се желае, капитан Грауман.

— Радвам се. Донесох ви това — той му подаде калаено канче.

Робърт го пое и отпи. Очакваше да е чай, но усета вкуса на ром.

— Благодаря ви. Точно това ми трябваше.

— Оставям ви на мислите ви. Ще стигнем до пристанището към изгрев-слънце.

Мислите на Робърт се въртяха най-вече около последния разговор с баща му. Много от нещата, които си казаха, звучаха като сбогуване, сякаш старецът не се надяваше да се видят отново. Соленият вятър го плесна по бузата. Солен като сълзи. Не беше в характера му да плаче, не му се беше случвало от детска възраст, но усещаше в устата си вкуса на тъгата. Той се смесваше с надигащата се възбуда, която караше кръвта да пламти.

Медальонът висеше на врата му. Усещаше го под дрехата. Беше прочел отново целия псалм, преди да потегли. Сто тридесет и шести псалм, който започваше така: „При реките вавилонски, там седяхме и пишехме, кога си спомняхме за Сит“. Той не плачеше, но помнеше.