Бевърли Бърн
Малката циганка (11)

10

В стаята беше задушно. Прозорците бяха плътно затворени срещу вредните изпарения, за които всички знаеха, че носят болести. Леглото, оградено с черни завеси, се издигаше на подиум, който стигаше до стената. Тъмни вълнени килими покриваха мраморния под, а креслата и канапетата, които запълваха почти всеки квадратен сантиметър от стаята, бяха тапицирани в черно. Не защото в къщата от сега се готвеха за траура, доня Кармен бе избрала декора доста преди да се разболее.

Миризмата на кръв, урина и изпражнения проникваше навсякъде.

— Слагаме й пиявици всеки ден от един месец насам — обясни лекарят на Пабло Луис. — А през последните шест дни й даваме каломел като пургатив. Съжалявам, идалго, но почти нищо друго не може да се направи.

Пабло го отпрати с едно махване на ръка и отиде до леглото. Беше отслабнала. Лечението не бе способно да се справи с треската, но бе премахнало подпухналостта, която я измъчваше от години. Наведе се над нея, достатъчно ниско, за да чуе хрипкавото дишане и да усети тежкия й дъх.

— Мамина — промълви той, връщайки се към отдавна забравеното детско обръщение. — Аз съм, дойдох.

Черните очи се отвориха и се спряха върху него. Кармен се опита да вдигне ръка, за да го докосне по бузата, но не успя. Разтвори устни и издаде някакъв звук. Пабло се наведе по-ниско. Тя отвори по-широко уста, насилвайки се да произнесе думите, които не искаха да излязат. Само някакво съскане се надигна от гърлото й. Но трябваше да проговори. Трябваше да му каже, че англичанинът всъщност е юдей, че иска да заграби контрола над търговската къща и че джуджето е негов шпионин. Искаха да отнемат, от Пабло законното му наследство.

— Евреин — с усилие изграчи тя.

— Знам, мамина — прошепна Пабло. — Знам. Това няма значение.

Трябваше да му каже какво огромно значение има. Трябваше да го накара да разбере, че тяхното единствено оръжие е инквизицията. Той трябваше да намери плочката, да издаде езичника на инквизицията и тогава никой не би могъл да посегне на наследството му. Тя успя да произнесе първата сричка: „Пло…“ — прошепна тя. Сетне умря.

 

 

Свещеникът кръжеше около отворения ковчег, пръскайки го от време на време със светена вода. Капките летяха от китката палмови вейки, захванати със златен пръстен. Скъпоценните камъни по него отразяваха пламъците на десетките свещи, а през златистия прозорец над олтара се разливаше мека светлина. Въпреки това по-голямата част от катедралата на Кордова тънеше в мрак. Върху храма падаха сенките от околните стени. Победоносните християнски крале бяха дарили на църквата сградата на грамадната джамия, построена преди четиристотин години от ислямските халифи. Християнската църква беше издигната сред руините на мюсюлманския храм, но останките от масивната ислямска архитектура бяха надделели над победителите.

Гора от мраморни колони се издигаше във всички посоки докъдето стига погледът. Колоните носеха арки, издялани от разноцветен камък и украсени с толкова сложна резба, че приличаха на усукани нишки. Робърт лесно можеше да си представи босоногите араби да правят ритуалните поклони вътре, облечени в снежнобели роби и препасали ятагани. Белезите на католическия култ му се струваха само временно вмешателство в атмосферата на мястото.

Стоеше зад носилката на доня Кармен редом с Пабло Луис, на мястото, отредено за роднините. Службата продължаваше от часове, но Робърт не можеше да следи латинските песнопения. Хвърли поглед към тялото. Сега почти бе склонен да повярва на слуховете за някогашната и хубост. Смъртта бе премахнала подпухването, обезобразявало я през последното десетилетие. Косата й беше скрита в черна мантиля, а тя самата носеше черна копринена рокля. Изглеждаше красива и спокойна, съвсем различна от побърканата жена, която заговорничеше с него в подземията на двореца.

Заупокойната служба приключи и Робърт тръгна редом с Пабло да изпроводи ковчега до последното му убежище. Шествието излезе от мрачната църква, която хората още наричаха la mesquita, джамията и излезе на просторния двор. Следобедното андалуско слънце заслепи Робърт. Затвори очи и отново ги отвори. Мария Ортега стоеше на няколко крачки от него и гледаше ковчега. Видя омразата и тържеството, изписани на лицето й. Тази жена знаеше прекалено много. Беше нещо, което баща му би нарекъл заплетен възел, проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван. Но едно по едно. Първо погребението. Сетне Пабло Луис.

 

 

Стъмни се, преди двамата мъже да могат да останат сами в една от многото зали на двореца.

— Предполагам, че трябва да сложим ред в някои дела — каза Пабло.

— Не бих ви ангажирал с това тази вечер — отвърна Робърт. — Трябва да обсъдим много важни проблеми, но и утре е ден.

— Утре няма да съм тук: В неделя Карлос ще излезе на арената във Валенсия. Доня София вече ме чака там. Ще тръгна на изгрев-слънце.

— Доня София ще прояви разбиране. Що се отнася до тореадора, сигурно ще се справи с една корида и без вас.

Пабло отпи глътка вино.

— Не се съмнявам, че ще се справи и без мен. Аз, съм този, който държи на отиването във Валенсия — спокойно обясни той. — Не Карлос.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Така ми се струва. Но какво смятате да правите с всичко това? — Робърт махна с ръка, обхващайки всички видими и невидими части от имението. — Някой трябва да наглежда двореца и делата на Мендоса, Пабло.

По-възрастният мъж поклати глава.

— Нито се интересувам, нито имам дарба за търговия. Вие знаете това. Нали затова сте тук?

— Не съм сигурен, че правилно разбирам…

— Да, Робърт. Правилно разбирате. Странно нещо е човек да има гърбица и саката ръка. Хората си мислят, че нещо не е наред и с ума му. Но с ума ми всичко е наред, братовчеде. Не ме подценявайте.

— Мислите ли, че го правя?

— Не съм сигурен, но ако си представяте, че не знам как се стремите да овладеете дома Мендоса, тогава да. Подценявате ме.

Робърт изчака няколко секунди, преди да отговори.

— Някой трябва да го контролира — каза той накрая. — Сам не може да се управлява. Трябва да го разберете.

Пабло стана.

— Правете каквото искате, аз ще си лягам. А, Робърт, един последен детайл. Онова джудже, Хоукинс. Нали знаете, че ви е наполовина брат?

Смайването на Робърт беше изписано на лицето му.

— Виждам, че не сте знаели — захили се Пабло. — Баща ми каза преди години. Защо иначе Бенджамин би се загрижил за съдбата на горкото създание? Лека нощ, Робърт. И сбогом, предполагам. Няма да се видим на сутринта. Наредил съм да приготвят каретата за тръгване на изгрев-слънце, както ви казах. Един Бог знае кога пак ще намина към Кордова. Мразя този проклет дворец. Останете колкото си искате. Наглеждайте нещата. На вас ви е приятно, а за мен е все едно.

 

 

Робърт вдигна поглед от счетоводната книга, която преглеждаше и се обърна към джуджето, седнало на висок стол от другата страна на масата.

— Хоукинс, искам да ви питам нещо. Кой беше баща ви?

— Не знам, сър. Никога не съм го виждал, а майка ми никога не говореше за това. Взел съм нейното име, Хоукинс. Тя беше Сали Хоукинс.

— О, разбирам — нищо не разбираше. Откакто Пабло Луис потегли за Валенсия преди две седмици, използваше всяка възможност, за да огледа внимателно джуджето. Все още не можеше да различи никоя черта на Бенджамин по лицето или обезобразеното тяло на малкия човек.

Мисълта, че в жилите на горкото същество може да тече същата кръв като в неговите, не притесняваше Робърт. Хари Хоукинс не беше виновен, че изглежда така. Но като бучка от горчиво съмнение му пресядаше мисълта, че баща му е имал любовница от прислужниците. И в собствената му къща. Спомняше си как Бенджамин се бе надигнал от възмущение, когато му разказа за дон Доминго и Мария Ортега.

— Съпругата си е съпруга — беше отсякъл тогава главата на семейството. — Любовницата е нещо друго. Човек не трябва да ги държи под един покрив.

Бог му беше свидетел, Робърт признаваше, че понякога на един мъж му се налага да кривне от правия път. Той самият имаше доста проблеми напоследък. Периодичните му набези към публичните домове в Кордова нито го задоволяваха, нито пък бяха безопасни. Не вярваше на тези копринени чаршафи. Беше видял какви болести може да пипне човек на тях. Рискът беше прекалено голям. Трябваше да си намери жена. Край на проститутките.

Въздъхна. Беше се заричал така поне шест пъти, откакто пристигна преди четиринадесет месеца. И това решение сигурно щеше да изтрае колкото предишните. Слабините му щяха да започнат да пламтят, и нищо нямаше да може да ги угаси, докато…

Някой почука на вратата.

— Да видя ли кой е, сър?

— Да, Хоукинс. И ако не е спешно, го остави на половин заплата за три месеца. Прислугата знае, че не бива да ме безпокои тук.

Това правило беше въведено от дон Доминго. Той го намери за добро и го възприе.

Джуджето отвори вратата, излезе в тунела между стаята със счетоводните книги и двореца и я затвори зад гърба си. След секунда се върна.

— Наистина е спешно, сър. Вестоносец от Кадис. Донесъл е писмо от Лондон.

Робърт го взе и хвърли един поглед на червения печат.

— От баща ми е, Хоукинс. Първото от половин година насам. Вече се чудех дали не ме е забравил.

Нетърпеливо отвори писмото и веднага позна елегантния почерк на Бенджамин. Прехвърли го набързо и когато вдигна глава, се усмихваше.

— Нищо чудно, че му е отнело толкова време. Сигурно не е било лесно да се уреди. Нареди да приготвят карета, Хоукинс. И въоръжена охрана В Кадис ни чака важна пратка.

— Златни слитъци ли, сър? — тихо попита джуджето.

— Златни слитъци, Хоукинс. Достатъчно кюлчета, за да изпълним обещанието към краля и да ни остане. Най-сетне малко злато, за да започнем да си застиламе пътя из това блато.

 

 

Елегантният тримачтов търговски кораб беше закотвен почти на миля от брега. Шестимата мъже гребяха юнашки в наетата лодка, но им трябваше почти час, за да стигнат до него. Робърт седеше на кърмата, заслушан в плясъка на греблата. Наближиха кораба и той се загледа в изящната извивка на „Кралица Джудит“. Подобно на неговия близнак, „Кралица Естер“, корабът имаше шестнадесет оръдия, по осем от всяка страна. Той преброи пет черни гърла, насочени към лодката. „Кралица Джудит“ беше тежковъоръжена и определено имаше доста по-многоброен екипаж, отколкото е обичайно за търговски кораб.

Корпусът беше дълбоко потопен, а квадратните платна — свити. Вече се бяха приближили достатъчно, за да се различи червеният флаг на британския търговски флот, който се развяваше на задната мачта. Под него беше златистокафявото знаме на Мендоса. Лодката се долепи до борда. Робърт стана.

— Ей, „Кралица Джудит“! Може ли да се кача на борда?

Един моряк се надвеси над борда с фенер в ръка, така че да освети лодката. Явно за да се увери още веднъж в това, което вече бе видял с далекогледа.

— Кой пита?

— Робърт Мендоса. Къде е капитанът ви?

— Тук, мистър Робърт — Руди Грауман пристъпи към борда. — Можете да се качите. Боцман, пуснете въжена стълба за госта.

Грубата конопена стълба се разви надолу и Робърт бързо се изкатери на палубата.

— Баща ми писа, че вие ще поемете кораба, капитан Грауман. Да не би отново да работите за дома Мендоса? Какво стана с китобойния кораб?

— Нищо му няма. Или поне се надявам да е така. Мистър Бенджамин ме помоли да поема този транспорт, защото ви познавам лично, мистър Робърт. Май смята стоката за ценна.

По усмивката на холандеца Робърт разбра, че знае за товара.

— Така ли — засмя се Робърт. — Е, баща ми винаги е бил предпазлив човек.

— Елате долу, сър. Там ще говорим по-спокойно.

Робърт кимна, но се обърна към лодката, преди да последва Грауман.

— Връщайте се на брега. Ще ви платят още щом пристигнете в залива.

— Кой, изродът ли, сеньор? — изскимтя първият гребец. — От неговите ръце ще трябва да си вземем парите?

— Ако искате да получите някакви пари, ще трябва да ги вземете от сеньор Хоукинс. И се дръжте учтиво с него. Няма да ви зарази, суеверни глупаци такива — Робърт се извърна към Руда Грауман: — Секретарят ми е джудже. Бог да му е на помощ. Самата вярност и почтеност е, но тези испански идиоти мислят, че е белязан от дявола или някаква подобна глупост.

— Сигурно това причинява повече затруднения на него, отколкото на вас, сър.

— Да, капитане, прав сте. А сега да слезем долу. С удоволствие ще опитам от онзи прекрасен ром, с който винаги се запасявате.

Седнаха в каютата на собственика. Тя чакаше Робърт, откакто „Кралинд Джудит“ беше отплавала от пристанище Блекуел на Темза.

— Пътуването беше леко, сър. Екипажът ни е от тридесет души, просто за всеки случай. Всеки човек е подбран много внимателно. Първо баща ви проверяваше дали може да им се има доверие, сетне аз гледах дали си разбират от занаята.

— Тридесет ли? Това обяснява оръдията. Но са прекалено чисти, за да са влизали в употреба. Имахте ли някакви проблеми?

— Не, слава Богу. Натоварихме през нощта и потегляме призори. Постарахме се никой пират или корсар да не научи какво носим и явно сме успели.

— Добре. И френският флот вече не кръстосва наоколо, за да ни притеснява. Ще оскърбя ли холандската ви гордост ако отбележа, че Великобритания отново владее моретата?

— Не гордостта ми, мистър Робърт. Може би здравия ми разум.

— О, и защо?

— Не знам как вие гледате на нещата, но поне що се отнася до мен, не вярвам мирът между Наполеон и Англия да трае дълго.

Робърт бавно отпи от чашата с капитанския ром и взе парче от баницата с месо, която беше донесъл корабният готвач.

— Случайно да се сте дочул нещо по-конкретно, капитане, или това беше просто догадка?

— Догадка. Предполагам, че вие ще го наречете така, сър. Но се основава на нещата, които хората разправят из Лондон и Ротердам.

Баницата беше прекрасна. Не беше осъзнал досега колко му липсва добрата английска храна.

— Често казано, нямам определено мнение. В много отношения Кордова е на края на света. Няма ги пресните вести и слухове, които гъмжат в Лондон.

— Винаги са ми казвали, че в Испания е по-различно. Откъсната, някак сама за себе си.

— Да, или поне хората са такива. Всичко е свързано с религиозния им фанатизъм. Но иначе е красива страна, прекрасна — Робърт преглътна последната хапка и отръска трохите от ризата си. — Е, готов ли сте да докарате кораба си в пристанището, капитане?

— Когато кажете, сър. И ще ви призная, че нямам нищо против да се отърва от товара. Или поне от стоте сандъка с надпис „Асам“.

Робърт се усмихна.

— Значи това ще отнесем обратно в Кордова. Чай от Асам. Няма много печалба от него. Испанците си падат повече по кафето. Но няма значение, капитане. Някои пратки крият и приятни изненади. Ще се върнете с товар вино. Петстотин бъчонки с вино от Херес. И едно специално буренце за личните нужди на баща ми. Двадесет годишно амонтилядо. Доста приятно. Ще се погрижите да стигне до него, нали?

— Ще направя необходимото, сър. Кога ще вдигнем котва?

Робърт надникна през илюминатора, сетне хвърли поглед към джобния си часовник.

— Щом приливът го позволи. Всеки момент, ако не се лъжа.

Холандецът кимна.

— Приливът тъкмо тръгна, мистър Робърт, а и вятърът се надигна. Пресметнали сте го безпогрешно. Ще стане от вас моряк.

— Съмнявам се — усещаше как стомахът му се бунтува. Клатушкането на кораба бе омесило баницата и рома в лепкава топка, която се надигаше в корема му. — Хората ми чакат в Кадис. Колкото по-бързо този специален чай бъде разтоварен и потегли за Кордова, толкова по-скоро ще си отдъхна.

 

 

— Мистър Робърт, мога ли да ви питам нещо?

— Каквото пожелаете, Хоукинс. Чудех се кога ли ще се решите да ми кажете за какво сте се замислили. Някак усещам, че не е за това — Робърт кимна към стоте сандъка с чай, трополящи в каретата зад тях. Всяко дървено сандъче беше пълно със златни слитъци от по сто и шестдесет унции. Всяко сандъче струваше приблизително шест хиляди фунта стерлинги или петстотин хиляди реала. Заедно правеха петдесет милиона реала. Щяха да стигнат за крал Карлос, проклета да е алчната му душица, и щяха да останат. Колкото и скъпоценен да беше товарът, Робърт не се притесняваше сериозно дали ще успеят да го докарат до Кордова.

И в Испания, както навсякъде другаде, имаше разбойници, но от двете страни на каретата яздеха по дванадесет тежковъоръжени конници. Всеки носеше златистокафявата ливрея на Мендоса, всеки беше снабден с мускет и сабя. Самият Робърт беше затъкнал чифт пистолети в пояса си. Когато се бе наложило да избира дали да пътува открито със силен отряд, или да прибегне до хитрост и маскировка, Робърт предпочете първия вариант. До момента се бе оказал прав и никой разбойник не посмя да рискува. Убеден беше, че ще е така и през останалата част от пътя.

— Ако не бяха златните слитъци — каза Хоукинс — щях да ви помоля да се отклоните от пътя си, сър.

— Да се отклоня къде? И защо? — той се загледа в джуджето. Питаше се дали не е сгрешил в преценката си! Може би потокът от клетви във вярност бе само стръв и той бе захапал кукичката. Но не вярваше. Инстинктът му подсказваше, че Хари Хоукинс е искрен, когато го уверяваше във верността си. — Причината трябва наистина да е много сериозна, за да не продължим право към Кордова.

— Искам да се срещнете с един човек — джуджето го гледаше настойчиво, влагайки цялата си душа в молбата. — Жизненоважно е, сър. И минаваме покрай него. Надали ще има по-добра възможност.

— Възможност за какво?

— За да обърнете потока, отприщен от дон Доминго — отвърна Хоукинс. — За да могат Мендоса да се наредят сред силите на доброто, сред ангелите и да спечелят Божията благословия.

— Да се наредят сред ангелите — тихо повтори Робърт. — Това ще е нещо ново за Мендоса. Хоукинс не видя нищо смешно в отговора.

— Знам. Затова е и толкова важно. Само един час, сър. Няма да отнеме повече. И ще бъдем в безопасност. Кълна се.

Успя да го убеди. Любопитството на Робърт беше събудено, думите на Грауман го бяха смутили, пък и се чувстваше откъснат от големите новини. Освен това охраната си оставаше еднакво ефикасна и на път, и когато охраняваше една спряла карета.

— Добре, значи един час. Само толкова. И при условие, че не трябва да се отбиваме от пътя.

Лицето на Хоукинс беше самият портрет на радостта. Телцето му трепереше от щастие.

— Знаех си, че времето е узряло. Молех се на Девата да ми посочи най-подходящия момент и тя го направи. Почти няма да се отклоняваме, мистър Робърт. Вижте там вляво.

— Имате предвид онази яка крепост на хълма ли? В каква лъвска бърлога ми предлагаш да се напъхам, Хоукинс?

— Не е бърлога, сър. Това е свято място, манастирът „Светата Кръв Христова“. Ще ни посрещат добре и никой няма да ни стори зло, обещавам ви.

 

 

Робърт вървеше бавно по алеята редом с монаха, който му се беше представил като брат Елиха. Стояха в най-далечния край на манастирския двор, сред отрупани с плод дръвчета. До тях имаше няколко праскови и кайсии, а малко по-встрани бяха ябълките, крушите и наровете. Изчакваше събеседникът му да започне пръв и междувременно го изучаваше. Монахът беше висок колкото Робърт и също толкова слаб, но в очите му гореше светият пламък на фанатизма. Робърт бе заинтригуван. Хоукинс определено смяташе, че двамата трябва да си кажат нещо важно, но какво общо би могъл да има той с този облечен в кафяво расо монах?

— Вие не сте католик, нали сеньор? — попита монахът.

— Не, не съм. Може би Хоукинс ви е предложил да ме обърнете в правата вяра?

— Не точно в светата вяра, макар че ще се моля за вас, дон Робърт. Може би в своята милост. Той ще ви отвори очите за грешки те на протестантизма.

Брат Елиха изчака няколко секунди. Робърт усещаше, че монахът се надява той да отрече, че е протестант. Е, можеше да си чака колкото иска. Робърт нямаше намерение да предаде на инквизиторите още един евреин, готов за кладата. Плочката с юдейски писмена още висеше на врага му, скрита под ризата. Впрочем, нямаше да им трябва дори това доказателство. Стигаше им да му свалят гащите и щяха да разберат всичко. Все пак си беше глупост да носи плочката. Трябва да я скрие на сигурно място още щом се върне в Кордова.

Мълчанието започна да тегне. Накрая монахът се реши.

— Ще ви се доверя. Заради гаранцията на Хари. Да поседнем, дон Робърт. Тук никой няма да ни чуе, обещавам ви.

— Не ме притеснява дали някой ще ме чуе — побърза да каже Робърт. — Нямам тайни за криене, брат Елиха.

— Знам. Но аз искам да ви кажа неща, които бих предпочел да останат между нас. Не точно тайни. Истини. Каквито никой в Испания не може да си позволи да изрече на висок глас. Хари казва, че в жилите ви тече и испанска кръв, макар да сте англичанин.

— Така е.

— Разбира се, че е така, щом сте Мендоса. Потомък на могъщия род, който често насочваше историята ни и причини толкова злини… Знаете ли, напоследък често си мисля за дома Мендоса. В крайна сметка вие сте се оказали по-малко вредни за Испания и Андалусия, отколкото по-блестящите аристократични родове. И сте доста по-богати от тях.

Робърт си помисли за златните слитъци, охранявани от стражата в предния двор на манастира.

— Честно казано, да, по-богати сме. Дали не искате известна помощ за вашата благотворителна дейност, отче? Това ли имате пред вид?

— Не съвсем — монахът сне кафявата си качулка и се обърна с лице към госта. Робърт забеляза, че събеседникът му е по-млад, от колкото изглеждаше на пръв поглед. Синкава рязка се простираше от дясното му ухо до ъгъла на тънките устни. Къде ли би могъл един Божи служител да получи такъв белег?

— Ще започна с едно признание. Аз не съм това, което расото позволява да се предположи.

— Не сте. Тъкмо си мислех същото — Робърт постави ръка на пистолета, запасан на пояса му. Не го бяха обискирали за оръжие, нито го помолиха да си остави пистолетите, а и той самият не беше предложил. — Какъв сте тогава?

— Човек, от когото не бива да се боите — спокойно отвърна монахът, проследявайки с поглед жеста на Робърт. — Имах предвид, че не съм човек с чиста душа, намерил мир и покой в Бога. Предполага се, че всички тук сме такива, но аз не съм.

— Човек трудно намира покой, или поне такъв покой, за какъвто вие споменахте.

— Прав сте, но аз дойдох тук, за да търся именно това. Мир, покой и време да се моля. Не успях да ги намеря.

— Мога ли да попитам защо?

Ръцете на монаха, отпуснати в скута му, се свиха в юмруци.

— Защото страданията на моите сънародници не ми дават мира. Познавате ли ни наистина, дон Робърт? Съзнавате ли, че целият ни народ още живее в Средновековието? Че благородниците презират кралете бурбони, че политиката ни е прогнила отвътре, че ни раздират страхове и вражди, че висшите класи нямат и капчица патриотизъм и единствените им мотиви са алчност и омраза? Че презрението им към нисшите съсловия ни превърнаха в страна, където няколко рода са богати, а всички останали бедни и не могат да се надяват на нищо по-добро?

— Чувал съм всичко тези обвинения — каза Робърт. — Не знам дали са напълно основателни.

— От началото до края — брат Елиха махна към градината наоколо. — Вижте това тук. Същински рай, нали? Но знаете ли защо в Андалусия има плодородна земя? Ще ви обясня. Защото маврите са изкопали канали и са направили напоителна система. Никой християнски владетел преди или след тях не си е дал труда да направи нещо подобно. В най-северните провинции има достатъчно естествени водоизточници. Тук имаме арабските канали. В останалите части от страната има само сухи и безплодни плата.

Монахът стана и нервно започна да кръстосва полянката пред Робърт. Дланите му бяха скрити в ръкавите на расото, а възелът на монашеския му въжен колан подскачаше в такт с крачките.

— Испания преживява, като внася злато и сребро от колониите. Вие, сър, живеете, като давате назаем пари, които почти винаги трябва да бъдат върнати с лихвата след пристигането на поредния кораб от Америка или Тихия океан. Докога според вас тези далечни земи ще позволяват да бъдат ограбвани в полза на така наречената страна майка? Видяхме народите в Северна Америка и Франция да се надигат. Скоро същото ще стане и в Испанска Америка.

Робърт се облегна на стола си, опитвайки се да прецени човека, който изнасяше тази тъй пламенна реч. Както сам беше признал, в случая външността лъжеше.

— Да кажем, че съм съгласен с вашето твърдение, брат Елиха. Само за да можем да продължим разговора. В такъв случай какъв изход бихте предложили вие?

— Наполеон.

Робърт се сепна.

— Това е силно лекарство. Може да убие болния.

— Болният, както сам казахте, е Испания. Тя вече е на смъртно легло. Франция се намираше в същото положение преди революцията. Затова се стигна до там.

— И доведе до царството на гилотината — напомни му Робърт.

— Да. Именно това имам предвид. Наполеон е далеч за предпочитане пред една гражданска война. Той сложи край на зверствата във Франция.

— Може би. Но както сам изтъкнахте, аз не съм испанец. Не искам да се меся в политиката.

Монахът отново седна и се надвеси над събеседника си. Говореше бързо и уверено. Личеше си, че дълго е обмислял всяко изречение.

— Вие сте Мендоса. И ми казаха, че в момента реално вие контролирате испанския клон на дома. Подобна сила не може да остане неутрална. Трябва да сте с нас или срещу нас, дон Робърт. Няма друг изход.

— С кого или срещу кого? — спокойно попита Робърт.

Събеседникът му също седна, отново поставил под контрол страстта си.

— Малка група, стремяща се да донесе свобода и справедливост на тази страна.

— Вашата църква досега не е полагала особени усилия в тази посока.

— Не църквата, а продажните хора, които понякога се прикриват зад името й. Но този път няма да й попречат тя да се нареди сред силите на доброто, сред ангелите.

Хоукинс беше използвал същите думи. Мендоса могат да се наредят сред силите на доброто, сред ангелите, беше казал той. Може би. Но каквото и решение да вземеше в бъдеще, Робърт предпочиташе първо да научи нещо по-конкретно за плановете на въпросните ангели.

— Не мога да се ангажирам — бавно продума той. — Но ще изслушам какво имате да ми казвате. И няма да хвърля дома Мендоса в открита битка срещу вас, без да ви предупредя предварително.

— Бихте ли се заклели в това, дон Робърт?

— Давам ви думата си, брат Елиха. Думата на Мендоса. Това значи горе-долу същото.

— Да, вярвам, че е така — монахът бръкна в един отвор на кафявото си расо и измъкна късче хартия. — Ето, тази личност би могла да ви разкаже по-подробно за всичко.

Робърт взе листчето, без да го поглежда.

— Само един въпрос. Какво е мястото на Хари Хоукинс в цялата тази история?

— По дух Хари е с нас — отвърна монахът. — Макар да не може да ни помогне с много, горкото създание. Но се моли за нас. Той е светец, нали знаете.

 

 

Робърт не погледна листчето, което му беше дал монахът, преди да поемат отново пътя към Кордова. Когато прочете написаното там име, очите му се разшириха от изненада. Прочете го отново и се обърна към Хари Хоукинс.

— Вие още сте англичанин, нали Хари?

— Зависи какво имате предвид, сър.

— Каквото казвам. Син на английската земя, предан поданик на негово величество Джордж Трета, крал на Великобритания.

— Не съвсем, сър.

Робърт вдигна ръце към небето.

— Какво? Предателство, така ли!

— Не ми се подигравайте, мистър Робърт. Наистина, роден съм в Англия и кръвта ми е английска. Но вече ви разправих, че съм тук от двадесет и седем години, колкото е целият ви живот. Говоря тукашния език, следвам тукашните обичаи, ям тукашната храна. Също както испанците. А Испания, слава на Бога, е католическа страна.

— Значи сърцето ти е тук — меко каза Робърт. — Да, мога да го разбера. Но какво знаеш за онова ято революционери, с които си се свързал?

— Не съм се свързал с никакви революционери, сър — възрази джуджето. — Просто вярвам в справедливостта, дон Робърт. Моят изповедник ме запозна с брат Елиха. Той реши, че бих могъл да му помогна заради службата си в дома Мендоса — той поклати огромната си глава. — Но до днес с нищо не можах да му бъда полезен. Вие дойдохте в отговор на моите молитви, мистър Робърт. Затова и можах да ви доведа в манастира.

Робърт не отговори. Монахът твърдеше, че джуджето е светец. Може и да е истина. В момента бе по-важно да разбере какво знае Хоукинс за тази тайна организация и нейните цели. И най-важното, кому беше по-предан Хари Хоукинс, на дома Мендоса или на брат Елиха?

 

 

Робърт дръпна юздите на коня и го накара да премине в тръс. Умишлено изчакваше, за да принуди и другия конник да извърви част от пътя към него. Подножията на планините северно от Кордова бяха пусти и каменисти, способни да изхранят само няколко кози. Това място беше наречено „ранчо“, но той не видя никакъв добитък, нито пък коне, освен двата, които наближаваха в тръс.

— Добър ден, дон Робърт — каза Мария Ортега.

Той се забави с отговора. Огледа я внимателно. Изглеждаше много добре. Яздеше с лекота, черните й ботуши блестяха под дългата черна пола и стегнатия черен жакет — болеро. Шапката й също беше черна. Тъмният фон бе озаряван единствено от жаравата на червената коса и от китката невени, затъкната над ухото под широката периферия на шапката.

— Благодаря, че дойдохте да ме видите, доня Мария.

— Брат Елиха ме предупреди, че скоро ще се обадите. Затова не се изненадах, когато ви видях да пристигате.

— А, да, монахът революционер — спокойно отбеляза Робърт. — Склонен съм да мисля, че той е обяснението за вашия… да го наречем „съюз“ с дон Доминго.

— Да, станах любовница на Доминго заради нашата кауза — откровено отвърна тя. — С мен няма защо да си подбирате думите, дон Робърт.

— И какво щеше да спечели вашата кауза от това? Все още не разбирам напълно.

— Не можем да победим без дома Мендоса. Без него нямаме никакъв шанс в Андалусия, а може би и в цяла Испания. Нямаше почти никаква вероятност Доминго да ни подкрепи съзнателно. Той не бе способен да крои мащабни планове. Налагаше се да прибегнем до други методи.

— Те няма да свършат работа при мен, сеньорита.

— Знам. Затова благодаря на Бога, че брат Елиха ви е убедил.

— Обещах само да ви изслушам и сетне отново да поговорим. Не съм поемал никакъв друг ангажимент — поклати глава Робърт.

— Това е началото.

— Ако искате да продължа по този път, ще трябва да ми кажете и кой друг е замесен.

Някакъв заек претича през храстите и конят на Мария се стресна. Тя придърпа юздите и го овладя без усилие, сетне отново го подкара успоредно с Робърт.

— Не мога да направя това. Пък и не познавам повечето от нашите съмишленици. Това е най-сигурната предпазна мярка. Инквизицията още прибягва до изтезания, а никой не може да каже за себе си дали при едно сериозно изпитание от него ще излезе приличен мъченик.

— Освен може би Хари Хоукинс. Според брат Елиха той бил светец.

— Може и наистина да е — съгласи се тя. — Заради кръста, който трябва да носи. Но той не знае никакви компрометиращи факти за когото и да било. Включително и за мен, между другото.

— А какви бяха истинските цели на Хавиер, алкалде на Мадрид?

По погледа й пролича, че е уцелил. Това бе догадка, изстрел наслуки, но попадна в целта.

— Хавиер е напълно предан нашата кауза — призна тя.

— Затова вие уредихте той да даде назаем на Доминго десет хиляди реала и да вземе кортихо като гаранция. Дадохте му ключ за крепостта, помогнахте му да овладее част от дома Мендоса? Нали така стана?

— Или поне се опитах да го направя. Нужно ни е влиянието на Мендоса. Вече го признах.

— Ако желаете да ви помогна, ще се наложи да ме убедите, че го заслужавате. И че интересите на дома Мендоса го изискват. Иначе ще бъда ваш враг и няма да загубя. Не си правете илюзии по този въпрос, доня Мария.

— Не, не се притеснявайте, няма — тя насочи коня си в посоката, откъдето беше дошла. — Трябва да тръгвам.

— Ще разговаряме ли отново?

— Когато пожелаете. Довиждане, дон Робърт.

— Hasta otego. До скоро, доня Мария.

Тя понечи да смушка коня, но сетне дръпна юздите и отново се приближи до Робърт.

— Един последен въпрос, с ваше позволение. — Той кимна. — Какво направихте с перлите ми?

— Продадох ги. Благодарение на вас имахме извести затруднения с парите в брой. В момента те са разрешени.

— Разбирам. Радвам се, че сте се справили с проблемите си, дон Робърт, но жалко за перлите. Рядко се среща наниз с такава чистота. Имах известна слабост към тях.

 

 

Робърт видя отново доня Мария чак през октомври. Този път отиде до къщата. Тя почти по нищо не се различаваше от проста селска колиба — едноетажна кирпичена постройка, сгушена в подножието на планината. През нощта ставаше студено. В огнището пращяха борови цепеници и стопляха, дебелите бели стени и червените плочки по пода.

— Сама ли живеете тук? — попита Робърт.

— Само с трима прислужници. Един приятел бе така добър да ме подслони тук, когато вие ме изхвърлихте.

— Не се надявайте да ви се извиня. Заслужавахте си го.

Мария се надвеси над огъня и го разбърка с ръжена, вдигайки рояк от благоуханни искри.

— Може би. Поне от вашата гледна точка.

— От всяка гледна точка. Вие манипулирахте Доминго и посрамихте жена му.

— Заради каузата — отвърна тя. — Вече ви го обясних.

— И пак заради каузата убихте братовчед ми.

Тя вдигна изумените си изумрудени очи към него.

— Да го убия! Не! Кой ви каза такова нещо? Доминго почина от сърдечен удар.

— Така разправят. Разправят също, че през последните месеци сте му давали нещо, за да полудее. Вероятно това го е довършило.

Тя поклати глава. Тази вечер цветята в косата й бяха бели и хвърляха бледи сенки по бузите.

— Давах му опиум, за да притъпя болката. Той живееше в непрестанни мъки. Давах му опиум в продължение на години. Вероятно това удължи живота му.

— Разбирам — без да чака покана, Робърт си наля малко бренди от гарафата на масата. Тя повдигна едната си извита вежда, но предпочете да премълчи. — Предполагам, че опиумът също така е притъпил бдителността на Доминго — продължи той. — Пречупил е волята му и го е направил по-лесна плячка. Сигурно не е било особен проблем да получите подписа му под разни документи, когато е бил упоен.

— Да — призна тя. — Но поне в началото намеренията ми бяха добри.

— Мисля, че имаше някаква стара пословица по този въпрос, сеньорита. Споменаваше се нещо за пътя към ада.

Тя стана и се облегна на кахлените плочки до камината.

— Можете да ме наричате сеньора. Някога бях омъжена. Кажете ми, юдеите вярват ли в ада?

— Не съм дошъл да си говорим по богословски проблеми.

— Нито пък аз. Какво решихте?

— Нищо. Все още не сте ми разяснили плановете си.

— Просто ще изчакаме удобния момент, за да се отървем от този некадърен крал и ще поканим Наполеон да ни помогне, ако е възможно.

— Тогава Испания ще се превърне в част от Франция.

— Не — настоя тя. — Никога. Наполеон е прекалено умен, за да си въобрази, че испанците ще се откажат от независимостта си. Ще станем съюзник на Франция. И по неин пример ще променим законите си. Всички ще бъдат равни пред тях. Ще гласуваме Конституция. Инквизицията ще бъде забранена. Простите хора ще заживеят по-добре.

— А на прасетата ще поникнат криле — меко довърши Робърт. — Доня Мария, вие повтаряте либералните глупости, които се разправят по всички столици. Реалността рядко отговаря на очакванията на идеалистите.

— Този път ще бъде различно. Сам ще се убедите. Особено ако ни помогнете и хвърлите богатството и влиянието на дома Мендоса на наша страна в битката.

Тя говореше пламенно и убедено. Бузите й пламтяха от вълнение. Устните й се навлажниха и останаха полуотворени. Под зелената кадифена рокля гърдите се надигаха бурно при всяка нова фраза.

— Вие сте забележителна жена — каза Робърт. — Мога само да се възхищавам на вашата всеотдайност и преданост към идеалите, каквото и да смятам за шансовете да ги осъществи.

Мария го огледа внимателно.

— Аз съм свободна жена — отвърна тя накрая. — Каквото и да си мисли обществото за моето поведение. Правя каквото поискам, вземам каквото поискам, като мъж.

— И искате Испания да се промени, както и самата вие да вземете участие в тази промяна.

— Нямах предвид това.

— Тогава какво?

— Искам вас. Не ме гледайте така. Нямам предвид завинаги. Само за днес. Смятате ли, че един мъж би могъл да ме пожелае, Робърт?

— Определено. Но обикновено аз си избирам жените, а не те мен.

— Тогава не осъзнавате какво губите. Покорността няма нищо общо със страстта, англичанино. Имате още много да учите — докато говореше, тя развързваше връзките на корсажа си и го разтвори. Гърдите й се измъкнаха на свобода. Бяха точно толкова разкошни, колкото обещаваха! — Ела — каза тя и той нямаше сила да устои.

Мария се извиваше в ръцете му като опитна любовница, каквато всъщност си беше. И имаше пълно право — нищо в досегашния му опит не можеше да се сравни с невъздържаната страст и откритото й желание. Тя изискваше да й достави удоволствие и му показваше как да го направи. Той скоро откри, че да доставяш удоволствие е далеч по-възбуждащо, отколкото просто да задоволяваш нуждите си с някоя покорно отпусната уличница. Когато силните й бедра се обвиха около кръста му и тя започна да се извива под него обезумяла от възбуда, той се заизкачва по една спирала от наслада и нейната настойчивост го разпалваше и тласкаше все по-нагоре.

— Още — шепнеше тя. — Още. Почакай малко, още малко. Още. — И накрая — Хайде, сега, сега искам всичко.

Той достигна върха и се завъртя във вихъра там горе.

Облече се и се приготви да тръгва чак призори.

— Още не съм обещал нищо — напомни той.

Тя лежеше гола на канапето до тлеещата жарава, отпусната, задоволена, със свободно пусната червена коса и порозовяла от насладата кожа.

— Знам. Не съм се надявала да те спечеля за нашата кауза в леглото. Направих го за себе си, не за Испания.

— И заради мен, може би.

— Надявам се да е така.

— Така е — кимна той.

— Значи ще се върнеш при мен, нали?

— Бих искал — призна той.

— Тогава не се притеснявай. Винаги ще се радвам да те видя. Каквото и да бъде решението ти по другите въпроси.

Той кимна и тръгна да излиза, но се спря на прага.

— Щях да забравя. Донесох ти нещо.

Даде й малък пакет. Тя го отвори и разцъфна в усмивка.

— Моите перли.

— Трябваше ми известно време, докато ги открия. Иначе щях да ги донеса и по-рано.

— Радвам се, че ми ги даваш днес. Благодаря ти, Робърт.

Тя ги сложи на шията си и огърлицата се уви, сияеща и прелъстителна, около голите й гърди.