Бевърли Бърн
Малката циганка (16)

14

Жълтите каменни стени, които ограждаха Качерес, увенчаваха върха на един стръмен хълм. Основите на крепостта бяха построени още от римляните. Маврите издигнаха още няколко кули, сетне християните подсилиха стените. Градът-крепост се свиваше зад огромните укрепления.

София го гледаше от седалката на малкия файтон, който герилеросите бяха откраднали за нея преди няколко дни. Цялата се беше стегнала. Не откъсваше поглед от конете, сякаш ги тласкаше със силата на волята си.

Енрике плющеше с камшика от капрата, изстисквайки максималното от впряга, сам той пришпорван от нейното отчаяние.

— Почти стигнахме, доня София — извика той през рамо, но вятърът отнесе вика му.

Файтонът беше единственото нещо, което мърдаше в околността през този зноен юнски ден. Покритото с прах черно туловище на колата вдигаше широк пояс от пушилка зад себе си. Над града пред тях бавно набъбваше облак от мазен черен дим. Дано да си жив, мълчаливо се молеше София. Дано да си жив и здрав, ангел мой. Мама идва, Рафаел. Недей да умираш.

— Вратата май е заключена — извика Енрике.

— Не, не е възможно — София оттук виждаше, че портите са затръшнати. Огромните крила на Пуерга де сан Антонио бяха плътно запечатани, отрязвайки Качерес от останалия свят.

Двама въоръжени стражи стояха пред тях. Носеха ливреята на рода Голфинес, истинските владетели на Качерес от петнадесети век насам. Сега, през 1811 г., те бяха по-силни от всякога, защото испанците отхвърлят краля узурпатор от Мадрид и се подчиняваха единствено на местните си власти.

— Не можете да влезете — извика един от тях, когато файтонът наближи. — Забранено е. Нареждане на херцога.

Досега София стоеше сгушена под сянката на чергилото във файтона, но като чу пазача, се подаде навън.

— Моля ви, трябва да вляза. Ще ви платя колкото поискате.

— Съжалявам, сеньорита. Никой не бива да влиза и никой не бива да излиза. Такива са заповедите.

Той пристъпи по-близо до файтона. Лицето на госпожата бе скрито под качулката на тъмната й пелерина. Чувал бе да разправят за тайнствената жена, която идвала и си отивала от време на време и която никой не виждал ясно. Сигурно господарят знае коя е, иначе отдавна би наредил да я задържат. Но днес имаше нареждане да спира всички, без изключение. Заповедта беше влязла в сила преди две седмици, когато избухна епидемията от едра шарка.

— Съжалявам — повтори той.

София махна качулката, откривайки лицето си. Забеляза как очите на пазача се разшириха от учудване, когато я позна. Беше съвсем младичък, почти дете.

— Ще ми направиш ли тази услуга, момче — попита тя.

— Житанита, не знаех…

— Никой в Канчерес не знае, че идвам тук. Но сега ти знаеш, защото съм отчаяна.

Вторият пазач беше останал до вратата по време на разговора. Сега, като видя, че става нещо особено, се присъедини към групичката.

— Това е Ла Житанита — прошепна му момчето. — Казва, че трябвало да влезе и че било много важно.

Вторият пазач бе по-възрастен и опитен. Нямаше да допусне едно хубавичко личице да го заблуди, както това хлапе с жълто около устата. Какво можеше да търси тук Ла Житанита? Надникна във файтона. София му позволи да я огледа хубаво, сетне отново се скри под качулката.

— Майчице, наистина е тя. Но моля ви, Житанита — нервно възкликна той. — Имайте страх от Бога и от Света Богородица. Какво ще стане с нас, ако хванете едра шарка?

София им отвърна бавно, отчетливо, обръщайки се поред ту към единия, ту към другия пазач.

— Моето момче, зеницата на окото ми е зад тази врата. Ако не го спася, повече няма да пея. И ако смятате, че клетницата пред вас и нейните песни значат нещо… Е, повече никой няма да ги чуе.

Никой не отвърна. Зад тях се разнасяше само тежкото дишане на двата дорести коня с разлепени от препускане муцуни. Пазачите се спогледаха, сетне се обърнаха към кочияша и към жената, чието лице се знаеше от Андалусия до Галисия и чийто песни се бяха превърнали в символ на борбата срещу френските нашественици. Накрая по-младичкият махна на кочияша да се надвеси по-близо.

— Завий надясно — прошепна той. — Към портата, която води за площада Сокоро. Всеки ден я отварят някъде по това време. Само за няколко минути, когато да вкарат прясна храна и лекарства — той потръпна. — И да изкарат труповете.

Кочияшът кимна, изплющя с камшик и конете препуснаха отново.

Файтонът спря под стените недалеч от площада.

— Ще дойда с вас, сеньорита — каза Енрике. — Можем да оставим колата тук.

— Не, остани с конете. Чакай ме тук. Няма нужда и ти да рискуваш, Енрике.

Той се опита да възрази, но без успех. София прекоси площада сама, с наведена глава, скрита в пелерината си, сякаш бе посред зима, а не задушен юнски ден.

Никой не и обърна внимание. Мъжете, които се суетяха пред тясната порта, бяха видимо уплашени и бързаха да приключат по-скоро с работата си. От другата страна монахини с черни раса им подаваха плътно завързаните конопени чували с труповете. София се плъзна край тях и никоя от мълчаливите, припрени фигури не й обърна внимание.

Улиците бяха пусти. Паникьосаните жители на Качерес се бяха изпокрили по домовете си, зад плътно спуснатите капаци и се надяваха, че пердетата ще удържат навън заразните изпарения, които носеха страшната шарка. София забързано подтичваше по Кале де Глория, сетне сви в лабиринта от тесни улички зад двореца на Галфинес. Идвам, ангел мой, безмълвно се молеше тя. Идвам, Рафаел, само ме почакай.

Вратата на къщата, където бе настанила преди няколко години Роза и Рафаел, бе затворена. София едва не изпусна ключа от разтрепераните си пръсти. Накрая влезе. Предпочете да не губи време отново да заключва вратата, но докато търсеше с поглед Рафаел, почти несъзнателно пусна резето.

Тъмната фигура се измъкна от сянката и натисна вратата. Късото, набито туловище хвърляше уродливо широка сянка под следобедното слънце. Мускулестата ръка се напрегна по-силно. Резето е пуснато. Чумата да я тръшне тази курва. Пак нямаше късмет. Туловището отново се спотаи в сянката и зачака, както чакаше от седмици насам.

— Рафаел! Роза! Къде сте? — София отваряше тичешком вратите на стаите. Всички водеха към огрявания от слънцето вътрешен двор, в който шумоляха малки палмови дръвчета. Нямаше никой. — Ето ме. Дойдох веднага, щом научих за болестта. Ще ви отведа. Рафаел, обади се, миличък. Мама е дошла…

В отговор се разнасяше само шумоленето на палмовите листа. Но между поривите на вятъра се чуваше и някакъв друг звук, сякаш някой тихичко скимтеше в далечината. Някакво коте. Не, май беше дете. Рафаел!

Извика отново, сетне замря и се заслуша. Първите няколко секунди чуваше само туптенето на сърцето си, сетне до нея отново достигна скимтенето. Идваше някъде откъм кухнята. Но вече беше проверила там. Нямаше никой.

София се върна в кухнята. Печката беше угаснала. Прокара ръка по пепелта. Въглищата бяха изстинали отдавна. Отнякъде миришеше на дим, но не можеше да прецени дали идва от изгасналото огнище или се процежда през пролуката между капаците, докаран с някой повей на вятъра от кладите, където горяха труповете.

— Рафаел — извика отново тя. Този път по-тихо, за да не уплаши детето. — Мама е, миличък. Къде си?

Скимтенето този път дойде по-отблизо, разкъсвайки сърцето й. Озърна се обезумяла, търсейки откъде едва звукът. До огнището имаше малка вратичка, почти затисната от големия бюфет. Дръпна я. Беше заключена отвътре. София се наведе и надникна през ключалката. Вътре беше тъмно. Да, там имаше стълбище, сети се тя. Само веднъж се беше качвала по него, когато оглеждаше къщата за пръв път. Стълбите водеха до малка изба с бъчви вино и до килера. И двете помещения бяха тъмни и влажни. Боже Господи, защо бяха заключили Рафаел в избата? И къде беше Роза?

— Рафи — тихичко се обади тя през ключалката. От години това бе галеното обръщение, което използваше само когато двамата са сами. — Аз съм, миличък. Не мога да вляза, вратата е заключена от твоята страна. Ще трябва да се качиш по стълбите и да ми отвориш. Чуваш ли ме, Рафи?

— Да, мамичко.

Простичките думи я изпълниха с радост. Там беше. Жив.

— Качи се по стълбите, миличък. Отвори вратата. Голямо, силно момче си вече, ще се справиш.

Чу го как трополи по стълбите — в началото плахо, сетне хукна към нея. Чуваше го как пъхти, докато се бори с ключалката. Мина цяла вечност, докато се справи, но тя не го припираше. Накрая вратата се отвори и тя прегърна детето си и го залюля.

— Рафи, Рафи! Благодаря ти, Боже. Дойдох веднага, щом чух какво става тук, скъпи. Дай да видя как си.

София махна кичура черна коса от челото му и внимателно го огледа, търсейки жълтеникавите пъпки на шарката. Лицето му беше чисто. Хвана ръцете му и ги провери в полумрака зад спуснатите капаци на кухнята. И те бяха чисти. Вдигна ризата, машинално отбелязвайки, че тя е мръсна и очевидно не е сменяна от седмици. По меката детска кожа нямаше белези на шарка. Притисна го толкова силно, че момчето едва не извика. Главата и се беше замаяла от облекчение.

— Криехме се — обясни момчето, обвило врата й с тъничките си ръце. — Миришеш на хубаво, мамичко. В килера също мирише на хубаво, затова ние с Роза се скрихме там, та болестта да не стигне до нас. Но тя заспа и не иска да се събуди. Бутах я, ама тя не иска да се вдигне. Гладен съм, мамо. Нищо не съм ял днес.

София го настани върху масата от борови дъски, без да обръща внимание на наслоилия се грах. Намери буца сирене в шкафа под прозореца. Старо и изсъхнало, но не беше почнало да мухлясва.

— Заповядай, момчето ми. Изяж го. След малко ще намерим нещо по-добро.

Изчака го мълчаливо, докато ядеше. Млечните му зъби отпред бяха паднали миналия месец, но новите вече пробиваха. Безукорни бели зъбчета, изящни като всичко останало по него. Малкото, но яко телце, гъстата къдрава коса, която бе наследил от нея и златистите очи на Мендоса. Всичко по него беше прекрасно. И нямаше шарка.

— Слушай сега, ангелче. Сега ще трябва да постоиш малко тук. Чакай ме и никъде недей да ходиш ще се върна след няколко минути.

— Къде отиваш?

— В избата. Трябва да видя какво става с Роза, момчето ми. Сетне се връщам.

На масата имаше свещ на груба глинена поставка. София взе огнивото от полицата над огнището. Огледа се за кълчищата и ги намери по тежката миризма на маслото, с което бяха напоени. Не знаеше къде ги държи Роза, защото никога не се бе занимавала с домакинстване в тази къща. Впрочем, от години не се бе занимавала с домакинстване в никоя къща.

Накрая намери каквото й трябваше и се насили да спре треперенето на ръцете си. След няколко опита успя да изкара искра. Кълчищата задимяха и тя ги раздуха. Сетне пъхна в тях една напоена със сяра клечка. Тежък серен дим се разнесе във въздуха, когато клечката се запали. София запали свещта, духна клечката и затвори капака на кутията с кълчища, за да угаси пламъка вътре.

— Нали ме чу, Рафи? Стой тук и ме чакай. Ще се върна след няколко минути.

Трябваше да се свие на две, за да слезе по стълбите. Дори като влезе в избата, пак не можеше да се изправи, защото сводът се спускаше ниско над главата й. Огледа се. Свещта хвърляше треперливи отблясъци по влажните стени. Човешкото тяло лежеше свито в най-далечния ъгъл.

Разбра, че това е труп още преди да се надвеси над него. Личеше си, че смърт е навестила сгърчените под неестествен ъгъл ръце и крака на Роза и бе докоснала гърдите й, които вече не се надигаха. Но София трябваше да провери. Длъжна бе някак да й се отблагодари за вярната служба и за това, че обичаше Рафаел почти толкова силно, колкото родната му майка.

От тялото се разнасяше сладникава миризма. Миришеше на болест, не на разложение. Сигурно беше починала съвсем наскоро, или пък каменните стени на избата я бяха запазили хладна. София се надвеси над нея и я освети със свещта. Нищо не си личеше под дългата черна рокля, която я покриваше от врага до петите. Дери в смъртта Роза си бе останала свенлива. Лицето и бе извърнато към стената.

София неохотно посегна и се опита обърне главата. Но вратните жили се бяха вкочанили от смъртта. Щеше да й се наложи да обърне цялата Роза, за да погледне лицето й. София усети, че й се повдига. Но не можеше просто да се обърне и да си тръгне, без да направи някаква мъничка жертва за жената, която беше служила предано години наред. Тялото се обърна и тупна меко на пода. София доближи свещта и едва заглуши ужасения си писък. Чертите на Роза се бяха променили неузнаваемо. Цялото лице бе подпухнало и обсипано с отворени червени язви, които на челото се сливаха в огромно кафеникаво петно, подобно на изпражнение.

— Мамичко. — Рафаел се спускаше по стълбите. — Моля те, мамачита, ела при мен. Страх ме е да стоя сам.

— Недей да слизаш! Ей сега идвам — София изтича нагоре по стъпалата, избута сина си през вратата и я затръшна зад себе си.

— Роза събуди ли се — попита момчето.

— Не, синко. Няма да се събуди повече. Господ е прибрал Роза при себе си.

Момчето понечи да попита още нещо.

— Шшшт. Друг път ще поговорим, Рафи. Първо трябва да те отведа на сигурно място.

Вдигна го на ръце и излезе тичешком от кухнята на обляния със слънчеви лъчи вътрешен двор. Трябваше да го остави на земята за миг, за да вдигне резето, сетне отново го сграбчи. Дори не си даде труда да заключи отново. Всичко, което й трябваше от този град, бе в ръцете й. Останалото можеше да върви по дяволите.

Нямаше специален план как да се измъкне от Качерес. Вратичката до Плаца де Сокоро сигурно вече беше заключена. Но навярно бяха оставили пазачи, а пазачите можеха да бъдат подкупени — с лицето и с името й, превърнали се в символ на съпротивата срещу французите. Двамата пред вратата Сан Антонио се бяха поддали, и тези нямаше да устоят.

Чу трополенето зад гърба си, преди да види човека. Някой пъхтеше зад нея. Видя как плешивото теме проблясва на светлината, а под него намига пламъчето на златна обица във формата на змия, малко по-надолу просветна дългото острие на нож, изваден от ножницата. Изпищя и се вкопчи по-здраво в сина си, който косматите лапи на Пако се мъчеха да издърпат от нея. Тя пък дърпаше момчето към себе си с яростта на див звяр. Имаше здрави кожени ботуши, удобни за дълъг път. Прицели се и се опита да го изрита в слабините, но не успя.

София в първия миг бе изпищяла от изненада и уплаха, но това остана единственият вик, който се разнесе на улицата. Бореха се мълчаливо. София риташе отчаяно, дебнеше за ножа, който можеше да се стовари всеки миг, но още повече се стараеше да запази Рафаел от ударите. Но Пако имаше други намерения. Хвърли ножа и задърпа момчето с две ръце. Опитваше се да й отнеме детето, да я събори на земята и да избяга с Рафаел.

Минаха няколко секунди, преди момчето да усети какво става и да се разпиши „Мамо, мамо“. То също се вкопчи по-здраво във врата й. София нямаше време и сили, за да му отговори или да го успокои. Пак се опита да ритне Пако в слабините, но отново не уцели. Той бе сграбчил Рафаел за пояса и почти успя да го издърпа. Тогава платът изпращя и поддаде. Циганинът остана само с парцал в ръка. Той изпсува и пак посегна към детето.

— Сеньора, какво става — някакъв човек тичаше към тях. Монах с кафявото расо на францисканския орден. — Какво искаш, циганино? Остави ги намира!

Пако застина за миг. Погледна София, сетне Рафаел, сетне и монаха. Той щеше да стигне до тях всеки миг. Пако се обърна и хукна.

София се подпря на стената, без да изпуска Рафаел, който хлипаше от страх. Монахът спря пред тях.

— Добре ли сте? Кой беше този човек? Какво искаше?

София пропусна въпросите край ушите си.

— Благодаря ви, отче. Вие ни спасихте.

Монахът я огледа внимателно. Качулката й беше паднала, тя цялата беше разчорлена и запъхтяна. Това не му попречи да я познае.

— Вие сте Ла Житанита, нали?

София кимна.

— Какво правите тук по това време — той не изчака да чуе отговора. — Няма значение, сетне ще ми разправите. Дайте аз да понося детето.

Тя продължаваше да стиска Рафаел. Не можеше да се насили да го предаде в чужди ръце, даже на този очевидно благосклонен непознат.

— Не се бойте — усмихна се той. — Казваме се отец Алфонсо. Нищо лошо няма да ви сторя. Дайте ми детето и елате с мен. И на двамата ви трябва покрив над главата и лекарска помощ. Ще ви заведа на сигурно място.

София неохотно му позволи да поеме момчето. Знаеше, че няма избор. Не познаваше Качерес. Идваше тук всеки път, когато можеше да отдели няколко дни, но винаги гледаше да пристигне посред нощ, заключваше се в къщата с Рафи и Роза и сетне отново потегляше след спускането на мрака. Нямаше представа къде ги вода отец Алфонсо. Минаха по някакви улици, сетне излязоха на широк площад, прострял се пред голяма църква. Заобиколиха църквата, завиха надясно, спуснаха се по тясна уличка и накрая спряха пред една врата, вградена във висока каменна стена.

— Заповядайте, Житанита. Няма от какво да се боите, уверявам ви — той пусна София да влезе преди него.

Намираха се в нещо като кабинет — малка квадратна стаичка с разпятие на стената, бюро, два стола и лавици с книги. София протегна ръце и монахът й върна момчето. Чак тогава тя си позволи да рухне на единия стон, прегърнала Рафаел, който продължаваше да подсмърча и да се притиска до нея с цялото си телце.

Отец Алфонсо постоя няколко секунди, загледан в майката и детето. После, без да каже нито дума, се извърна и излезе през една вътрешна вратичка. След няколко минути се върна. Зад него вървеше монахиня с черен воал, която носеше поднос с две чаши и чиния сладкиши.

София ахна, като видя монахинята.

— Къде сме — попита тя.

— В Каза де лос Инфермос — отвърна монахът. — Но не се бойте. Казах ви, че ще бъдете в безопасност и наистина няма от какво да се страхувате.

— Как ще съм в безопасност? Никой не излиза жив от Каза де лос Инфермос. Освен това тази жена е от сестрите гробарки.

— Да, така е. И все пак те самите се наричат Сестри на надеждата. Няма смисъл да се обръщате към нея, между другото. Те са дали обет за мълчание. Хапнете, сеньорита. Дайте и на детето да яде. Сладките неща са полезни при подобни бедствия. Нали знаете, че захарта дава сила?

Взе една чаша от подноса на монахинята и я подаде на София. Тя се поколеба.

— Хайде — насърчи я той. — Не се бойте. Аз не съм само монах, но и лекар.

София предпазливо отпи от чашата. Наистина беше сладко. Горещ шоколад, към който цяла Испания се беше пристрастила, от както започнаха да докарват какаови зърна от Испанска Америка.

— Вземи и ти, Рафи. Хубаво е — поднесе чашата до устните на момчето. То изпи една глътка, сетне извърна лице. — Не искаш ли повече? Нали казваше, че си гладен. Хайде, опитай поне от сладкиша.

— Вече не съм гладен. Боли ме гърлото.

— Ще те боли, защото викаше. Изпий си чашата и ще ти стане по-добре.

Момчето тръсна глава.

— Навсякъде ме боли, мамачита. Не само гърлото.

Отец Алфонсо се приближи.

— Дайте да го прегледам, сеньорита.

София притисна Рафаел по-плътно към себе си.

— Не. Знам какво си мислите, но няма шарка. Огледах го навсякъде. Няма никакви пъпки.

— Пъпките ще се появят по-късно — внимателно отвърна монахът. — Хайде, Житанита. Мога да ви помогна. Позволете ми да ви помогна.

Тя отново му позволи да поеме сина й. Не откъсваше поглед от него, докато преглеждаше малкото телце. Мълчаливата монахиня също ги наблюдаваше. Накрая отец Алфонсо се обърна към нея:

— Първият стадий, но вече доста напреднал. Вземете го. Знаете какво трябва да се направи.

Рафаел изпищя, когато облечената в черно жена го вдигна. София скочи от стола си.

— Не! Те пипат труповете. Заразени са.

Францисканецът застана между майката и монахинята, която държеше момчето.

— Сенъорита, изслушайте ме. Сестрите не пренасят зараза. Те не могат да се заразят. Но детето вече се е заразило. Хванало е едра шарка. Трябва да разберете това. Ние можем да му помогнем, но единственото, което вие можете да направите, е да се молите детето да изкара болестта по-леко.

София се строполи обратно в креслото, хлипайки. Видя как монахинята отнася Рафаел нанякъде. Чу го как пищи и я вика. Нищо не можеше да направи и това бе най-мъчителното от всички изпитания.

Алфонсо посегна към масата и вдиша малка стъкленица.

— Ракия. Пийнете, ще ви олекне.

Тя гаврътна на един дъх парливата течност и му върна импровизираната чаша.

— Беше с бавачката — обясни тя със забит в земята поглед. — Тя е умряла от шарката, преда да дойда. Не знам кога точно. Може би вчера вечерта, а може би тази сутрин…

— На колко години е момчето — попита монахът.

— На осем — излъга тя, без да се поколебае. Тук поне бе на твърда почва. Беше скроила плана, още докато носеше Рафаел в отровата си и оттогава не се бе отклонявала от него.

— Дребничък е за възрастта си — отбеляза францисканецът. — Давах му по-малко години — тя не отговори. — Не знаех, че Ла Житанита имала син — добави той.

— Никой не знае. Рафаел открай време живее в Качерес с бавачката си. Тя го гледаше. Аз наминавах доста често, но внимавах да не ме видят — тя започна да кърши ръце. — Този път закъснях. Бях при герилеросите по хълмовете край Зафра. Всичко е толкова объркано. Англичаните се отказаха да нападат Бадахос. Не могат да го превземат с щурм. Изтеглят се обратно към Португалия. Едва преди няколко дни разбрах, че в Качерес имало шарка. После пък трябваше да чакам, докато ми намерят кола — сълзите й отново потекоха. — Бързах, бързах колкото мога, но съм закъсняла.

— Моля ви, сеньорита, успокойте се. Може би не е късно. Когато болестта не е напреднала… — той спря. Не искаше да й вдъхва напразна надежда, пък и разговорите за болестта само щяха да утежнят състоянието й. — Не губете кураж, сеньорита. По-добре ми разкажете за Бадахос. Носят се слухове, че французите вече не смеели да се бият на открито поле.

— По хълмовете разправяха, че дон Артуро щурмувал града на два пъти. Но английските стълби не стигали до върха на стените, а тараните не вършели никаква работа срещу каменните укрепления.

— Явно ние, испанците, сме ги построили прекалено здрави и сега си патим от това — сухо отбеляза монахът. — А този дон Артуро, генералисимусът, когото англичаните наричат Уелингтън? Що за човек е?

— Герилеросите разправят, че бил като лъв. Вярвам им.

— И аз — отвърна Алфонсо. — Всичко това ще остане в историята, знам го. Наполеон направи само една грешка. Не осъзна, че испанският народ не може да бъде завладян, за разлика от испанския трон. А всеки селянин, като заколи някой французин, крещи „За Богородица и за Житанита“. Имат ви за светица, сеньорита.

— Не са толкова наивни — каза София. — Знаят, че не съм светица. Но приемат песните ми като свои. Покрай мен виждат по-добре страната си и осъзнават за какво се бият. Нищо повече.

— Това никак не е малко. Църквата и Испания са ви длъжници, Житанита — сетне, понеже видя, че се е поуспокоила, попита. — Ще ми разкажете ли нещо повече за циганина, който ви нападна? Тя не отговори.

— Това бащата на момчето ли е? — меко попита Алфонсо.

— Майко Божия! Как можете да си помислите, че онова животно е бащата на Рафаел? Разбира се, че не е.

— А кой е?

— Това не е ваша работа, отче.

— Разбирам — значи беше отгатнал правилно. Момчето беше незаконородено. Някой разправяха, че Ла Житанита имала много любовници. Други се кълняха, че това било злостен слух, разпространяван от французите, за да разрушат ореола й в очите на селяните. Не стига, че невярната кралица си имаше любовник и искаше да го качи на трона, ами сега и символът на съпротивата бе тръгнал по същия път. — Разбирам — повтори той.

— Съмнявам се — отвърна София и стана. — Кога ще мога да видя Рафаел?

— Веднага ще ви заведа при него.

Тръгна след него по лабиринта от мрачни коридори. На няколко пъти минаваха край мълчаливи силуети в черни раса, които не ги поздравяваха и с нищо не показваха, че ги забелязват. Стигнаха до малка стълба, която се виеше нагоре. Монахът махна на София да мине напред.

На върха имаше малка стая. Това беше последният етаж на старинна кула, строена вероятно от маврите. Рафаел беше в леглото, застлано с чист чаршаф. До него седеше една монахиня. Прозорците гледаха в четирите посоки на света и до един бяха отворени.

— Заразните изпарения — София хукна да затваря прозорците. — Велики Боже, какво правите? Да не сте се побъркали?

Алфонсо я сграбчи за китката и я откъсна от прозореца.

— Слушайте, казах ви вече, че съм лекар. Болестта не се разпространява по въздуха. Един англичанин вече го доказа. Опитите на Едуард Дженер показаха, че можеш да се разболееш само ако си бил в контакт с някой болен. И че ако болният оздравее, болестта няма да го застигне втори път до края на живота му. Ние вече умишлено заразяваме хората. Това се нарича ваксинация и… — той млъкна. София не го слушаше. Думите минаваха покрай ушите й. Цялото й същество се беше устремило към телцето, завито с чист чаршаф. Пусна я и тя хукна към сина си.

— Най-важното сега е да не вдигне прекалено висока температура — каза Алфонсо. — Затова държим прозорците отворени. Ако не вдигне висока температура, ще изкара болестта по-леко. И тогава може да оцелее. До два дни ще знаем със сигурност, сеньорита. Когато избие първата пъпка.

 

 

— Вижте — монахът дръпна чаршафа. — Има няколко на корема и гърдите си, иначе е чист. Извърни се, момче. Нека майка ти те огледа — той внимателно обърна детето. То послушно показа гърба си. Изглеждаше много по-добре, отколкото вчера. — Мина вече седмица, а няма и дузина пъпки по гърба и хълбоците му. Бог е милостив, сеньорита. Това е възможно най-леката форма. Скоро съвсем ще се оправи.

Тя коленичи до леглото и посегна към момчето, но францисканецът я спря.

— Не го докосвайте — прошепна той. — В момента е изключително заразен.

София му позволи да я дръпне по-назад.

— Чу ли отеца, ангелчето ми? Скоро ще се оправиш и ще си тръгнем.

— Сърби ме, мамачита.

— Знам, синко, но не бива да се чешеш. Ще ти останат белези.

Монахинята пристъпи напред и внимателно прокара по пъпките памучна кърпа, напоена с някакъв доста зловещ на вид мехлем.

— Билките успокояват сърбежа — обясни францисканецът. — Но не могат да го премахнат напълно.

София си спомни за Фанта и нейните мехлеми. Искаше й се да вземе кърпата и сама да намаже цялото тяло на Рафаел, но знаеше, че няма да й позволят.

— Обещай ми, че няма да се чешеш — каза тя. — Ако не се чешеш, ще си останеш все така хубав, когато потеглим на път.

— Къде ще ходим, мамичко?

— Познай — отвърна София. И тя самата не можеше да познае. Нямаше представа къде би могла да го отведе. Все щеше да измисли нещо. — Ще ти кажа, когато оздравееш.

Същият следобед, докато си приказваше с отец Алфонсо, най-сетне се престраши да му зададе въпроса, който я измъчваше от няколко часа. Преди не се бе и сещала за това, защото се притесняваше само за Рафаел.

— Аз ще хвана ли шарка?

— Е, по-добре да проявявате благоразумие, но според мен няма да хванете. Смятам, че имате естествен имунитет срещу болестта, сеньорита. Има такива хора. И аз съм такъв. Това значи, че вие самата няма да заразите никого. Заразата идва само от допир с болен.

Францисканецът хвана разпятието на гърдите си и замислено прокара пръсти по него.

— Неведоми са пътищата Господни, Житанита. В тези книги — той махна към лавицата с подвързани с кожа томове — има доклади на мисионери йезуити, работили в Китай. Те твърдят, че езичниците там от хиляда години познавали някои способи, за които благочестивите християни едва сега научават. Китайските лекари правели прашец от гнойта, събрала се в отоците на болни от шарка. Сетне го духали в носа на здрави хора й, с малко късмет, те изкарвали болестта в съвсем лека форма. И сетне цял живот били в безопасност.

— Сещам се, че споменахте нещо подобно за монахините от този орден. Казахте, че те не можели да пренасят зараза. И те ли са имунизирани?

Алфонсо поклати глава.

— Не, те не са били благословени по този начин. Орденът им приема само жени, които са изкарали болестта. Жени, за които няма друго място на този свят, освен манастира — той се извърна и снижи глас. — Затова покриват лицата си. Понякога болестта оставя страшни белези, сеньорита. Но всички сестри вече имат имунитет. Рафаел също ще има имунитет. Къде ще го отведете, когато оздравее?

— Не знам. Имам къща в Мадрид. Или поне имах на времето. Но разправят, че французите постоянно я следели и че се надявали да ме пленят.

— Не се съмнявам в това — кимна Алфонсо. Сетне се престраши.

Сенъорита, простете ми, но се налага да бъда откровен. Хрумвало ли ви е да отведете детето в Португалия? По-далеч от Испания?

— Защо трябва да ми хрумва подобно нещо?

— Защото ако просто изчезнете, ще се превърнете в прекрасна легенда, която ще продължава да вдъхва сили на мъжете, защитаващи църквата и Испания. Но ако…

— Ако се появя с незаконно дете на ръце, ще съсипя легендата — прекъсна го тя. — Не си бях помислила за това. Рафаел все не ми излизаше от главата. Но вие имате право. Да, напълно сте прав.

— Значи ще се укриете в Португалия? Нашият орден има много манастири в тази страна. Мога да ви дам препоръчително писмо и те ще ви приемат. Всичко мога да уредя.

— Не. Благодаря ви, но няма да ходя в Португалия.

— Но нали се съгласихте…

— Съгласих се, че правилно сте преценили ситуацията — отвърна тя. — Но не съм приела вашето решение.

Алфонсо не отговори веднага.

— Странна жена сте вие, Житанита — обади се той накрая. — Понякога изобщо не ви разбирам.

По-важното бе, каза си София, че той изобщо не разбира кой е Рафаел. Не знаеше, че Рафаел е от рода Мендоса и че ако избяга в Португалия, ще изгуби наследството си. А то бе цяла империя, не просто нация или държава. Монахът не знаеше и за Пако, който бе съумял да открие Рафаел и който, нищо чудно, можеше да го намери отново и да го отвлече. Сигурно щеше да иска откуп, иначе би убил още на улицата или нея, или момчето.

— Ще съм ви благодарна, ако ми помогнете — каза тя.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Житанита. Имам да изплащам дълг към вас, като испанец и като син на Светата Църква.

— Спасихте живота на сина ми. Нищо не ми дължите. Ние с Рафаел сме ви задължени, отче. Някой ден ще ви се отплатим. Но сега само ще ви помолим за още малко помощ. Можете ли да откриете Енрике и файтона ми?

— Знаем къде е кочияшът. Не ви го казахме по-рано, за да не ви притесняваме допълнително. Вашият Енрике се е сдобил с един допълнителен белег и е загубил файтона. Нападнали са го същите бандити, които са дебнели за вас.

София пребледня.

— Трябваше да ми кажете, отче. Тежко ли е ранен?

— Не, всъщност няма нищо особено. Навестих го тази сутрин. Скоро ще бъде съвсем здрав. Има само един по-сериозен удар по главата.

— Слава Богу — София се замисли за секунда, сетне вдигна поглед. — Чуйте, дали ще може да се намери затворена карета и четири яки коня? Ще потеглим щом Рафаел и Енрике се възстановят достатъчно, за да издържат пътя.

— Може да се уреди. Къде искате да отидете.

— В Кордова — спокойно отвърна тя. — Отиваме в Кордова с Рафаел.