Бевърли Бърн
Малката циганка (6)

5

Юни и юли бяха по-хладни, отколкото е обичайно за Андалусия. Дори преваля на няколко пъти. На София не й тежеше да крачи часове наред между посадите, да пее часове наред и да спи крий пътя. Това се понасяше, макар да чакаше дете. Докато не дойдоха задушливите августовски жеги. Тогава животът се превърна в мъчение. Седмици наред човек не можеше да си поеме дъх — чак до началото на октомври.

Не се осмеляваше да се оплаква. Пако само търсеше повод да я на бие. Скоро разбра, че му доставя удоволствие да я бие. Не както Тересита обичаше да я бие, за да излее някаква насъбрала се в душата й злоба. За Пако удоволствието се криеше в самите удари, с които я обсипваше — било с юмруци, било с въже. Сетне се хвърляше между краката й като разгонен бик и проникваше в нея с доволно ръмжене.

Така ли ставаше с всички мъже и жени? Заради това ли момичетата така хихикаха в пещерите? Дали и с Карлос щеше да бъде същото? Предпочиташе да не мисли за това. Карлос я бе изоставил. Той бе слаб и страхлив, както останалите отдавна бяха забелязали.

— Стига си клюмала — Пако се пресегна за стомната и отпи дълга глътка. Червена струйка се плъзна по брадичката му. Като кръв. Той я избърса с опакото на ръката си. — Събери багажа, преди да си легнеш. Утре потегляме рано.

Тя започна да събира остатъците от вечерята, подреждайки хляба, сиренето и тенекиените чинии в торбата, която носеше на гърба си. Когато потеглиха от Севиля преди четири месеца, имаха и магаре, но Пако го продаде една вечер, когато клиентите в посадата не дадоха почти нищо. „Щом не можеш да си изкарваш хляба, поне ще вършиш работата на магарето“, бе отсякъл той.

София беше свикнала да носи бохчи и кошници, докато пътуваха с катуна на Зокали. Такъв беше обичаят. Необичайното при това пътуване бе, че седмици наред бродеха сами, само двамата. И пеенето. Не бе чувала някой циганин да пее за пари. Подозираше, че това е забранено от закона на ромите. Напоследък често й се случваше да мисли за закона.

— Мъжо — тя хвърли поглед към него. Пако беше затворил очи. Губеше си времето и дъха. А не й оставаше много, дори през нощта жегата я задушаваше. Когато слънцето изгрееше, щеше да стане милион пъти по-зле. София избърса потта от лицето си с пола и пак се обади. — Мъжо, буден ли си?

— Си. Че как да заспя, като не млъкваш?

— Искам да те питам нещо.

Той се извърна към нея и отвори очи. Сребърната луна се бе подала на запад. Лъчите й преминаха по кървавата рубинена капка на езика на змията, свила се на ухото му.

— Ще раждам след два месеца — каза тя. — Ще се върнем ли до тогава в пещерите?

— Да не те е страх? Да не би да съм взел за жена някоя гаджо, дето се бои да роди син?

София поклати глава.

— Не се боя — Пое си дълбоко дъх и събра цялата си смелост, преди да заговори отново. Бяха в околностите на Кадис, далеч от Севиля. Ако не тръгнеха да се връщат до няколко дни, щяха да закъснеят. — Не се боя — повтори тя. — Но трябва да бъда при Фанта, когато раждам. Такъв е законът.

Тя сведе очи и зачака изтръпнала неговия отговор.

— Една гаджо ме учи какъв е законът на ромите — нежно отвърна Пако. Стана и започна да развързва въжето, увито около кръста му. Можеше да види усмивката му под лунната светлина.

София не трепна.

— Законът гласи също, че не бива да ме биеш, когато съм в това състояние — тя скръсти ръце върху издутия си корем. Когато пееше в посадите, пластовете пели и фусти прикриваха бременността. Но когато спираха край пътя, тя оставаше само по една фуста и си личеше, че бебето е на път.

Пако спря да се усмихва. В гърлото му заклокочи гневно ръмжене и той сви огромните си юмруци. Надвеси се над нея, но спря в последния момент. Сетне отново изрева като ранен звяр, но юмруците му не се стовариха върху София. Той падна на колене и започна да налага сухата, твърда земя. Продължи да я блъска, докато не капна. Сетне грабна стомната с вино и се отдалечи.

София трепереше, но не от страх. Не можеше да определи какво точно чувства, защото й се случваше за пръв път. Нещо се надигаше в нея като песен, изпълваше я със странна смесица от спокойствие и възбуда. Не бе позволила на Пако да я набие. Беше го спряла само с думи. За пръв път през живота си бе успяла да се наложи над един мъж и той бе постъпил както тя иска. Потръпна от радост. След малко се отпусна на сухата, изгорена от слънцето трева и заспа.

Когато се събуди, той се бе надвесил над нея. Тя отвори очи и двамата останаха загледани един в друг известно време. Накрая той се обади.

— Затлъстяла си като свиня. Няма да има полза от теб в посадите. Тръгваме обратно за Севиля.

Пътят им отне три седмици. Стигнаха в Триана към края на октомври. Пако я отведе в пещерата на Зокали.

— Дръж си я. Тя е мързелива и безполезна, откупът си беше чиста кражба.

Зокали огледа изпъкналия корем на София.

— Не е ялова. Не можеш да се разведеш.

— Не съм споменавал развод. До няколко седмици ще ми роди син. Дотогава ти ще я храниш. Ще ми я върнеш, когато се роди момчето. Ако нещо не му е наред, ти ще си виновен. Такъв е законът.

Фанта искрено се зарадва да я види отново. За пръв път София беше оставена да си почива, докато другите работеха.

— Заради бебето — обясни Фанта. Тя й даде да пие подсилващи отвари и й отделяше най-хубавите парчета от яденето. Всяка вечер я глезеха така. Останалите, дори Зокали, трябваше да се задоволят с не толкова отбраните мръвки. Тересита също беше бременна, но още в първите месеци. София беше кралицата.

Сънищата я преследваха по-настойчиво от когато и да било. Всяка нощ й се явяваха черно-бели фигури, странни мотиви, преплетени нишки от светлина и мрак. И чуваше небесна музика, която обаче забравяше със събуждането си. Сънищата започнаха да я притесняват.

— Успокой се — каза Фанта. — Защо се мяташ като плъх в клетка? Това може да навреди на момчето.

София не можеше да обясни, пък и да би могла, би предпочела да остави виденията за себе си.

— Погледай ми на карти — помоли я тя вместо това. — Кажи ми какво ме чака, Фанта.

Фанта тръгна с обичайните си възражения, че не бива да пилее дарбите си за една гаджо, но сама спря. Тя беше отгледала това момиче. За добро или за лошо, тази гаджо бе единственото й дете. Сложи една свещ на масата и започна да меси картите, прехвърляйки ги като лента между възлестите си пръсти.

Първо хвърли седем карти с лице нагоре и две скрити под тях. Фанта им хвърли един поглед, премести две на долния ред, плъзна още две върху дъските и кимна.

— Няма да има таласъми наоколо, когато раждаш. Детето ще се роди здраво.

— Слава Богу — София тежко се надигна и се премести на пейката от другата страна на масата, в кръга, очертан от жълтата трепкаща светлина на свещта. — Син ли ще е?

Фанта поклати глава.

— Не знам. Картите не са ясни.

София я беше чувала стотици пъти да се кълне пред жените — гаджо, че ще родят момче. Но знаеше, че пред тях Фанта само се прави, че гледа. Този път старицата се отнасяше към задачата си сериозно.

— И после? — попита тя. — Какво ни чака, след като родя?

Фанта пак разбърка картите и ги хвърли по различен начин — пет отгоре и пет долу.

— Виж, ето я рибата без опашка. Чака те дълъг път.

София се сети за дългите месеци бродене по крайпътните кръчми.

— Път като досегашния ли?

— Не мога да ти кажа. Но ето я еднооката змия. Това е мъжът ти.

Фанта обърна друга карта, очите й се разшириха и тя разбърка тестето с едно движение на ръката.

— Какво има? Какво видя? — София се надвеси над масата. Пламъците на свещта трепкаха по блузата й. — Кажи ми, Фанта.

— Каквото видях, ти го казах — запъна се старицата. — Леко раждане, здраво дете. Какво повече. Не се тръшкай като някоя глупава гаджо, която не разбира от дума.

София си пое дъх да каже нещо, но млъкна. Усети как между краката й започва да се стича лепкава течност и като погледна надолу, видя как на полата й бавно се оформя тъмно петно. Фанта проследи погледа й и изсумтя доволно.

— Добре, време беше.

Раждането не мина чак толкова леко, защото бе първото й дете. Но тя търпеше, защото се налагаше. Благодарение на билките на Фанта, прекара повечето време в някакво странно състояние между съня и будуването. Но след няколко часа Фанта прибра отварата.

— Сега е време ти да се напънеш — каза старицата. — Изтласкай детето на бял свят. После ще спиш.

Още две жени се присъединиха към София и Фанта в ъгъла на пещерата, откъдето се разнасяха писъците на родилката. Стотици пъти София беше наблюдавала подобни сцени, както сега целият катун се въртеше наоколо. Всеки си вършеше работата и се правеше, че нищо не забелязва, сякаш не чуваха писъците.

— Прави се, че нищо не виждаш — й беше наредила Фанта още като дете. — Иначе таласъмите ще разберат какво става и ще дойдат да тормозят детето.

Никой не се издаде пред таласъмите, докато София раждаше. Дори Тересита не би се осмелила да я урочаса, особено сега, когато и нейното бебе беше на път. София се бе опряла на стената, черпейки сила от камъка на пещерата. От двете й страни стоеше по една жена и я държеше за ръката. Фанта клекна между краката й, разтваряйки с ръце бедрата.

— Напъвай. Напъвай! Виждам главата.

София изпищя и се надигна. Сякаш я разкъсваха с нажежено желязо. Убедена бе, че сетне ще събират тялото й на парчета.

— Още. Напъвай още!

София се стараеше, вече без да пищи. Не й оставаха сили. Отново и отново, без почивка между пристъпите на болка, докато вече не бе сигурна дали не е умряла.

— Айее! — възторжено изкрещя Фанта и това бе последното нещо, което София си спомняше, преди да изпадне в безсъзнание.

Събуди се на сламеника, на който бе спала през последните няколко седмици, докато чакаше детето.

— Момиче — обяви Фанта, пъхайки в ръцете й един малък вързоп. — Жалко. Нищо, следващия път ще е момче. Е, поне е здраво.

София пое малкото телце и го притисна до себе си. Понечи да му даде да суче, но Фанта се засмя и поклати глава.

— Рано е още. Млякото ти ще дойде след няколко часа. Дотогава тя ще е взела да пищи от глад, а ти ще си готова — тя подпъхна завивката под сламеника, като избягваше погледа на София. — Какво име ще й избереш?

Това беше сложен въпрос. Ако беше родила момче, Пако щеше да му даде име. Що се отнася до момичетата, като по-маловажен въпрос, изборът на име за него бе причислен към „женските работи“. София беше прекалено уморена, за да се замисли сериозно. Но се чувстваше необичайно умиротворена и ведра. Не беше момче, значи Пако ще се ядоса. Отлично. Не искаше да му доставя радост. Мразеше го. Не, не биваше да си мисли такива работи, защото той бе неин съпруг. И все пак… Не, сигурно бе от билките, с които я поеше Фанта. Въображението й играеше номера.

— Ти я кръсти — прошепна тя.

Фанта отново поклати глава.

— Това е твое право. Твое дете е.

— Сара — промълви в просъница София, вече унасяйки се. — Ще я кръстим Сара и ще порасне умна и силна като Сара Кали.

Старицата одобрително кимна.

Пако обаче не прояви никакво одобрение. Нито когато видя дъщеря си за пръв път, три дни след раждането, нито две седмици по-късно, когато София се пренесе с детето в неговата пещера. Още първата нощ той махна детето от леглото на София и се отпусна върху нея.

— Направи ми син, вещице гаджо — сумтеше той, докато проникваше в нея. — Син.

Толкова я болеше от скорошното раждане, че едва не запищя от болка. Но роднините на Пако от неговия катун спяха на няколко крачки от тях. Басмената завеска, която отделяше техния ъгъл, не би заглушила писъците и тя щеше да падне още по-ниско в очите им. София пъхна юмруци в устата си и заби зъби в дланта си, за да не заскимти. Накрая той свърши. След няколко секунди София го чу да диша равномерно, сетне захърка. Беше заспал.

И така щеше да бъде до края на живота й. Докато не ги разделеше смъртта, Пако щеше да спи до нея. Щеше да трови всяка нейна нощ с вонята си и когато му скимнеше, щеше да я обладава.

Единствената й почивка щяха да бъдат няколкото седмици преди и след раждане, които щеше да прекарва с Фанта в пещерата на Зокали. Но Фанта бе вече старица, скоро щеше да си отиде. И сетне? Тересита не би я приела в пещерата, това София отсега го знаеше. Къде щеше да ражда? Кой щеше да я насърчава, докато пъшка, а сетне да пререже пъпната връв? И какво щеше да направи Пако, ако пак родеше момиче? Как щеше да оцелее в това блато от омраза и болка? София усети по бузите й да се стичат сълзи. Сара заскимтя откъм парцаленото си легълце и тя й даде да суче. И като успокои дъщеря си, на София също й поолекна.

 

 

Дойде Рождество и в пещерите на Триана, както и в цяла Севиля и навсякъде из Испания, празнуваха раждането на малкия Исус. Празненствата продължиха до шести януари, деня на тримата влъхви, посетили Сина Господен във Витлеем. На този ден, празника на Лос Рехос, децата получаваха подаръци на общата трапеза, която разпъваха на поляните между хълмовете, Сара нямаше и месец. Според закона на ромите, жената не трябваше да излиза никъде, преди да са минали шест седмици от раждането. Ако се доближеше до друга бременна жена, тя щеше да роди таласъм. София остана сама, а Пако отиде да празнува с катуна.

Едно време страшно й домъчняваше, когато я оставеха сама. Сега София бе благодарна за всяка минута, прекарана далеч от мъжа й. Много обичаше да остава насаме с бебето и да му пее. На Сара явно й харесваха песните на майка й. Веднъж, когато София пееше една сома, за тъжната есенна любов, бебето й подари първата си беззъба усмивка.

София ахна от радост и прегърна по-плътно детето с едната си ръка, докато с другата хвърли още една питка кравешки тор в огъня. Оттук се чуваха звуците на фиестата, смехът, музиката и писукането на щастливите деца. Сара също щеше да има щастливо детство. София щеше да се погрижи за това.

Пако вече я бе уведомил, че ще потеглят с пукването на пролетта. Още не й бе казал, но тя знаеше, че пак ще я кара да пее по посадите, защото бе изкарал добри пари миналата година. Ето защо пак щяха да са сами. Не искаше другите да научат как продава музиката — късче от душата на циганите, нито пък колко печелеше от гласа на София. Тя подозираше, че вече си е върнал двестате реала с лихвите. Е, ако не се държеше добре с дъщеря им, тя пък нямаше да пее. Колкото и да я биеше, нямаше да отвори уста. Само да го види дори да се намръщи на Сара и край. Беше обмислила плана си през последните няколко седмици и знаеше, че ще проработи.

— Какво клечиш тук като вещица? Ти си лока. Знаех си го. Взел съм си луда жена.

Пако явно бе пил много. Едва се държеше на краката си. Трябваше да се подпира с една ръка за стената, за да не се просне. София стана и остави бебето в малката дървена люлка до огъня.

— Седни. Ще ти донеса нещо за ядене, за да попие всичкото това вино в търбуха ти.

Пако се отпусна тежко до паянтовата маса й тя му сипа ориз с лук от котлето, което къкреше край огнището. Но той не започна да яде.

— Какво ме гледаш така — попита мъжът й и отмести чинията. — Да не искаш да ме урочасаш? Знам, че го искаш.

— Не говори глупости. Защо да те урочасвам? Нали си ми мъж.

— Да. Да, вещице гаджо. Аз съм ти мъж!

Той скочи на крака и масивните му бедра обърнаха масата. Оризът се пръсна по пода и той изрева от яд. Ръмженето му събуди бебето и то заплака.

София се обърна към люлката.

— Остави я — изкрещя Пако. — Зарежи това дяволско пискало и идвай тук. Искам те.

— Почакай — отвърна София с приглушен глас. — Само да го накърмя. Ще стане за няколко минути и то пак ще заспи.

Пако не й обърна внимания. Стисна я за ръката и я помъкна към сламеника в ъгъла.

— Почакай — помоли го отново София. — Само за минута…

Шамарът я накара да млъкне. София усети вкуса на кръвта в устата си и й причерня.

— Спри! Остави ме на мира, прасе такова! Предупреждавам те, ще спра да пея! И стотинка няма да изкараш от мен, ако не ме оставиш!

Бебето не млъкваше и пронизителният му рев, съчетан с виковете на София, съвсем го озвери.

— Кучка проклета, гаджо! Ще те науча аз тебе!

Пако заряза опитате си да я домъкне до сламеника. Повали я на пода и се хвърли отгоре й. София се мяташе под него. Не се бореше за себе си — и този път би го понесла, нямаше да умре — а заради пищящото бебе. Неговият плач прерязваше сърцето и. Детето й страдаше, а този звяр не й даваше да му помогне.

Заблъска с ръце гърдите на Пако и се опита да го избута от себе си. Не можеше да го помръдне. Макар да бе замаян от алкохола, туловището му беше прекалено тежко, за да го отмести. Но тя успя да си кръстоса краката и да ги задържи така. Пако започна да мучи от яд. Внезапно я заряза и се изправи, олюлявайки се.

София си помисли, че е спечелила. Без да губи секунда дори за да се изправи, тя веднага запълзя към люлката. Но Пако пръв стигна до нея. С огромната си лапа сграбчи детето и го запрати на другия край на пещерата.

— Сара! О, Божичко! Детето ми!

София се повлече по корем към ъгъла, където лежеше неподвижното телце. Пако се стовари отгоре й, преди да е минала и половината път. Зъбите му се забиха в нейното рамо и шокът накара София да се вцепени за миг, С победен рев той й разтвори краката и проникна в нея, разтърсвайки я в някакъв дивашки ритъм, в който се смесваха сладострастие и злоба. Цялото й тяло подскачаше под него на каменния под София не обърна внимание на болката, а се опита да достигне изпод него до бездиханното телце. С нечовешко усилие тя запълзя натам, повличайки и отпуснатото върху нея същество. По едно време успя да се измъкне изпод него, но вече му бе все едно — беше свършил.

Хлипайки и подсмърчайки, София се довлече до другия край на пещерата. Бавно посегна към неподвижното телце на бебето. Сара вече не плачеше. Никога повече нямаше да заплаче. Главата й се бе смачкала при удара в стената и между редките косици се промъкваше струйка кръв.

 

 

Фанта я намери след два дни. Тя се бе свила в една безлюдна пещера край реката, която Карлос бе открил преди много години. На времето двамата се срещаха там и си приказваха сами.

София още притискаше бездиханното тяло на дъщеря си. Пещерата бе студена и суха, така че плътта още не бе тръгнала да се разлага.

— Дай ми я — нежно каза Фанта. — Ще я погреба.

Сълзите на София вече бяха пресъхнали. Отминали бяха истеричните пристъпи на болезнена мъка. Тя пусна нещото, което на времето бе Сара, но вече беше само телце.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Картите ми казаха. Преди много време. Отдавна знам, че този ден ще дойде, София. Чаках го. Трябва да се махнеш от Триана. Махни се изобщо и от Севиля.

— Не, докато не съм отмъстила за детето си. И докато не убия Пако — думите й се отронваха една по една, като капки отрова.

— Не можеш. Пако разправя на всички, че си убила собственото си дете. Ако се върнеш, ще те пребият с камъни.

— И му повярваха? Помислиха си, че съм способна на такова нещо?

Фанта наведе глава.

— Ти си гаджо — нежно каза тя. — Много жени гаджо са ни молили за отвари, които да убият плода в утробата им. Коя циганка би постъпила по този начин? Щом са способни да убият нероденото си дете, защо да не посегнат и на живото?

София ахна.

— Ти вярваш ли, че съм направила това?

— Не. Знам, че не си виновна. Но знам също, че трябва да се махнеш оттук, София. Ти не си циганка и мястото ти не е сред нас.

— Къде да отида? Не познавам друг живот, освен този на циганите.

— Отивай, където ти видят очите. Но да е далеч от тук. Ако някой от катуна на Пако или Зокали те види, ще умреш — тя се отпусна на колене до младата жена и я помилва по косата. — Не се бой. Чакат те прекрасни неща. Картите ти го предрекоха още когато ходеше под масата и едва говореше нашия език.

— Мислех си, че никога не ми гледаш на карти.

— Правех го. Всеки ден, откакто Зокали те даде на мен.

Фанта стана и уви телцето в шала си, за да го скрие от погледа на София.

— Трябва да тръгвам. Ако изчезна за дълго, хората могат да се досетят нещо — тя посочи с брадичка кошницата, която бе оставила в ъгъла. — Ще намериш някои полезни неща вътре. Изчакай да се стъмни, сетне я вземи и потегляй. Утре ще кажа на Зокали за тази пещера. Ще им кажа, че току-що съм се сетила за твоето скривалище от едно време. Длъжна съм да го направя. Ако продължавам да нарушавам закона на ромите, душата ми няма да отлети след смъртта.

Старицата бавно се отправи към изхода, но си личеше, че трябва да се бори със себе си. На прага спря, без да се обръща, сякаш не можеше да се насили да си тръгне, София стана.

— Фанта, почакай — тя отиде до нея и притисна крехкото й старческо тяло до гърдите си. Мъртвото телце остана между тях. — Сбогом — прошепна София. — И ти благодаря, майчице.

— Бог да те благослови, дъще. И нека Сара Кали бди над теб.

 

 

Първите четири дни тя вървеше през деня и спеше през нощта, Фанта беше оставила огниво и кремък в кошницата, така че всяка вечер София събираше съчки и мъх и запалваше огън, който да гони нощните хищници и януарския мраз.

Не й беше за пръв път да нощува така, но никога не бе оставала сама. Досега никой не й бе посегнал, но не можеше вечно да разчита на късмета си. Но все още не й идваше наум никакъв план. Сърцето й тежеше като камък. Несъзнателно опипваше наоколо, търсейки детето си. Всяка нощ й се присънваше малката главица, смачкана до неузнаваемост. Не я беше особено грижа какво щеше да я сполети следващия ден или догодина. Единственото чувство, което трепкаше в нея, бе омразата.

И омразата роди хитрост. Пако бе убил Сара и трябваше да си плати. Но за да отмъсти за Сара, й се налагаше да остане жива. София познаваше достатъчно добре бившите си съплеменници, за да си прави илюзии. Щяха да я пребият с камъни, щом я открият. Тази мисъл я караше да бърза, не защото я бе грижа за живота й, а защото тъгуваше за Сара.

Всяка сутрин потегляше на път, с поглед забит в земята, така че рядко виждаше нещо друго, освен прашния коловоз. Но на четвъртия ден вдигна очи и забеляза петльовия гребен, издълбан на една върба край реката.

София се вгледа в белега и потръпна. Всеки цигански катун имаше свои знаци. Белегът на Зокали бе гребен на петел. Този тук бе издълбан отдавна. Личеше си, че стои от години, може би дори София бе минавала оттук с катуна. Значи трябваше да познава местността.

Обърна се с гръб към върбата и се огледа наоколо. Не виждаше никакъв сигурен ориентир. Много реки и много пътища беше прекосявала през живота си. Макар да бе кръстосвала Андалусия надлъж и нашир, в момента не знаеше къде се намира. Дори не се сещаше накъде е поела, след като избяга от Тиана.

Хвана се за главата и се опита да си подреди мислите. Почти бе сигурна, че се е отправила на север. Спомняше си как прекоси Гуадалкивир и как влезе в Севиля през портата Херес. Да, а сетне мина край тютюневата фабрика. И къде се намираше сега? Не, не можеше да се ориентира. Отново закрачи.

След двадесет минути иззад един завой пред нея се разстлаха златните сгради на Кордова. В началото се зарадва, че най-сетне е разбрала къде е, но сетне се сега, че за нея това е възможно най-опасното място. В Кордова имаше многолюдна циганска махала. Много от обитателите й бяха приятели или роднини на Зокали. И я познаваха. София, Фанта и другите хора на Зокали бяга прекарали две поредни лета в Кордова. Ако я видеха, щяха да предупредят роднините си в Севиля.

София успя да потисне надигащата се паника й първоначалния подтик да побегне. Не можеше вечно да се крие като подгонено животно. Трябваше да има конкретен план. Прерови кошницата, Фанта беше пъхнала вътре двадесет реала — повече пари, отколкото София беше виждала накуп през живота си. До момента не беше похарчила нищо. Караше на речна вода, хляб и козе сирене, което също беше намерила в кошницата. Мислите й започнаха да се проясняват. Беше студен и мрачен зимен ден. Циганите надали щяха да наизлязат по улиците в такова време. Но достатъчно бе да я зърне само един, за да сложи край на живота и отмъщението й.

Внезапно осъзна, че сама се дава в ръцете им, защото несъзнателно следва циганските обичаи. Но Пако, дано вечно се пържи в ада, й бе показал и друг начин на живот, с други обичаи. Сигурно щеше да се намери някоя странноприемница в Кордова.

Откри „Посада дел Потро“ след половин час. Ханът се намираше в източната част на града — двуетажна постройка, оградена с балкон и покрита с керемиди. По средата на двора, както в повечето подобни заведения, имаше кладенец. Позвъни на портата, както много пъти беше виждала Пако да го прави.

Собственикът се появи на прага и я изгледа така, както гаджо обикновено гледаха циганките. София не обърна внимание на презрителното му изражение.

— Искам легло за тази нощ. Мога да си платя.

— Сама ли сте, сеньорита?

— Да — отвърна предизвикателно София. Той можеше да си мисли каквото си иска за една жена, та била тя и циганка, която искаше да отседна сама в странноприемницата. — Мога да си платя — повтори тя.

Ханджията се усмихна без особено въодушевление.

— Идваш тук да ми даваш пари или да ги вземаш от моите клиенти? В Кордова проститутките си имат квартал, и той е от другата страна на реката.

Помислил я беше за проститутка.

— Не съм лека жена — изсъска София.

— Така ли? Простете ми. Дълбоко се извинявам на ваша светлост — той подигравателно й се поклони до земята. — И каква сте, значи? Аз съм прост човек. Не разбирам що за същество би могла да е жена, която идва в странноприемницата, без да е придружавана и закриляна от баща или съпруг. Но вие може би ще ме осветлите.

— Аз съм певица — беше дошла без никакъв план, но думите сами й дойдоха. — Ще си платя за леглото. Но на вечеря ще пея за другите клиенти. Ако им харесам и ми дадат пари, за вас ще отделя една трета.

Пако предлагаше толкова всеки път, макар сетне никога да не оставаха в странноприемницата. Не им се налагаше. Но сега София трябваше да остане и през нощта.

Мъжът присви очи и я огледа по-внимателно.

— Чувал бях за една циганка, дето пеела по посадите, но това беше миналото лято.

— Сега сме зима и аз съм тук. Е, съгласен ли сте?

Той сви рамене.

— Както искаш, щом си плащаш за стаята. Каква предпочиташ, за два реала или за четири?

— Два — веднага отсече София.

Той отново се усмихна и й посочи пътя.

— Насам, сеньорита.

Последва го до задната част на двора, където той отвори едни огромни дървени порти. Те бяха достатъчно широки, за да мине цяла каруца, а и помещението приличаше на обор.

— Мястото на пода струва два реала. Сламата е чиста. Сменям я всеки месец.

София забелязаха половин дузина мъже, хъркащи по пода. Един от тях внезапно отвори очи и се втренчи в нея. Намигна съучастнически на ханджията, който се ухили в отговор. Беше посивял, вече доста стар и в устата му имаше само няколко зъба, но всичките остри като игли.

Тя бързо се дръпна назад.

— Няма да спя тук. Има ли някое друго място?

— Да. Отделна стая, като за благородниците. За четири реала, както вече казах.

— Покажете ми я — каза тя.

Ханджията я поведе нагоре по стълбите и отвори друга врата. Стаята бе далеч по-малка от първата. Вътре имаше грубо сковано дървено легло. Откакто се помнеше, никога не бе спала в истинско легло. Освен това имаше прозорец с изглед към улицата и поличка със свещ. Същински дворец.

— Оставам тук — каза София.

— Прекрасно. Ако ми платиш четири реала.

София отброи монетите. Усещаше погледа на мъжа. Сигурно мислеше, че е толкова неграмотна, че не познава стойността на металните кръгчета. Тя не беше чувала за друга циганка, която да може да разпознава букви, но всички прекрасно се справяха с парите. Както и тя в случая.

Когато глъчката долу се усили, София разбра, че е време. Същата глъчка, която бе чувала във всяка кръчма, в която се бяха отбивали с Пако. Клиентите пиеха, докато чакаха яденето да се приготви. София си пое дълбоко дъх и отвори вратата на стаята си.

Миналото лято тя пееше в обичайните си дрехи — надиплена пола и свободно падащи блуза и шал, всекидневното облекло на севилските циганки. Но тази вечер си сложи дантелена мантиля, пищна зелена пола с бродирани гънки и червено-бяла блуза. Дрехите, които катунът й беше приготвил за бдението на Сара. Фанта ги беше прибрала в кошницата. София отново благослови старицата и се отправи към отсрещната страна на двора, откъдето се разнасяха оживени гласове и долиташе лъх на вино.

Задържа се за миг на прага. В единия ъгъл весело пращеше огън и отблясъците му играеха по стените. Между облаците цигарен дим видя гледката, която очакваше да завари мъже гаджо, същите като онези, които бе виждала в Триана. Работници и занаятчии, заели се да се напият за пореден път и по всичко личеше, че се справят добре. Никой не я забеляза. София изчака няколко секунди. Сетне вдигна ръце над главата си и плесна с длани, както в началото на всяка циганска песен.

Неколцина мъже се извърнаха и я погледнаха. Сетне още двама-трима. Постепенно глъчката замря, София не отвори уста, докато всички не млъкнаха. Продължи да пляска, докато ритмичното стакато на дланите й не остана единствения звук, който се разнасяше в помещението. Сетне отметна глава и поде пламенната мелодия на фламенко. Това бе същата песен, която някога бе пяла недалеч от тук, в двореца Мендоса. Любимата песен на доня Кармен, същата, в която се говореше за отмъщението на оскърбената жена.

След няколко часа, като се прибра в стаичката си на горния етаж, София дълго не можа да заспи от вълнение и радост. Когато Пако бе неин господар, пеенето пред непознати я измъчваше, но тази вечер бе различно. Всичко бе различно. Не трябваше да се свива като мишка в ъгъла, а гледаше мъжете в очите, принуждаваше ги да й обърнат внимание. Това караше пулса й да се учестява и да се чувства по същия начин, както през онази нощ в края на лятото, когато бе принудила Пако да я послуша.

София си беше взела едно въгленче от общата зала, но преди да запали свещта, се погрижи да затвори и залости вратата на стаята си. Някои от мъжете долу я оглеждаха по съвсем недвусмислен начин, а тук законът на ромите не би могъл да я защити от изнасилване.

Сетне започна да опипва стената, докато не намери поличката и свещта. Запали я и пламъчето първо запращя, сетне се успокои и озари стаичката. София ахна. Цареше пълен безпорядък. Дрехите й бяха разхвърляни из цялото помещение, а кошницата бе обърната и празна. Липсваха и шестнадесетте реала.

Каква глупачка бе само. Гордееше се, че е накарала мъжете да й обърнат внимание, а сега разбираше, че не е научена да оцелява сама. Никой мъж не би си оставил така парите, под носа на крадците. Пако никога не се разделяше с кожената кесийка, която криете в гащите си. Но тя къде би могла да си скрие парите? Дрехите бяха скроени така, че да подчертават фигурата й. Къде би могла да държи кесията си, ако се сдобиеше с такава? София се хвана за сърцето. Ами да, разбира се. Тук, между гърдите. Макар че се беше сетила прекалено късно.

Седна на ръба на леглото и постепенно се пребори с паниката. Беше изкарала шест реала. Два трябваше да дадена ханджията. Е, не беше чак толкова страшно, каза си тя накрая. С четири реала щеше да си наеме стая в следващата посада. А там щеше да изкара повече.

Планът бе съзрял в главата й, докато пееше. Не можеше да остане тук. Кордова беше прекалено близо до Севиля. Утре щеше да поеме на север, но първо трябваше да си почине. Не можеше да си позволи да пилее сили и време във вайкане за глупавата грешка, която не можеше да поправи.

Въпреки решението и налегналата я умора, мина доста време, преди да забрави за парите. Сетне започна да се върти в леглото. Е, богаташкият начин на спане не беше чак толкова удобен. Някъде призори София просна одеялото на пода и легна долу.

Сега вече беше наистина удобно и тя постепенно се унесе. Последната мисъл, преди да потъне в сън, беше отново за парите. В крайна сметка беше получила полезен урок. Не биваше да забравя, че опасностите я дебнат не само от страна на циганите, но и на гаджо. И двете племена бяха нейни врагове. Тя не принадлежеше към нито едно от тях. Принадлежеше само на себе си.