Бевърли Бърн
Малката циганка (13)

12

Двете години, изтекли след самоубийството на Пабло, бяха изпълнени със сътресения и на Робърт често му се налагаше да взема решения. Той, един англичанин, сега бе идалгото. Понякога се чудеше какво ли разправят хората по този въпрос. Нищо, доколкото можеше да се съди по реакциите им през тази мразовита октомврийска сутрин.

В която и уличка на Кадис да свърнеше, Робърт виждаше да кипи подготовката за фиестата на Архангеловден. Никой не му обръщаше внимание и надали имаше човек, който да се замисля за драмата, която се подготвяше на няколко километра от тук.

Но Робърт се замисляше. Той бе изчислил шансовете си и бе заложил всичко на една карта. Щеше да спечели, защото нямаше никаква друга възможност. И щеше да празнува с Кадис. Музика, песни, танци по улицата — фиеста, каквото можеше да се развихри само в Испания.

Навсякъде бяха разлепени плакати, че през цялата седмица ще има корида и ще пее някаква певица, наречена Ла Житанита, малката циганка. Доколкото можеше да се съди по изображението, щеше да изпълнява фламенко. Плакатите представляваха доста грубовати щампи, но можеше да се различи, че жената носи бухнала андалуска носия и е вдигнала високо ръце, в които държи кастанети. Робърт подмина плакатите. И на това щеше да му дойде времето. Сега чакаше двама души — брат си Лиъм и Хари Хоукинс.

Лиъм дойде пръв. Пристигна на осемнадесети октомври през нощта, със силна стража. Завесите на каретата му бяха спуснати и той постоянно се оглеждаше назад, сякаш очакваше да види хайка преследвачи зад гърба си.

— Стига си треперил — каза му Робърт. — Нелсън гони адмирал Вилньов и армадата му, а не теб.

— Неговата светлост е последната ми грижа — кисело отвърна Лиъм. — Испания е във война с Англия. Аз съм поданик на вражеска държава.

— Това важи и за мен. Не забравяй, че аз съм англичанин.

— Като те погледне човек, може и да не се сети. Съвсем си се поиспанчил, Робърт.

— Е, не съвсем. Само доколкото ми е изгодно. А ти се успокой, никой в Испания няма да посегне на цивилен, независимо чий поданик е. Ела, качи се да поговорим спокойно.

Поведе Лиъм през поредица коридори из просторните складове на Мендоса. В подземните изби бъчонките шери чакаха да бъдат натоварени. Над тях имаше разкошно обзаведен шестстаен апартамент в испански стил.

— Доста тежко — отбеляза Лиъм, плъзвайки поглед по мебелировката. Просторният салон беше претъпкан с масивни кресла с позлатени орнаменти и тапицерия от червено кадифе, а по стените висяха гоблени с ловни сцени. На полирания дъбов паркет беше проснат турски килим в кафяво и златно. А в средата на помещението се издигаше масивна резбована маса от абанос, на която горяха шест сребърни свещника…

— Не съм я обзавеждал аз, а Доминго — обясни Робърт. — Или може би някой идалго преди него. Не съм си давал труда да проверя, пък и рядко се отбивам насам. Сега дойдох само да те видя и… — той сам се прекъсна. — Е, няма значение. Ела в кабинета ми. Ще ти се стори по-познат.

Беше обзавел кабинета по собствения си вкус — две широки, удобни кресла, тапицирани с мека зелена кожа, няколко масички с месингови лампи, голямо бюро от африканско тиково дърво и лавици с изящно подвързани книги на испански и английски.

— Е, тук по-добре ли е? — попита той.

— Много е приятно. Но продължавам да мисля, че щеше да е по-удобно да се видим в Гибралтар.

— Щеше да се чувстваш в безопасност там, нали? Английска територия и прочее. Но ми трябваш тук, Лиъм. И трябва да поговоря с теб.

— Всичките ти писма повтарят само това от шест месеца насам. Честно казано, ако баща ни не настояваше, не бих дошъл.

Робърт наля вино в двете чаши.

— Татко ме изпрати да поема контрола в Кордова. Справих се с това.

— Признавам го. Никой не отрича успехите ти, Робърт. Никога не сме били така доволни от испанския ни партньор. И слава Богу, че се справяш. У дома е истински ужас.

— Данъците ли?

— Да. Това проклето правителство.

— Но всичко е в името на войната срещу Наполеон. Ти презираш този самозванец, нали Лиъм?

— Разбира се, че го презирам. Но битката ще се реши по море. Никога не бихме се справили с Наполеон по суша.

— Може би — отвърна Робърт. — Значи всичко зависи от Нелсън, нали? Ти как мислиш?

— Да, но каква полза имаме от него, когато корабите му си играят на криеница с Вилньов из Индийския океан? Чумата да ги тръшне и двамата.

Робърт хвърли поглед през прозореца. В залива под него се издигаше гора от мачти.

— Вече не са в Индийския океан — спокойно отбеляза той. — Нелсън е на няколко мили от брега, а испанската и френската армади са се събрали тук, в Кадис.

— Знам. Да не съм сляп, човече — Лиъм стана и отиде при брат си до прозореца. — Какво чакат според теб? — въпреки обичайното му презрение към военните работи, сега гласът му беше изпълнен със страхопочитание. — Господи, изглеждат непобедими.

— Не съм съвсем наясно какво чакат. Но съм убеден, че това са дяволски добри кораби. Сам построих и платих за петнадесет от тях.

— Петнадесет! Петнадесет кораба, които да нападнат Англия! Ти наистина си се поиспанчил. Преди малко просто се пошегувах, но явно е било истина.

— Стига си ме гледал така. Седни и ме изслушай. Нали затова те повиках. Не можех да рискувам да го напиша. Трябваше да избирам, Лиъм, и аз направих своя избор.

— И избра Испания пред Англия?

Робърт удари с юмрук по масата.

— Домът Мендоса пред всяка нация на този свят. Това е голямата ни цел, Лиъм. Затова са ни родили и отгледали, независимо дали ни харесва или не. Испания е съюзник на Франция, така че се наложи да я подкрепи със своя флот. И ако Наполеон спечели, и ние печелим.

— Зависи кои са тези „ние“, нали? — попита Лиъм. — Аз бих предпочел да кажа, че ако Англия спечели, и ние печелим. Английският клон на Мендоса печели.

Робърт съзнаваше, че брат му има право, но не беше склонен да го признае. Той самият се беше борил месеци наред със себе си, преди да приеме. Но когато Пабло се обеси, а Наполеон се провъзгласи не за крал, както бе предрекла Мария, а за император, и след като се срещна още десетина пъти с Мануел де Годой, Хавиер и Елиха, най-накрая се реши. Защото никой Мендоса не би могъл да устои на наградата, която му обещаваха.

— Мендоса са един дом — отвърна той на брат си. — Едно цяло. И — той си пое дъх и най-сетне го изрече. — И ако победим, ще бъдем упълномощени да създадем Национална банка на Испания.

Лиъм зяпна. Огромният залог накара дъха му да секне.

— Сигурен ли си? — хрипкаво прошепна той накрая.

— Сигурен съм. Имам писмено обещание от човека, който ще стане крал на Испания. И новият император лично го потвърди.

— Но петнадесет кораба — повтори Лиъм. — Ти ли плати за всичко?

— Да, Петнадесет бойни кораба. Четири от тях линейни, с по три палуби и над сто оръдия всеки.

— Велики Боже! Колко ти излезе?

— Почти двеста милиона реала. Над три милиона лири стерлинги. Баща ни даде началния капитал между другото. Позволих да ме убедят, че Карлос IV не е достоен да получи златните слитъци, които донесе Руди Грауман.

— Но остатъка… Ти трябва да си заложил всичко — Лиъм постепенно осъзнаваше размера на залога и факта, че цялата тази невероятна сума беше хвърлена срещу неговата родина, която впрочем бе родина и на Робърт.

— Остатъкът е толкова малък, че няма значение. Практически всички заеми са гарантирани със злато и сребро, което трябва да бъде докарано от колониите. Аз хвърлих тези пари.

Лиъм позеленя.

— Всичките ли? — прегракнало попита той. — Всяка стотинка, която домът ще спечели през…

— През следващите петдесетина години — прекъсна го Робърт. — Разпределих риска между банкери от Испания, Прусия, Италия и Швейцария. Ако загубя, никой от тях поотделно няма да може да стане новия идалго. В Кордова няма да има нов господар. За Бога, Лиъм, опитай това вино. Стегни се. Направих го. Нямаше друг начин да събера парите. Не можех да ги искам от теб или от баща ни. Особено като научих за новите данъци. Но помисли си, Лиъм, ще станем Национална банка на Испания. Всеки кораб, който пристане тук, ще минава автоматично под наш контрол. Ще държим кесията на цялата нация.

— Ами ако ти загубиш?

— Защо постоянно повтаряш „ти“? По-скоро ако „ние“ загубим…

Лиъм поклати глава. В лъвската му грива вече имаше и сиви кичури. Изглеждаше по-стар от годините си.

— Не, тук грешиш. Ти сам си взел това решение, Робърт. Ти не си… — той се поколеба коя дума да използва. — Ти не си някой от князете Медичи или източен сатрап. Не си някой владетел по Божия милост или по наследство.

Робърт небрежно махна с ръка.

Лиъм стана, възвърнал достойнството си.

— Много добре. Ти си взел решение, сам и по своя воля. Вече не бих могъл да те спра. Корабите са тук, под командата на Наполеон. Нелсън също е тук… Да изчакаме да видим какво ще стане — той се извърна и тръгна към вратата.

— Няма ли да останеш — попита Робърт. — Приготвил съм ти стая. Предполагах, че…

— Благодаря ти, но бих предпочел някой хотел. За няколко дни, колкото да уредя прехвърлянето си в Англия — той кимна към залива, почернял от кораби. — Оттук надали ще може да се мине.

— Лиъм, чуй ме. Имам добър източник на информация. Каквото и да се случи, ние първи ще научим. Можем да се възползваме от това предимство. Онова джудже, казва се Хари Хоукинс… Може да му се има пълно доверие. Чака на рибарска бригантина, на няколко мили от брега. Ще наблюдава битката и ще ни уведоми.

— Не мисля, че имам нужда от подобна информация — мрачно отвърна Лиъм. — Но се сещам за Хоукинс. Баща ни го проводи в чужбина същата година, когато ти се роди. Бях само на шест годиш, но човек трудно забравя такива като него. Горкото човече, надявам се, че не си изпратил и него на смърт.

* * *

Четири дни по-късно един вестоносец влетя в складовете на Мендоса призори. Беше десет-дванадесет годишно момче, което един бързоходен катер беше докарал до брега преди няколко минути. Към пристанището се бяха насочили и други лодки — бригантината на Робърт не бе единственият съд, изпратен да наблюдава битката край нос Трафалгар на 21 октомври. Но джуджето се беше зарекло, че неговото писмо ще стигне първо в ръцете на дон Робърт. И той наистина беше първият човек в Кадис, който узна новината.

Детето се стрелна през големите порти на склада и спря, дишайки тежко и цялото обляно в пот. Въпреки ранния час няколко докери разместваха бъчонките с вино.

— Къде е идалгото? Имам вест за него, спешно е.

— Ето ме — Робърт излезе от сянката в дъното на мрачната изба. Почти не беше затворил очи след разговора си с Лиъм. Не го свърташе на едно място. Тази нощ, поради липсата на нещо по-добро, бе седнал да провери пратката вино от Херес.

— Дай ми пакета, дете — каза той, загледан изпитателно в лицето на момчето. То се опитваше да изглежда голямо и самоуверено, но по очите му личеше какво е видяло край Трафалгар. — Страшно беше, нали? — меко попита Робърт.

Момчето кимна.

— Ужасно, дон Робърт. Кръв, навсякъде кръв. Морето беше почервеняло.

Едва се удържа да не попита кой бе излязъл победител от това клане. Но предпочете да замълчи. Момчето можеше и да не е разбрало. Вчера цял ден се носеше тътенът на топовете, източният вятър довяваше ехото от битката до брега. В подобна битка едно неопитно дете надали би разбрало колко кораби са потопени и колко са оцелели. Освен това предпочиташе да бъде сам в момента, когато щеше да узнае съдбата си.

— Браво, момче — каза той. — Ще бъдеш възнаграден.

Махна на един мъж, минаващ край него.

— Погрижи се да го нахранят. Аз се качвам горе. Никой да не ме безпокои.

— Да, дон Робърт.

Качи се в апартамента си и грижливо изми лицето и ръцете си от праха в склада. Сетне седна и спокойно и педантично отвори пакета. Беше опакован в намаслена кожа, непропускаща вода. Вътре имаше четири листа, гъсто изписани с четливия почерк на Хари Хоукинс.

„Виждахме съвсем ясно и двете армади. Нелсън имаше двадесет и седем кораба, а обединеният флот на Вилньов и адмирал Гравина наброяваше тридесет и три съда. Нелсън бе на борда на «Виктори». Виждах го съвсем ясно през далекогледа си. Носеше всичките си ордени, сър. Много величествен. Признавам, че изпитах известна гордост. Всичките кораби бяха вдигнали платна, така че разбрахме, че развръзката наближава. Тогава, минаваше единадесет и половина, човекът с мен, който разбираше от сигнали с флагове, сър, ми съобщи, че «Виюпори» разпраща заповед до всички британски съдове. «Англия очаква всички да изпълните дълга си», такова било съобщението, сър. Не можех да ги чуя, но с далекогледа виждах как моряците викат. Наистина бях впечатлен, сър. В нашия флот нямаше нищо подобно. Ние имахме повече кораби и повече оръдия, но хората май нямаха особено желание да се сражават. Надявам се да ми простите, че говоря такива работи, господин Робърт, но според мен заради това си заслужихме наказанието от съдбата.“

Робърт спря да чете и се загледа в пристанището. Времето се беше обърнало и през нощта силният вятър беше издухал барутния дим от хоризонта. Атлантическият океан блещукаше под изгряващото слънце. Вълните му бяха спокойни и дори лениви.

А беше толкова уверен. Напълно убеден, че рискът не е толкова голям, колкото изглежда. Въпреки всичко, което бе наприказвал на Лиъм, никога не му беше хрумвало насериозно, че може да загуби. Смяташе с един блестящ удар да издигне дома Мендоса до такава висота, каквато никой от прадедите му не бе и сънувал, да я направи първостепенна сила не само в Испания, но и в цяла Европа, а защо не и в света. Вече беше обмислял планове за настъпление и в Северна Америка. И всичко се бе изпарило, идната власт и цялата слава.

Нямаше нужда да чете писмото на Хоукинс до края. Но все пак трябваше да допие до дъно горчивата чаша.

„Почти съм убеден, че Нелсън е мъртъв. Но съм сигурен, че той победи. Деветнадесет от нашите кораби се предадоха, сър. Останалите бяха потопени. Бог да ни е на помощ, господин Робърт. И Бог да е на помощ на дома Мендоса. Вие постъпихте правилно, сър. Сигурен съм. И макар сега това да изглежда като грешка, аз съм сигурен, че Бог няма да забрави праведната ви постъпка и ще ви благослови.

Ваш смирен слуга во Христе: Хари Хоукинс.“

Робърт грижливо сгъна листата и отново ги зави в намаслената кожа. Сетне си наметна пелерината, излезе от склада и отиде в хотела, където беше отседнал Лиъм. Намери брат си да закусва на една закътана маса в дъното на общата зала. Беше сам, околните маси също бяха празни. Хората явно страняха от англичанина.

— Ето. Прочети го и се радвай — той хвърли писмото на масата. — Скоро новината ще стигне до всички. Докато идвах, видях десетина лодки да гребат към брега. Но това писмо пристигна първо.

— Нелсън ли победи? — прошепна Лиъм.

— Да. Ти също победи, ако може да се вярва на думите ти от онзи ден. Банката тук рухна, но Наполеон вече няма да се осмели да тръгне срещу Англия. Нещо повече, Великобритания стана безспорен властелин на моретата, вероятно вовеки веков.

— Робърт, изслушай ме. Съжалявам. Наистина съжалявам. Доста мислих върху това, което ми разказа. Знам, че си постъпил според разбиранията си. А сега какво ще стане? Какво ще стане с Кордова?

— Край на Кордова. Ще минат няколко месеца, докато всичко рухне окончателно. Падежът на повечето дългове е през следващата година. Кръвта ще изтича бавно и ще имаме време да уредим достойно погребение. Върху двореца и повечето имения в Андалусия не тежат ипотеки, но с банката в Кордова е свършено.

— Значи ще се прибереш у дома? Баща ни ще иска да научи повече подробности.

— Не смятам да се прибирам. Съмнявам се, че баща ни ще иска да ме види след този провал.

— Не си прав, Робърт. Ти си неговият любимец. Една грешка в преценката няма да го накара да си промени отношението.

Робърт поклати глава.

— Напротив, ще го накара. Все едно. Не виждам какъв смисъл има да се прибирам. Ще остана тук, за да оплаквам мъртвеца. Това, Лиъм, е стар испански обичай — да бдиш над трупа, докато той не започне да се вмирисва. Да кажем, че това е една от онези испански привички, които ми харесват.

Робърт прекара следващите три дни в безпросветно пиянство. Накрая, когато стомахът му отказваше да приеме повече вино и ракия, той се дотътри до апартамента си над склада и се строполи в леглото.

Събуди се гол, сам в задушливия мрак. Завесите около леглото и на прозореца бяха спуснати. Нищо не си спомняше, но явно прислужникът му го бе съблякъл. Робърт дръпна балдахина и се изправи неуверено. Господи, как го цепеше главата! Довлече се олюлявайки се, до прозореца, пребори се с пердетата и разтвори широко капаците. Слънцето вече клонеше към залез, а времето се беше позатоплило. Въздъхна дълбоко и усети как живителният морски въздух навлиза в гърдите му.

— Индаленсио! — Не беше лесно да се прекоси стаята, за да дръпне звънеца. Предпочиташе да се провикне. — Индаленсио, идвай тук. Трябваш ми!

— Да, сеньор. Веднага.

— Баня, и по-бързо. Божичко, целият съм се вмирисал. И нещо за пиене.

— Банята е готова, дон Робърт. Поддържам, водата топла — прислужникът беше два пъти по-дребен от Робърт, но го хвана под ръка, за да му помогне да стане.

Робърт го бутна встрани.

— Мога да се държа на краката си Индаленсио.

Дотътри се до съседната стая, където го чакаше месингово корито, пълно с димяща вода. До него един мангал с разпалени въглища поддържаше топъл огромен чайник. Цялата стая беше изпълнена с пара. Топлината и влажният въздух в малката стаичка внесоха покой в душата му още преди да се потопи във ваната.

— А, така е по-добре. А сега, Индаленсио, нещо за пиене. Клин клин избива, но ти не знаеш този израз, естествено.

— Не, сеньор. Но съм ви приготвил нещо за пиене — дребничкият човечец му подаде сребърна чаша.

Робърт я пое и подозрително подуши съдържанието.

— Мирише като херес. Олороза. Но е топло.

— Да, сеньор Робърт. Топло вино олороза със сурово яйце. Много е полезно на следващата сутрин.

— Клин клин избива — изсумтя Робърт. — Точно това имах предвид преди малко.

Изпразни чашата на един дъх.

 

 

След половин час Робърт беше умит, изчистен и облечен в нови дрехи, физически се чувстваше значително по-добре. Що се отнася до останалото, никоя баня не би могла да му помогне. Може би ако се разходи… Да снеме камъка от сърцето му.

Вече се свечеряваше, но улиците бяха празни. Обикновено по това време испанците излизаха на централната улица, за да видят познати, да си разменят клюки и да позяпат хубавите жени. Сеньоритите също стрелкаха с очи минувачите иззад ветрилата си, под бдителните погледи на придружаващите ги мъже. Робърт забеляза десетина фенери, накачени около площада, където се провеждаше коридата. А, да, фиестата на Архангеловден. Хората нямаше да допуснат разгрома на армадата да им помрачи празника. Но все пак надали щяха да правят корида по мръкнало. Любопитството му се събуди и той се насочи към площада.

Някакъв мъж седеше на обърнат кош на няколко крачки от площада. Той се надигна и му препречи пътя.

— Какво става? — попита Робърт.

— Концерт, сеньор. Всеки посетител трябва да плати по един реал. Дори благородниците — щастливо заяви мъжът, наслаждавайки се на моментната власт.

Робърт беше твърде заинтригуван, за да се обижда, така че измъкна една забутана монетка от джоба си. В ъгъла на площада, където обикновено седеше председателят на коридата, се издигаше дървена естрада. Сега там стояха и чакаха двама мъже, единият с китара, а другият с мандолина. Робърт чу някъде отдясно звука на кастанети. А, да, сега се сети. Певицата на фламенко, за която бяха разлепили плакати.

Кастанетите продължиха да отмерват ритъма още няколко секунда, сетне тя се появи под светлината. Това привлече вниманието на тълпата и шушукането заглъхна. Когато мандолината поде ритъма на кастанетите, всички вече бяха затаили дъх в очакване. След още няколко секунди китаристът прокара пръсти по шестте струни и в нощта се разнесе най-еротичната мелодия на света.

Тя бавно пристъпи напред, като продължаваше да твори музика само с пръстите си. Беше облечена в червено и черно — андалуска носия, с плътно прилепнала по хълбоците пола, която се разширяваше надолу във водопад от дантела. Косата й бе прихваната с требен, а зад ухото й имаше затъкната червена роза. Познаваше тази жена. От тук не можеше да я различи достатъчно ясно, но беше сигурен, че…

В този момент тя отвори уста и този неин невероятен, зашеметяващ глас, тъй чист и извисен, го накара за си спомни всичко.

 

 

— Досега не свързвах доня София с циганката от онази посада край Севиля — каза й той, докато се разхождаха по улицата зад складовете.

Тя не се усмихна.

— В известен смисъл аз също не ги свързвах, поне до миналата година. Тя принадлежеше към един свят, а спътницата на идалгото — към друг.

— Но вие ги събрахте.

— Да, когато ми се наложи.

— Моля да ме извините.

Тя го изгледа смаяно.

— За какво да ви извинявам?

— Не се бях сетил, че можете да останете без пари. Просто бях предположил, че Пабло е взел навреме някакви мерки да не се нуждаете от нищо след смъртта му.

Как би могла да му обясни какво всъщност бе тласнало идалгото към смъртта? Дали той й беше простил в последния миг? Дали кръвта на Пабло и Карлос още лепнеше по ръцете й? Не, не можеше да му обясни, че всъщност това опрощение бе единственото нещо, от което истински се нуждаеше.

— Вие не носите отговорност за това — отвърна тя. — И моето положение не беше чак толкова бедствено. Остана ми къщата в Мадрид, както и много бижута. Нямаше опасност да гладувам, дон Робърт. Недейте да се чувствате виновен заради мен.

— Моля ви, доста неща сме преживели заедно. Не можем ли да минем на „ти“? И щом не си се нуждаела от нищо, тогава защо… — той не довърши въпроса си. Не беше негова работа как тя си изкарва хляба.

— Защо пея пред публика и така съм си затворила вратите на висшето общество ли? — довърши тя. — Не, не се притеснявайте, въпросът е съвсем естествен. Но една любовница, та била тя и любовница на Мендоса, не става част от висшето общество. — Той се сети за Мария Ортега, но София продължаваше да говори и споменът се разсея. — Освен това определено имах нужда от нещо, макар и то да не бе пари.

— Какво тогава?

— Исках да бъда независима, да не разчитам на никого, освен на себе си, за да си осигуря бъдещето.

— И затова пак тръгна да пееш по кръчмите. — По гласа му не личеше да е особено убеден.

— Не — възрази София. — Не както пеех преди няколко години, когато ме срещна. Пътувам с двама музиканти, видя ги преди малко, но аз им плащам, а не те на мен. И пея само когато имам предварително уреден ангажимент, и то по най-големите фиести и панаири в Испания. Не прося по някоя монетка след изпълнението си. Робърт, на мен ми плащат, защото хората искат да ме видят.

— Като на матадорите — каза той и веднага съжали за сравнението. — Извинявай, глупаво беше от моя страна.

Тя сви рамене.

— Много време мина оттогава. Ти няма защо да помниш всичко това.

— А ти?

София се извърна към него и се загледа в лицето му, белеещо се на лунната светлина. Не можеше да отгатне какво знаеше той и за какво се досещаше. В кафявите му очи не се таеше никакво обвинение.

— Много време мина оттогава, но и много кръв се проля — тихо отвърна тя. — Не, не ми беше лесно да забравя.

— Матадорите рискуват живота си всеки път, когато излязат на арената. А Пабло Луис не принадлежеше напълно на този свят от мига, в който се е родил. Не трябва да се обвиняваш за съдбата и на двамата.

— Може би.

Робърт забеляза как тя се увива по-плътно с шала си.

— Студено ти е. Не трябва да те държа навън по това време. Предполагам, че си отседнала в някой хан.

София кимна. Двамата се обърнаха и тръгнаха към града.

— Кога ще мога да те видя отново? — попита той на прага.

— Утре ще пея за последен път тук. Сетне потеглям. Следващата седмица имам друг ангажимент. Между другото, в Кордова.

— Ще вечеряш ли с мен утре след концерта?

— Ако желаеш.

— Да, определено желая. Ти си като глътка свеж въздух, София. Точно от това имам нужда в момента.

— Някакви грижи са те налегнали, май? — попита тя. Сетне го изненада с проницателността си. — Поражението на адмирал Гравина се е отразило зле на сделките ти, нали?

— И така може да се каже — призна Робърт. — Но можем да си говорим и за по-приятни неща. До утре, Житанита.

Подаде му ръка и той я целуна, сетне се поклони, обърна се и си тръгна.

 

 

Сам се чудеше на себе си. Да търчи подир една жена, когато целият му живот бе съсипан, а парчетата от мечтите и плановете му се люшкаха по вълните край Трафалгар наред с остатъците от армадата. Но я желаеше. Искаше да притъпи болката от поражението с огъня на… С какъв огън всъщност? На секса? Не, по-скоро търсеше някаква победа.

— София, защо не пътуваме заедно до Кордова? Изпрати хората и багажа си напред. В една посока сме, така че защо не си правим компания?

— Няма ли да останеш в Кадис?

Той се усмихна и наля вино от гарафата. Бяха в трапезарията на апартамента му над складовете.

— Няма причина да оставам тук.

Тя го изгледа замислено. Този мъж я смущаваше. Смущаваше я още от деня, когато застана до нея на Големия площад в Мадрид, на алтернативата на Карлос и тя се зае да обяснява коридата на английския братовчед на Пабло.

— Много си загубил в битката край Трафалгар, нали?

— Да.

— Най-лошото е, че той също е англичанин.

— Беше. Получих потвърждение на новината. Нелсън е бил убит в битката.

— Това утешава ли те по някакъв начин?

— Не, защо да ме утешава? — той набоде с вилицата си парче месо от елен, печено с круши и хвойна. — Нямам нищо против него. Ставаше дума за търговия.

— Но ти си англичанин, също като него — настоя тя.

— Аз съм Мендоса.

София заби поглед в чинията си.

— Семейството, значи — тихо каза тя. — Според теб човек трябва да е верен най-вече на семейството си.

А тя самата, на кого трябваше да бъде вярна? Кои бяха родителите й? Къде се бе родила?

— Така смятам аз — отвърна Робърт. — Или поне така смятах.

— Пабло беше на друго мнение.

— Знам. Това бе основният му проблем. Покойният ми братовчед отказваше да приеме съдбата, за която беше роден. Искаше да замени наследството си за нещо друго. Подобни опити винаги се провалят.

София поклати глава.

— Грешиш. Не това беше основният проблем на Пабло. А що се отнася до наследството… — тя се поколеба. — Не съм толкова сигурна.

— Няма да споря за Пабло. Ти го познаваше по-добре от мен. Но какво ще кажеш за наследството? Защо не си сигурна? Ти не се ли връщаш към собственото си наследство?

Тя се засмя, но в смеха й нямаше нищо весело.

— Разбирам какво имаш предвид. Но не си прав. Аз съм толкова циганка, колкото и ти.

Трудно му беше да се съгласи. Все пак я беше видял преди няколко години, преди да замине за Мадрид и да стане нов човек. Тогава тя му разказа за живота си.

— Но най-ранните ти спомени са за циганите — отвърна накрая Робърт. — Значи те са истинския ти народ и истинското ти наследство.

София сложи ръка на сърцето си.

— Тук не ги усещам като моя народ.

Сетне, преди Робърт да успее да отвърне нещо, тя стана и взе шала и ветрилото си.

— Късно стана, време е да си тръгвам.

— А какво реши за пътуването? Ще тръгнем ли заедно за Кордова?

— Ще пътуваме заедно — кимна София.

 

 

След един ден път ги посрещна топлото меко слънце на вътрешна Андалусия. София усети как лъчите му я стоплят, но не слънцето караше кръвта й да кипи. Мъжът до нея я притегляше неудържимо. Той седеше на отсрещната седалка на великолепната каляска, тапицирана в кафяво и златно, цветовете на Мендоса. Дъхът й секваше, когато я погледнеше с топлите си кафяви очи. През първата нощ отседнаха в една забутана посада. Робърт я погледна въпросително. Тя едва не кимна. Искаше да отстъпи. Не защото от две години насам не бе изпитвала това удоволствие. Не, това нямаше нищо общо. Именно поради тази причина мъжът бе толкова опасен.

— Е, все ще се намерят две стаи — весело отвърна тя. — Не вярвам да има други посетители.

На следващия ден наближиха Севиля.

— Още не се е мръкнало — отбеляза Робърт. — Да продължим ли още час-два? Знам едно малко ханче недалеч от Кармона. Много е хубаво.

— Да — отвърна София. Да продължим.

Ханът бе малък и непретенциозен, но край него лъкатушеше поток.

— Очарователно е, Робърт.

— Пяла ли си тук?

— С Пако ли? Не, не се сещам.

Робърт тръгна да се разпореди за багажа и конете, а тя се насочи към ханджията.

— Две стаи, една за господина и една за мен.

В очите на стопанина проблесна презрително пламъче. Една истинска дама не би пътувала сама, без съпруг или брат. София го изгледа предизвикателно. Само да посмееше да каже нещо!

— Да, сеньорита — сведе поглед той.

Стаята й беше на последния етаж, под самите керемиди на покрива. Имаше балкон с изглед към потока, а в далечината се виждаха стръмните хълмове и варосаните къщи на Кармона. София остана на балкона до късно след полунощ. Гледаше тъмните прозорци на къщите и си мислеше в колко ли от тях мъже и жени, любовници, съпрузи и съпруги, се любят в момента. Сетне поглеждаше към странноприемницата. Стаята на Робърт бе от отсрещната страна на двора. Под завесите му се процеждаше светлина.

Представи си го как седи в леглото, облегнат на пухените възглавници, вероятно зачетен в някоя книга. Дали пижамата му беше копринена? Или ленена? Колко лесно би могла да провери. Можеше да се промъкне по коридора, да почука на вратата и той щеше да я посрещне с отворени обятия. В това поне беше убедена, той я искаше. Какво правиш с мен, англичанино? Защо допускам да стават такива неща с мен? Някакъв бухал избуха в отговор.

На следващата сутрин тя не слезе за закуска в общата стая. Предпочете да си поръча кафе и препечени филийки в спалнята. Сетне нареди да й приготвят баня. Прислужницата се нацупи и започна да мърмори, че и създавала излишна работа. Никой клиент досега не бил искал такова нещо. София държеше на своето и накрая надделя. Дойде време да се облича и тя избра от гардероба си една синя рокля и шапка в същия оттенък. Знаеше, че този цвят отива на очите й. Когато слезе по стълбите, каляската вече я чакаше в двора.

— Добро утро, София. Добре ли спа? — в очите му проблясваше присмехулно пламъче, сякаш знаеше, че е будувала цяла нощ.

— Много добре, Робърт. Надявам се, че ти също си почина.

— Не ме свърташе в леглото — отвърна той. — Дълго не можах да заспя.

— И за какво мислеше?

— За теб.

Тя очакваше този отговор. София оправи шала си и усети как погледът му проследи нейното движение, докато тя нагласяше гънките му върху гърдите си.

— Тази сутрин изглеждаш прекрасно. Не мога да преценя кое ти отива повече, андалуската носия или синьото.

— За всеки цвят си има подходящи моменти.

— Да — кимна той. — За всяко нещо има подходящо време.

— Безсънната нощ те е направила философ.

Той се разсмя и й помота да се качи в каляската. Кожата на ръката й пламна там, където я докосна. Робърт също се качи и седна на отсрещната седалка.

— Познавам една жена, която се мисли за напълно свободна. Повечето хора биха се съгласили с нея. В сравнение с теб обаче тя цялата е оплетена в условности.

— Условностите никога не са ми били от полза. Научих да се справям и без тях — отвърна тя.

 

 

Първият час от пътуването премина в мълчание. Изчерпахме запасите от безлични учтивости, помисли си София. Сега трябва да казваме истината или да мълчим. Предпочитам да мълча, защото не знам истината. Не, не е точно така. Знам истината, но тя ме ужасява. Две години градях стена срещу всяко чувство. И сега това.

Не смееше да погледне към него. Опасяваше се, че няма да успее да се овладее, ако продължи да го гледа. Вместо това наблюдаваше нивите и ливадите, които пробягваха под прозореца на каляската. По едно време, когато слънцето почти бе достигнало зенита си, той се обади:

— Приготвил съм ти една изненада. Ще обядваме на едно специално място.

— Още някоя очарователна странноприемница ли?

— Не. Вече сме на територията на Мендоса, София, от няколко часа сме на нея. Това е семейното кортихо. Доколкото знам, то е дар от Фернандо III, защото Мендоса са му помогнали да изгони маврите и да овладее окончателно Кордова.

— Мендоса са част от историята на Испания, нали?

— Вземали са участие във всички по-важни събития, според семейните предания. Трябва да призная, че са сменяли приятелите и враговете си без особени угризения.

Нещо проблесна в погледа му, докато казваше това. Дали не беше подкрепил френско-испанския флот срещу лорд Нелсън и английската му ескадра? В такъв случай бе загубил и вероятно именно тази загуба го измъчваше в момента.

— На всички ни се налага да вземаме решения — меко отвърна тя. — Понякога те се оказват погрешни. Това е съдба, късмет или както предпочиташ да го наречеш. Но твоят прадядо наистина е за завиждане. Това е красива земя, Робърт. Прекрасна.

— По-голямата част са ниви, градини и селски колиби, но има и една по-удобна къща, макар и да не е много голяма. Разправят, че някакъв Мендоса я е построил през четиринадесети век. Не знам дали е истина. Доста е примитивна. Въпреки това е прелестна, по свой си начин. Надявам се да ти хареса.

Беше предупредил за пристигането им и двамата прислужници, мъж и жена, ги чакаха на прага. Жената беше приготвила заек, задушен с диви портокали. Поднесе им го пред весело пращящата камина в голямата стая. Освен нея, в къщата имаше още само две малки спални и кухня.

— Родът ни никога не се е оттеглял от града и нямаме големи хасиенди в провинцията — обясни той. — Не вярвам някой Мендоса да е живял тук.

Тя побутна парченце месо в чинията си. Гърлото й беше прекалено сухо, за да преглъща. Въпреки това се стараеше да поддържа необвързващия разговор.

— Винаги ли са живели в Кордова?

— Да, каквото и да значи „винаги“. Не знам кога точно е дошъл в града първият Мендоса. Но в едно съм сигурен, те са живели там много преди да е построен днешният дворец. Предшественикът му е бил опожарен някъде през тринадесети век. Така че сегашният дворец почти може да мине за нов. Парвеню някакво, няма и петстотин години.

Той се ухили и сърцето й подскочи. Ръцете й се разтрепериха и се прокле, че се е издала. Сигурно бе забелязал всичко, но по нищо не му пролича.

— Въпреки това дворецът е нещо изключително. Трябва да го видиш.

Тя не пое риска да го погледне в очите.

— Стои ли още дворът с портокаловите дръвчета? Още ли са на мястото си розовите храсти, които се отразяват в басейна?

— А, разбирам. Не се сетих, че Пабло сигурно ти е показал двореца.

— Не, не ми го е показвал — тя му разказа как още като момиченце е пяла на доня Кармен.

— Значи съдбата ти отдавна се преплита с тази на Мендоса — отбеляза Робърт. Той се пресегна през масата и прокара пръст по дланта й. — Какво би казала по този въпрос циганката ясновидка, която те е отгледала?

— Тя би го нарекла съдба.

— И би имала право. Разбрах, че си част от съдбата ми още щом те зърнах.

Край на преструвките. Трябваше да вземе решение. Вдигна глава и погледна Робърт в очите.

— Още щом зърна кого, Робърт? Циганката от посадата или доня София?

— И двете. И двете жени ме привличаха, още преди да разбера, че става дума за една и съща личност.

София издърпа ръката си изпод неговата, вдигна чашата с вино и отпи. Не можеше да се каже, че бе взела решение, по-скоро се предаде пред силата, която я притегляше неустоимо.

— Робърт — спокойно каза тя, оставяйки чашата на масата. — Искаш ли да се любиш с мен?

Той ахна, сетне отметна глава и се разсмя неудържимо.

— Ти си цяло чудо, Житанита. Не вярвам да има друга като теб в тази страна.

— Не отговори на въпроса ми.

Дали нямаше да стигне дотам в мъжката си гордост, че да й откаже? Можеше да й отвърне, че сам си подбира партньорките и сам решава с кого да спи. Видя как по лицето му пробягва колебание, но огънят в очите й погълна присмехулните пламъчета в неговия поглед.

— Да, дявол да те вземе, искам. Не съм сигурен дали ти вярвам, доня София. Но определено те желая.

— Прекрасно. Тази врата може ли да се заключва — тя кимна към вратата, която водеше към останалите помещения. — Двете спални не ми изглеждат особено удобни. Пък и са студени. А кухнята няма да свърши работа.

Той отиде до вратата и дръпна тежкото резе. Когато се върна, тя вече се бе съблякла. Стоеше до камината и отблясъците от пламъците играеха по бялата й кожа.

Първият път се любиха с настървение, телата им с години бяха очаквали този миг. Сетне отново, нежно и внимателно. Когато свършиха, в нея се надигна прилив на спокойствие и умиротворение. Толкова пътуване, толкова години на блуждаене и търсене, но накрая бе намерила мястото си.

В стаята вече се беше смрачило. Само догарящият огън осветяваше помещението.

— Защо — тихо попита Робърт. — Защо точно аз, и защо избра този момент и това място?

— Нали точно за това ме доведе — всяка дума я изпълваше с щастие. Вече можеше да говори свободно. Беше се отдала без остатък и нямаше връщане назад. — Защото ти трябвах. Защото за пръв път през живота си разбрах какво значи любов.

И усети как той се отдръпва от нея, макар да не направи никакво движение.

Думите й внезапно го сепнаха и заседнаха като камък в стомаха му. Беше забавно, за миг дори му се бе сторило, че е намерил някакво временно убежище от всичките си грижи. Но съдбата отново му бе изиграла номер, София предлагаше нещо прекалено голямо точно в момента, когато не можеше да го приеме. Нямаше избор.

— София, чуй ме. Не мога… Искам да кажа, точно в момента положението е такова, че…

Млъкна. Стана му ясно, че думите бяха безполезни и не можеха да не звучат като жестока подигравка.

Тя лежеше безмълвно. Приливната вълна на страстта се бе оттеглила и я бе оставила на пустия бряг. Загубих го, осъзна тя във внезапен пристъп на студена проницателност, която обаче не заглуши болката. Никога не е бил мой, а сега го загубих окончателно.

И тогава разбра. Най-сетне наказанието я бе застигнало. Двама мъже умряха заради нея. Смъртта на дъщеря й не бе отмъстена. Цяло езеро от кръв, как досега бе успявала да се задържи на повърхността му? За миг пожела спокойствието на смъртта, но знаеше, че няма да се отърве толкова лесно. Беше влязла в чистилището. Щеше да загуби Робърт и така да си плати за греха, за цялата проляна заради нея кръв.

* * *

Той не отиде на нито един от концертите й в Кордова. Целият град се бе струпал да чуе Житанита и да я поздрави, но не и идалгото от дома Мендоса. На третия ден от престоя в Кордова тя заряза последния остатък от гордостта си. Знаеше каква ще бъде развръзката, но нямаше да се предаде без бой.

Дворецът Мендоса беше затворен. Всички капаци на прозорците бяха дръпнати, портите също бяха затворени и никой не отговори, когато тя позвъни на големия месингов звънец пред централния вход. Дали не си бе отишъл? Но в такъв случай поне слугите трябваше да са тук. София обиколи двореца отвън. Това й напомняше за дните, когато просеше с Фанта. На Еврейската уличка спря точно на мястото, където ги бе пресрещнал Пабло Луис. Виждаше го като жив. Призракът му я мамеше нанякъде. Тя тръсна глава, прогони видението и отново тръгна.

Вратата беше на същото място, на което я помнеше. Несъмнено водеше, както преди, в Двора с портокаловите дръвчета. Опита се да я отвори, но резето беше спуснато. Малко по-нататък, на тясната безименна уличка, тя напипа на камъка знаците, които Фанта беше издълбала преди толкова години. До тях имаше нови. Някой катун беше минал и циганите бяха издълбали три успоредни линии под кръг с точка в средата. Знаците на Фанта казваха, че циганите могат да се надяват тук да им се усмихне щастието. Новите белези гласяха точно обратното. Тук смятат циганите за крадци, казваха те. Значи доня Кармен беше намразила племето им, след като никое сот пророчествата на Фанта не се бе сбъднало. И за мен не позна, Фанта, помисли си София. Казваше, че ме очаквало светло бъдеще, Фанта. А сега съм бивша уличница, бивша убийца и единственият мъж, когото обичам, не иска да ме погледне.

Беше обиколила целия дворец и отново излезе пред портите, гледащи към централния двор. Поколеба се, преди да дръпне отново звънеца. Встрани имаше малка портичка. Тя се отвори и от там излезе някакво дете. Не, не беше дете, а възрастен човек, но джудже. Подсмърчаше в ленена кърпичка и носеше траур.

— Сеньор, извинете ме, тук ли е идалгото?

Той я погледа няколко секунди, преди да отговори. Тя видя, че малкото същество още хлипа.

— Не, сеньорита — отвърна то. — Идалгото е мъртъв.

София ахна.

— Не е възможно. Видях го преди три дни.

— Още ходи — тихо отвърна джуджето. — Диша, яде, говори. Но е мъртъв. Не знам какво ви е свързвало с него, сеньорита. Но по-добре си тръгвайте. Тук няма нищо за вас — той се извърна и погледна отново портите. — Всичко е мъртво вътре, сеньорита. Това е гробница.

Тя го изпрати с поглед, сетне се втурна към малката вратичка, която водеше към двора с портокалите и я заблъска с юмруци, докато не ги разрани. Викаше и заклинаше Робърт, дори когато гласът й съвсем прехрипна. По едно време бе абсолютно убедена, че той стои от другата страна на вратата, само на няколко сантиметра разстояние, и я слуша. Но от отвъдната страна не дойде никакъв звук. След един час София се призна за победена и си тръгна.

 

 

Робърт остана няколко минути до басейна, в който се отразяваха портокаловите дръвчета. Чуваше гласа й да повтаря името му и малките й юмручета да блъскат вратата. Когато не можеше да издържи повече, влезе в двореца.

„Обичам те“. Простички думи. Толкова мъже и жени са ги повтаряли от сътворението на света насам. „Обичам те“. Когато тя прошепна това, за миг цялото му бъдеще проблесна пред него. През остатъка от живота си той нямаше да съществува, нямаше да притежава нищо — защото не можеше да даде нищо. Тя го обичаше, тази красива, възхитителна жена, а с времето и той би могъл да се влюби в нея. Но ако го допуснеше, това би било върховното предателство, окончателното отхвърляне на всичко, заради което бе докаран на този свят и което вече бе успял да съсипе. Ако приемеше любовта на София и я обикнеше на свой ред, щеше да означава, че се измъква от справедливото възмездие. Престъплението му беше безспорно, трябваше да си понесе и наказанието. И би било връх на падението да я кара и нея да поеме част от мъката, която по право трябваше да изстрада сам.

През цялата нощ блуждаеше из разкошните стаи на двореца Мендоса. Гласът й го преследваше. Дълго след като София бе загубила надежда и си бе тръгнала, той чуваше ехото от виковете й. Робърт знаеше, че няма да се отърве от него до края на дните си, той щеше да се влее в хора от призрачни гласове, укорителни, обвиняващи, подигравателни, които се надигаха от старинните стени на семейния дом.

Два огромни полилея висяха от покрития с фрески таван в централната зала. Робърт застана под тях и се сети за Пабло Луис. Отиде до прозореца и пробва здравината на копринения шнур, който придържаше завесите. Сетне се отказа. Не виждаше каква разлика би имало да потърси забвение в смъртта или да приеме любовта на София. И в двата случая това би било страхливо бягство.

Излезе тичешком от трапезарията. Стъпките му отекваха в пустите коридори. На втория етаж в източното крило имаше дълга галерия. Стените й бяха окичени с портрети на Мендоса, живели преди много години. Робърт застана пред тях. Целият бе плувнал в под, дишаше тежко, но събра всичките си сили и ги вложи в един вопъл, едновременно болезнен писък и клетва:

— Ще издържа. Съгреших и ще понеса наказанието.

* * *

Свещеникът не знаеше какво да реши. Държеше кръщелното между ревматичните си старчески пръсти, но не подписваше. Жената стоеше до него и чакаше.

— Сеньорита, има и други начини…

Сините очи срещу него не трепнаха. Около тях имаше тъмни сенки, свидетелство за неотдавнашно изпитание, но те само подчертаваха красотата им. Но свещеникът продължаваше да се колебае.

— Вие искате от мен да сторя нещо грешно — прошепна той. — Да се закълна в нещо, което не е истина.

— Съвсем малък грях, дон Лоренцо. Трябва вие да го сторите, никой друг в селото не знае да чете и пише. И на вас ще ви повярват.

— Но това е измама.

— Само вие и аз ще знаем това — наведе се София. — Две хиляди реала, дон Лоренцо. Ще ви стигнат за нова църква и за кладенец, та хората ви да не трябва да ходят два километра до реката за вода. Къде другаде ще намерите две хиляди реала?

— Никъде — призна той. — Добре, ще го подпиша.

Вече два пъти беше давал това обещание — преди една седмица, когато тя му предложи сделката и тази сутрин, когато донесе документа. Но все не можеше да се престраши. Отново прочете текста.

„Аз, долуподписаният Лоренцо Гонсалес Рудин, енорийски свещеник на село Енчинасола, провинция Андалусия, с настоящото удостоверявам, че жената, известна под името София ла Хитанита, роди отроче от мъжки пол в селото на двадесет и деветия ден от месеца февруари, лето Господне Хиляда Осемстотин и четвърто. Отрочето получи Свето Кръщение на четвъртия ден от рождението си и му бе дадено името Рафаел Пабло Мендоса София, съгласно повелята Господня и закона на Светата Църква.“

— Всичко е вярно, с изключение на датата — посочи жената.

— С изключение на датата — призна той.

Момчето беше родено преди една седмица, на двадесет и девети юли 1806, но тя настоя той да се закълне, че се е появило на бял свят две години и няколко месеца по-рано.

— Името — смънка той. — Може би ако бяхте предпочели някое по-скромно име, а то с това могъщо семейство…

София стана.

— Ако не искате, не подписвайте, дон Лоренцо. Но ще ви помоля да решите по-бързо. Навън ме чака каретата. Ако откажете, ще се намери и друг свещеник, който има нужда от две хиляди реала.

Дон Лоренцо написа името си с дребни, сгърчени букви, сякаш се надяваше, че ангелите няма да могат да ги разчетат отгоре.

София взе документа и го постави в приготвената кожена кесия. Сетне му подаде торбичката със златните монети.

— Благодаря ви. Надявам се, че новата ви църква ще бъде наистина хубава, дон Лоренцо.

— Сеньорита, не знам какво ви е подтикнало да се решите на подобен грях. Съгласен съм, че това не е моя работа, но ви съветвам да се покаете пред Бога. Не можете да живеете с подобен грях на душата си.

— Напротив — отвърна тя. — Мога да живея. Същинските неприятности ще започнат чак когато ми се наложи да се представя пред съда там горе. Сбогом, дон Лоренцо.

Каретата чакаше пред къщата на свещеника. Кочияшът помогна на София да се качи и зачака заповеди.

— Към Качерес — нареди тя. — И карай внимателно.

Тя се надвеси над малкото вързопче и оправи бялото дантелено одеялце, което беше паднало на лицето на бебето. Жената, която държеше момчето, й се усмихна.

— През цялото време ли спа, Роза?

Дойката кимна. Не можеше да отговори по друг начин. Преди няколко години върху Енчинасола бяха връхлетели бандити. Те избиха цялото й семейство, а на самата нея отрязаха езика, след като я бяха изнасилили. Девет месеца по-късно тя бе родила момиче, но за нейно безкрайно облекчение то почина след няколко дни. Сетне, преди млякото в гърдите й да пресъхне, една съседка умря при раждане. Роза кърми детето две години, срещу храна и покрив, сетне пък друга жена нямаше кърма, а сега се появи тази дама с очи, сини като скъпоценни камъни, която тайно роди момче. Сигурно детето беше незаконородено, иначе защо трябваше да пази тайна? Това не притесняваше Роза. Дамата щеше да я вземе в Качерес, на цели три дни път от родното й село. В града никой нямаше да знае за позора на Роза. Тя отново се усмихна и кимна на доня София.

Каретата излезе от селото и пое по междуградския път. Тук вече не друсаше толкова. София посегна и взе детето на ръце. Нямаше и месец, а вече бе истински хубавец. Обичам те, малки Рафаел, с този твой кичур черна коса и тези очи, които сега са сини, но може след време да станат кафяви. Радвам се, че не взех мерки да сложа преждевременно край на бременността. Ти си моето съкровище и аз ще те закрилям. Когато пораснеш, ще ти кажа, че баща ти е починал, че е умрял още преди раждането ти. Няма да познаеш болката да бъдеш отхвърлен от собствения си родител. Това няма значение, ангел мой. Мога да те обичам за двама. Ще ми се налага да те оставям задълго сам с дойката, за да изкарвам насъщния хляб за двама ни, но ще се грижа за теб, Рафаел, докато някой ден не тръгнеш да отвоюваш законното си наследство. Когато този ден дойде, сине мой, ти ще си готов.

Каретата подскочи на някакъв камък и София за малко да изпусне детето, но го удържа.