Бевърли Бърн
Малката циганка (2)

1

Синагогата в Бордо бе претъпкана и тъмна, една стаичка полусвита под земята. Само няколко заблудени струи дневна светлина успяваха да се промъкнат през тесните отвори под тавана. Тези прозорци бяха едва забележими прорези в долния край на външната стена на стара къща, излизаща на тясна глуха уличка. Вътре в синагогата край ковчега със свитъците на Тората винаги мъждукаше лампа. Ден и нощ нейното червено пламъче играеше върху стените.

Макар официално никой юдей да не можеше да стане френски поданик, властите си затваряха очите пред доста еврейски колонии. На този ковчег и неговия вечен огън не бе посягано от почти три века и това бе една от причините подкаралия своята шестдесет и трета година Бенжамен Валон да бъде щастлив през тази 1788 г.

— Представи си само, малка моя Софи, нашият народ се е молил тук от петнайсети век насам — често повтаряше старецът на своята петгодишна внучка. — Това е цяло чудо. Помниш ли какво съм ти разказвал за старите времена — как през 1492 г. испанският крал и неговата кралица изгонили всички евреи от тяхното кралство и как нашите прадеди дошли в Бордо. Никога недей забравя, че сме сефарадим, евреи от Испания. Преживели сме много неща.

Бенжамен Валон обичаше да се потапя в историята на своя род. Успял бе да научи самостоятелно испански, четеше с умиление за чудесата на обляната в слънчева светлина Испания и мечтаеше някой ден да отиде там. Когато заговореше за това, Софи го слушаше и кимаше, макар да не разбираше нищо. Дядо й отговаряше на нейните прости въпроси с пространни обяснения, освен това детето имаше доста смътна представа за миналото и бъдещето. Все пак се стараеше.

— Защо кралят ни е изгонил от Испания?

— Казвал се е Фердинанд, а съпругата му била кралица Изабела. Двамата искали цялото им кралство да вярва само в християнския Бог.

— Но нали казваш, че има само един Бог…

— Така е, Софи, така е. Но… — тук Бенжамен се впускаше в поредното многословно обяснение, което тя не успяваше да схване.

На стареца му бе ясно, че Софи не разбира почти нищо, но това нямаше значение. Бенжамен обожаваше внучката си и прекараните с нея часове през тези спокойни дни бяха за него най-хубавата награда за изпълнения му с труд живот.

Баща му бе амбулантен вехтошар, който обикаляше улиците с количка, пълна със стари дрехи. Днес семейство Валон имаха собствено ателие с тридесет шивачи и обслужваха най-елегантните господа в щяла Югозападна Франция. Постигнал всичко това, през 1783 г. Бенжамен реши да се оттегли. Той бе останал вдовец преди много години, а през същата тази 1783 г. се роди внучката Софи и той сметна, че е време да прехвърли ателието на нейния баща, Леон.

— Сега ще имаш повече време за твоите молитви и книги, татко — бе казал Леон.

— И ще бъда по-дълго с твоята хубава дъщеря — бе отвърнал Бенжамен.

Колко бързо прелетяха тези пет години. Той обожаваше детето. Само като я погледнеше, сърцето му се изпълваше с радост. Косата на Софи бе черна и гъста, тъмните къдрици подчертаваха лицето. Кожата й бе златиста като мед, а бузите — розовеещи от здраве. Очите й обаче не бяха кафяви, както би трябвало да се очаква. На някоя палава прабаба тя дължеше огромните си, невероятно чисти тъмно сини очи. Те проблясваха като диаманта. Без тези очи тя би била просто много хубавичка, благодарение на тях Софи Валон обещаваше да стане красавица.

Рашел, жената на Леон, не бе първа хубавица и Бенжамен подозираше, че малко ревнува дъщеря си. Рашел не се задържаше дълго покрай Софи. Предпочиташе да работи от сутрин до вечер в магазина с мъжа си. За Софи бе наета гледачка, но с нейното възпитание се зае Бенжамен. Той я поддържаше, когато за пръв път проходи и той будуваше, когато тя бе болна. Той я научи да чете и смята. Когато му се наложеше да излезе, Софи идваше с него, пъхнала ръчичка в неговата.

Така почти всяка сутрин те отиваха заедно до глухата уличка със старата къща и се спускаха по тясното стълбище към синагогата. И всеки път на прага Софи задаваше същия въпрос:

— Дядо, може ли да дойда при теб днес?

— Не, нито днес, нито следващата седмица, нито дори догодина.

— Защо?

— Защото, както много пъти съм ти обяснявал, мъжете и жените не бива да седят един до друг.

— Нали вкъщи сядаме заедно на масата?

— Да, но в синагогата не е така.

И всеки път Софи въздъхваше и преглъщаше възраженията си, за да не я оставят следващия път у дома. Все едно, и така не бе чак толкова лошо, любимият й дядо все пак бе наблизо. Тясната синагога не можеше да побере обичайния балкон, отделящ мъжете от жените. Само в единия ъгъл бе издигната дървена решетка, обкована с мед в долния край и покрита с червен плат. Софи скоро откри, че ако побутне съвсем мъничко завесата, се открива достатъчно голяма дупчица, за да надзърта какво става в мъжката половина, без да забележат нито те, нито жените около нея.

Софи виждаше всичко — богато украсените свитъци на Тората, черните шапчици, за които научи, че се казвали ярмулки и талигите — копринените шалове, чийто ресни се полюшваха при всеки поклон на мъжете по време на молитвата. А при особено тържествени случаи виждаше и шофара, извития овнешки рог, върху който се кръстосваха сенките на дървената решетка.

От време на време вкъщи Бенжамен чуваше момиченцето да пее псалмите от синагогата и всеки път прошепваше удивен „Какъв глас!“.

— Софи, ако беше момче, щяхме да те направим певец в синагогата. Бог навярно е имал някаква причина да вложи такъв глас в тялото на момиче, но аз не го разбирам.

Обикновено Софи си лягаше преда Леон и Рашел да се приберат от магазина, така че рядко им се случваше да я чуят как пее. Наложи се Бенжамен да им каже за невероятния глас на детето.

— Трябва да направим нещо по този въпрос. Не знам точно какво, но не можем да си затваряме очите за подобен дар.

— Така е, татко, така е. Но точно сега съм зает с по-сериозни неща.

— Какви например? Какво може да е по-важно от единственото ти дете?

— Татко, живеем във велико време. Свобода, равенство, братство — това не са само думи. Виж какво направиха в Америка. Цяла революция. А сега във франция стават такива неща…

Леон разказваше ентусиазирано за политическите сътресения през последните 18 месеца. Очарован от разгръщащите се възможности, той не бе способен да предугади бурята, която скоро щеше да се разрази. Как би могъл да предположи, че над красивата Франция вече е надвиснала сянката на гилотината.

— Настъпва нова ера — повтаряше той на баща си. — И тя ще бъде чудесна. Обещавам ти, татко, че ще доживееш да видиш неща, каквито не си и сънувал.

— Може би. Ако Господ направи дните да са от по десет часа, вместо по двадесет и четири, а месеците — само от по две седмици. Аз съм стар човек, синко. Бъдещето не би могло да дойде достатъчно бързо за мен. То ще е за теб. Може би в това приказно бъдеще една девойка ще може да използва гласа си за нещо…

Тъй като Бенжамен не се интересуваше от политиката, той не се вслушваше в песните, които се носеха тогава из франция. Но Леон имаше право, те се надигаха отвсякъде. Подемаха по бреговете на реките, по нивите и по градския паваж. Хляб за всички, пееха те, свобода, пееха те, равенство, долу потисниците, пееха те. На шестия рожден ден на Софи, на 14 юли 1789 се надигна като вила. Бастилията бе превзета и разрушена. Избухна Великата Френска революция.

— Нали ти казвах, татко, нали ти казвах — повтаряше Леон, разтреперен от вълнение.

Надеждите му сякаш се оправдаха, когато в края на януари 1790 г. сефарадските евреи от южна Франция бяха обявени за пълноправни граждани, деца на родината.

Огромна вихрушка завърта всичко живо във Франция. Получилите равни права евреи с цялото си сърце и душа се хвърлиха да помагат на революцията. Те събираха пари и масово се записваха доброволци в гражданските отряди. Рашел и Леон не можеха да стоят и наблюдават отстрани.

— Отиваме в Париж, татко — съобщи през септември Леон на баща си. — Само за няколко седмици. Само да поогледаме какво става там и да помогнем, ако можем вие със Софи ще се оправите и без нас за няколко дни.

Задълбочен в своите изследвания, Бенжамен не посягаше към вестници и не се интересуваше от последните новини. Есента в Бордо бе топла и мека и докато се разхождаше из парковете и алеите, хванал ръчичката на Софи, до него достигаха откъслечни слухове. В самото начало на гражданската война идеалите още не бяха попарени от грозните ексцеси. Царството на терора още бе само тъмен облак далеч на хоризонта. Ентусиастите още говореха за свободата, равенството и братството като за нещо реално и близко.

Леон го нямаше да обясни какво става и старецът се стараеше сам да разбере положението в страната. Така той стигна до извода, че евреите вече са в безопасност навсякъде из Европа и че скоро ще настъпи епохата, обещана от пророците — епохата на Месията.

— Самият Месия трябва вече да се е родил, Софи — повтаряше той. — И аз бях жив да видя това време, а и ти бе родена навреме да го видиш…

Дивейки се на тези чудеса, Бенжамен започна да крои планове. Щеше да преведе любимата си Софи през Пиренеите в Испания. Щяха да посрещнат благословения в земята на техните предци.

 

 

Два силуета предпазливо напредваха по пътечка — тесен перваз, надвиснал над стръмна пропаст. Това бяха южните подножия на гигантските Пиренеи. Полите им се спускаха плавно и величествено към испанската провинция Лерида, но точно тук ледената река Ногера беше пробила дълбоко ждрело.

Двамата стъпваха внимателно. Тясната пътечка беше покрита с първия за тази година скреж, твърд и плъзгав. Бяха цигани и по-старият, Хоселито, вървеше напред.

— Тук става по-трудно — прошепна той. — Само за няколко метра. Сетне пак се разширява.

Трябваше да се притиснат с цялото си тяло към стръмната стена и да се крепят единствено на върха на пръстите си.

— Тук можеш да се захванеш и с крака — изсъска Хоселито. — Давай след мен.

Карлос беше петнадесетгодишен, полумъж, полумомче. Напредваше спокойно и уверено. Беше по-висок от Хоселито, по-сръчен и по-умен, но бе научил много неща през своите петнадесет години.

Карлос спокойно можеше да задмине водача си и да продължи сам, но не го правеше.

— Още колко остава?

— Малко. Селото е зад следващия завой.

Карлос вдигна очи. Слънцето бе почти по средата на небето. Дори през този сезон, малко преди зимното слънцестоене, то обливаше земята със светлина. По лицето му не трепна и мускул, но нещо в очите му явно го издаде.

— Знам — кисело изсумтя Хоселито. — Но там има пещера. Ще се скрием вътре, докато се стъмни. Никой няма да ни види. Пък и селяните са тъпанари. Типични гаджовци — подхвърли той.

Младежът не трепна. На древния език, който циганите бяха донесли в Испания, „гаджо“ значеше „чужденец“, всеки, който не бе циганин. Майката на Карлос беше циганка и умря при раждането. Племето го възпита като един от своите, но баща му беше гаджо. За Хоселито и останалите той си оставаше чужденец, принадлежащ към външния свят, осквернен от нечистата кръв и греха на майка си.

Още десет минути напредваха така по ръба на пропаст и накрая стигнаха до целта си. На пет-шест метра под тях се откри селце, скрито между два хълма, до който водеше само тясна лъкатушна пътечка. Легнали под сянката на една скала, Карлос и Хоселито огледаха за няколко минути обстановката.

Няколкото каменни съборетини, скупчени около тесен площад, място за празници и клюки, се кичеше с гордото име село Мухергорда. В единия ъгъл на така наречения площад имаше заслон с три стени. Няколко кози и две магарета трепереха там под ледения вятър. Малко по-встрани имаше чували със зърно и кошове с нещо, което май бе боб или леща.

— Не е кой знае какво — отбеляза Карлос.

— Ние и това нямаме.

Карлос кимна. Групичката от петима цигани вече беше решила да приключва с лятната обиколка и да се връща у дома, в родните пещери край Севиля. Като цяло обиколката не беше лоша, но преди два дни едно от магаретата им — и точно това, което беше натоварено с инструментите и храната — стъпи накриво и падна в пропастта. С тях нямаше жена да я изпратят в града, за да гледа на ръка и да се върне с някоя и друга пара. Вече нямаха и инструменти, с които мъжете да оправят тенджерите, тиганите и казаните и да наточат ножовете срещу храна. Изборът беше ясен — трябваше или да крадат, или да измрат от глад.

Всички цигани знаеха, че скитането им е започнало преди безброй години, че в Испания са поне от три века и че кражбата винаги е била един от техните традиционни поминъци и занаята. Но бе прекалено рискована, по-сигурно беше да разчитат на ума и сръчността си. Все пак при тези обстоятелства щеше да им се наложи да прибегнат до малко крадене. Заеха се внимателно с подготовката и изпратиха напред разузнавач — Хоселито. Той се върна с доклада, че селото Мухергорда няма да създаде проблеми.

Двамата с Карлос скоро стигнаха до тясната пещера, както беше обещал Хоселито. Той се шмугна вътре.

— Идвай насам и поспи малко. Нощеска ни чака работа.

Карлос също се плъзна вътре, но не заспа. Легна по корем и започна да наблюдава какво става долу.

Трийсетина мъже и жени и рояк деца се суетяха между къщите. От мъжете само трима или четирима бяха в състояние да се бият, Карлос прокара пръсти по дръжката на ножа в канията на гърба си. Надали щеше да му се наложи да го използва. Вероятно щом всички заспят, двамата с Хоселито щяха да се спуснат долу, да заколят една от козите и да вземат толкова месо и зърно, колкото можеха да носят. Селяните нямаше да усетят нищо, а двамата с Хоселито щяха да се върнат при своите още преди да се зазори. По ножовете им щеше да има само козя кръв.

Хоселито се захили, сякаш беше прочел мислите на момчето. Карлос беше мекушав, не му стискаше да се изцапа с някои неща. Всички го знаеха. Гаджово семе.

— Е — попита той. — Какво видя? Какво толкова гледаш? Някоя по-засукана дебеличка жена? Нали така им се казва селото, Мухергорда. Може пък и да плати нещо за оная работа на едно русо девствено момче.

Карлос подмина обидата и поклати глава.

— Няма дебели хора — отвърна той. — Всички са мършави и едва ходят от глад. Жени, деца, старци. Мъжете са малко.

— Добре, Няма да ни създават проблеми. Сега стига си зяпал и спи.

Карлос тръгна да се прибира в пещерата…

— Чакай. Идват още някакви хора.

— Какво? — Хоселито изпълзя напред до входа. — Къде ги видя?

— Там долу, вдясно. Идват насам. Външни хора. Един старец с момиченце.

Бенжамен и Софи Валон се добраха до селото няколко часа преди залез. Капнали от умора и глад, те яздеха заедно магарето, което Бенжамен бе купил преди два дни. Добичето спря да се напие от коритото на площада, но щом допря муцуна до водата, се олюля, рухна и предаде Богу измъчената си магарешка душа.

— Дядо, какво му става?

— Нищо. Старо е и не може да се удържи на краката си. Няма значение.

Бенжамен хвана Софи за ръката. Един старец седеше на прага си от другата страна на площада, възползвайки се от последните слънчеви лъчи.

— С внучката ми искаме да се нахраним и да се настаним някъде за през нощта — каза Бенжамен. — Ще си платим.

Говореше на френски и старецът го изгледа неразбиращо. Границата беше останала далеч назад и местните хора вече не знаеха този език.

Бенжамен пробва отново, този път на заваления испански, който беше научил самостоятелно.

— Каретата, която бяхме наели до Мадрид, се счупи онзи ден. Вървяхме, сетне купих онова клето животно. Сега искам храна и легло. Ще си платя — каза той.

Другият старец кимна и сделката беше сключена. Двамата французи щяха да получат хляб, сирене, сламеник и най-външната и брулена от вятъра колиба срещу една жълтица. Бенжамен имаше доста такива, но не беше чак толкова глупав, че да го съобщи на първия срещнат. Парите бяха скътани в малка кадифена торбичка, завърза на кръста му и овесена между краката в крачолите на панталона. Носеше и още едно съкровище, много по-ценно — молитвения шал — талит, ярмулката и псалтира.

След като пъхна парата в ръката на испанеца, Бенжамен се обърна към внучката си.

— Хайде, Софи, ще си починем.

— Не съм уморена. Искам да се поразходя.

Първият му импулс беше да откаже, сетне кимна. Нямаше от какво да се бои в това планинско селце. Ако не се отдалечаваше прекалено много, нямаше нищо страшно.

— Както искаш. Но недей да излизаш извън селото.

В селото нямаше какво толкова да се види. Тя стигна до края му, сетне се върна до брега на реката.

— Софи — викна след нея Бенжамен. — Не забравяй, не бива да се отдалечаваш много.

Софи спря и тръгна да се връща, когато над нея изпърха някаква птица и тя се обърна нататък. Вдигна глава и погледът й срещна не чии други очи.

Карлос гледаше надолу към детето. То гледаше нагоре към него. И двамата не помръдваха. Момчето чуваше хъркането на Хоселито зад гърба си, момичето знаеше, че дядо й я наблюдава. След няколко секунди Карлос отклони поглед и пропълзя обратно в пещерата. Софи се върна в селото.

— Какво видя? — попита Бенжамен.

— Нищо, само една хубава птичка със сиви очи.

Защо? Не беше сигурна. Може би защото не бе убедена, че наистина е видяла нещо друго.

— Ще си починем — каза Бенжамен. Двамата се свиха един до друг на проснатия върху пода сламеник. Софи заспа, но Бенжамен не го свърташе. Коремът му се свиваше от страх и лоши предчувствия. Май беше направил ужасна грешка. Пътуваха вече цяла седмица, а още нямаше никаква вест за Месията, нито по нещо личеше Златният век да е настъпил в Испания. Господ го беше подвел. Не, не Господ, той сам се беше подвел.

Все пак слънцето вече залязваше. Време бе да се помоли. Той се надигна и оправи топлото палто, с което беше завил момиченцето. Тя трепереше и говореше нещо насън. Притесняваше се да не е настинала. По бузите му тихичко започнаха да се стичат сълзи. Избърса ги и се обърна на изток.

Не си сложи ярмулката и молитвения шал. Бог не изискваше от вярващите да жертват живот си само за да спазят буквата на закона. Особено когато трябваше да се грижи и за детето. Щеше да си каже молитвите, но не биваше тези мрачни и недоверчиви селяни — кампезино на испански — да разберат, че в селото им има евреин. Сложи ръка на скритата кадифена торбичка и започна да се полюлява едва забележимо, мълвейки едва чуто молитвените думи на иврит.

 

 

Неколцината оцелели от Мухергорда щяха да запомнят тази нощ като Нощта на писъците. Двамата цигани също.

Хоселито имаше право в едно отношение — селото беше леска плячка. Дори навремето да е имало някоя дебела жена, дала име на селището, тя отдавна бе забравена в това затънтено място. Мегданът беше запуснат и мръсен, а хората — кожа и кости. Нямаше какво да се яде. Бог бе високо, кралят — в Мадрид и само бирниците се сещаха веднъж годишно за селото, което крееше на ръба на гладната смърт. Определено не си заслужаваше труда да го защитават — нито кралската армия, нито войниците на местния херцог.

Открай време разбойниците вземаха своя пай. Планините наоколо гъмжаха от престъпници. Клането през октомври 1790 г. се отличаваше само с необичайната си жестокост. И с това, че водач на престъпниците беше Ел Хамбреро, гладният. За разлика от Карлос и Хоселито, нападателите не се прокрадваха като сенки. Точно след залез, когато Бенжамен Валон каза „амин“, подковите на конете зачаткаха по изровената камениста пътечка, която минаваше за централна (и единствена) улица в Мухергорда.

Бяха единадесет души, всеки с мускет, преметнат отпред на седлото и с камшик от биволска кожа в ръка. Камшиците бяха по-смъртоносни от пушките. Бяха дълги, специално подсилени с тел и плющенето им вещаеше смърт.

За няколко секунди една жена и някакво момченце бяха обезглавени с по едно изкусно движение на камшика. Старецът, с който Бенжамен се беше спазарил, изскочи от някаква врата и се надвеси над мъртвото момче. Един от ездачите насочи небрежно коня си към него, камшикът изплющя и левият крак на мъжа беше отрязан до коляното. Ремъкът мина през месото и костта като през масло. Кръв и слуз шурнаха по улицата и пресъхналата земя не успяваше да ги попие достатъчно бързо. Конете се разиграха от миризмата, започнаха да цвилят, да се надигат на задните си крака и стъпкаха още двама селяни. Смъртта беше дошла.

Карлос и Хоселито гледаха отгоре.

— Трябваше да се сетя — прошепна Карлос. — Фанта ми гледа на ръка, преди да тръгнем от Севиля. Каза, че съм щял да имам неприятности в края на тази обиколка.

— Фанта винаги лъже. Всичко си измисля. Ще си по-глупав и от гаджо, ако й се връзваш. Затваряй си устата! Докато не ни видят, няма от какво да се боим.

— Това е Ел Хамбреро, нали? — устата на Карлос беше толкова пресъхнала, че едва приказваше.

— Да, Ел Хамбреро.

— Господи Боже… Истина ли е, че яде сурово човешко месо?

— Така разправят — сви рамене Хоселито.

Над планините се спускаше мрак, но Мухергорда бе озарена от пламъци. Някой ритна мангала в една от колибите и дървената покъщнина и сламеникът пламнаха. Огънят се промъкна през тесния прозорец и заигра надолу по улицата. Той изкара изпотилите се хора от убежищата им — право в ръцете на разбойниците. Пламъците взеха да облизват труповете и във въздуха се разнесе миризмата на печено месо.

Водачът на шайката си личеше отдалеч. Конят му беше най-едър и снежнобял. За разлика от другите нямаше шапка. Косата и брадата му бяха червени. Озарени от пламъците, те приличаха на огън. Той пришпори коня си и обезумелите от ужас селяни се замятаха между пламъците и подковите на животното.

— Тенго хамбре! — изрева той. Това беше бойният вик, на който дължеше прозвището си. Гладен съм! Яде ми се сурово месо!

Опитната ръка може да направи каквото си иска с бич от биволска кожа, истинският майстор може да го използва и като брадва, и като скалпел. С едно движение на китката Ел Хамбреро раздра дрехата на някаква жена вляво от него. Със следващото замахване той й отряза гърдата.

Чак тогава започна истинското пищене. Писъци, изпълнени с паника, погнуса и ужас. Но когато рижият демон се наведе от седлото, вдигна отрязаната гърда и я захапа лакомо, за миг настана пълно мълчание. Минаха няколко секунди, докато хората осъзнаят какво са видели. Сетне отново се разнесоха писъци.

Ел Хамбреро вирна брада и се разсмя. От устата му капеше кръв и се стичаше надолу по брадата, която стана още по-тъмно червена.

Бенжамен и Софи не бяха на улицата с хората от Мухергорда, когато кошмарът започна. Двамата се спотайваха в най-крайната колиба. Пожарът още не беше стигнал до тях Бенжамен искаше да избяга, но нямаше накъде. Колибата имаше само един изход и той излизаше направо на улицата, при разбойниците. Той не можеше да се откъсне от прозореца, хипнотизиран от сцената, която се разиграваше навън. Притисна главата на Софи към гърдите си, за да й попречи да гледа и усещаше как цялото и телце се тресе от плач и ужас.

— По-младо месо! — изрева Ел Хамбреро. Погледът му се плъзна по селяните и спря върху едно бебе, ревящо в ръцете на майка си. След няколко секунди няколко парчета от него паднаха на земята, а червената брада стана още по-червена.

Бенжамен не можеше да гледа повече. Побиха го тръпки, гадеше му се, сетне целият започна да се разтърсва от конвулсии. Софи се измъкна от ръцете му и се залепи за прозореца. Там я пресрещна дяволската сцена, която дядото се бе опитал да й спести. Чак след няколко секунди Бенжамен се съвзе достатъчно, за да я притегли обратно в прегръдките си. Той виждаше играещите пламъци. Вече бяха съвсем наблизо, само на един човешки бой.

— Софи — прошепна той. — Софи. Недей да се обръщаш натам. — Притисна я по-плътно към себе си. Тя не плачеше. Вече дори не трепереше. Вместо това бе тиха и вцепенена като ледена висулка. — Боже мой, Боже мой, какво направих! — това бе едновременно признание за сторената грешка и молба за милост. Бенжамен повтори въпроса, но никой не отвърна.

Навън писъците продължаваха. Беше дошло времето за изнасилване. Бандитите бяха превърнали и това в занаят. Не си позволяваха да пристъпят към въпросното забавление, докато жертвите не бяха дотолкова вцепенени от ужас, че да не се сещаха за съпротива.

Бенжамен се насили да обмисли обстановката трезво. Никой ангел нямаше да им се притече на помощ и да ги отведе на сигурно място. Ако не искаше Софи да умре, само той трябваше да се заеме със спасяването и. Така че се налагаше да излязат от колибата. Може би точно сега, докато бандитите се забавляваха. Да, точно така. Това бе единственият им шанс.

Вдигна Софи, уви я в палтото си й пристъпи неуверено към вратата. Пламъците започнаха да облизват прозореца и го принудиха да превъзмогне страха. Прилепен до стената, макар да съзнаваше колко илюзорна е закрилата на нейната сянка, притиснал скъпоценния товар до гърдите си, Бенжамен излезе навън.

 

 

— Виж — изсъска Карлос. — Старецът, оня чужденец. Опитва се да се измъкне. Там долу, вляво.

Хоселито хвърли поглед натам.

— Носи и малкото момиче. Няма да се справи.

Гласът му не издаваше особено вълнение. Двамата бяха в безопасност в тяхното убежище, а от събитията тази нощ щеше да излезе чудесна приказка, когато се приберат у дома Ако изобщо се приберат. Храната им се измъкваше под носа, а стомахът на Хоселито протестираше все по-енергично.

Бенжамен се поколеба на прага, мъчейки се да реши накъде да поеме. Софи се беше отпуснала безпомощно в ръцете му. Навярно бе припаднала. Сега не му беше времето да се безпокои. Цялото му същество го теглеше към пътя. Искаше да хукне по него и да остави Мухергорда и безумния ужас зад гърба си. Но не биваше да се поддава на изкушението. Пожарът озаряваше надалеч каменистата пътечка. Пълно безумие беше да се надява, че със старите си крака и с внучката на ръце ще успее да пребяга осветения участък и да потъне в мрака отвъд него, преди да го забележат убийците. Но трябваше да направи нещо. Пламъците вече пърлеха косата на тила му.

Няколко секунди по-късно една искра падна на вълнения ревер. Бенжамен я угаси със свободната си ръка. Още една искра падна на рамото му, а друга — на косата на Софи. Посипаха се още. Трябваше да направи нещо. Бенжамен се престраши. Притисна обожаваната Софи до гърдите си, хукна към склона зад колибата и с нечовешко усилие се закатери нагоре.

— Боже Господи — прошепна Карлос. — Идват насам.

— Няма да се справят — повтори Хоселито.

Карлос си спомни за очите на момиченцето. Какъв цвят! Никога не бе виждал толкова сини очи. Той започна да се промъква напред. Хоселито се пресегна и го хвана за рамото.

— Идиот! Къде си тръгнал?

— Ще му помогна. Може и да успее да се изкатери дотук, ако не трябва да носи детето.

— Сега вече съм сигурен, че си един тъп гаджо. Онези прасета ще те видят.

Карлос поклати глава.

— Няма. Сега са прекалено заети с друга неща.

— Колко време според теб му трябва на човек, за да оправи една жена? Тия ще са готови за няколко минути.

— Това е предостатъчно — отвърна Карлос. Той се изтръгна от ръката на Хоселито и се спусна бързо надолу. Беше пъргав като коза и дори по-бърз.

Бенжамен се бе изкатерил само на няколко метра. Софи внезапно натежа в ръцете му. Сърцето му биеше бясно от ужас и умора. Видя Карлос чак когато младежът се надвеси над него и зашепна, притиснал устни до ухото му:

— Шшт, не казвай нищо. Само ми дай момиченцето. Аз ще я нося. Ти само върви след мен.

Испанският му беше прекалено бърз и променен от южняшкия акцент, за да го разбере Бенжамен.

— Не разбирам — изпъхтя той на френски и притисна още по-плътно припадналото дете, което Карлос се опитваше да поеме.

— Вие сте французин — каза момчето. Случвало се беше неговият катун да минава от другата страна на френската граница и той знаеше няколко думи. — Аз съм приятел. Дай ми момиченцето.

Бенжамен не можеше повече да я удържи. Налагаше му се да повярва. Подаде Софи на циганина и рухна, изцеден до край. След няколко мига сърцето му спря да бие.

 

 

Нарекоха я София. Това бе най-близкото, за което циганите се сетиха, до името на детето на неговия странен гаджовски език, който говореха от другата страна на планината.

През първите дни момичето постоянно притичваше от един циганин към друг, с разтреперано телце правеше нещо като реверанс и повтаряше „Je m’appelle Sophie“. На циганите им писна от нея, постоянно им се мотаеше в краката и стряскаше последното останало им магаре. Никой не разбра, че малкият й ритуал е отчаян опит да избяга от ужасените писъци, които отекваха в главата и да се върне към реда, на който я бяха учили.

В началото катунът беше прекалено зает да краде храна, така че просто не я забелязваха. Но колкото повече наближаваха плодородната равнина на Севиля, толкова по-лесно ставаше да наскубят няколко класа от нивите или да хванат някой заблуден дрозд или таралеж за казана. Зокали, техният водач, започна да се замисля за детето.

— Трябва да знае и други думи. Освен ако не е побъркана. Да не си ни донесъл дете със зъл дух в главата, Карлос?

Момчето не отвърна, но друг циганин се обади вместо него:

— Дори да е луда, личи си, че е от добро семейство. Сигурно ще падне някакъв откуп за нея, Зокали.

Водачът кимна.

— Така е. И щях да поискам откуп, ако знаех къде да намеря нейните хора. Но нали чухте какво разправят Карлос и Хоселито. Старецът я довел същия следобед в Мухергорда. И чуйте как приказва, дошли са от другата страна на планината. А по върховете вече е натрупал сняг, пътищата трябва да са непроходими по това време. А дори и да не са. Къде да търсим семейството на това лудо момиче?

Зокали беше умен и знаеше закона, циганския закон, затова го бяха избрали да води племето. Такъв беше обичаят сред неговите хора. Испанците ги наричаха „жиганос“. Те знаеха тази дума, защото за триста години испанският беше станал и техен език, но сами се наричаха роми, мъже. Сред тях нямаше наследствени вождове, нито пък някой можеше да претендира, че говори от името на целия им народ. Разпръснати навсякъде по света, те бяха разделени на безброй малки групи. Всяка си избираше свой главатар и веднъж посочен, го слушаха. Думата на Зокали беше закон. Повече не се спомена за откуп.

Когато наближиха Мадрид, друг мъж от катуна предложи да продадат момичето за прислужница в някоя богатска къща. Зокали обмисли тази възможност, но отхвърли и нея.

— Законът на ромите гласи, че детето е скъпоценен дар от Бога. Децата принадлежа на цялото племе. Ако небето ни е дарило с още едно дете, племето ни е благословено.

— Но това е дете на гаджовци — възразиха му.

— Все пак си е дете. Пък дори и някой гаджо може да се окаже полезен.

Зокали хвърли поглед към Карлос. Силата и пъргавината на момчето често се бяха оказвали полезни. Понякога даваше повод да се усъмнят в храбростта му, пък и беше прекалено мекосърдечен, но дори и такъв, вършеше работа. Например сега — Карлос се нагърби с грижите около момиченцето. Носеше й да яде, а през нощта лягаше до нея и с топлината на тялото си я успокояваше, когато започнеше да хлипа насън.

— Виж го, същински женчо — изсумтя Хоселито.

Опънали бяха катуна край пътя. На мъждивата светлина на тлеещите въглени Зокали небрежно дялаше свирка от ясеново дърво. Той спря за момент и вдиша очи към Хоселито.

— Може и да е така. Но благодарение на Карлос тя не ни се мотае из краката. Гаджовската му кръв го тегли. Какво те притеснява това?

Хоселито огледа внимателно набитата фигура на главатаря. Лесно би могъл да се справи със Зокали, нямаше две мнения. Беше двадесет години по-млад и два пъти по-мускулест. Но Зокали бе главатарят и такъв щеше да си остане до смъртта си. Ако някой друг циганин го убиеше, останалите първо щяха да ликвидират убиеца и чак след това щяха да седнат да избират нов вожд. В това племе убийството не бе най-прекият път нагоре. Хоселито се извърна.

Въпросът за София обаче продължаваше да виси. Омразата към външните хора беше прекалено дълбоко вкоренена сред циганите. И другите двама мъже от катуна мърмореха. Зокали ги слуша няколко минути, докато продължаваше да дяла свирката.

— Стига толкова — спокойно отсече той накрая. — Въпросът е решен. Стига приказки — Зокали сгъна ножа си и се обърна към останалите четирима. — Слушайте какво ви казвам. Момичето гаджо остава с нас. Все с нещо ще може да ни бъде полезна.

Той изчака няколко секунди, но никой не оспори решението на главатаря.

Катунът продължи пътя си, следвайки слънцето. Момичето не можеше да издържи на темпото на мъжете и когато започнеше да залита, Карлос я вземаше на рамене или я качваше на самара на магарето и я придържаше да не падне.

Дните се сливаха в седмици. Ден след ден Карлос се опитваше на заваления си френски да накара София да заговори. Тя повтаряше от време на време името си, но нищо повече. Само папагалската фраза „Je m’appelle Sophie“. Сетне спря да повтаря дори това. Дълги дни не проронваше и дума, освен нощем, хлипайки в поредния кошмар.

— Мислех напоследък за нея — обади се по едно време Зокали. — Може и да не е луда. Може пък страхът да е накарал думите да излетят от главата й. Тия работи дето ги разправяхте, за Ел Хамбреро и прочее, кое дете няма да си глътне езика от ужас? Оставете я на мира и като й поолекне, тя сама ще проговори.

Въпреки това Карлос жадуваше да поговори със София. Очите й му се присънваха всяка нощ. Не беше срещал досега подобно същество и му се струваше, че момиченцето може да се окаже ключ към тази половина от кръвта му, за която не знаеше нищо. Но френският му беше прекалено тромав. Така че бързо премина на провлечения, мек андалузийски испански и дълго й говореше, докато я носеше по прашните изровени пътища на юг. Тя никога не отговаряше и не даваше признаци, че разбира.

Накрая в средата на ноември пътниците наближиха целта си. Почти бяха стигнали Севиля и само един кратък ден ходене ги делеше от пещерите на Триана, дом за тяхното племе, както и за голяма част от испанските цигани. Тази вечер не ги свърташе край огъня и никой не искаше да заспи, дълго след като бяха приключили с вечерята.

— Изсвири ни нещо, Хоселито — каза Зокали. — Вече сме почти у дома. Таласъмите няма да ни чуят тук.

Хоселито извади от дъното на бохчата си малка мандолина с миниатюрни сребърни звънчета. Само една мелодия можеше да ознаменува благополучния край на едно толкова дълго и изпълнено с премеждия пътешествие. Това бе една сегиля, в която всеки от мъжете можеше да вмъкне свой стих, импровизиран за случая, а останалите повтаряха хорово.

— Прекрасно е, време е да се прибираш у дома — запя Хоселито, подавайки ритъма, като почукваше с пръсти по мандолината.

— Жена ми тъгува за мен в моята пещера — започна Зокали, комуто се падаше честта да подаде първия стих. — И нещо между краката ми също тъгува за нея.

Мъжете се разсмяха, сетне припяха хорово:

— Време е, време е да се прибираме у дома.

София беше седнала до Карлос, близо до огъня. Вече бяха свикнали с нея и с мълчанието й. Предполагаха, че не разбира и дума от езика им. Но в мига, когато хорът млъкна, Хоселито потропваше с пръсти по мандолината, а следващия мъж прехвърляше в ума си своя стих, София се обади. Тя изпя нота по нота това, което бе чула — думите на хора, сетне нецензурното стихче на Зокали, сетне отново припева.

Хоселито замръзна и всички се втренчиха в детето.

— Хайде пак — обади се накрая Зокали. — Изпей го отново.

София явно го разбра и изпълни молбата. Този път, сякаш за да я чуе по-добре, Хоселито не отмерваше ритъма с мандолината. Хълмовете се извисяваха мълчаливо наоколо, пламъците играеха и сред тях се извисяваха само чистите трели от песента на София.

— Мале мила! Това е невероятно! Хоселито, изсвири нещо друго. Да видим дали учи толкова бързо.

Този път беше тирана, една от класическите мелодии на Андалусия. Хоселито пак отмерваше ритъма, а Карлос изпя два куплета, в които се разказваше за загубената любов. София го изслуша, сетне повтори песента. Изпълнението й бе безукорно, тя не само следваше безпогрешно мелодията, но и гласът й се отличаваше с невероятна чистота.

— Не мога да повярвам! — промълви главатарят на циганите, когато София млъкна. — Нали ви казвах, че това е дар Божи. Какъв глас!

Цялата душа на циганите бе пропита от любовта към музиката. Песните бяха част от тяхното съществуване, по-важна дори от храната и водата. Заради гласа си София престана да бъде за тях „побърканото момиче“. Тя си бе завоювала място в катуна на Зокали. Нейното присъствие и съществуване сред циганите бе вече оправдано. А със своята песен и тя показа, че приема народа на Зокали.

Трагедията бе оставила празно място в нейния ум. Всичко отвъд нощта на писъците бе забравено. Те всички бяха заличени — дядото, родителите, домът в Бордо, дори родният език. Но тя заговори техния език. Попи го почти несъзнателно от Карлос, така както бе попила и тяхната музика. За момента това бе предостатъчно, и за циганите, и за София.