Любен Дилов
Библията на Лилит (6) (Книга от Долната земя)

5.

С още неизлязъл от упойката мозък, Адам веднага подгони малката Лилит. Презряла го обаче заради равнодушието му към нея, тя се изплъзна от силните му ръце; беше не само по-умна, но и значително по-бърза в бягането. Притежаваше си по природа търсените от нас качества, та бяхме ги съвсем леко подсилили. И шамарът, който зашлеви на Адам, си беше от нея самата, не резултат на нашата генетична намеса. Споровете й с него за равноправието не престанаха, но се водеха вече отдалеч и на висок глас.

— Ей, майно — викаше му Лилит иззад някой храст, така че я чуваха всички в резервата. — Още ли се мислиш за по-важен от мен?

Забавни думи измисляше моето момиче, често ги подреждаше и в някакъв примитивен ритъм! Сигурно щеше да стане първият езиковед на бледокожата раса.

— По-важен съм, я! — зъбеше се в безсилието си Адам и се тупаше с юмрук по запъхтените от гонитбата гърди.

— Така е! Първите винаги са несполучливи! Все нещо им липсва! — продължаваше да го дразни с престорено загрижена муцунка Лилит.

Както се смеех на отговора й, изведнъж обаче моята „муцуна“ стана непристорено загрижена. Не се ли криеше в думите й досещане или знаене от кого и как са създадени? Не беше ли прозряло отгледаното от мен женче грижливо пазената ни тайна?

Тъкмо се канех да изразя и пред съвета своите тревоги, над района повторно се стовари още по-силна гръмотевична буря. В резервата и по опънатите около него жици западаха светкавици, въпреки че овреме изключихме тока. Светкавиците запалиха и няколко не особено големи пожара. Обитателите на резервата обаче, също като своите родители, вместо да се разбягат от страх, начеколиха на премерено разстояние малките пожари, радостно се закълчиха около тях в подобие на танц, запяха нещо еднообразно по ритъм, но повторенията в него бяха по-отчетливи. А не бяха видели това от родителите си!

Едва сега се изправихме осъзнато пред явление, за което се оказахме неподготвени, пред раса, чиито бъдещи параметри ни се изплъзваха от ръцете. Досега бяхме си въобразявали, че владеем всичко и задачата ни е по-лесна, а ето че, докато всичко живо в джунглата бягаше от огъня, нашето продължение го боготвореше, без да знае изобщо за какво би могло да му послужи! Нима това беше някакво смътно предчувствие за неотнимаемата роля на огъня от човешката цивилизация?

Или зверовете в джунглата притежаваха собствена граница на агресивността, дори най-безогледните от тях не посягаха за храна на своите събратя от същия вид, нито на жертвите си, щом са заситени. А след повторната генна манипулация отгледаните от нас същества почнаха да се зъбят едно на друго по най-маловажни поводи, да се бият и до смърт, без да ни стане ясно защо и за какво! Почнаха и да треперят от студ, макар да се намирахме на десетина дължини от екватора на планетата, особено нощем и в дните, когато нямаше слънце. А след като откриха и топлината на огъня от пожарите, като че ли затрепераха още по-силно. Нали бяха лишени от гъстото животинско окосмяване!

За начало им пуснахме зайци, сърни, кози и по-едри тревопасни, за да проверим дали ще се справят. Уплашиха се от тях, но бързо се убедиха в тяхната безобидност, а и животинките свикнаха с тях, докато Лилит не издебна първа една козичка, удуши я, с ръце я и одра и кокетно препаса кожата й над онова, което толкова пазеше от посегателствата на Адам. С което може би и не съвсем съзнателно го направи още по-загадъчно съблазнително за мъжкарите в резервата. В никакъв случай обаче това не можеше да мине за нужното им облекло.

Месото тя предизвикателно захвърли в краката на Адам. Той го подуши, взе го за странно послание от нея, дълго го преобръща в недоумение, после предпазливо захапа непознатата кървава и мека материя. Намеренията ни да ги направим месоядни даваха резултат. Адам хареса вкуса на топлото още месо, откъсна няколко едри мръвки и лакомо ги сдъвка пред Лилит, за да й покаже, че с готовност приема подаръка й. Останалите обитатели повториха показаното им от първенеца сред тях, а самките веднага се премениха по подобие на Лилит с кожите на убитите и одрани от самците животни. Подражанието и сред нашите питомци в резервата си оставаше силно като в родителското племе, от което произхождаха.

Съветът, стори ми се лекомислено, побърза да гласува своето неизменно „Това е добре!“, а аз, разбира се, възразих: „Не, не е добре! Да им поставим граница, ако може! Иначе скоро ще почнат да се и ядат един друг.“

Не ме послушаха. Нямаше и време да ме послушат. Човеците в резервата непрекъснато ни изненадваха с трудно обясними постъпки. Наложи се да предизвикаме и размножаването им, за да ги наблюдаваме в по-голяма, създавана вече от тях самите общност, когато неизбежно трябваше да се задействат и някакви социални закони.

Адам, на когото разчитахме пръв да се разпише при някоя, настървено преследваше само Лилит, а тя все така хитро му се изплъзваше, пречеше му да отправи сексуалната си агресивност и другаде.

— Изведи тая Лилит от резервата — предложи ми ръководителката на експедицията ни, но беше си истинско нареждане. — Достатъчно е интелигентна, за да оцелее известно време и сама в джунглата, а ти нали ще я и пазиш! През това време аз ще обработя друга за нашия Адам. Какво ще кажеш за онази?

Беше съразмерен екземпляр, повече ми харесваше от Лилит, но Адам и на нея не обръщаше никакво внимание, както и на останалите самки в резервата. Желанието му към Лилит беше толкова силно, че като че ли заприличваше на онова, което ние наричахме „любов“!

— Ще хипнотизирам и двамата и ще им внуша, че са свързани и принадлежат един на друг — закани се нашата ръководителка, изслушала моите съмнения. — Каня се да опитам с пълната противоположност на твоята Лилит. Адам е длъжен да пожелава и различни от нея жени, или поне да се примирява с разликите!

Позасмях се на странната й закана и рекох не без доза самодоволство:

— Ако успееш, ще я нарека на теб, както ти кръсти Лилит на мен!