Любен Дилов
Библията на Лилит (24) (Книга от Долната земя)

13. Потребността от царе

Още в най-ранните времена мъжете на повърхността на Земята си избирали племенни вождове, после преминали и към царе — за да ги обединяват, да ги водят. Изглежда, като оставали без работа и цел, недоверявайки се на собствените си сили и умения, у тях заговорвала нуждата да се подчиняват на някого, който да ги сплотява и да им сочи някаква цел за тяхната агресивност. А най-важното: да поема вместо тях отговорността за техните действия. Тоест, за пакостите, които винаги били способни да извършат. Жените им, които също настоявали пред тях за подчинение, по природа ги разединявали. Всяка искала само на нея да бъде послушен, а стадното чувство у мъжете е многократно по-силно, отколкото у жените. Защото жените раждали всяка за себе си и сама продължавала живота на Земята, докато мъжете винаги се биели вкупом, вкупом ходели и на лов. А всяко стадо и всяка глутница, известно е, имат нужда от предводител. Тази потребност на глутницата ги накарала и да си избират царе, въпреки че сериозно ги предупреждавали.

В първата книга „Царства“ на тяхното свещено писание, глава осма гласи: 11:20 — „И рече: ето какви ще бъдат правата на царя, който ще царува над вас: той ще взима синовете ви и ще ги прави свои колесничари и свои конници, и те ще препускат пред колесниците му; и ще ги постави да му бъдат хилядници и петдесетници, да му обработват нивите, да жънат житото му, и да му правят войнишко оръжие и всичко потребно за колесниците му; ще взима дъщерите ви да правят благовонни масла, да готвят ястия и да пекат хляб; ще взима най-добрите ви ниви, лозя и маслинени градини и ще ги дава на слугите си; ще взима робите ви и робините ви, най-добрите ви момци и ослите ви и ще ги употребява за своя работа; ще взима десятък от дребния ви добитък, и вие самите ще му бъдете роби; и тогава ще заохкате от царя, когото сте си избрали, и Господ няма да ви отговаря тогава…“

Въпреки недвусмислено предсказаната заплаха, мъжете решават: „И ние ще бъдем като другите народи! Ще ни съди наш цар, и ще върви пред нас, и ще води нашите воини…“

В тези думи на мъжете се откроява гласът на стадото: „Ще върви пред нас“! Ясно е кой върви пред всяко стадо и защо! А съберат ли се на едно място мъжете, все някой сред тях ще вика и ще крещи по-високо от другите, та е лесно да поеме и командването им. Сред тази тълпа съвсем рядко ще има и жени. Това са озлобени от живота и неговото устройство жени, които вместо да организират разумно битието си, искат да разрушават. Изобщо разрушителният инстинкт твърде бързо завладява тълпата. В нея той избухва и става страшна тази тълпа, особено щом си намери подходящо креслив и властен предводител.

В книга трета на същото свещено писание е разказано: (Гл. 20, 1:4) — „Сирийският цар Венедад събра цялата си войска, и с него имаше трийсет и двама царе, и коне и колесници, и отиде та обсади Самаклия и воюва против нея. И проводи пратеници до израилския цар Ахава в града и му каза: Тъй говори Венедад: твоето сребро и твоето злато са мои, и твоите жени, и най-добрите твои синове са мои. Израелският цар отговори и рече: Нека бъде според думите ти, господарю мой, царю; аз и всичко мое е твое…“

Царете лесно скланяли глава пред по-силния. Лесно скланяла и тълпата, оставила се те да я водят. Навярно тия царе са измислили и поговорките, че „Гарван гарвану око не вади“ и „Преклонена главица сабя не я сече“, затова и за да запазят живота си, бързо се съгласявали да стават васали. А решили ли все пак да се бият, забравяли, че са от едно коляно и прибягвали до всевъзможни съюзници, както е в глава десета на първата книга „Царства“: „И пратиха амоници да наемат сирийци от Бат-Рехов и сирийци от Сува — двайсет хиляди пешаци; от амелитския цар Мааха хиляда души и от Истов дванайсет хиляди души…“

Но да не мислите, че тия царе току-така без нищо са си давали под наем войниците! Използвайки стадния разрушителен инстинкт на тълпата, царете добре са печелили и от него. Иначе мъжете от едно коляно, които говорят и на един език, са като отделния мъж, у когото себичността винаги е по-силна. Той има нужда да се обособи, да се отдели от другите. Да се разграничи от тях, за да не бъде сбъркван със сходните нему, а да пази чист състава на стадото си. Защото сходните му обикновено били негови съседи — нали заедно са се пръкнали на тази земя и заедно са се множили на нея. И първата работа на мъжете от едно коляно била да се сбият със съседите си, за да се отграничат от тях.

Тази глупава и преглупава стадна идея била използвана от царете. И мъжкото себелюбие използвали те за своя изгода, защото щом вече един мъж е избран за цар, той не можел да търпи други царе около себе си, трябвало да е всевластен, както и всеки член на неговата тълпа не можел да търпи друг цар над себе си. Тълпата мъжка почвала да боготвори мъжа, когото си е избрала за цар, и така засилвала природната себичност на избраника, който почвал да си внушава, че самият Господ го бил посочил за цар. Затова сплотявал своето племе, като го насъсквал към съседите му, които уж постоянно го заплашвали. И събирал около себе си колкото се може повече храненици, защото известен е и мъжкият мързел.

В книга трета на раздела „Царства“, глава 4, 7:23 се изброява от какво се нуждаел цар като Соломон. „Соломон имаше дванайсет разпоредници, които доставяха храна на царя и на неговия дом; всеки беше длъжен да доставя храна по за един месец в годината… Всекидневната храна на Соломона беше: трийсет кори пшеничено брашно и шейсет кори друго брашно; десет угоени вола и двайсет вола от пасбището, и сто овци, освен елени и сърни, и диви кози, и угоени птици…“

Както разбираме, добре се е хранел царският двор и доста хора са били нужни, за да изядат всичко това. А глава 13 на същото писание ни разказва: „Тогава царят стана, раздра дрехите си и се хвърли на земята, и всичките му слуги, които стоеха при него, раздраха дрехите си…“

Нека не си мислим обаче, че по този начин царете са поощрявали развитието на селското стопанство и текстилната индустрия. Не, просто са хранели и обличали много хора около себе си, които не са произвеждали нищо, та по този начин ги правели запалени поддръжници на царската институция. А жените, приучени да бъдат подчинени и послушни, за да не се делят от мъжете си, защото ставали икономически зависими от тях, засилвали техния стаден инстинкт. Ето как потвърждава предсказанието бащата на Соломон, цар Давид, който уж бил добър и набожен цар!

Гл. 25, 40:43 — „И Давидовите слуги дойдоха при Авигея на Кармил и рекоха й тъй: Давид ни прати при тебе, за да те вземем нему за жена. (Давид я е видял само веднъж, само веднъж го е видяла и тя за кратко, а е показателно как отвръща.) Ето, робинята ти е готова да бъде слугиня, за да мие нозете на слугите у моя господар!

Авигея се приготви набързо, възседна осела си и, придружена от пет слугини, тръгна с пратениците на Давид и стана негова жена. Давид взе и Ахиноама от Израел, та и двете му бяха жени.“

Но, както се казва, апетитът идвал с яденето, Давид става ненаситен. Гл. 11, 1:27 — „След година, през времето, когато царете излизаха на война… Давид се разхождаше по покрива на царския дом и от покрива съгледа жена, която се къпеше; а жената беше много хубава. Давид прати да узнаят коя е тая жена. И казаха му: Това е Вирсавия, Елиамова дъщеря, жена на хетееца Урия. Давид прати слуги да я вземат; и тя дойде при него и той спа с нея. А когато тя се очисти от своята нечистота, върна се у дома си… Сутринта Давид написа писмо до Йоава и го прати по Урия. В писмото написа той: Поставете Урия там, дето ще има най-силна битка и отстъпете от него, за да бъде ударен и да умре… Уриевата жена чу, че мъж й Урия умря и плака за мъжа си. Когато изтече времето на жалейката, Давид прати и я взе у дома си, и тя му стана жена и му роди син…“

Ето как е постъпвал самият богобоязлив цар Давид, та можем да си представим как са се отнасяли към жените другите царе! А и самото поведение на жените поощрявало безразсъдната себичност на мъжете от онова време, тяхната жадност за власт и себеутвърждаване чрез ограничаване. Докато обединението със съседите им би дало стократно по-добри резултати: нямало да гинат в безсмислени битки и междуособици, сполучливо биха разменяли онова, което произвеждат в повече, изобщо биха живели в плодоносен мир. Но към презрение на мира непрекъснато ги подтиквали и самите царе, които те си избирали. Защото имали материална изгода от победите им. Те взимали винаги царския дял от придобитата чрез война плячка. Затова и синът на Давид, най-мъдрият уж между царете Соломон, така отвръща на въпроса на Савската царица кой е създал красивите вещи и богатствата, които той трупал в хазната си: „Взимам ги от други царе, които побеждавам.“ И нито веднъж не се запитал другите царе пък откъде ги взимат. Той е цар и толкоз! Сякаш Богинята-майка му е присъдила царското право, още когато се е родил.

В книгата Паралипоменон на писаното от мъжете свещено писание са изредени част от царете тогава: Гл. 1; 43 — „Ето и царете, които царуваха в земята Едомова… Умря Бела и след него се възцари Иовав, син Зерахов от Восора. Умря Иовав и след него се възцари Хушам от земята на теманци. Умря Хушам и след него се възцари Хадад, син Бедадов, който порази мадиамци на Моавското поле. Неговият град се казваше Авив. Умря Хадад и след него се възцари Самла от Масрека. Умря Самла и след него се възцари Саул от Реховат, който е при реката. Умря Саул и след него се възцари Баал-Ханан, син Ахборов. Умря Баал-Ханан и след него се възцари Хадар градът му се казваше Пау; жена му се казваше Мехетавеел, дъщеря на Матреда, Мезаховова дъщеря. И умря Хадар…“ И така нататък.

Странна и трудно обяснима е тази нужда на мъжете от цар, ако не приемем, че Богинята-майка е създала човека близък до стадните животни. От тях май е и гледала, когато го е създавала, и само е заложила в него стремежа да стане неин образ и подобие. Послушен обаче на животинското в себе си, той често пренебрегва това. Забравя още, че единствен нему е дадена възможността да различава добро от зло, а това забравяне не може да му бъде простено.