Любен Дилов
Библията на Лилит (11) (Книга от Долната земя)

10.

Добрият човек навсякъде по планетата биваше мачкан, потискан, поробван, убиван и аз бях готова да се откажа от теорията си за добряка като вреден за обществото. Възпря ме предателството на добрия набожен Лот, но щом започнах да разсъждавам как да подхвана собствения си експеримент, оказах се все пак склонна да избера хора с по-малко агресивност в характера си.

По същото време над нашия район на континента се заизсипваха необикновено силни дъждове. Хора и добитък се давеха в пороите, рукнали от планините и хълмовете с необикновена мощ. Дожаля ми за потомците на нашите Ева и Лилит и едва ли можеше да се нарече почтено използването на техния страх, за да тръгнат с мен. Но сгодата не биваше да се пренебрегва.

От нашия астролет ми предоставиха неизползвания дотогава апарат за преминаване в паралелното в Галактиката време-пространство. Ако се наложеше да прибягват до него, екипажът ни можеше да се събере и в апаратите на другите астролети. Инсталирахме го в защитена от дъждовете високопланинска пещера и ми остана по-трудното — да избера подходящите хора. Океанските земетръси и предизвиканите от тях приливни вълни и дъждове, които заливаха населените крайбрежия, щяха да привлекат към експеримента повече хора, отколкото бяха ми нужни. А изведнъж бе ми се прищяло всички да спася. Затруднението идеше от собствената ми неувереност в принципа на подбора. А силният дъжд допълнително пречеше на наблюденията ми.

Едва на петия ден — по принуда прибързано, защото астролетите настояваха вече да потеглят — аз се спрях на една възрастна жена. Казваше се Нойя и се разпореждаше с непоклатим авторитет всред многочисления си род. Мъжът й бе отдавна починал. Младите, па и всички в махалата, се обръщаха към нея с „Бабо Нойке“, изпълвайки своето отношение към нея с неподправено страхопочитание. Тя не бе толкова религиозна като другите, но под нейната команда в рода й цареше строг религиозен ред, а нравите в него бяха по-чисти от наша гледна точка.

Издебнах я, когато тя влезе в обора да изведе застрашения от удавяне добитък. Трябваше да приличам на някое от техните божества или поне на ангел, за които толкова говореха. Облеклото и позата на тия ангели бях видяла от техните примитивни изображения.

Баба Нойка падна на колене в разкашканата от водата кал на обора. Устните й зашепнаха нещо колкото изплашено, толкова и разкаяно — нали трябваше да отстъпи от своето неверие в извънземните сили! Почаках я да свърши, да вдигне боязливо към мен очи и хипнотично я приковах към себе си. Занареждах й телепатично, направо в мозъка, без да се помръдвам, внушавайки й, че съм видение. Сигурно приличах и на видение така увиснала с антигравитационния си апарат под тавана на обора.

— Нойя — рекох й колкото се може по-внушително, — на теб възлагам да спасиш добрите хора в този град. Избери ги, както ти разбираш човешката доброта и годност за труд, и ги отведи в планината! Там ви чака едно чудодейно превозно средство, което ще ви спаси от удавяне. Да не бъдат обаче повече от сто души, а всеки да води и животни за разплод. Така ще подновим живота другаде, защото тук всичко ще бъде издавено за наказание. Нали знаеш кой ти говори?…

Не посмях да доизрека лъжата си. Беше си чисто сплашване. Пороите и приливните вълни щяха да удавят някой и друг непохватен или неумеещ да плува човек, някое и друго животно, скоро обаче щяха да спрат. Предричаха го нашите метеоролози, а те рядко грешеха, макар да се намираха на чужда планета. Бях се спряла на Нойя, решила, че все пак е по-редно една планетянка-майка да направи този избор.

Баба Нойка се хвърли като смахната във водата на улиците, превърнали се в буйни реки. Отминаваше високите къщи, които стоеха по-здраво на основите си и очевидно принадлежеха на по-богати хора, пред други се колебаеше, но никъде не влезе на сушина, а викаше обитателите навън. Там, под силния дъжд, едва удържаща се в пороя на старческите си нозе, тя задъхано им разказваше за видението, което Бог й изпратил, защото този потоп бил предназначен да удави злото, покрило Земята. А тя била избрана от ангела да подбере добрите и морални човеци и да ги отведе в планината.

Вярваха й. Пък и какво друго им оставаше, след като водата размиваше вече глинените стени на паянтовите им къщи и те рухваха една подир друга? За час-два се събраха по петдесет млади жени и мъже, заедно с добитъка си, на възвишението извън града. Баба Нойка, понесла в едната си ръка малко момиченце, а с другата мъкнеща една телна крава за конопено въже, ги поведе към пещерата, чието нахождение бях закотвила в съзнанието й по телепатичен път. Всъщност нямах повече нужда от нея. Тя отдавна не бе годна да ражда, но ме трогна нейното чисто усърдие: Баба Нойка не бе казала на никого от синовете и снахите си, бе взела от многочисления си род само своята най-мъничка внучка.

Катереха се по хребетите, защото доловете се пълнеха с пенлива кална вода. Заобикаляха ги, губеха сили по хлъзгавите склонове, където стичащите се порои бяха по-плитки, младостта им обаче във всички случаи ги спасяваше. Някои зарязваха уплашено дърпащия се назад добитък, за да не изостават от другите. А Баба Нойка се оказа яка и издръжлива старица. Не изпусна нито внучка си, нито телната крава. Допускам, че фанатичната й вяра във видението, натоварило я с историческа мисия, я изпълваше с допълнителни сили. Тя дори намираше по някоя задъхана от умора и доброта дума за обзетите от малодушие. А дъждът плющеше по главите им сякаш искаше да отмие оттам всяка надежда.

Аз единствена сега на тази планета знаех, че потопът не е никакво „Божие наказание“, насочено към обитателите й, че потопът е природно явление за една млада, установяваща своите физически параметри планета. Недрата й още пламтяха и се движеха. Тук и там огненото им ядро щеше да пробива със страховит гняв повърхността и да разплисква своята затворена енергия навън. Континенталните й плочи щяха още дълго да се блъскат една в друга, за да се наместват. Гъсто покрита с жизнелюбив хлорофил, тя щеше още много и много хилядолетия да се разтърсва от подземни и подводни земетръси. Огромни приливни вълни и поройни дъждове нямаше да спират да я обливат и все пак тази планета не ще успееше да се освободи от човешкото племе, с което я заселихме, колкото и вредно да ни се виждаше вече то. А ето, че се готвех да заселвам и нейното паралелно време-пространство! Не беше ли това предсмъртна конвулсия на една загиваща цивилизация? Не заслужавах ли аз „Божието наказание“?

Какво представляваха тези вкочанени от отчаянието си, мокри и премръзнали човеци, които, останали без дъх, слепешката се качваха в апарата ни. Те не знаеха къде отиват и не питаха. Те се уповаваха единствено на своя Господ, за чийто представител ме смятаха. Как щях да се преборя с наивната им вяра? Възможно ли бе от този подивял от страх фанатизъм да произлезе по-добро човечество?

Нахално и самомнително ми се виждаше сега моето начинание, когато едновременно със своето малодушие трябваше да се държа като непоклатим в знанията си за „Божията промисъл“ ангел. Отначало бях готова да се разсърдя на баба Нойка, загдето бе подбрала хората по двойки — един мъж стигаше за десетина жени. После обаче сама одобрих прозорливостта й — мъжете щяха да бъдат нужни като работна ръка. Без тях трудно щяхме да създадем новото човечество.

Всъщност аз също не знаех какво ме очаква. В апарата дори не биваше да почувстваме никакво движение, освен пренастройването на клетките в телата си, което навярно щеше да бъде доста неприятно, ако не и болезнено. И само след няколко минути трябваше да напуснем херметизирания апарат, да излезем в сходна природа, само че не под такъв дъжд. Трябваше да дишаме и сходен въздух, без да усещаме, че времето на това място тече по друг начин. Впрочем тези хорица още нямаха часовници, за да измерват неговия ход, определяха го по слънцето и звездите. Но как ли ще изглежда небето в това паралелно време-пространство?

Експериментът си беше експеримент и го устройвах аз, Лилит, от една загиваща цивилизация. Вероятно някоя от многото из Вселената. И това бе единственото ми упование, защото не можех като поведените от мен хора да вярвам в добрата воля на някакъв техен Бог. Както бе казала командиршата на експедицията ни: беше все едно дали ще остана с експедицията, за да поживея още някое и друго десетилетие, или ще се хвърля презглава в непознатото. Имах ли обаче правото да повлека в собствената си гибел и тези петдесет млади двойки, заедно с техния скъпоценен добитък?…

С такива мисли под ангелската увереност на поведението си натиснах копчето. Разбира се, скришом от вперените в мен сто чифта очи, преливащи от вяра в спасителното чудо.

За наше щастие то се състоя. Озовахме се на върха на подобна планина, а когато излязохме от апарата, пред очите ни се ширна цъфтяща, сякаш очакваща човешкия труд долина. Слънцето, никак не бях сигурна дали е същото, обливаше всичко с добри, оплодяващи лъчи. Можех да си отдъхна, можех и да си призная пред хората за експеримента и за своите страхове, захвърляйки „ангелските“ одежди.

Не посмях. Боях се от тяхната реакция — все пак те бяха загубили своя свят! А бях и любопитна да проверя дали апаратът щеше да действа двупосочно. Затова възложих на Баба Нойка да се погрижи за устройването на малкото общество и влязох повторно в апарата. И повторно се втурнах в неизвестност, от която никак не бях уверена, че ще се върна.

Излязох на връх, доста различен от този, който се извисяваше над пещерата, откъдето бяхме тръгнали. Апаратът даваше някакви разсейки, вероятно оправдани при този начин на прехвърляне от едно време-пространство в друго. Но нали не бяхме го изпробвали досега! В инструкцията му също не пишеше нищо по-определено — изглежда, самата ни експедиция бе го помъкнала със себе си, преди той да бъде изучен както трябва от специалистите.

Не знаех къде и в какво време съм попаднала. Още не бях пренастройвала часовника си и той отчиташе нещо смехотворно, а пред очите ми лягаше непозната привечер в непознати ден и месец, в незнайно коя година. Очевиден бе само залязващият ден. Иначе пейзажът около мен като че ли не беше същият, но промяната можеше да се дължи на това, че бях го гледала през гъстата завеса на силен дъжд. Всичко наоколо сега бе повече от сухо, сякаш отдавна не бе капвала влага от облаците. Далече в полето около двайсетина жени копаеха нещо в нивата си, подредени в една редица, както за по-добра прегледност подреждаха робите. Край тях стърчеше въздебел надзирател, отегчено подпрял се на дългата си гега. Навярно с нея подкарваше и биеше жените. Копачките на жените бяха все така примитивни, каквито ги знаех, което означаваше, че не бе изтекло много време или че невежеството и тук продължаваше да пречи на развитието на цивилизацията.

Слънцето скоро бе залязло и на потъмняващия небосклон все по-силно засияваше подранила, огромна звезда. Тя грееше необикновено ярко над купчината къщи в далечината. Такава звезда не помнех изобщо на небосклона на тази планета, а мястото, където се намираше, бе в посока, накъдето поеха петте астролета. Нима нашето Слънце бе избухнало? Нашето древно, родно слънчице, което преди не се виждаше с обикновения сгъваем далекоглед, който криех в „ангелските“ си дрехи.

Превърнало се в Свръхнова, то сигурно за миг бе погълнало всичко в стократно по-голям радиус от този на дотогавашната си планетна система. Изненадвайки ги навярно, Свръхновата бе погълнала и петте астролета, ако са решили още веднъж да посетят родните места, преди да се отправят на доживотно скитане из Галактиката.

Сама ли оставах на този свят? Без по-нататъшен смисъл в съществуването си, без някой да ме е натоварвал с мисия! Защото и тази планета нямаше повече нужда от мен, а Баба Нойка щеше да се оправи с петдесетте двойки в паралелното време…

Изглежда, нападналото ме внезапно чувство за ненужност ме накара да потърся отново в далекогледа си робините. Вероятно в тях виждах сестри или някаква цел за себе си. Робините бяха изправили гръб и, заслонили с длани очи, неотклонно гледаха в ставащата все по-ярка Свръхнова. Притиснал гегата към гърдите си, надзирателят им също гледаше нагоре. Нима избухването на нашето Слънце бе за тях някакво знамение?

Събуждаше ли тук надеждата за нова цивилизация гибелта на нашата цивилизация? Може би лъчите на тази Свръхнова не бяха празни, може би бяха пръскащи зародиши лъчи, които оплождаха своето околно пространство в Галактиката? Може би аз самата бях някакъв такъв зародиш?

Използвах здрача и прелетях над робините. Антиграви-тационната система в костюма ми под „ангелската наметка“ за няколко минути ме пренесе там. Видът ми — бях се разперила като грамадна бяла птица над тях — накара жените да изпопадат в лехите, захлюпили в шепи лицата си. Надзирателят им объркано се засуети, па взе че клекна и той.

— Не ни погубвай, Господи! Не ни погубвай! — такова бе всеобщото вайкане на жените, а сред многогласата молитва се открои един по-ясен и млад глас.

— Ние знаем, че се е родил твой син, но не ни пуснаха да се поклоним. Длъжни сме да работим на нивите на господаря. А ние повече вярваме в твоя син, Господи, от мъжете, дето отидоха да го видят…

Отговорът на въпросите ми се оказа прост и еднозначен: гибелта на нашата цивилизация тук превръщаха в нова религия!

Да си призная, ядосах се истински. Защо никакви жени не бяха допуснати да се поклонят на новия Бог? Отново ли това щеше да стане мъжка религия? Изпънах се във въздуха в нещо като патетична поза, а лъчите на Свръхновата запалиха по ангелските ми одежди сребърни пламъци. Спомних си колко много обичах своята малка Лилит и колко много неблагодарни мъже тя бе дарила с любовта си. Викнах с целия гняв, на който бях способна:

— Приберете се при своите деца, жени! Те имат нужда от вас. И внушете на тях и на вашите мъже, че новият Бог, комуто ще се кланяте занапред, е бог на любовта, не на насилието! От любов към човека има нужда тази земя, не от насилници! А любовта можете само вие да разпалвате и да поддържате! Пред любовта единствена се прекланяйте и нея почитайте, нея разпространявайте! Това съм пратена да ви кажа!

По невнимание бях употребила женския род за себе си, докато техните ангели, макар и безполови, бяха съчинени като мъже. Жените обаче не го забелязаха или пък то бе им особено нужно сега. Видях как засияха лицата им към мен, сякаш чули от устата ми Божие откровение, и бавно се заоттеглях към облаците. Скоро, поне за тях, се „стопих“ във въздуха. Отърсили се постепенно от очарованието си, те припряно заприбираха бедните си вързопчета, а като минаваха край него, нарочно блъскаха своя надзирател, загубил ума и дума при „видението“, предназначено само за жените-робини, не и за него.

Отправих се към своя връх и, без да се оглеждам, влязох в апарата. Внезапно бях загубила любопитството си към новородения бог и желанието си изобщо да оставам тук, където щях да бъда толкова безпомощна, колкото сам и безпомощен щеше да бъде и новороденият им бог. Защото отново мъже щяха да го разпънат на своите знамена, под които отново щяха все така настървено и безсмислено да воюват.

Връщах се в паралелното време-пространство, където ме очакваха Баба Нойка и нейните избраници. Където и да ме стовареше сега апаратът, щях да ги намеря, трябваше да ги намеря! Щях да захвърля „ангелските“ си одежди, да им разкажа всичко за нашата цивилизация, на всичко да ги науча, което ще са способни да усвоят. Новото човечество там не биваше да вярва в друго, освен в чудото на собственото си съществуване. Защото това бе единственото чудо, сътворено от природата в тази Галактика!

Дано поне то ми повярва!