Ан Харъл
Изгрев за двама (6)

Пета глава

И двата етажа на галерия Уинслоу бяха ярко осветени и претъпкани с елегантно облечени хора от всички райони на залива. Някои от тях Ани беше виждала по телевизията или във вестниците. Забеляза, че докато си проправяха път през тълпата Гарвин се движеше плътно до нея.

— Обзалагам се, че на Ти Джей Уинслоу не му се налага да отглежда цветя и да мете фасове и окапали листа, за да плаща по-нисък наем — измърмори тя.

Гарвин я погледна.

— Искаш ли да бъдеш като него?

Тя поклати глава, не изпитваше и капчица завист.

— Не, но не крия, че мечтая да направя галерията си преуспяваща и то по свой собствен начин. — Обходи с поглед огромното помещение, в което царуваха снобизмът и показността и махна с ръка. — В края на краищата, не искам да изневерявам на стила си.

Обзе я трепетно усещане при мисълта за картините в ателието на Сара Линууд. И други биха се впечатлили, биха доловили странната смесица от благоговение и носталгична тъга и надежда. Сара Линууд наистина умееше да внуши всички тези противоречиви чувства.

Тъй като подозираше, че Гарвин би могъл да отгатне мислите й, Ани насочи вниманието си към заобикалящия я лукс и екстравагантност, макар да усещаше натрапчиво и неотменно присъствието на красивия непредсказуем мъж. Независимо от интересните личности, които срещаше, и невероятните платна, които привличаха вниманието й, Ани се улови, че често поглежда към Гарвин, отбелязвайки с възхищение изправената атлетична фигура, широките рамене, беглите сдържани усмивки. Гарвин беше загадка, мъж, когото не можеш да отминеш с безразличие. Някои от посетителите изпитателно повдигаха вежди, показвайки, че знаят за нелепия развой на търга, а тълпата шепнешком обсъждаше появата на Ани Пейн и то придружена от Гарвин Макри. Поведението му най-вероятно нажежаваше любопитството. От време на време той докосваше рамото й, ръката й и шепнеше на ухото й имената на присъстващите. Макар и да се стараеше да бъде нащрек, Ани усети, че се отпуска в приятната му компания, искаше й се да му вярва и, което беше по-опасно, да спечели доверието му.

Двама мъже приближиха Гарвин и го дръпнаха настрана, увличайки го в разговора си. Ани използва момента и се промъкна през тълпата от елегантно облечени гости, като се отправи към помещението, където бяха изложени творбите на Савюр. Огромните платна със скалистия, добре познат северноатлантически бряг извикаха в мислите й спомени от живота в Мейн. Докато Сара Линууд наблягаше на душевността и чувствата, то от пейзажите на Савюр лъхаше суровата сила на природата — скалите, необятната шир, океана и небето над тях.

След известно време, не можеше да определи с точност кога, Ани усети присъствието на Гарвин.

— Този пейзаж ми напомня творба на Томас Коул — каза тя, без да го погледне. — Казва се „Гранд Манана“. Това е канадски остров в залива Фюнди.

— Била ли си там?

— Да. — Посочи към скалите. — Стоях точно на тази издатина и наблюдавах прииждащия прилив. Заливът Фюнди има най-бурните приливи в света. Гледката е невероятна. Гранд Манана се намира на югоизток от родния ми град.

Ани забеляза, че Гарвин изучава нея, а не картината.

— Мейн ти липсва, нали? — попита той.

— Да. Не мога да го отрека. Но сигурно е в реда на нещата.

— Защо?

Той изглеждаше заинтригуван, но не й се искаше да избегне темата.

— За да зная, че мога да живея и без него, предполагам. Че смисълът на живота ми не се определя от парцел земя. — Споменът за родния дом, за музея и приятелите я накара да усети самотата, която я преследваше в Сан Франциско. И все пак, избрах сама да живея тук — каза си тя и насочи вниманието си към картината. — В творбите на Савюр сблъсъкът между идеал и действителност е осезаем, нали?

С крайчеца на окото си Ани забеляза ироничната усмивка на Гарвин.

— Мислех си, че картината е прекалено голяма и няма да стои добре над канапето в гостната.

Тя се засмя, но го изгледа язвително.

— Защо имам чувството, че не си искрен с мен? Подозирам, че си чувал за школата на Хъдсън Уивър, а дори и за Томас Коул. Аз самата не претендирам, че съм много запозната с историята на изкуството, но — усмихна му се — недей да скромничиш.

Някакъв странен и необясним блясък се появи в очите му и Ани се скова, сякаш някой неочаквано я бе стиснал за гърлото.

— Ще поговорим някой друг път. Слушай, има един човек, с когото трябва да се видя. — Той леко докосна рамото й и се наведе към нея. Ани усети парещия му дъх. — Ще ме извиниш за две минути, нали?

— Разбира се. Не бързай да се връщаш. Сигурна съм, че сама ще ми е приятно.

Гарвин изчезна в тълпата. Ани въздъхна тежко и си взе чаша шампанско от подноса на минаващия сервитьор. Гарвин Макри пробуждаше у нея трепетно, непознато досега чувство. Дългите му пръсти, дълбоките очи, чувствеността на устните му, всичко това неимоверно я омайваше. Ала я и плашеше, защото би я разсеяло от главната й задача — да бъде предпазлива и внимателна. Не биваше да се поддава на опасния му чар. За бога, единственото, което Гарвин Макри искаше от нея, бе да го отведе при убиеца на жена му.

Някаква стройна, привлекателна жена се приближи към нея и застана пред платно, изобразяващо бруления от вятъра бряг на Нова Скотия. Изглеждаше към четирийсетте, с тъмна коса в стила на Жаклин Кенеди. Беше облечена в семпла класическа черна рокля, носеше дискретни диамантени обици, а около нея се носеше лекия аромат на скъп парфюм. Жената се усмихна.

— Извинете, вие сте Ани Пейн, нали? Аз съм Синтия Линууд. Видях ви на търга в събота. Исках още тогава да се запозная с вас, но ви изпуснах.

— За мен е удоволствие.

С острите си черти и матова кожа, Синтия много се различаваше от Сара и по-големия й брат Джон, когото Ани беше зърнала отдалеч в салона на семейното имение. Може би тя не беше от рода Линууд, а бе женена за някой от тях. Дали Хели е имала брат? Или пък Синтия им е братовчедка?

— Не беше лесно да се решим да продадем картината. Съпругът ми… — Приятната й усмивка се стопи. — Сигурна съм, че можете да си представите.

— Съпругът ви?

— О, извинете ме. Предположих, че знаете. Съпруга съм на Джон Линууд.

По-големият брат на Сара. Сигурно имаше около двайсет години разлика между Джон и Синтия. Ани се усмихна неловко.

— Не знаех. Отскоро съм в града. Опасявам се, че не познавам много хора в Сан Франциско.

— Разбрах, че идвате от Мейн.

Ани кимна с облекчение и беше доволна, че смениха темата за сложните взаимоотношения в семейство Линууд.

— Пристигнах точно преди Деня на благодарността.

— Сама?

— Да.

— Познавахте ли някого в Сан Франциско, преди да се преместите тук?

Ани поклати глава.

Прекрасно оформените вежди на Синтия се повдигнаха в учудване.

— Наистина? Лично на мен би ми се сторило… страшничко. Да се преместиш в съвсем непознат град, да отвориш галерия. Започнали сте съвсем отначало.

— С такова намерение дойдох — отвърна мило Ани, спомняйки си за тихия спокоен залив на Мейн в деня, когато замина. Колко самотна и в същото време изпълнена с надежди се чувстваше тогава. Дори да беше останала в Мейн, там също щеше да започне отначало. Не по същия начин, може би, но със същите стремежи и желания.

Ани бързо пропъди носталгичните спомени и с усмивка се върна в реалността.

— Сан Франциско е красив град. Впечатлена съм от историята, архитектурата, гледките. Представата ми за града се свеждаше до моста Голдън Гейт. Малко е скъпичко тук, но ми харесва. А и с галерията се справям добре.

— Прекрасно. Много би ми се искало да я посетя. Опасявам се, че не съм достатъчно веща в изкуството, но в момента се уча. Съпругът ми има далеч по-големи познания.

Последните й думи нямаха за цел да възвеличаят съпруга й, нито пък прозвучаха като самозащита, бяха само непринудено упоменаване на фактите. Ани започваше да харесва тази жена.

— А, ето го и Джон — каза Синтия и широко се усмихна на съпруга си, който се беше приближил до тях. Изглеждаше енергичен, строен и в добра форма. Очевидно и в много по-добро здравословно състояние от сестра си, отбеляза Ан наум. Имаше същите изразителни устни и светла кожа, но бе лишен от прямостта и ексцентричността на Сара. Костюмът му беше безупречен и елегантен. А и със сигурност Джон Линууд не носеше различни чорапи.

След като съпругата му ги представи един на друг, той здраво стисна ръката на Ани и топло я поздрави.

— Ани Пейн, разбира се. Току-що видях Гарвин. Той ми каза, че двамата сте изгладили противоречията си.

Нима? Ани се опита да скрие изненадата си. Та нали Гарвин все още си мислеше, че го лъже.

Синтия хвана под ръка съпруга си и се облегна на него някак си покровителствено.

— Ани тъкмо ми разказваше за галерията. Възнамерявам тези дни да я посетя. — Усмихна се дипломатично и добави: — Следващите няколко дни тя ще бъде претъпкана с посетители. Всички умират от любопитство да се запознаят с вас.

„Както и ти“ — помисли си Ани. Изведнъж се почувства благодарна за опита си със стиснатите безцеремонни спонсори на морския музей в Мейн. Тази любезна изтънчена Линууд беше кротко агънце в сравнение с тях.

— Елате, когато ви е удобно. С удоволствие ще ви разведа из галерията.

Джон Линууд разсеяно се усмихна и плъзна поглед към посетителите наоколо, преди да насочи живите си сини очи — същите като на Сара — отново към Ани. Дали и той искаше да намери убиеца на дъщеря си? Дали и той предполагаше, че Ани е свързана със Сара.

— Бихте ли ме извинили — каза той любезно. — Трябва да отмъкна за малко съпругата си от приятната ви компания. Нали не възразявате?

— Разбира се. За мен беше удоволствие да се запозная с вас.

Щом Джон и Синтия Линууд се оттеглиха, Ани разгледа още няколко пейзажа на Савюр, ала мислите й препускаха в друга посока. Романтизмът и суровата природа, така странно преплитащи се в творбите, й напомняха за собствената й противоречива същност. С крайчеца на окото си Ани виждаше Гарвин Макри, който се забавляваше сред група мъже и жени. Златни часовници, скъпоценни огърлици и обици проблясваха на ярката светлина. Тя се загърна по-плътно с шала си, не си правеше илюзии, че принадлежи към подобно общество.

Гарвин долови погледа й, усмихна й се и се запъти към нея. Ани не откъсваше очи от него. Уж си бе все същият — смокингът, изискаността, тъмната коса и проникновените тъмнозелени очи. И все пак тя не можеше да откъсне поглед от него, наблюдаваше го с трепетно очакване, обзета от непреодолимо привличане, което, добре съзнаваше, само можеше да я потопи още по-дълбоко в мочурището на проблемите на семейство Линууд.

— Извинявай, че те изоставих — каза той, когато я приближи.

— Не съм се чувствала изоставена.

— Така ли?

— Не е в стила ми.

Очите му я изучаваха, явно не го бе грижа за поразителните пейзажи или елита на Сан Франциско. Притежаваше изключителната способност да оставя събеседника си с впечатлението, че е сляп и глух за всичко останало, извън кръга на техния разговор. Нямаше да е лесно да крие дълго време от него истината, помисли си Ани. А и вероятно не беше разумно да опитва.

Той пристъпи още по-близо до нея.

— Свикнала си да си сама, нали?

Ани му се усмихна приветливо.

— Предполагам, че важи и за двама ни.

— Да. — Гарвин се взираше в очите й и сякаш се опитваше да проникне дълбоко в душата й. Тя посрещна погледа твърдо и предизвикателно, без да се притеснява, че ще се разкрие пред него. Гарвин я дари с кратка усмивка и отмести поглед встрани.

— Видях те да говориш с Джон и Синтия Линууд.

— Да, запознах се с тях. Много приятни хора. Казал си на Джон, че сме изгладили противоречията помежду си.

— По-скоро, че сме стигнали до споразумение, което е вярно до известна степен. — Устните му се изкривиха в иронична усмивка. — Знам, че не си ми казала истината докрай. А и ти знаеш, че те подозирам.

— Нима?

— Без съмнение.

Ани не отговори и отиде до последната картина — малък за стила на Савюр пейзаж на Нова Скотия с блато, над което се стелеше мъгла. Внезапно Гарвин я хвана за лакътя и я придърпа към себе си, достатъчно близо, за да я притесни, но без да привлече вниманието на околните.

— Почтената, искрена Ани. — Гласът му беше нисък и дълбок и донякъде съблазнителен. Изведнъж Ани осъзна, че той е наясно с чувствата й към него. — Много добре знам, по дяволите, че си купила тази картина за Сара.

— Гарвин…

Той докосна с пръст устните й.

— Не сега. Ще говорим за това по-късно.

Кратката интимна близост я беше зашеметила. Шалът й се плъзна по раменете и краищата му опряха пода. Тя бързо го издърпа нагоре, загърна се плътно и притисна двата му края със студените си, треперещи ръце.

— Моля те, опитай се да ме разбереш…

— По-късно, Ани.

Устните му почти докосваха нейните, а очите му, придобили цвета на мъглата от картината, я пронизваха с хладния си взор. Той не се отдръпна назад и двамата бяха глухи за глъчката наоколо.

Преди Ани да се окопити, Гарвин я хвана за ръка и я поведе през тълпата. Тя не беше на себе си и не можа да събере сили да хукне навън, да хване такси и да се прибере. Към тях приближиха две двойки към тридесетте и Гарвин я представи с усмивка, без следа от неудобство.

— Хората са изненадани, че те виждат тук — прошепна Ани, докато той я развеждаше насила из галерията и я запознаваше с посетителите.

— Така е.

— Защо?

— Обикновено не ходя на подобни приеми.

— Тогава защо дойде тази вечер?

Гарвин не си направи труда да отговори. Но Ани знаеше причината.

— Не се отби в дома ми, за да се увериш, че съм добре — уверено каза тя. — Искал си със сладки приказки да ме склониш да дойда с тебе. Защо? Какво целиш? Мислиш, че ще получиш своето, като злоупотребяваш с уязвимостта ми?

В погледа му нямаше и намек за извинение.

— Реших, че като те доведа тук, ще осъзнаеш срещу какво си се изправила.

— Ти се изпречи на пътя ми.

— Не става въпрос за мен, а за две неразкрити убийства. За едно минало, което все още тягостно витае наоколо. — Тонът му беше неочаквано мек. — Ани, ако работиш за Сара Линууд, знаеш, че тя няма защо да се страхува от тези хора. Те са нейното семейство, приятелите й…

Но тя отказа да слуша по-нататък и се стрелна през тълпата към елегантния вход на галерията. В очите й напираха сълзи. Забеляза любопитните погледи и мигом осъзна колко самотна всъщност беше. Поддала се бе на заблудата, че поканата на Гарвин Макри е съвсем импулсивна, отправена в знак на внимание, защото е знаел, че е самотна и копнее да се запознае с хора. Искал е да се възползва от желанието й да посети галерията Уинслоу. Беше манипулирал чувствата й.

Сара Линууд. Вик Денардо. Гарвин беше обсебен от мисълта да ги открие. Само те го интересуваха.

А не тя. Нито приятелството й, нито доверието й.

— Ани — извика Гарвин, като я догони.

Тя рязко се извърна към него. Негодуванието й беше заличило всякакво чувство за вина.

— Мога и сама да се прибера вкъщи.

Във втренчения му поглед се четеше състрадание.

— Знаеше, че си играеш с огъня, като се появи на онзи търг. Не се учудвай, че накрая се изгори.

— Аз само… исках да прекарам една приятна вечер. Не съм те молила да идваш у дома. Можех да си остана в къщи с Ото и да гледам телевизия.

Очите му я пронизваха.

— И защо не го стори?

— Защото ти се доверих.

— Не, Ани — каза уверено той. — Направи го, защото ти се е искало да излезеш суха от водата. Мислела си да се позабавляваш, да играеш ролята на запалена галеристка, без да даваш обяснение за постъпката си на търга. Е, съжалявам. Доверието изисква взаимност. Поне аз така разбирам нещата.

Гарвин говореше тихо, макар че никой не би могъл да го чуе. Ани понечи да каже нещо в своя защита, но се отказа, завъртя се и излезе навън. Гарвин изруга и я последва.

Той си има своя мисия, разсъждаваше наум Ани, а тя се беше поддала на фалшивото усещане за сигурност. И на всичкото отгоре, имаше наглостта да твърди, че доверието изисква взаимност. Тя потрепери, по-скоро от отчаяние и унижение, отколкото от студ. Очакваше я доста път до дома, но можеше да го извърви. Внезапно тя усети ръката на Гарвин на рамото си и чу нежния му глас:

— Ще те закарам до къщи.

— Не, благодаря. — Беше твърда и безкомпромисна. Искаше й се да не беше усетила онази слабост в коленете си, когато я докосна, но уви. Непоколебимостта й се стопи от съжалението, което се прокрадваше в тона му.

— Май че не избрах най-подходящият начин да ти изложа мнението си.

Тя му хвърли хладен поглед, без да се притеснява от напиращите в очите й сълзи.

— Така е. Аз… Опитвам се да постъпя по най-правилния начин.

Той въздъхна.

— Може би, но…

Някакво раздвижване пред входа на галерията го накара да замълчи и в следващия миг двамата съзряха Синтия Линууд, която изскочи навън.

— Гарвин, исках да говоря с теб, преди да си тръгнеш. — Тя забърза към тях, без да показва дали е доловила спора им. — Исках да ти напомня за петък. За Джон ще означава много, ако дойдеш.

Сякаш някаква маска се спусна пред лицето на Гарвин. Изражението му стана непроницаемо.

— Благодаря, Синтия — каза с безстрастен тон.

Жената се направи, че не забелязва отношението му.

— Всички ние много ще се радваме да си сред нас. И моля те, доведи Ани със себе си. — После се обърна към нея. — Ще ни бъде много приятно, ако дойдеш, Ани. Наистина.

Преди Ани да успее да попита за какво става въпрос, Гарвин се намеси:

— Радвам се, че се видяхме тази вечер, Синтия, с теб и Джон. Ако мога да дойда в петък, ще ти съобщя. Лека нощ.

Синтия кимна, известно раздразнение се прокрадна в тъмните й очи.

— И за мен беше удоволствие да се срещнем, Гарвин. — Тя отправи към Ани неискрена усмивка. — Радвам се, че се запознахме. С нетърпение очаквам да посетя галерията.

Синтия се отдалечи, а Гарвин закрачи мълчаливо към колата си. Любопитството накара Ани да го последва.

— За какво, всъщност, става въпрос? — попита накрая, когато стигна до лъскавата му спортна кола.

Той се извърна към нея, погледът му се губеше в сенките на нощта.

— В петък ще се състои годишния прием, даван от фондация Хели Линууд. Бях го забравил.

— О, разбирам. Съжалявам.

— Недей — сряза я грубо той. — Вече не съм влюбен в съпругата си.

Ани отстъпи назад, потресена от жестокостта в думите му и се препъна в бордюра. Гарвин бързо протегна ръка и я хвана, от допира му сякаш електрически ток мина през тялото й.

— Добре съм — смотолеви тя. — Ще се оправя.

— Такава си ти, нали, Ани? — Гласът му беше дрезгав. — Винаги се справяш. Но понякога няма да можеш, знаеш ли? Понякога животът е прекалено суров.

Тя кимна мрачно, усещайки обземащата я слабост от тъжните спомени — блестящия бял ковчег с тялото на майка й, разпръснатите розови рози и тя, седемнадесетгодишна, без родители.

Гарвин шумно си пое въздух. Ани усети нежните му ръце, които оправиха шала върху раменете й. Пръстите му докоснаха врата й, съпротивата й се стопи. Тонът му сега беше нежен, успокоителен:

— Хайде, ще те закарам у дома.

Гарвин мълчеше, втренчил поглед в пътя, докато колата изкачваше стръмната улица, която водеше към апартамента на Ани. Откакто напуснаха галерията Уинслоу, младата жена не беше отронила и дума. Докато я наблюдаваше по-рано същата вечер, беше усетил някакво странно сладко вътрешно напрежение, което нямаше нищо общо със Сара Линууд, нито с Вик Денардо. Причината, разбира се, беше в Ани Пейн. Усмивката й, смехът, непринуденото й държание и мечтите, прозиращи дори в погледа й. Беше пленителна жена.

И лъжкиня.

Той паркира колата пред дома й. Внезапно го връхлетя спомена за онези времена, когато живееше с оскъдни средства и работеше с всички сили, за да постигне мечтата си. Тогава не го беше грижа за нищо друго.

Ани отвори вратата.

— Благодаря ти, че ме докара.

Тонът й беше любезен, но сдържан. Гарвин присви очи и я загледа съсредоточено. Тя отмести поглед. Вина? Или може би гняв? Той изучаваше сенките на устните й под ярката светлина на уличните лампи. Забеляза как нервно преглътна.

— Ани… Сара Линууд имаше сериозни проблеми преди пет години, а двама души бяха убити. Не бих го забравил, ако бях на твое място.

Тя отново го погледна.

— Благодаря за съвета.

Сякаш на гърлото му беше заседнала буца. Ани понечи да излезе от колата, но той се наведе леко към нея, въздържайки се да сграбчи ръката й, да я докосне. Поддадеше ли се на импулса, щеше да е загубен. Съзнаваше го съвсем ясно. Ако само за миг се отпусне, цялото напрежение щеше да изригне като вулкан и той щеше да изгуби контрол над себе си.

— Защо напусна Мейн? — попита шепнешком.

По лицето й се изписа изненада.

— Моля?

— За Мейн. Разкажи ми. За какво си мислеше, когато си събра багажа и потегли на Запад? За какво си мечтаеше, докато пътуваше насам?

В първия момент Гарвин реши, че тя няма да му отговори, но се излъга.

— Исках… нуждаех се от възможността да открия себе си, да разбера с какво ме е променила загубата на всичко, което имах. Не зная дали ме разбираш.

Той кимна и усети, че някаква вътрешна струна у него се изпъва до крайност.

— Разбирам те.

— Трябва да вървя.

— Ани, Сара може да бъде много убедителна. Прекрасно умее да използва добрите си обноски, възпитани у всеки от фамилията Линууд. По невероятен начин може да изтръгва от хората обещания, за които те по-късно се разкайват. — Млъкна в очакване Ани да изскочи от колата и да се втурне към апартамента си. Но тя не го стори. Седеше, хванала дръжката на вратата и го слушаше. — Хели вярваше в Сара. Но отказваше да проумее, че тя сама носи отговорност за своя избор — Вик Денардо и хазарта. Хели до последния си час се надяваше и вярваше, че един ден Сара ще се откаже и ще излезе от играта. Според нея, леля й беше жертва на деспотичния си баща.

Ани се намръщи.

— Но нали и бащата на Сара е бил убит…

— Томас Линууд беше строг и властен мъж, с когото трудно се общуваше. Когато разбра, че Сара рисува, побесня от гняв. Нямаше нищо против аматьорските й опити в изкуството. Намираше, че това е подобаващо за една дама хоби. Но когато тя заговори за собствена изложба, той категорично се възпротиви. Твърдеше, че се опитва да я предпази от разочарованието и унижението.

— Но ти не вярваш това да е причината — каза тихо Ани. Той поклати глава.

— Мисля, че Томас беше един лицемерен стар негодник, зъл човек. Не би позволил Сара да прави нещо, което е извън негов контрол.

— И как реагира тя?

— Изгори картините си.

— Какво? — Ани пребледня от ужас, ръката, която стискаше дръжката на вратата, затрепери. — Тя се е самоунищожила.

— Сара имаше склонност да вреди на себе си.

— Ами портретът на съпругата ти? Как е оцелял?

— Хели го беше взела. Показа го на дядо си, след като всички други картини бяха унищожени и настоя той да го закачи в библиотеката си. Заплаши го, че ако не се съгласи, няма да му проговори. Томас безумно я обичаше и знаеше, че не преувеличава. — Гарвин замълча, спомняйки си колко се смя Хели, разказвайки му за разговора им. Беше толкова горда със себе си, по дяволите. — И така, той склони.

— Навярно е била невероятна жена — каза Ани.

Гарвин кимна.

— Беше, наистина. Сара успя да улови силния й дух. Не мога да обясня…

— Няма нужда. Виждала съм портрета.

— Ани… — Той си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, да се освободи от емоциите си. — Кажи на Сара, че сме се срещали, ако вече не си го сторила. Убеди я да се види мен. Нека тя избере мястото на срещата.

— Моля те, аз…

— Искам само истината, Ани, нищо повече.

Тя блъсна вратата и изскочи навън.

Гарвин въздъхна. Би могъл да тръгне след нея, да я притисне до стената и да я застави да му каже истината. Би могъл да я стресне, да я заплаши. Да я накара да говори, по дяволите.

Или поне да опита.

Независимо от мрачните мисли, Гарвин се усмихна. Излезе от колата и извика след нея с ръце, свити във формата на мегафон:

— Няма да се предам, Ани, да знаеш.

Тя дори не се обърна да го погледне.

— Ако ти потрябвам, можеш да ме намериш в яхтклуба или в дома ми. Имаш адреса и номерата на телефоните ми.

Никакъв отговор. Тя отвори високата порта на алеята, която водеше към апартамента й.

Преди да се усети, Гарвин вече стоеше зад нея. Напрежението го беше сграбчило в лапите си. Задъхваше се. В съзнанието му бясно препускаха картини, в които той носеше Ани Пейн към леглото й.

Тя се обърна към него със сбърчено чело. Не отстъпи назад, но и нищо не каза. Очите й се впиваха в неговите.

И той разбра.

— Ани.

Придърпа я към себе си, изстенвайки при допира на стройното й топло тяло. Устните му страстно се впиха в нейните в отчаян опит да освободи напрежението, натрупано в душата му.

И все пак някъде в дълбините на съзнанието му, въздържанието владееше емоциите му. Внезапно той рязко се отдръпна назад. Дишаше тежко, целият трепереше, беше обзет от непозната досега всепоглъщаща страст. Втренчен в нея, той отърка брадата си с опакото на ръката си. Съзнаваше, че стореното преди малко щеше да му донесе само неприятности.

Дори една нощ с Ани не би го задоволила.

— Съжалявам — каза рязко. Тя повдигна вежди.

— Така ли? А аз не. Ако не исках да ме целунеш, Гарвин Макри, щях да ти го кажа. А ако все пак го направеше, така щеше да си изпатиш, че щеше да съжаляваш, задето не си ме чул. Много добре владея удара в слабото място на мъжа. — Тя посочи с ръка към въпросното място. — Свят ще ти се завие.

— Ани, кълна се…

Обви ръка около врата му и го целуна горещо и нежно. Той чу сподавения й стон. Езикът й пламенно разтвори устните му. Гарвин се питаше дали тя си дава сметка какво усилие му струва да потисне порива си да я вдигне на ръце и да я отнесе в апартамента й.

Ала мисълта за Сара го възпираше.

Възпираше го и неискреността на Ани Пейн.

И все пак целувките и вкусът на устните й го оставиха без дъх. Когато най-накрая се отдръпна, очите й потърсиха неговите, усмихваше се, като че ли напълно владееше желанията и на двамата.

— Е, сега вече знаеш.

Гарвин не беше сигурен дали изобщо знае нещо.

— Исках тази целувка колкото и ти самият, Гарвин Макри. И двамата се наслаждавахме на този миг интимност.

Беглата му усмивка само загатваше за силните противоречиви чувства, които бушуваха в душата му.

— Това е твоето мнение.

Тя се сепна и отстъпи назад. Единият край на шала опря в земята.

— Зная къде мога да те намеря. Ако ми потрябваш, ще те потърся. Лека нощ.

— Много поздрави на Ото — каза Гарвин и се запъти към колата си, преди желанието му да обладае Ани Пейн да надделее над здравия разум.

Преди тя да го предизвика отново.